Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Der Kaperkapitän, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Източник
bezmonitor.com

(Bd. 38)

Издателство „Отечество“, том 16, София, 1994

История

  1. — Корекция

Първа глава
Пред Тулон

Беше голям църковен празник през 1793 година. Седмици наред за благословените поля на областта Прованс можеха да се употребяват сполучливо библейските думи: „Небето над тебе ще бъде като разтопен метал, а земята под краката ти — като нажежено желязо“. Но днес рано сутринта на хоризонта се струпаха гъсти кълбести облаци, чиито краища се озаряваха за секунда от трептящата светлина на светкавиците, докато грохотът на гръмотевиците разтърсваше скалите на крайбрежието, а ехото от тях, изглежда, се повтаряше хилядократно от пенливите гребени на огромните вълни.

Проливният дъжд се изливаше като плътна стена, на която не можеше да устои никакво облекло, и, изглежда, всяко живо същество бе потърсило вече някакъв подслон, за да се скрие. Из обширното поле се виждаше само един-единствен човек. Той крачеше бавно между лозя и маслинови горички по пътя, който водеше към малкото градче Босе. Дрехите му, леки и тънки, съвършено мокри от дъжда, бяха прилепнали по стройната му силна фигура като собствената му кожа. Но това, изглежда, ни най-малко не го смущаваше. Младежкото му лице се усмихваше доволно под дъждовния порой, а по еластичната си походка приличаше на човек, тръгнал на разходка, който няма ни най-малкия повод да бърза.

Ето че пред него край пътя се появи малка постройка. От двете страни на вратата бяха поставени един в друг по два триъгълника, а над нея личеше надпис с полуизтрити букви: „Cabaret du roussillon“.

Въпреки проливния дъжд той застана спокойно пред вратата, бутна шапката си, подпря ръце на хълбоците си и заразглежда подробно надписа — Кръчма Русион! Дали този „русион“ ще е истински? Като гледам къщата, не ми се вярва. Няма да се измокря повече, ако продължа пътя си; така поне ще знам със сигурност, че си имам работа с чистата божия водица. Водата е най-великолепният дар на небето, но не бива да я намираме във виното. И така ще продължа плаването си и едва в Босе ще хвърля котва.

Той се беше вече обърнал, за да продължи пътя си, когато вратата се отвори и на прага се появи една личност, в която човек можеше веднага да разпознае кръчмаря.

— Е хей, mon cher ((фр.) — скъпи мой. Б. пр.), накъде така? — разнесе се пискливо мазният пиянски глас на кръчмаря изпод посинелия му нос. — Да не би да искате да се удавите в тази водна стихия?

— Едва ли — отвърна пътникът, — не ме е страх от времето, но ме е страх от водната стихия в бъчвите ви.

— Тогава влизайте смело; имаме един и същ вкус и аз не съм от онези, които тровят добрите граждани с лошо вино.

— Ще повярвам на думите ви и ще легна в дрейф за пет минути. Хоп, нов човек на борда! — той изговори последните думи, когато влизаше вече в стаята. Доколкото бе възможно, поизтърси водата от дрехите си също като някой мокър пудел и после седна на стола, който му предложи кръчмарят.

Обстановката в малкото помещение бе доста войнствена. То беше пълно с войници на Конвента (национално френско събрание по време на Френската революция. Б. нем. изд.) и освен кръчмаря и новопристигналия имаше още един-единствен цивилен човек. Той беше мисионер от ордена Свети дух, основан през 1703 година в Париж от абата Деплас, Венсен льо Барбие и Ж. Х. Гарние. Свещеникът седеше мълчаливо в един ъгъл и, изглежда, че мислите му го занимаваха много повече, отколкото присъствуващите. Трябва да беше някой необикновен човек, надарен с изключителна храброст, иначе не би посмял да седи така между тези недодялани солдати. По онова време във Франция бяха разтурени всички религиозни ордени, а от духовниците бе поискано полагането на гражданска клетва. Който откажеше да положи такава клетва, беше смятан за бунтовник. Бе настъпило време на най-разюздана анархия. Наскоро след започването на нашия разказ, а именно на 6 октомври 1793 година, беше отменено дотогавашното обичайно летоброене. На 10 декември Парижката комуна въведе „Служба на разума“. На 7 май 1794 г. Конвентът разпореди, че вече няма никакъв бог, а на 24 същия месец този Конвент заповяда никой гражданин да не вярва повече в безсмъртието на душата. При тези обстоятелства беше наистина необходима изключителна смелост да посмееш да се явиш в одеждите на някой орден пред полупияни войници на Конвента; това беше храброст, която много лесно можеше да се окаже съдбоносна.

