Карл Май
Винету III (4)

4.
„Лешоядите“ на Ляно Естакадо

През нощта никой от пленниците не издаде какъвто и да било звук. Но когато станахме, забелязах, че Уилямс и Мъркрофт отдавна бяха дошли на себе си. Най-напред закусихме. Конете ни получиха своите царевични зърна и след това пристъпихме към разглеждане на съдебното дело. Марк посочи към мен.

— Този е нашият шериф. Той сега например ще открие заседанието на съда.

— Не, Марк, няма да ръководя съдебното заседание. Тази работа ще свършиш ти!

— Аз ли? Heigh-ho^[1], как си го позволяваш — Марк Джорокс и шериф! Тази служба подхожда по-добре на онзи, който пише книги!

— Не съм гражданин на Съединените щати и не съм бил в саваната тъй дълго като тебе. Ако не искаш, тогава ще трябва да го стори Цезар.

— Цезар ли? Един негър шериф? Би било най-голямата глупост, която бихме могли да извършим в тази стара пясъчна дупка, и в такъв случай съм принуден да кажа „да“, ако ти например не искаш да си промениш мнението!

Той се настани удобно и лицето му придоби изражение, от което ясно можеше да се разбере, че този съд на саваната щеше да прояви поне същото старание и справедливост, както и съдебното жури^[2] в която и да било цивилизована страна.

— Мешърз, седнете наоколо в кръг, всички вие сте съдебни заседатели! Само негърът Цезар ще остане прав, понеже той ще бъде полицаят!

Цезар позатегна колана на сабята си и се опита да придаде на лицето си израз на колкото се можеше по-голямо достойнство.

— Полицай, я свали ремъците на пленниците, понеже се намираме в свободна страна, а в една такава страна даже убийците застават пред своите съдии, без да са с вързани ръце и крака.

— Но ако офейка всички пет, тогаз… — осмели се да възрази негърът.

— Изпълнявай! — кресна му Безухия. — От тези мъже никой няма да ни избяга, понеже сме им взели оръжията, и преди например да са направили и десет крачки, нашите куршуми ще ги настигнат.

Развързаха ремъците им и пленниците се изправиха, като все още продължаваха да мълчат. Всеки от нас бе взел в ръка карабината си. Следователно не можеше и да се мисли за бягство.

— Наричаш се Уилямс — поде Марк. — Това истинското ти име ли е?

По лицето на запитания се изписа гняв.

— Всъщност не би трябвало изобщо да ти отговарям. Самият ти си нарушител на закона. Самите вие ни нападнахте и би трябвало да бъдете изправени пред съда на саваната.

— Прави каквото искаш, приятелче. Твоя воля! Но ти казвам, че мълчанието е равно на признание. И така — действително ли сте закупчици на компанията за търговия с ценни кожи?

— Да.

— Докажи го! Къде са ти писмата?

— Нямам писма.

— Добре, това е достатъчно, за да знаем с какви хора си имаме работа. А ще ми кажеш ли какво сте приказвали и решили с твоя приятел Мъркрофт вчера, докато сте били на пост?

— Нищо! Дума не сме обелвали.

— Този уважаван сър ви е подслушал и ясно е чул всичко. Вие не сте уестмани, защото някой истински скитник от саваните щеше да подхване цялата работа по по-умен начин.

— Ние ли не сме уестмани? Hang it all, изкарайте си комедията до край, а пък после ние ще ви покажем, че не се боим от нито един от вас! Та кои сте вие? Негодяи, които нападат спящи хора, за да ги убият и ограбят!

— Я не се гневи напразно! — изръмжа Безухия. — Ще ти кажа, кои са негодяите, седнали тук да решават съдбата ви. След като ви е подслушал, ей този човек само с голия си юмрук ви е проснал на земята и всичко това е станало например толкова „чисто“, че никой не го е забелязал, дори и ти самият. Ловецът, който е собственик на този хубав юмрук, се нарича Поразяващата ръка. А сега ме погледнете! Човекът, комуто навахите навремето са отрязали ушите, има право да се нарече Безухия, нали? И тъй ние двамата сме хора, които се осмеляват да навлязат в Ляно Естакадо без други придружители. А вярно е, че вчера докарахме дъжд. Ами иначе кой ли друг ще го е докарал? Или е чувал някой досега, че в Естакадо било валяло ей тъй от само себе си?

Очевидно впечатлението, което направиха нашите имена на петимата мъже, не беше особено окуражаващо. Пръв заговори Уилямс. Той добре беше обмислил положението, в което се намираха, и може би тъкмо нашите имена го бяха навели на мисълта, че няма защо да се опасява от някакво насилие от наша страна.

— Ако наистина сте онези, за които ни се представяте, тогава несъмнено можем да се надяваме на справедливост — заяви той. Ще ви кажа истината. По-рано имах друго име, но това не е никакво престъпление, понеже всъщност и вие имате други имена, освен Поразяващата ръка и Безухия. Всеки има правото да се нарича както си иска.

— Well, обаче не сте изправени пред съда заради имената си!

— А не можете да ни обвините в убийство, защото нито сме извършили, нито пък сме имали намерение да извършваме някакво убийство. Вярно, вчера вечерта разговаряхме с Мъркрофт, споменахме за едно убийство, но… нима сме назовали вашите имена?

Добрият Марк дълго гледа пред себе си със сведен поглед и най-сетне, изпаднал в доста кисело настроение, се обади:

— Не, наистина не сте, обаче от думите ви е можело да се направи съвсем ясен извод.

— Изводът не е доказателство, не е никакъв факт. Съдът на саваната е нещо похвално, но и в такъв случай съдебното жури има право да съди само според факти, а не според предположения. Ние приехме между нас Олд Шетърхенд и Безухия дружелюбно, а като отплата те искат да ни убият без никакво правно основание. Това ще се узнае от всички ловци, намиращи се между океана и Мисисипи, между Мексиканския залив и Реката на робите, и всички те ще кажат, че двамата прочути уестмани са станали разбойници и убийци.

Тайно в себе си бях принуден да призная, че този подлец водеше защитата си превъзходно. Марк се видя поставен на тясно и скочи на крака:

— ’s death, никой няма да каже подобно нещо, понеже няма да ви съдим. Свободни сте, това е моето решение! Какво ще кажат останалите?

— Свободни са. Невинни са! — закимаха с глава тримата търговци, които още от самото начало не бяха особено убедени във вината на обвиняемите.

— Според това, което знам, и аз не мога да приведа никакви доказателства за вината им — отсече Бърнард. — Не ни засяга какви са и как се казват, а нашето обвинение се гради само върху предположения, но не и върху доказателства.