Един брадат подофицер заговори влезлия непознат:

— Хей, гражданино, откъде идваш?

— Идвам от Дюранс.

— А накъде си тръгнал, а?

-За Босе.

— Какво ще правиш там?

— Ще посетя един приятел. Да не би да имаш нещо против?

— Хм, може би да, а може би не.

— Ааааах! — непознатият издаде този звук бавно и тихо, но едва ли бе възможно да изразиш иронията си по-добре по някакъв друг начин. Той сложи крак върху крак, скръсти ръце на гърдите си и отправи към подофицера поглед, в който се четеше всичко друго, само не и възхищение. Този човек имаше най-много двадесет и три години, но високото чело, гъстите вежди, пронизващият поглед, острият орлов нос, енергичните очертания на устните му, откритият, мускулест, силно загорял от слънцето врат, широките рамене и гъвкавите крайници, всичко това оставаше впечатлението на зрелост, на повелителност, на нещо необикновено.

— Какво се чудиш толкова, гражданино? — попита подофицерът. — Да не мислиш, че в главната квартира в Босе пускат всеки, който си поиска?

— Това е така наистина. Но ти може би си мислиш, гражданино подофицер, че трябва от теб да поискам разрешение, а?

— Мълчи! Всеки войник е длъжен да бди над сигурността на войската! Как се казваш, гражданино?

— Робер Сюркуф — отговори запитаният с подигравателно потрепващи ъгълчета на устата.

— Какво работиш?

— Моряк съм.

— Аха, затова пляскаш с такова спокойствие като юрдек навън в тази вода! А кой е приятелят ти, при когото отиваш?

— Гражданинът гренадир Андош Жюно.

— Андош Жюно, дето е бил адвокат? Той е добър другар. Откъде го познаваш?

— Виждали сме се с него в Бюси льо Гран, където е роден.

— Вярно! Ти се легитимира, гражданино Сюркуф. Жюно е в моята рота, ще те заведа при него. Но преди това ще пиеш с нас. Тук има само едно вино: русион, но то е силно и същевременно пивко. Опитай го!

Кръчмарят донесе стъклена кана, пълна с прочутото питие, и всички ръце се протегнаха към нея, да пият за сметка на непознатия. Той не се възпротиви на това, засмя се и ги остави отново и отново да пълнят и изпразват каната. А когато кръчмарят започна да се тревожи за заплащането, той извади цяла шепа асигнати (книжни пари, които били пуснати по време на Френската буржоазна революция. Б. пр.) от кожения си портфейл и хвърли от тях на масата повече от необходимата сума. При вида на парите се вдигна весела врява. Кръчмарят трябваше отново да пълни каната и ето че сега си спомниха и за свещеника, който досега не беше получил нито глътка. Подофицерът се приближи до него, подаде му каната и го подкани:

— Стани, гражданино конфрер ((фр.) — събрат. Б. пр.), вземи каната и пий за здравето на Конвента, който изхвърли папата от нашата страна!

Свещеникът стана и взе каната, но вместо да вдигне желания тост, заговори с тих, но твърд глас: — Бог не ни е дал този дар, за да богохулстваме. Във виното има истина и аз не искам да изрека една лъжа. Пия за здравето на светия отец в Рим, когото ще закриля небесното войнство!

Той се накани да вдигне каната към устата си, но юмручният удар на подофицера я изби от ръката му и тя се пръсна на парчета на пода.

— Що за идеи ти хрумват, гражданино конфрер! — извика подофицерът. — Не знаеш ли, че в нашата хубава Франция старият saint-pere ((фр.) — светия отец, папата. Б. пр.) е свален? Колкото и дълго да продължи, ние все пак ще ви изхвърлим заедно с лъжите, които сте ни разправяли! Заповядвам ти да се откажеш от тоста си!

В този момент напред излезе барабанчикът и каза:

— Halte-la ((фр.) Стой там. Б. пр.), приятелю! Защо му счупи каната? Гражданино кръчмар, донеси нова пълна кана! Тоя тук е положително от онези, които отказват да положат гражданска клетва. Ще го подложим на изпит и горко му, ако не го издържи!

Кръчмарят донесе виното. Барабанчикът тикна в ръцете на свещеника пълната кана и му заповяда:

— А сега пий, гражданино, и викай силно: „Да живее републиката, долу папата!“

Поставеният така натясно човек не показа обаче никакъв страх. Лицето му беше пребледняло, но очите му блестяха, когато вдигна каната и извика:

— Да живее светият отец. Долу неговите врагове и враговете на Франция!

При тези думи грубите войници нададоха диви викове. Двадесет ръце се протегнаха към смелия защитник на вярата си, за да го сграбчат и да го малтретират. Но чак дотам не се стигна — непознатият се беше промъкнал до него. Никой не можеше да каже как стана това, но изведнъж той изникна пред свещеника, закри го с тялото си и като се усмихна, извика:

— Граждани, искате ли да ми направите една услуга?

-Каква?

— Бъдете така добри да ми изцедите водата от дрехата, преди да напердашите този божи служител!

Те не разбраха веднага намерението му. Заблудиха ги неговите засмени очи и дружелюбността в гласа му. Но в погледа му имаше нещо, което ги накара да се стъписат.

— Дрехата ти ли — попита подофицерът, — какво общо имаме ние с твоята дреха? Отдръпни се, гражданино Сюркуф, за да прочетем на този лицемер една такава литургия, която няма да забрави никога!

— Тогава разрешете ми поне преди това да пийна една глътка с него! — той взе каната от ръцете на свещеника и го попита:

— Как се казваш, отче?

— Наричат ме брат Мартин — отвърна запитаният.

— Eh, bien ((фр.) — Е, добре. Б. пр.), братко Мартин, тогава позволи ми да пия с теб за твое здраве, за здравето на всички смели мъже, които не се страхуват да говорят истината, за моята красива Бретан, където съм се родил, за здравето на моето отечество, за победата на нашата вяра и за здравето на всички достойни служители на светата църква, които нека Бог закриля!

Той допря каната до устните си и я изпи до дъно. Няколко секунди в стаята цареше пълна тишина, тишината на изненадата, но след това се разнесе буря. Всички закрещяха и свиха юмруци;

заблъскаха се гневно напред, но високият барабанчик разпери ръце и ги задържа.

— Спрете, граждани другари! — извика той. — Войникът трябва да спазва определени правила при всяко нападение. Този човек, който се нарича гражданинът Сюркуф, ми се струва, че не е никакъв моряк, а е предрешен пратеник на папата. Я да го сложим върху пейката и да го поразпитаме с тоягата. Гражданино подофицер, дръжте го!

Двамата силни мъже протегнаха ръце, за да хванат Сюркуф, но отлетяха наляво и надясно толкова бързо, че всъщност никой не можа да разбере какво се бе случило. Наоколо се разнесе гневен вик и вече всички се втурнаха неудържимо към двамата. Но в този момент се разнесе силно пращене — Сюркуф беше отчупил един крак от масата и описа с него такава безгрешна осморка, че веднага двамина се строполиха на пода със сцепени глави, а останалите бързо се оттеглиха.

— Сега вярвате ли, че съм моряк? — засмя се той. — Всеки моряк умее да си служи добре с една такава petit levier ((фр.) — малка тояга. Б. пр.)! Това ли ви е благодарността, че пихте вино на моя сметка, страхливци такива! Осмелявате се да нападате двама души, защото сте повече от тридесет! Хайде, елате и сложете Робер Сюркуф на пейката, ако можете!

— Нахвърлете се върху тях! — изрева подофицерът. Сюркуф отново размаха крака от масата, но хората, застанали по-назад, изтикваха напред първите и сигурно щеше да се случи някое нещастие, ако в този момент откъм вратата не се беше разнесъл висок, остър, заповеднически глас:

— Cessez а l instant! ((фр.) — Веднага престанете. Б. пр.) Какво става тук?

Навън през прозорците се виждаше спряла малка група ездачи, а на вратата бе застанал човекът, изговорил предишните думи. Той имаше дребна крехка фигура. Слабото му лице с остро изрязани черти имаше бронзов оттенък. Шапка с ширити скриваше широкото му чело, а тялото му бе загърнато в широка гумирана пелерина. При вида на този човек нападателите се отдръпнаха уплашени, като отдадоха чест с най-дълбоко страхопочитание. Той беше може би двадесет и четири годишен. Безбрадото му лице остана безизразно, но властният му искрящ поглед шареше наоколо, докато се спря на онзи, който имаше най-висок чин измежду присъстващите.