Негърът Цезар направи смаяна физиономия. Той се видя излъган в надеждите си да обеси обвиняемите. Що се отнасяше до мен, аз бях горе-долу доволен от това развитие на нещата. Дори го бях предвидил и ето защо не само че вчера бях посъветвал да изчакаме настъпването на деня, ами и днес бях предоставил на добрия Марк ръководенето на съдебното заседание. Като ловец той се отличаваше с рядко срещана хитрост, но не беше човекът, който можеше в кръстосан разпит да постави на тясно един убиец. В прерията никога не си сигурен за живота си. Защо тогава да отнемаме пет човешки живота, щом не е било на лице никакво враждебно действие? В такъв случай би трябвало направо да се убива всеки неприятел само заради неговия начин на мислене. За мен не беше толкова важна смъртта на тези хора, колкото нашата безопасност, а за нея много лесно можехме да вземем подходящи предохранителни мерки. Но все пак трябваше по някакъв начин леко да клъвна Марк, понеже позволи да изтръгнат от него онова, което щеше да е по-добре да им го бяхме дарили от състрадание или милосърдие. Ето защо, когато се обърна към мен с въпроса за моето мнение, аз отвърнах:

— Спомняш ли си какво е предимството на твоята Тони?

— Какво?

— Че има пипе в главата.

— Egad, спомням си, а, изглежда, че и ти имаш добра памет за подобни неща. Но виновен ли съм, че съм ловец, а не някой учен юрист? Ти може би щеше да изкопчиш нещо от тези хора. Защо не прие ролята на шерифа? Ето на — сега са свободни, а каквото сме казали веднъж, трябва да остане в сила.

— Разбира се, още повече че моето мнение не би могло вече нищо да промени. Свободни са от обвинението в опит за убийство, но в друго отношение все още не са свободни… Мистър Уилямс, сега ще ти задам един въпрос и от неговия отговор ще зависи по-нататъшната ви съдба. В коя посока човек може най-бързо да се добере до Рио Пекос?

— Право на запад.

Това съвпадаше с моята представа.

— За колко време?

— За два дни.

— Считам ви за стейкмани, макар че ти вчера искаше да ни предупредиш да се пазим от тях и макар че с вашия отряд привидно сте се придържали към верния път, обаче след като хората са били порядъчно отпаднали. В продължение на два дена ще останете при нас като пленници. Ако след този срок не достигнем реката, ще се простите с живота си. Тогава самият аз ще застана начело на журито, за да ви съдя. Сега знаете в какво положение се намирате… Вържете ги върху техните коне и после напред!

— О, а, туй съм добре! — обади се Цезар. — Ако не достигне река, Цезар обеси тях на дърво!

След четвърт час бяхме вече на път. Пленниците, завързани върху конете си, се намираха в средата на отряда ни. Изглежда, Цезар никак не искаше да се откаже от длъжността си на полицай. Той не се отделяше от стейкманите и строго ги охраняваше. Марк предвождаше ариергарда, а аз и Бърнард Маршъл яздехме начело.

Вчерашните преживелици силно вълнуваха Бърнард и бяха предмет на разговора ни, обаче аз не изпитвах желание да се разпростирам надълго и нашироко върху тях. Най-сетне, изоставяйки темата за мнимите закупчици на кожи, той каза:

— Вярно ли е онова, което твърдеше Безухия, че си докарал дъжда?

— Да.

— Съвсем не го разбирам, макар и да знам, че казваш истината.

— „Накарах“ дъжда да вали, за да спася и нашия, и вашия живот.

Обясних му протичането на твърде простия процес, с чиято помощ жреците и магьосниците на някои първобитни народи съумяват да си създадат огромен авторитет сред своите привърженици и последователи.

— Значи, в такъв случай всички ние ти дължим живота си — призна Маршъл. — Щяхме да умрем от жажда на мястото, където ни срещна.

— Нямаше да умрете от жажда, а щяхте да бъдете убити — гласеше отговорът ми. — Щях да застрелям пленниците, ако не ми беше съвестно да проливам човешка кръв. Най-подозрителен ми изглежда този Мъркрофт и ми се струва, че нейде съм виждал вече подобна физиономия при неособено препоръчителни обстоятелства. Но я разкажи сега с подробности за убийството на баща ти и обира у вас!

— Няма кой знае какви подробности. Алън беше тръгнал на път за Сан Франциско, за да закупи злато. И тъй, заедно с Цезар и икономката бяхме останали само четирима, понеже, както знаеш, работниците и майсторите не живеят в нашия дом. Както може би си спомняш, баща ми всяка вечер редовно излизаше на разходка и една сутрин намерихме трупа му в заключения коридор на къщата. Обаче работилницата и магазина бяха отключени и всичко ценно бе ограбено. Татко винаги носеше в себе си ключ, който отваряше всички врати. След убийството му бяха взели ключа, тъй че грабежът е бил извършен без никакви затруднения.

— Не заподозря ли някого?

— Подозренията ми паднаха върху двамата майстори — обясни Бърнард Маршъл, — защото само някой от тях двамата е могъл да знае как стоят нещата с ключа. Съобщих го на полицията, но всички издирвания останаха безплодни. Ето защо натоварих един детектив да следи по-нататъшния развой на нещата и му поставих специална задача да наблюдава двамата майстори. Наложи ми се да ги уволня, понеже реших да се откажа от магазина и да замина за Калифорния, за да търся брат си, който от дълго време ни беше оставил без каквото и да било известие за себе си. Значителна част от откраднатите бижута не бяха наши, а ни бяха поверени за съхранение. Трябваше да възстановя тези скъпоценности, тъй че едва-едва ми останаха необходимите средства за покриване на пътните разноски и за изплащане възнаграждението на детектива.

— А детективът? — попитах аз. — Намери ли някакви по-ясни следи?

— Да — гласеше отговорът. — Скоро успя да издири, че един от майсторите на име Хоулфърт се бил събирал често в жилището си с човек с незавидна слава, някой си Фред Морган, И продължавал да общува с него. Един ден двамата внезапно изчезнали от Луисвил. За щастие хазайката на Хоулфърт подслушала някакъв разговор на двамата, от който се разбирало, че в средата на март те се канели да се срещнат със сина на Морган край Рио Пеняско. Станало дума и за скъпоценни камъни… Когато детективът ми разказа това, на мен ми стана ясно, че Морган и Хоулфърт са търсените престъпници. Веднага тръгнах на път заедно с Цезар, за да ги последвам към Рио Пеняско. Ако ми се удаде да ги заловя и да им отнема ограбеното, тогава ще се отправим към Сан Франциско, за да търся брат си.

Замалко да се изсмея в лицето на моя добър Бърнард. Представете си: Бърнард и Цезар тръгнали да преследват Морган! Все пак се овладях и само казах:

— Ами какво ще речеш, ако се окажа в състояние да ти помогна да си възвърнеш голяма част от вашата собственост?

— Чарли, не си прави такива лоши шеги с мен? — махна той с ръка. — По време на убийството ти беше в прерията. Как ще ти е възможно да направиш нещо, което не се удаде на непосредствените участници в тази драма?