— Гражданино подофицер, докладвай!

По челото на подофицера започна да избива студена пот, но той започна да говори кротко, сбито по войнишки:

— Тук има един поп, mon colonel ((фр.) — полковник. Б. пр.), и един папски пратеник, които ни обидиха.

— И им отговорихте с удари! Кой е папският пратеник?

— Онзи с крака от масата.

— А откъде знаеш, че е папски пратеник?

— Предполагам.

— Tres bien ((фр.) — Много добре. Б. пр.), гражданино подофицер. С теб свърших. Нека сега чуем и него!

Сюркуф пристъпи крачка напред и погледна офицера безстрашно в очите.

— Името ми е Сюркуф, гражданино полковник. Мога ли да те помоля за твоето име?

— Казвам се Бонапарт — прозвуча студеният и горд отговор.

— И така, казвам се Сюркуф, Робер Сюркуф, моряк съм и бях тръгнал за Босе, за да посетя моя приятел Андош Жюно, адвокат и гражданин гренадир. Влязох тук, черпих с вино тези граждани войници, докато поискаха от този почтен свещеник да пие за погубването на върховния глава на църквата, светия отец. Той отказа и затова искаха да го пребият. Той е миролюбив човек и не може да се бие. Затова изкъртих този крак от масата, исках да го защитя. Сега пък ме вземат за пратеник на папата. Но един свестен моряк винаги ще защити онзи човек, който е нападнат от повече хора, и то без да има вина. Масите тук имат много крака!

По лицето на полковника пробягна лека, съвсем лека усмивка, но тя изчезна моментално. Той се обърна към войниците:

— Гражданино барабанчик, марш веднага с останалите в ареста! Едва беше изговорил тези думи, когато всички „граждани войници“ му отдадоха чест и излязоха през вратата. След това полковникът се обърна отново към другите двама; най-напред заговори на свещеника:

— Кой си ти?

— Аз съм брат Мартин от мисионерския орден на светия дух -отвърна той скромно.

— Всички ордени са разтурени. Положил ли си гражданска клетва?

— Не. Моята клетва важи само пред светата църква.

— Ще видим. — и като се обърна към моряка, той продължи: -Сюркуф? Звучи ми познато! Хмм, да си чувал името „The runner“?

— Да. Така се казваше английският бързоходен куриерски кораб, който трябваше да прекарам между скалите, но нарочно го оставих да заседне на пясъчен нанос.

Полковникът измери младия човек с поглед, в който за кратко време пробляснаха искри.

— Аха, значи това си бил ти? Наистина ли? Знаеш ли, гражданино Сюркуф, че животът ти висеше тогава на косъм?

— Знам. Но нима трябваше да закарам неприятеля в пристанището? Щом корабът заседна, скочих от борда във водата и стигнах успешно до сушата, въпреки че около главата ми свиреха куршуми. Англичаните стрелят лошо, гражданино полковник!

— Ще видим през следващите дни дали имаш право. Защо защищаваш един свещеник, който не иска да положи гражданска клетва?

— Защото това е мой дълг. Аз съм добър католик. Пих с него за здравето на светия отец.

— Ах, quelle inconsideration! ((фр.) — Каква необмисленост! Б. пр.) Нима трябваше да го сториш? И беше ли необходимо да им го кажеш, гражданино Сюркуф?

— Да, с крака на масата.

— Добре. Случаят ще бъде разследван и виновните наказани. А вие двамата сте арестувани. Ще ви откарат в Босе, но ти ще можеш да видиш приятеля си Жюно, Adieu! ((фр.)- Сбогом. Б. пр.)

Ниският офицер се завъртя рязко на токовете си и напусна стаята. След една минута препусна заедно с придружителите си. Положително беше тръгнал на разузнавателна обиколка. Същевременно обаче в кръчмата влязоха трима военни, за да кажат на двамата, че трябва да ги следват към Босе.

— Ще дойдем — каза Сюркуф, като сложи настрана крака от масата. — И без това бях тръгнал за Босе.

— Но аз не бях тръгнал натам — отвърна му брат Мартин. -Отивах в Систерон.

— Там можеш да отидеш и утре, отче. А дотогава ще ми бъдеш гост в Босе. Но нека преди това пийнем тук още една чаша с тези трима храбри граждани, намирам, че това вино русион е много хубаво, а трябва да заплатя и крака на масата.