— Бърнард, аз съм грубоват човек, но блазе на онзи, който е съумял да съхрани вярата си от своите щастливи юношески години за сериозната възраст след възмъжаването! Има едно око, което бди над всичко, и една ръка, която ни предпазва и от най-злостните кроежи и извежда всичко на добър край. За това око и за тази ръка Луисвил и саваната се намират съвсем наблизо. Ето погледни!

Извадих торбичките и му ги подадох. Маршъл ги пое с трескава възбуда, а когато ги отвори, видях, че ръцете му се разтрепериха. Щом хвърли един поглед в тях, той нададе вик на радостна изненада.

— Господи, боже мили, нашите диаманти! Да, наистина са те! А как са по…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Овладей се, приятелю! Онези зад нас не е необходимо да разберат за какво говорим. Задръж скъпоценните камъни, щом са твои, нещо, в което вече съм напълно убеден. А за да не би самият мен да ме помислиш за някой негодник, ще ти разкажа как попаднаха в ръцете ми.

— Чарли, какви ги говориш! Как бих могъл да си помисля…

— По-полека, по-полека! Крещиш тъй, сякаш искаш да чуят разговора ни чак в Австралия!

Добрият Бърнард бе изпаднал в съвсем лесно обяснимо радостно опиянение. От сърце се радвах на щастието му и съжалявах само за това, че не ми беше възможно заедно със скъпоценните камъни да му върна и неговия баща.

— Разказвай, Чарли, горя от нетърпение да чуя как нашите скъпоценни камъни са попаднали в твоите ръце — замоли се той.

— За малко щях да заловя и престъпника — продължих аз. — Беше тъй близо пред мен, че с един ритник го свалих от локомотива, където стоях, а Марк започна да го преследва, обаче напразно. Но се надяваме пак да го спипаме, и то скоро, по възможност още край Рио Пеняско. Твоят детектив те е осведомил правилно. Морган действително се е насочил натам, несъмнено за да извърши някое ново мошеничество, на което навярно също ще влезем в дирите.

— Разказвай, Чарли, разказвай!

Описах на Маршъл с всички подробности нападението на оглаласите над влака, а после му прочетох писмото, писано от Патрик до Фред Морган. Той ме изслуша внимателно и накрая каза:

— Ще го заловим, Чарли, ще го заловим и след това ще разберем къде е отишло всичко останало!

— Не започвай отново да крещиш, Бърнард! — напомних му аз. — Вярно, че сме на няколко конски дължини пред тях, обаче тук, в Запада, човек трябва много да внимава дори и за най-обикновените неща.

— А ти действително ли ще ми предоставиш скъпоценностите без никакво условие, без каквато и да било претенция?

— Разбира се, та нали са твои!

— Чарли, ти си… ама не… — Той бръкна в торбичката и измъкна един от по-едрите камъни. — Направи ми услугата да вземеш този камък като спомен от мен!

— Pshaw! Няма да се съглася, Бърнард! Ти нямаш право да ги подаряваш, понеже те не са само твоя собственост, ами и на твоя брат.

— Алън ще одобри постъпката ми!

— Възможно е, да, дори съм убеден в това. Но не забравяй, че тези скъпоценни камъни все още далеч не са всичко, каквото сте загубили! И тъй, запази си диамантите, а когато се разделяме, ще ми дадеш нещо друго, което няма да ти струва нищо, но въпреки това за мен ще бъде скъп спомен! А сега продължавай да яздиш в тази посока. Аз ще изчакам Марк!

С тези думи го оставих насаме с неговото щастие и се спрях, за да пропусна отряда покрай мен, докато Безухия ме застигне.

— Чарли, какво толкоз важно имаше да обсъждаш там отпред? — попита ме той. — Сякохте въздуха с ръце тъй, че изглеждаше например, сякаш се каните да играете балет върху конете.

— Знаеш ли кой е убиецът на бащата на Бърнард? — запитах го на свой ред.

— Е? Кой? Да не би да си го открил?

— Да.

— Well done^[3]! Ти си човек, който винаги успява. Ако някой друг с години напразно се мъчи да постигне, да се докопа до нещо, то ти насън протягаш ръка във въздуха и току-виж, че то ти е в ръката. Е, Кой е? Надявам се, че не бъркаш.

— Фред Морган.

— Фред Морган — той ли? Чарли, ще ти повярвам всичко друго, само това не. Морган е един мерзавец сред уестманите, но той не отива на изток.

— Твоя работа. Но скъпоценните камъни принадлежат на Маршъл. Вече му ги дадох.

— Хмм, щом си го сторил, значи трябва да си напълно убеден, че са негови. Нещастният момък сигурно ще се радва. Сега имаме още една причина да си поговорим с Фред Морган насаме. Надявам се скоро да имам възможност да направя неговата резка.

— А когато го намерим и си разчистим сметките, после какво ще правиш?

— Какво ще правя после ли? Хмм, само заради него тръгнах на юг и щях да го преследвам до Мексико, Бразилия и чак до Огнена земя. Но намеря ли го тук, после ще ми е все едно накъде ще тръгна. Може би ще ми се прииска например да се прехвърля с коня си отвъд, в добрата стара Калифорния, където, казват, имало толкова чудесни приключения.

— В такъв случай ще останем заедно. Имам още няколко месеца свободно време и не ми се иска да оставям добрия Бърнард да предприема сам това дълго и опасно пътуване.

— Well, тогава се споразумяхме. Само най-напред се погрижи да се отървем щастливо от тези пясъци и от това общество! То все по-малко ми харесва, а пък физиономията на онзи Мъркрофт ми е дяволски противна. Той има типично лице на мошеник и ми се струва, че съм го виждал вече някъде, където се е вършило някакво злосторничество.

— И аз имам същото чувство. Може би ще успея да си спомня къде съм го срещал.

Без някакви по-особени случки продължихме ездата до вечерта, след което спряхме, погрижихме се за конете си, хапнахме малко твърдо сушено месо и легнахме да спим. За през нощта пленниците бяха вързани, а постът имаше грижата да внимава да не би да се освободят. Щом се зазори, продължихме пътя си, а по обяд забелязахме, че земята започна да става по-плодородна. Кактусите, които срещахме, станаха по-сочни и вече тук-там в пясъка се показваше по някое стръкче или кичурче жълто-зелена тревица, която конете ни стръвно изяждаха. Постепенно стръкчетата и кичурчетата се сляха и пустинята се превърна в тревиста равнина. Трябваше да слезем от седлата, за да могат животните ни да задоволят глада си. С истинско настървение те се нахвърлиха на свежата зеленина, за която отдавна копнееха. Но не биваше да им позволяваме да прекаляват. Ето защо ги завързахме с ласата за колчета, та да могат да пасат само в определен периметър. Вече бяхме сигурни, че скоро ще намерим и вода, тъй че не бяхме много пестеливи с остатъка от нашите запаси.

Как се радвахме само, че най-сетне страшната пустиня бе останала зад гърба ни! Уилямс се приближи до мен.

— Сър, сега вярваш ли, че казах истината?

— Да.

— Тогава ни върнете конете и оръжията и ни освободете! Нищо не сме ви сторили и имаме пълно право на това искане.

— Възможно. Но тъй като не мога сам да решавам съдбата ви, ще попитам първо и останалите.

Събрахме се на съвещание, на което държах преднамерено следното встъпително слово:

— Мешърз, пустинята остана зад гърба ни, а пред нас имаме плодородна земя. Наложително е да решим въпроса, дали ще останем заедно, или не. В каква посока смятате да се отправите? — обърнах се аз най-напред към търговците.

— Към Пасо дел Норте — гласеше отговорът им.

— Ние четиримата ще яздим към Санта Фе, следователно пътищата ни се разделят. Преди това трябва да решим какво ще правим с тези петима мъже.

След кратко обсъждане този важен въпрос бе решен така: пленниците щяха да бъдат освободени, и то не едва утре, а още днес. Това не беше неблагоприятно за моя план. И тъй, върнахме им имуществото и те веднага потеглиха на път. На въпроса, накъде ще се отправят, Уилямс отвърна, че щели да яздят покрай Пекос до Рио Гранде, за да ловували там бизони. Не беше изминал и половин час, откакто потеглиха, когато и търговците тръгнаха на път. Скоро и двете групи изчезнаха от погледите ни.

Седяхме мълчаливо. Най-сетне Марк се обади:

— Какво ще кажеш, Чарли? — попита ме той.

— Ще кажа, че няма да отидат до Рио Гранде, ами ще ни направят засада нейде по пътя за Санта Фе.

— Well, и аз съм на същото мнение. Умно постъпи, като ги метна, че искаме да се отправим към Санта Фе. Сега се питам, дали ние ще останем например тук, или веднага ще продължим ездата.

— Предпочитам да останем. Няма как да последваме веднага онези хора, понеже те предполагат, че ще постъпим така, и ще бъдат много внимателни. А тъй като вероятно ни очаква трудно пътуване, за което конете ни все още нямат сили, ще бъде уместно да дадем възможност на нашите животни до утре да си отпочинат и да се напасат.

— Ами ако те се върнат още днес и ни нападнат? — попита Маршъл.

— В такъв случай най-сетне ще имаме причина да разговаряме с тях така, както заслужават — заявих аз. — Впрочем ще отида на разузнаване. Бърнард ще ми заеме коня си, защото моят мустанг все още куца и трябва да бъде щаден. Ще чакате тук, докато се върна, а това ще стане може би чак привечер.

С тези думи се метнах на седлото и насочих коня по дирите на заподозрените от нас хора, без да срещна никакво възражение от страна на Марк. Следите им водеха на югозапад, докато дирята на тримата търговци се отклоняваше повече в южна посока.

Поех в тръс подир мнимите закупчици на кожи. Те се бяха отдалечили в бавно темпо, обаче по-късно сигурно са ускорили своя ход, понеже измина може би около половин час, докато успея да ги зърна. Тъй като знаех, че те нямаха далекоглед, можех да ги следвам, без да ги изпускам от очи, използвайки моя бинокъл.

За мое учудване след известно време от тяхната група се отдели един ездач и се насочи право на запад. Далеч в тази посока забелязах тъмни ивици от ниски дървета и храсталак, врязващи се в прерията като полуострови. Сигурно там имаше поток или някоя река. Какво трябваше да направя? Кого да последвам? Четиримата или самотния конник? Някакво предчувствие ми подсказа, че самотният ездач има определен план, който засягаше нас. Можеше да ми е безразлично накъде отиваха другите, защото се отдалечаваха от лагера ни все повече и повече. Но ми се струваше твърде важно да разбера какво бе замислил човекът, който се беше отделил. Ето защо тръгнах подир него.

След около три четвърти час го видях да изчезва сред гъсталака. Тогава пришпорих жребеца си в пълен галоп и описах дъга, за да не би преследваният от мен негодник да ме забележи, в случай че поискаше да се върне по същия път. Добрах се до храстите недалеч от мястото, където и той бе навлязъл между тях, но продължих да се промъквам доста по-навътре, докато се озовах пред някаква малка полянка, заобиколена наоколо от гъсталаци и покрита с много сочна трева. За моя радост установих, че оттук бликаше бистро изворче. Слязох от коня на Бърнард и го вързах така, че да има възможност да пие вода и да пасе. После и аз самият пих от чудесната прясна вода, а след това закрачих в посоката, в която несъмнено щях да се натъкна на следите на конника.

За мое удивление скоро забелязах, че оттук са яздили много конници и че това направо бе истинска пътека, която очевидно често се използуваше. Не рискувах да изляза на нея. Не беше изключено да е охранявана, а в такъв случай всеки миг можех да очаквам някой куршум. Запромъквах се през храсталаците успоредно на пътеката, докато след известно време бях предупреден от силно конско пръхтене.

Тъкмо се канех да завия покрай един храст, за да видя къде се намираше конят, обърнал вниманието ми върху себе си, когато мигновено се отдръпнах назад, понеже точно пред мен лежеше някакъв човек, прикрил главата си между клонките така, че да има възможност добре да наблюдава пътеката, но сам да остане незабелязан от минаващите по нея хора. Несъмнено това бе предполагаемият пост, а от неговото присъствие със сигурност можеше да се заключи, че наблизо имаше цяла банда разбойници.

Човекът не ме беше видял, нито чул. Промъкнах се няколко крачки назад, за да заобиколя поста. И това ми се удаде тъй добре, че след около пет минути вече бях успял да разузная цялата близка околност.

Пътеката излизаше на голяма обширна поляна, в центъра на която растяха гъсти храсталаци във формата на окръжност и тъй бяха преплетени с див хмел, че погледът не можеше да проникне между тях. Пръхтенето се беше разнесло от този храсталак. Започнах да се прокрадвам по края на поляната, за да видя дали нямаше да забележа някаква пролука в гъсталака. Безрезултатно. Сигурно имаше такава, но беше прикрита, понеже тъкмо в този миг се разнесе човешки глас, а след него и още един, което издаваше присъствието на хора.

Дали да рискувам да се промъкна дотам? Беше опасно, но въпреки това реших да опитам. С няколко бързи скока се стрелнах през поляната, и то на такова място, където постът не можеше да ме забележи, защото между мене и него се простираха храсти. Дотам, докъдето имах възможност да обиколя, без да бъда забелязан, храсталакът беше толкова гъст, че погледът ми не успяваше да проникне през него. Имаше само едно-единствено място, ниско долу, почти до самите корени, което ми позволи да провра тялото си, притискайки се плътно до земята. Придвижвах се бавно, но все пак успях да се вмъкна и установих, че по-рано без съмнение тези храсталаци са образували плътна маса, но после в средата са били изсечени, тъй че да се оформи свободно пространство с диаметър от около двадесетина метра, една полянка, която благодарение на плътната стена от зеленина оставаше напълно скрита за околния свят. На едната й страна съзрях не по-малко от осемнадесет коня, навързани нагъсто един до друг. А съвсем близо до моето скривалище на земята седяха или лежаха седемнадесет мъже. Останалото място бе заето с купчини от най-различни предмети, покрити с бизонски кожи. Имах впечатлението, че се намирам пред разбойнически лагер, в който бе струпано всичко, отнето от нападнатите и избити хора.