Храбрият моряк, изглежда, се примири много леко с пленничеството си. Никак не личеше да се е развалило доброто му настроение. Когато по-късно се отправиха на път, той понасяше проливния дъжд със същото търпение, с което го бе понасял и преди.

Босе и днес е малко селище (Новелата е написана през 1882 година. — Б. нем. изд.) с малко повече от 3000 жители. Има тъкачница за вълнени платове, а в околностите му растат хубави маслинови гори и се отглежда нелошо червено грозде. Когато двамата пленници пристигнаха в града, ги отведоха в къщата, където се бе настанил главнокомандващият генерал Карто. Там ги затвориха в тясно и тъмно помещение, чийто единствен прозорец бе закрит плътно с капаци.

— И така, тук хвърляме котва — засмя се Сюркуф. — За съжаление няма нито хамак, нито пухена завивка. Трябва да се примирим със съзнанието, че скоро ще ни пуснат от тази койка.

— Поне аз не мога да се надявам на такова нещо — въздъхна брат Мартин, — ти не знаеш ли, гражданино Сюркуф, че сега няма по-голямо престъпление във Франция от това, да се противиш срещу волята на Конвента? А аз съм положил духовническа клетва и сега не мога да полагам друга. Виждам да се задават черни дни за мен, но ще остана верен на клетвата си.

Сюркуф хвана ръката на спътника си и каза с променен глас:

— И аз трябваше да бягам от Париж заради свободомислие;

после ходих на различни места и все наново ме отблъскваха. Сега съм се запътил за Тулон и това е последният ми опит. Ще говоря с генералите Карто и Допе; ще приказвам и с този полковник Бонапарт. Има вид на човек, който ще се издигне. Може би на това последно място ще постигна онова, което другаде ми беше отказано.

Свещеникът го гледаше с учуден поглед. Този млад човек се беше променил изведнъж: радостният, безгрижен и волен младеж се беше превърнал отведнъж в мъж, чийто поглед бе отправен пророчески в далечината. Беше се преобразил в човек, който преследва някаква велика цел.

След доста време вратата се отвори. Извикаха Сюркуф, за да го отведат при главнокомандващия генерал. Измина дълго време, преди да се върне, а после беше отведен отец Мартин. Той се върна много бързо. Бяха го питали дали е готов да положи гражданската клетва. Когато им отказал решително, му заявили, че ще го смятат за предател и следователно не могат да го освободят. Сюркуф го попита какво мисли да прави.

— Какво ще правя ли? — каза той. — Аз си служа със слово, а не с меч. С мен ще се случи онова, което стана с толкова много хора:

ще ме откарат в Париж и там ще изчезна.

— Ха, ти няма да изчезнеш в Париж, а още по пътя. Но дотам няма да се стигне, кълна се в името си!

— Та как ли ще ми помогнеш? Самият ти си пленник!

— Но няма да съм вечно такъв. Генерал Карто искаше само да се убеди дали съм таен пратеник на папата, или не. Откакто разбра, че съм честен моряк, става дума вече само за няколко удара, които получиха от мен добрите граждани войници. А ми казаха, че по този въпрос ще се произнесе полковник Бонапарт. Значи в най-скоро време ще бъда свободен!

— Кой ли би могъл да говори сега със сигурност, па макар и само за следващия ден! Бях тръгнал за Систерон, та оттам да се измъкна от Франция през Кап или Ембрюн и Бриансон, а ето ме сега в плен!

— През Кап и Ембрюн? О, malheur! ((фр.) — О, беда! Б. пр.) Един такъв път за бягство може да избере само някой, който познава небесните пътища по-добре от земните! Покрай тези две крепости ще заловят всекиго, който се опита да бяга в тази посока, а освен това навсякъде между Тулон и италианската граница гъмжи от войски на Конвента, които не можеш да измамиш лесно. При това изобщо не разбирам как си могъл да отседнеш в една кръчма, когато искаш да избегнеш полицейските агенти!

— Кръчмарят е мой роднина. Дълго време ме кри в къщата си и тъкмо се прощавах с него, когато лошото време накара войниците да влязат вътре.

— Това не е било от значение, издала те е духовническата ти одежда. Изобщо оттук нататък не може да се избяга по сушата. Само по море е открит пътят към търсената свобода.

— Но как ще се добера до някой сигурен кораб без приятели, без средства и без да имам представа как да пътувам?