Тъкмо в този момент един от мъжете говореше на останалите. Беше Уилямс, в когото разпознах конника, отделил се от другите четирима. Можех да разбирам добре всичко, каквото обсъждаха.

— Единият от тях трябва да ни е подслушвал, защото изведнъж ме удари с юмрук по главата така, че се стоварих като пън…

— Подслушвали са те? — попита строго един от мъжете, облечен в твърде хубави мексикански дрехи. — Тогава си некадърник, който не може повече да ни бъде от полза. Как е възможно да се оставиш да те подслушват, и то в Естакадо, където човек няма къде да се скрие!

— Капитане, не прекалявай! — обади се Уилямс. — Ако знаеше за кого става въпрос, щеше да признаеш, че и ти самият не ще се чувствуваш в безопасност, щом той е наблизо.

— Аз ли? Да ти пронижа ли главата с куршум? Не само че те е подслушвал, ами дори те е прострял на земята, прострял те е с юмручен удар като някое дете, като някой мекушав страхливец!

Лицето на Уилямс се наля с кръв.

— Капитане, знаеш, че не съм страхливец. Онзи, който ме повали, ще прати и теб на земята с един-единствен удар.

Капитанът гръмко се изсмя. После направи небрежно движение с ръка:

— Продължавай разказа си!

— Той просна на земята в безсъзнание и Патрик, който временно се беше прекръстил на Мъркрофт.

— И Патрик ли? С неговия волски череп? Ами после?

Уилямс разказа случилото се до онзи момент, когато освободихме пленниците.

— Caraja — проклятие, негоднико, ще те застрелям като куче! — започна да го ругае капитанът. — Оставя се дръвникът да го повалят на земята с един удар и да го пленят заедно с четирима от най-добрите ми хора също като някое хлапе, което няма никаква сила и смелост и никога не се е отделяло от фустата на майка си! И всичко това го позволява на двама мерзавци, довлекли се кой знае откъде.

— Bless my soul^[4], капитане! — изръмжа Уилямс. — Знаеш ли кои бяха онези двамата? Единият, дето му викаха Чарли, и другият, към когото отначало всички се обръщаха с името Марк Джорокс? Ако сега двамата влязат тук сами с пушки в ръка и поразхлабени ножове в поясите, то сред нас ще се намерят някои хора, които няма да знаят много точно дали не ще е по-добре да се предадат, отколкото да се съпротивляват. Двамата бяха Поразяващата ръка и Безухия.

Главатарят на бандата подскочи.

— Лъжец! Искаш само да извиниш вашата страхливост!

— Капитане, пронижи ме! Знаеш, че окото ми няма да трепне!

— Значи казваш истината, така ли?

— Да.

— Щом е тъй, por todos los santos — в името на всички светии, двамата трябва да умрат, а и онзи янки заедно с негъра, понеже двамата ловци няма да се успокоят, докато не ни открият и унищожат.

— Нищо няма да ни направят, защото се канят веднага да продължат ездата си към Санта Фе.

— Мълчи! Ти си хилядократно по-глупав от тях и пак няма да им кажеш накъде действително искаш да се отправиш. Твърде добре познавам характера и нравите на тези горски скитници от Севера. Ако рекат да потърсят следите ни, ще ги намерят, даже и да можехме да яздим във въздуха. Така е, дори не сме сигурни дали вече някой от тях не се е сврял нейде из околните храсти и дали не слуша всичко, каквото говорим.

Тези думи не ме оставиха съвсем равнодушен, но за щастие той продължи:

— Да, подробно съм запознат с нравите им, защото цяла година изкарах заедно с прочутия Флоримънт, когото те наричаха track-smeller^[5] докато индианците му бяха дали друго име — Аско-ла^[6]. От него научих всичките им хитрини и характерни особености. Казвам ви, тези хора няма да тръгнат за Санта Фе и още по-малко ще изоставят лагера си днес. Те знаят, че и утре ще намерят следите ви и че преди всичко конете им се нуждаят от почивка. А утре ще поемат по петите ви със свежи сили и бодър дух. Но макар и да е сигурно, че ще ги пречукаме, те все пак ще очистят повече от половината наши хора. Чувал съм да разказват, че Поразяващата ръка имал пушка, с която можел да стреля цяла седмица, без да има нужда да я зарежда. Дяволът му я бил направил, а в замяна на това той му продал душата си. Ето защо още тази вечер трябва да ги нападнем, и то докато спят. Понеже са само четирима, те са поставили най-много един пост. Знаеш ли къде се намира лагерът на тези типове?

— Да — заяви Уилямс.

— Тогава се пригответе! Точно в полунощ трябва да сме там, обаче без коне. Ще пропълзим незабелязано до тях и ще ги нападнем, тъй че изобщо няма да могат да помислят за съпротива.

Все пак добрият капитан не ни познаваше чак толкова добре, колкото си мислеше. Иначе щеше да вземе други мерки. Все таки той имаше прекалено високо мнение за нас, което бе съвсем обяснимо. В прерията, също както и в населените места на цивилизованите страни, се среща манията за преувеличаване, която, както обикновено се казва, „от мухата прави слон“. Ако ловецът веднъж или два пъти се държи храбро пред неприятеля си и освен това проявява проницателност и съобразителност, то мълвата за него тръгва от бивак на бивак. Навсякъде прибавят по нещичко към нея и най-сетне той се превръща в герой с направо неземни качества, чието име притежава почти същото въздействие, както и неговите оръжия.

— Къде е Патрик с останалите? — продължи да разпитва главатарят.

— Тръгна към Рио Пеняско, за да се срещне там с баща си, както ти е казал. Ще използва случая, за да нападне тримата търговци, които имат отлични оръжия и носят хубавичка сума пари. Може би вече се е справил с тях, понеже не искаше да губи никакво време с тази работа.

— Ще ми изпрати ли плячката?

— Ще ти я прати по двама от неговите хора. Третият ще вземе със себе си.

— Добре. От всичко ще имаме нужда. И от оръжията. Но най-хубавите пушки ще вземем от двамата ловци. Разказвали са ми, че Безухия имал карабина, която можела да стреля на хиляда и двеста крачки.

В този миг нейде отдалеч се дочу лаенето на прерийно куче. Сигурно беше уговорен сигнал.

— Антонио идва с коловете, които трябваше да донесе за Естакадо — обади се капитанът. — Нека не ги стоварва отвън, а да ги внесе вътре! Докато ловците са наблизо, необходимо е да сме двойно по-предпазливи.