— Чрез мен, чрез Робер Сюркуф. Можеш да разчиташ на мен! Той не можа да продължи, защото вратата се отвори отново и вътре влезе един гренадир, в когото Сюркуф разпозна своя приятел Жюно. В момента той беше все още обикновен войник, но е известно, че само след три дни стана сержант. При обстрелването на Тулон от 15 до 17 декември 1793 г. Наполеон му диктувал някаква заповед. В този момент на земята до тях паднал оръдеен снаряд и посипал хартиения лист с пръст. „Великолепно — извикал Жюно, — сега няма нужда да го подсушаваме с пясък!“ Тези думи привлекли вниманието на Бонапарт и той не го изпуснал из очи от този момент; така Жюно през 1804 година станал дивизионен генерал и комендант на Париж.

Този гренадир, който още не можеше и да подозира, че донякъде ще носи херцогската корона на Абрантес (укрепен португалски град, превзет през 1807 г. от генерал Жюно, който получил титлата херцог на Абрантес. Б. пр.), се зарадва много, като видя приятеля си Сюркуф. Научи от него, че се мъчи да получи назначение във военния флот, но че и сега молбата му е била отхвърлена от генерал Карто. Жюно не можеше да направи за приятеля си нищо друго, освен да пооблекчи ареста му: донесе му храна, пиене и свещи, след което трябваше да предостави двамата на съдбата им.

Едва на следващия следобед се появи един ординарец, който трябваше да отведе моряка при Бонапарт. Полковникът не беше в Босе, а се намираше извън града при окопите, откъдето щяха да бъдат обстрелвани укрепленията на Тулон.

Този град се беше предал на флота на съюзените англичани и испанци, ръководен от адмирал Худ, и сега Конвентът правеше свръх усилия да си възвърне този толкова важен обект. За съжаление генералите Карто и Допе се оказаха неспособни. Единият от тях беше бивш художник, а другият бивш лекар. Мястото им беше в ателието и лазарета, не пред мощните укрепления на един толкова силен гарнизон. Ето защо бяха изпратили младия Наполеон Бонапарт да помогне на двамата генерали.

Корсиканецът се намираше тъкмо при двамата генерали, когато изправиха пред него Сюркуф. Той изобщо не обърна внимание на пленника, а изглеждаше вдълбочен в разговора, който водеше с двамата по-висши офицери.

— И все пак не мога да се откажа от убеждението си — каза той. — Ако продължаваме по същия начин, ще стоим с месеци пред Тулон без никакъв успех! Какво представляват нашите оръдия пред огнените гърла на крепостта и флота? Трябва да докараме колкото се може по-бързо нови обсадни оръдия от Марсилия и другите гарнизони. Не бива да обстрелваме само укрепленията на града, а трябва да насочим снарядите си преди всичко към неприятелските кораби. Ако унищожим и прогоним техния флот, тогава не е възможно градът да се държи още дълго време. Дайте ми пълномощия и аз ви обещавам, че за две седмици Тулон ще бъде в ръцете ни!

— Само без такава сигурност в победата! — отвърна Карто с високопарен тон. — Дори ако флотът им е принуден да отстъпи, с какви средства ще превземем укрепления като форт Малбоске, Балание и Егюйет?

— Най-напред да се докарат оръдия и муниции, да се засили обсаждащата армия до четиридесет хиляди души, а подкрепленията да се запасят с всичко необходимо! Още не съм успял да разгледам подробно терена, но положително ще се намери някое място, откъдето да са уязвими всички неприятелски укрепления. Оттам ще съумеем да поставим неприятеля на колене.

Сюркуф беше чул тези думи. Той се приближи с две бързи крачки към тримата офицери и каза:

— Пардон, граждани! Това място е вече намерено. Карто направи строга резервирана гримаса. И Допе се извърна гордо настрани. Наполеон обаче хвърли към моряка пронизващ поглед и продума:

— Много си дързък, гражданино Сюркуф! Когато говорят офицери, останалите трябва да мълчат, а особено ако са пленници. За кое място става въпрос?

— Гражданино полковник, погледни там между двете пристанища на града. Ако превземеш онова място, ще можеш оттам да обстрелваш неприятелския флот по цялото му продължение. Градът ще трябва да се предаде за два-три дни, щом сринеш укрепленията му с двадесет и четири футови оръдия и мортири. Един поглед ще ти покаже, че от тази точка ще можеш да бомбардираш много лесно форт Малбоске.