Тези думи напълно ме убедиха, че си имах работа с банда стейкмани. Покритите с кожи предмети представляваха несъмнено натрупаната от грабежи плячка, струвала живота на предишните си собственици.

В този момент точно срещу мен се разтвориха клонките на гъсталака. На това място стената от зеленина бе образувана само от висящи увивни растения, които лесно можеха да бъдат повдигнати или отместени настрана. Вътре в кръга влязоха трима ездачи, чиито коне носеха известно количество колове, завързани от двете страни на седлата с ремъци.

Пристигането на тези мъже привлече вниманието на събралите се хора до такава степен, че имах възможност незабелязано да се измъкна, но аз не го направих, без да взема нещо като доказателство за моето присъствие. Предводителят им беше оставил зад гърба си своя колан с ножа и два двуцевни пистолета, чиито дръжки бяха обковани с месинг. Протягайки ръка, успях да достигна един от пистолетите. Взех го и бавно запълзях обратно, като внимателно заличавах всяка следа от моето присъствие. Същото сторих и отвън, пред стената от гъста зеленина, а после се стрелнах през открития пояс, заобикалящ скривалището на разбойниците, и навлязох в отсрещните храсти. Тук започнах да пълзя заднишком само на пръстите на ръцете и краката си, за да унищожавам дирите си. Това продължи, докато вече можех да рискувам да се изправя и да се върна при коня на Маршъл. Отвързах го, метнах се на седлото и описах толкова голяма дъга, че беше изключено стейкманите да открият следи от моето промъкване към тяхното скривалище.

Когато се добрах до моите спътници, бе започнало вече да се смрачава и по израженията на лицата им разбрах, че се бяха разтревожили за мен и нетърпеливо очакваха завръщането ми.

— Ето съм масса Чарли! — възкликна Цезар с такъв тон, който издаваше твърде големите му симпатии към мен. — О, тревожил се Цезар, тревожил се всички ние за масса Чарли!

Останалите не ме посрещнаха толкова бурно. Изчакаха ме да сляза от коня и да седна при тях. Едва тогава Марк започна да ме разпитва:

— Е?

— Търговците са загубени!

— Така си и мислех! Тези мними закупчици на кожи, които не са нищо друго освен стейкмани, са променили посоката си и през нощта ще се нахвърлят върху своите жертви, ако не са го сторили вече посред бял ден.

— Отгатни кой е този Мъркрофт!

— Неведнъж съм ти обяснявал, че предпочитам да се счепкам с някоя мечка, отколкото да гадая за нещо, което може да ми бъде казано веднага.

— Мъркрофт е измислено име, а…

— Не съм толкова глупав да повярвам, че е истинското му име!

— … а — продължих аз прекъснатото си изречение — всъщност човекът се казва Патрик Морган!

— Па… трик… Мор… ган! — възкликна Марк, при което за пръв път от началото на нашето запознанство по лицето му се изписа смайване. — Патрик Морган! Възможно ли е? О-о, Марк Джорокс, стари Куне^[7], какъв глупак си бил! Да е в ръцете ти този мерзавец, да играеш ролята на шериф, докато журито го съди, и да го оставиш да ти се изплъзне! Чарли, сигурен ли си, че е той?

— Съвсем съм сигурен, а сега разбирам и защо ми се струваше толкова познат. Прилича на баща си.

— Сега най-сетне ми става съвсем ясно! И аз веднага си помислих, че нейде трябва да съм го виждал, ама не го разпознах, защото по онова време той беше още много млад. Къде е? Надявам се, че няма да ни се изплъзне!

— Ще убие търговците и след това, придружен само от един човек, ще се отправи към Рио Пеняско, за да се срещне с баща си.

— Тогава тръгвайте, хора, напред? Трябва да го последваме!

— Чакай, Марк! Вече се свечерява и няма да можем да виждаме следите му, а освен това трябва да се приготвим за едно височайше посещение.

— Посещение ли? Кой ще дойде?

— Патрик е член на банда стейкмани, разположили се ей там на лагер. Главатарят им е някакъв мексиканец, когото наричат капитан и който е изкарал една съвсем нелоша школа при стария Флоримънт. Подслушах разбойниците точно тогава, когато Уилямс им разказваше нашето приключение. Искат да ни нападнат в полунощ.

— Значи предполагат, че ще останем тук, така ли?

— Естествено.

— Добре, тогава нека бъде тяхна воля. Ще останем тук и ще им кажем „добър вечер“. Колко са на брой?

— Двадесет и един.

— Малко множко са за нас четиримата! Какво ще кажеш, Чарли? Да запалим огън и да подредим наоколо палтата си така, че те да вземат дрехите за техните собственици. А самите ние ще заемем позиции по-надалеч, и то така, че противниците ни да попаднат между нас и пламъците. По такъв начин ще имаме сигурна цел.

— Планът е добър — съгласи се с предложението му Бърнард Маршъл — и навярно е единственият, чието изпълнение е възможно в нашето положение.

— Хубаво! Тогава нека потърсим съчки и дърва за огъня веднага, преди да се е стъмнило! — настоя Марк и се изправи.

— Седни си на мястото! — възпротивих се аз. — Наистина ли вярваш, че по такъв начин ще можем да се справим с двадесет и един души?

— Защо не? Още при първите изстрели ще избягат, понеже няма да знаят, кой е зад гърба им.

— Ами ако капитанът е достатъчно умен, да прозре как стоят нещата? Тогава ще изпаднем в много тежко положение и въпреки съпротивата ни ще бъдем пречукани.

— Прерийният ловец трябва например винаги да е готов за подобно нещо!

— Но в такъв случай ще бъдеш принуден да се откажеш от двамата Морган!

— Behold, вярно! Може би си на мнение, че трябва тихомълком да офейкаме, без да сложим край на безчинствата на тези разбойници и убийци? Но ние не можем да поемем такава отговорност пред бога и пред всички свестни хора, които пресичат Естакадо.

— Разбира се, че не можем. Имам един друг план, който ми се струва по-добър.

— Казвай го!

— Докато те ни търсят на това място, ние ще нападнем тяхното hide spot^[8] и ще вземем конете и припасите им.

— Good luck, вярно! Но ти каза „конете им“ — да не би да се канят да ни атакуват пеша?

— Да. А от това можем да си направим извода, че ще напуснат скривалището си два часа преди полунощ, защото точно толкова време ще им е необходимо, за да се доберат дотук.

— Запомни ли добре мястото?

— Разбира се. Ако останем да ги чакаме тук, залагаме живота си на карта, обаче отнемем ли им храната, боеприпасите и конете, за дълго време ще им бъде невъзможно да продължат безчинствата си. С други думи, ще ги обезвредим, без да е необходимо да даваме даже и един изстрел.

— Но те несъмнено ще оставят пазачи!

— Знам мястото, където се намира постът.

— Ще ни преследват!

— Ще го направят и ако останем да ги чакаме, а после ще бъдем принудени все пак да бягаме.

— Е, добре, да кажем, че си прав. Кога тръгваме?