Бонапарт вдигна далекогледа към посочената местност. Когато го свали, по каменното му лице не можеше да се прочете нищо. Дълго време гледа към хоризонта, но след това се обърна изведнъж към двамата генерали:

— Този човек е прав. Моля гражданите генерали да обмислят бързо неговия съвет, който подкрепя моето убеждение!

— Съвета на един арестант?! — извика Карто. — Засрами се, гражданино полковник!

И след този обиден отговор лицето на Наполеон остана напълно безизразно. Но гласът му прозвуча остро и язвително, когато отвърна:

— Наистина се срамувам, господа, но не от съвета, който ни беше даден, а от това, че досега не е намерено онова, което видя този гражданин от пръв поглед. Свикнал съм да приемам всеки полезен съвет, без да има значение кой ми го е дал. Моля въпросната точка да бъде заета в най-скоро време и да се нареди да бъде укрепена. Ако англичаните ни изпреварят, ще ни струва извънредно много жертви след това да си поправяме грешката.

— Полковник! — избухна Карто. Той искаше да каже още нещо, но Допе го хвана за ръката и го отведе настрани.

Бонапарт се загледа подир тях с мрачно изражение.

— Все пак ще трябва да направят онова, което искам аз -промърмори той и като се обърна към Сюркуф, продължи: -Планът ти е добър, гражданино, благодаря ти! Откъде идва у тебе, обикновен моряк, тази прозорливост?

— Обикновен моряк? — засмя се Сюркуф. — Ученик съм на Морската академия и на Bureau des longitudes ((фр.) — Дружество на учени, занимаващи се с астрономия и математика. Б. пр.)! Морякът си има своя стратегия и тактика също като офицера на сушата. Гражданино полковник, радвам се, че мога да говоря с теб. Твой пленник съм; може би ще ме накажеш, защото посблъсках малко тиквите на няколко негодника. Ще си понеса наказанието, но когато то свърши, пак ще дойда при теб, за да чуеш молбата ми.

— Кажи я!

— Не сега. Първо трябва да си изтърпя наказанието. Бонапарт набърчи леко челото си.

— Говориш много уверено! На твоята възраст човек трябва да е по-скромен, защото едва тогава се навлиза в живота.

— Гражданино — усмихна се смъмреният Сюркуф, — тогава ти навлизаш в живота като полковник, защото изглежда сме на една и съща възраст.

Наполеон не обърна внимание на това подмятане и продължи:

— Наистина си заслужил наказание, защото си посегнал на войници на Конвента, но ще ти бъде опростено заради съвета, който ни даде. Сега може би ще намериш време, гражданино Сюркуф, да изложиш молбата си?

— Благодаря ти, гражданино полковник! Молбата ми е много кратка. Тя гласи: дай ми един кораб!

Корсиканецът погледна учудено моряка.

— Кораб ли? — извика смаяно той. — А какво ще правиш с този кораб и откъде да ти го намеря?

— Прочети най-напред тези документи!

Той извади портфейла си, измъкна оттам няколко свидетелства с големи печати и ги подаде на Наполеон. Той ги прочете едно след друго и после му ги върна със замислен израз на лицето.

— Отлично! — кимна той. — Гражданино Сюркуф, сигурно са малко хората на твоя възраст, които могат да се похвалят с такива свидетелства. Ти си умен и смел. Конвентът ще направи добре, ако не те изпуска из очи.

— Ха, Конвентът изобщо не се интересува от мен!

— Беше ли в Париж?

— Бях. Ходих в Льо Хавр, бях и в Брест, в Нант, в Ла Рошел, в Бордо, в Марсилия и в Лион. Ходих до всички възможни военноморски власти, чак до министъра и навсякъде чух едно и също: нямат нужда от мен. Хората, при които ходих, плуват в мъгла. Направих всичко възможно, за да им отворя очите. Изложих им моите схващания, вдигнах пред тях завесата на бъдещето — те самите искат да останат слепи.

Сега Наполеон се усмихна като някой великан, който слуша джудже да говори за героични дела.

— А какви са тези схващания, които си им изложил? — попита той.