— Можем да потеглим и след четвърт час. Ще бъде вече тъмно като в рог.

— О-о, това ще съм хубав! — обади се негърът. — Цезар също дойде и вземе всички неща, които се намират при разбойник. Това по-добър, отколкот остане тук и стейкмани застрелят мъртъв Цезар!

Скоро се стъмни толкова много, че бе възможно да се вижда най-много на десетина крачки. Метнахме се на седлата. Застанах начело, а останалите яздеха подир мен по индиански маниер — един след друг.

Предвидливо не тръгнах по най-краткия път право към скривалището, ами описах една колкото се можеше по-голяма дъга, която ни отведе до обрасло с храсталаци място, намиращо се на около една английска миля от „скривалището“. Тук завързахме нашите коне и после пеша се отправихме към разбойническото свърталище. Въпреки че нито Маршъл, нито пък негърът бяха особено сръчни в безшумното промъкване, ние все пак незабелязано достигнахме края на поляната, озовавайки се точно срещу пътеката, до която, скрит в храсталака, беше лежал постът по време на моето разузнаване. Слаби отблясъци над скривалището издаваха, че там гори огън или най-малкото някой факел. Обаче около нас бе толкова тъмно, че можех да прекося поляната съвсем спокойно. Намерих мястото, откъдето бях подслушал разговора на стейкманите, и ето че и сега, преди още да се наведа, отвътре дочух гласа на главатаря. Бързо се вмъкнах между стърчащите корени и видях, че цялата банда стоеше в средата на обграденото пространство. Всички бяха въоръжени добре и готови за тръгване. Капитанът все още говореше.

— Ако бяхме открили и най-малката следа, щях да си помисля, че някой от ловците е бил тук и ни е подслушвал. Къде ли се е дянал пистолетът ми? Може би днес сутринта съм го изгубил по време на ездата и когато съм свалял колана си, не съм забелязал липсата му. И тъй, Хоблин, ти действително ли видя и четиримата в техния лагер?

— И четиримата. Бяха трима бели и един черен, а конете им пасяха съвсем близо до тях. Едното от животните нямаше опашка и изглеждаше като козел без рога.

— Това е старата кобила на Безухия, която е също тъй известна като самия него. Не те забелязаха, нали?

— Не. Приближихме се с Уилямс на конете, доколкото това можеше да бъде безопасно, а после аз продължих пълзешком, прилепен към земята, докато ми бе възможно да наблюдавам всичко съвсем ясно.

Значи ученикът на стария Флоримънт се бе оказал все пак достатъчно умен и предпазлив, за да изпрати срещу нас двама разузнавачи. За нас бе цяло щастие, че това бе станало, след като се бях завърнал при приятелите си.

— Тогава всичко ще мине добре — каза накрая капитанът. — Уилямс, ти си изморен, ще останеш тук, а ти, Хоблин, ще застанеш на пост край пътеката! А вие останалите, напред!

На светлината от огъня забелязах как откриха входа. Деветнадесет мъже напуснаха скривалището. Останаха само двамата вече споменати. Все още не всички бяха изчезнали по пътеката, когато аз отново се озовах при Марк.

— Какво е положението, Чарли? Струва ми се, че те тръгват!

— Да. Двама остават тук — един на пост ей там край пътеката, а Уилямс вътре в скривалището. Уилямс не е въоръжен, обаче постът е с карабина в ръка. Засега все още не бива да предприемаме нищо, понеже е възможно някой нещо да е забравил и да се върне. Но нека се приготвим! Ела, Марк! Вие двамата оставате тук, докато ви извикаме или дойдем да ви вземем!

Промъкнахме се до пътеката, но бяхме принудени да чакаме около десетина минути, докато постът излезе от скривалището. Той започна безгрижно да се разхожда насам-натам по поляната и ние можехме да бъдем сигурни, че изобщо не се съмнява в своята безопасност. Измина около четвърт час, докато Хоблин се приближи до нас. Нямаше защо повече да се страхуваме, че някой би се върнал. Следователно нямаше и основание да се бавим.

Скрих се зад един храст от едната страна на пътеката, а Марк стори същото от другата й страна. В мига, когато постът се канеше да мине между нас, Марк го сграбчи за гърлото. Откъснах голямо парче вълнен плат от късата му стара дреха, направих парцала на топка и го пъхнах между зъбите на Хоблин. После със собственото му ласо вързахме ръцете и краката му, а след това го завързахме за едно дърво.

— А сега следващия!

Повдигнах настрани вейките на дивия хмел и се промъкнахме през входа. Уилямс седеше край огъня и над пламъците му си печеше къс месо. Беше с гръб към мен. Успях да се приближа до него, без да ме забележи.

— Мистър Уилямс, дръж месото по-високо, иначе ще изгори! — казах аз.

Стейкманът светкавично се извърна, но щом ме видя, уплахата му го закова неподвижен на мястото, където седеше.

— Добър вечер! — продължих аз. — За малко щях да забравя да поздравя, а с джентълмени от твоя сорт човек трябва да бъде извънредно учтив.

— О… О… Олд Шетър… Шетърхенд! — заекна той, гледайки ме втренчено с широко отворени очи. — Какво търсиш тук?

— Искам да върна на капитана ей този пистолет, който взех днес, докато ти му разказваше приключенията си.

Уилямс поприсви единия си крак, като че ли искаше да се приготви за светкавично изправяне, и се огледа наоколо, за да види дали ще може да се добере до някоя карабина. Но до него лежеше само ловджийският му нож.

— Стой си спокойно на мястото, мистър Стейкман, защото и най-малкото движение ще ти струва живота! — предупредих го аз. — Първо, пистолетът на твоя капитан е зареден, и второ, необходимо е само да погледнеш към входа, за да разбереш, че тук има повече куршуми, отколкото си мислиш.

Той се извърна още повече и съзря Марк, който бе вдигнал карабината си и се целеше в него.

— Damn it — загубен съм! — изскърца със зъби той.

— Може би все още не си, ако спокойно се предадеш в ръцете ни. Бърнард, Цезар, елате насам!

След този силен вик нашите двама спътници се появиха на входа.

— Цезар, ей там на седлата висят ласа. Вземи едно от тях и вържи този човек!

— Хиляди дяволи! — избухна Уилямс. — Жив няма да ви падна отново в ръцете!

С тези думи стейкманът заби своя собствен нож в сърцето си и рухна на земята.

— Дано бог се смили над душата му! — казах потресен.

Но Марк остана напълно равнодушен.

— На съвестта на този мерзавец тегне смъртта може би, на повече от сто души — рече той с глух глас. — Не съм виждал друг удар с нож да бъде тъй на място.

— Той сам се осъди — отвърнах аз. — Блазе ни, че не бяхме принудени ние да вършим тази работа!

Изпратих Цезар да довлече Хоблин. Скоро пленникът лежеше в краката ни. Парцалът бе изваден от устата му и човекът си пое дълбоко въздух. Изпълненият му с ужас поглед се втренчи в трупа на неговия съзаклятник.