— Това са схващания на един обикновен човек, който не се оставя да бъде заблуден от фойерверки. Републиканската форма на нашето управление е пълна противоположност на формите за управление на съседните ни страни. Интересите ни са противоположни и враждебни на техните интереси и това противоречие не може да бъде преодоляно по мирен път. Освен това вътре в нашата република има стотици неизвестни още сили и потенциални възможности, които притежават неимоверна способност за нарастване и разпространяване. Една-единствена от тези сили е в състояние да срути още недовършената постройка. Затова съм убеден, че Франция е изправена пред големи борби, външни и вътрешни борби. А за да ги задържи, са й необходими сухопътни и морски сили, които да се намират не само в добро състояние за отбрана, но в случай на нужда могат да преминат и в нападение. Имаме храбра армия и добри генерали, но онова, което нямаме, е един достатъчно силен флот. Франция има достатъчно моряци, но няма достатъчно бойни кораби и морски офицери, които да са способни да разгромят традиционно силната военноморска мощ на неприятелите ни…

— А ти си един такъв офицер, така ли? — прекъсна го Наполеон.

— Да — отвърна Сюркуф открито. — Нека ми дадат кораб и ще го докажа!

— Говориш много гордо, гражданино Сюркуф, и се излагаш на опасността хората да вземат твоето самочувствие за празни хвалби. Не всеки, който умее да управлява някой кораб, е роден морски гений!

Тези думи бяха произнесени с известна доза пренебрежителност. Сюркуф почувствува това и гласът му прозвуча по-остро, отколкото досега:

— Гражданино полковник, ти ми говориш по този начин, защото виждаш, че още не съм достигнал онази възраст, когато мога да бъда член на Съвета на старейшините. Лош човек е онзи, който се мисли за нещо повече, отколкото е всъщност, но много по-лош от него е човекът, който не знае на какво е способен. Щом един художник и един лекар могат да станат генерали, тогава е вероятно и един моряк да може да води някой кораб. Сега живеем във време, когато се руши старото, за да се създаде нещо ново. Битките, които ни очакват, изискват младежки сили. Защо трябва да ме отхвърляте?

— Защото първо трябва да заслужиш онова, което желаеш. Какво си сторил досега за държавата? Може да си добър моряк, може да си го доказал в частния си живот. Но за военноморските власти си непознат човек и не бива да очакваш, че ще ти поверят кораб, преди да са те опознали.

— Но те не искат да ме опознаят. Не искат да имат офицер, който вярва, че корабът се направлява както от ветровете, така и от Божията ръка.

— Тогава ще промениш вярата си!

Сюркуф отстъпи крачка назад и извика:

— Гражданино Бонапарт, ти се шегуваш! Аз съм католик и ще остана такъв. Французин съм и ще остана такъв, въпреки че от английска страна са ми правили такива предложения, които ми обещават изпълнение на най-съкровените ми желания. Винаги ще се сражавам за моето отечество и ако не ми дадат кораб, тогава ще си го взема сам!

Наполеон направи недоволна гримаса:

— Това са само мечти! — каза той остро.

— Робер Сюркуф не мечтае никога, гражданино полковник! Ти си човекът, на когото възлагам последната си надежда. Дай ми поне някой малък кораб, за да го превърна в кораб подпалвач и тогава ще видиш как ще вдигна във въздуха неприятелския флагмански кораб!

— Тук, в пристанището на Тулон ли? Ах, сега вече наистина съм убеден, че си мечтател! Върви си, гражданино Сюркуф, няма нужда от твоите услуги!

— Това последната ти дума ли е?

— Последната!

— Тогава аз изпълних дълга си и сега мога да действувам според желанията си. Ще дойде време, когато морската слава на Франция ще рухне, когато напразно ще търсят някой човек, който би могъл победоносно да вдигне нашия флаг. Този човек ще липсва. Тогава, да, тогава ще си спомнят за гражданина Сюркуф. Ще го викат, но той няма да се отзове на този повик.

— Ах, фантазиите ти се превръщат в трескаво бълнуване! Никога никой няма да те повика, защото никога няма да можеш да бъдеш от полза. И ако аз самият решавах този въпрос, щях да бъда последният човек, който ще спомене името ти. Франция се нуждае от мъже и разумни глави, а не от хлапаци и фантазьори. Днес си приказваш, но утре ще бъдеш забравен!

Сюркуф се приближи съвсем до офицера и сложи тежко ръката си на рамото му.

— Гражданино Бонапарт, не искам да ти отвръщам със същото. Ще ти кажа откровено, че те считам за човек, който сам ще си пробие път. Но по този път донякъде ще срещнеш Робер Сюркуф и тогава ще съжаляваш, че си го забравил толкова бързо. Ние се разделяме завинаги, но преди това ми кажи само още едно: какво ще правиш с отец Мартин, моя спътник?

— Няма защо да питаш за него. Той се е противил на разпоредбите на Конвента и ще бъде наказан.