— Обречен си на смърт като ей този там, ако откажеш да ни дадеш някои сведения — заплаших го аз.

— Всичко ще ви кажа — обеща обхванатият от страх човек.

— Е, добре, къде сте скрили златото?

— Закопано е ей там, в дъното, под чувалите с брашно.

Махнахме кожите и започнахме да оглеждаме струпаните запаси. Беше събрано цяло богатство от всичко онова, което някога е било пренасяно през Естакадо: всякакви видове оръжия, барут, олово, патрони, ласа, седла, различни торбички и кесии, одеяла, всякакви дрехи за пътуване и лов, сукно и други платове, огърлици от фалшиви корали, перлени нанизи и други украшения, каквито обичат да носят индианките, какви ли не дребни предмети за шев и инструменти, известно количество консерви и пемикан^[9], големи запаси от други хранителни стоки и всичко това несъмнено е било събрано чрез грабеж.

Цезар хвърляше чувалите около себе си тъй, сякаш си имаше работа с леки кесии за тютюн. Маршъл измъкна от инструментите кирка и лопата. Започнахме да разкопаваме дъното на склада и след кратко време извадихме толкова много златен прах и златни зърна, че този товар можеше да бъде отнесен само от кон.

Побиха ме тръпки на ужас само като си помислих колко ли нещастни златотърсачи е трябвало да се простят с живота си, за да бъде събрано такова количество злато, заслужаващо напълно да бъде наричано „deadly dust“.

Завръщащите се дигъри^[10] взимат със себе си само малко количество злато при напускането на мините, а по-голямата част от придобития благороден метал превръщат в книжни пари или ценни книжа. Несъмнено убитите са носели у себе си такива книжа. Къде ли се намираха те?

— А къде са парите и ценните книжа, които сте ограбили от хората? — попитах Хоблин.

— В едно скривалище далеч оттук. Капитанът не искаше да държи тези суми тук, понеже няма доверие на някои членове от бандата.

— Значи само той знае мястото на скривалището, така ли?

— Само той и лейтенантът.

— Кой е вашият лейтенант?

— Патрик Морган.

През ума ми светкавично премина една мисъл. „Във всички случаи ще станем богати“, беше писал този човек на баща си. Да не би да кроеше някаква измяна спрямо другарите си?

— Нямаш ли никаква представа къде горе-долу би могло да се намира това скривалище? — продължих да разпитвам.

— Не съм съвсем сигурен, но, изглежда, капитанът няма доверие на лейтенанта. Днес Патрик Морган, придружаван от още един човек, потегли към Рио Пеняско, а утре аз трябваше да тръгна подир него с двама души, за да го наблюдавам.

— Аха! Капитанът ти е казал името на някаква местност и подробно ти я е описал, нали?

Стейкманът смутено замълча.

— Отговаряй! Мълчиш ли, все едно че си мъртъв. Но ако си искрен, ще можеш да разчиташ на снизхождение, макар че вие всичките сте заслужили въжето.

— Правилно се досещате, сър! — призна Хоблин.

— И коя е тази местност?

— Оттук трябваше веднага да отида там и да застрелям лейтенанта ако се приближи до нея. Представлява малка долина и ми е добре известна, понеже веднъж съм бил там. Но описанието няма да ви свърши никаква работа, защото въпреки всичко няма да я намерите.

— А капитанът само долината ли ти спомена, или изрично ти назова някое точно определено място?

— Той никога няма да ми издаде това място. Заповедта му гласеше да се скрия и да изпратя един куршум на лейтенанта, ако влезе в долината.

— Добре! Ще ти подаря живота, но при условие, че ни заведеш в тази долина — реших аз.

— Ще направя каквото искате.

— Обаче запомни, че си загубен, ако се опиташ да ни измамиш! Ще яздиш с нас като пленник.

— Well — обади се Марк, — значи тук приключихме вече с нашето издирване. Ами сега?

— Ще вземем златото и всичко друго, което можем да използваме: оръжия, муниции, тютюн и храна, а също и някои дреболии като подаръци за индианците, в случай че се срещнем с някое племе. Хайде, избирайте си! Междувременно ще огледам конете.

Намерих четири яки мичигански коня, които бяха много подходящи за носене на товари. Освен тях още три мустанга заслужаваше да бъдат взети. Бяха по-добри от животните на Бърнард и Цезар. Двата коня можеха да бъдат разменени, а третия определих за Хоблин.

Сред складираните стоки имаше и товарни седла от онзи тип, който носят мулетата. На всеки от мичиганските коне поставих по едно такова седло. После опаковахме в одеяла всичко, каквото мислехме да вземем с нас. Направихме осем денка, от които натоварихме по два на кон. Останалите предмети струпахме на голям куп, като в подножието му оставихме барута, който не можехме да вземем, както и всички леснозапалими неща.

— Какво ще правим с другите коне? — попита Марк.

— Цезар ще ги развърже и ще ги разпръсне из прерията. Наистина, това не е много разумно, обаче нямам никакво желание да ги избием. Поведи хората покрай храсталака в западна посока! Аз ще остана, за да запаля кладата.

— Защо не го направиш веднага? — попита ме Маршъл.

— Огънят ще се вижда отдалеч. Щом не ни заварят в нашия лагер, стейкманите сигурно ще се завърнат, колкото им е възможно по-бързо, и въпреки тъмнината биха могли да ни спипат. Следователно ще е по-добре да ви оставя първо да изминете достатъчно разстояние, а после с бърза езда да ви догоня.

— Well, прав си, Чарли. И тъй, напред, момчета! — нареди Марк.

Повеждайки за юздите един от товарните коне, той закрачи начело. Останалите трима го последваха — Цезар, завързаният на своя кон Хоблин и Маршъл, застанал на края на малкия керван. Аз останах с коня си и зачаках. Стъпките на моите спътници заглъхнаха. Тъй измина повече от четвърт час и аз не биваше да се бавя повече, защото стейкманите можеха да се върнат и да ме изненадат. Ето защо отново влязох в скривалището, за да запаля натрупаните вещи.

С помощта на едно разкъсано одеяло бяхме направили нещо като фитил, който щеше да ми даде време да се отдалеча на порядъчно разстояние преди избухването на барута. Понеже бяхме прибавили и известно количество патрони, се очакваха доста силни гърмежи. И тъй, подпалих фитила, хванах поводите на коня си и по пътечката излязох навън в прерията. Преди последните храсти се метнах на седлото. В този миг откъм скривалището се разнесе трясък и пукотевица. Огънят бе обхванал одеялото, в което бяха завити патроните. Пришпорих коня и се отдалечих толкова бързо, колкото ми позволяваше тъмнината, за да избегна силната светлина, хвърляна от високо лумналите пламъци на горящото скривалище. Огънят унищожаваше цялото богатство на стейкманите, плячкосано от толкова много жертви.