Ако в Урес ми бяха казали, че оттам до асиендата имало един цял ден езда, то сигурно хората бяха имали единственото намерение да не ме обезсърчат. Обед дойде и отмина и едва през следобеда забелязах пред мен описаните ми гористи планински склонове. След изгарящата утринна жега, на която се бяхме пържили, прохладата под короните на дърветата ни се видя много освежителна и приятна. Даденото описание на пътя не ме подведе нито за миг, само дето ми бяха казали доста по-кратко време. Горе-долу два часа преди свечеряване стигнахме до малкото езеро, където се вливаше споменатият аройо (Поток. Б. нем. изд.). И този път получих ново доказателство за огромната издръжливост на индианците. Двете момчета не бяха изостанали нито веднъж и абсолютно нищо не издаваше да са се изморили от продължителното ходене и тичане. С голямо удоволствие бих слязъл при потока, за да пийна от прохладната му вода, ако не ме беше срам от тях, защото те се държаха така, сякаш не го виждаха и не чуваха примамливото му ромолене.

Езерото беше разположено в долния край на обрасла с гъста гора долина, която нагоре значително се разширяваше, достигайки такива размери, че за да бъде пресечена от. едната страна до другата бе необходим около половин час. Покритите с гори склонове затваряха помежду си дълга сочна зелена морава, чиито килим от трева и цветя често се изпъстряше и от разцъфнали храсти. Тук пасяха много говеда и коне, надзиравани от пастири на коне и пастири без коне, но още от пръв поглед си проличаваше, че хората не достигаха. Щом ни зърнаха те се втурнаха към нас и ни поздравиха най-сърдечно. От тях научих, че Мелтън и керванът все още не бяха пристигнали. Впрочем никак не беше чудно, че бях изпреварил преселниците, понеже заради тежките коли те се придвижваха твърде бавно.

По-нагоре пасищата свършваха и отстъпваха място на нивята. Видях памук и захарна тръстика, засадени на дълги широки редове. Между тези площи имаше и други с индиго, кафе, царевица и пшеница, но всички посеви се намираха в такова състояние, което ясно издаваше недостиг на работна ръка. После се появи голяма овощна градина, където бяха представени всички овошки на Европа и Америка, ала тя беше толкова запусната и подивяла, че човек можеше да го заболи сърцето. И когато отминахме тази градина най-сетне зърнахме пред нас постройките на асиендата.

Заради несигурния живот по онези земи по-големите асиенди и естансии се строят подобно на укрепления. Там където има достатъчно камъни жилищната постройка се обгражда с дебели зидове, които не могат да бъдат така лесно преодолени от нападатели. Ако камъни липсват, тогава се засаждат дебели и гъсти плетове от кактуси и други бодливи растения, които се оставят да се развиват на воля. Обикновено тези плетове успешно изпълняват предназначението си, ала умният нападател едва ли ще ги сметне за непреодолима преграда.

Асиендата дел Аройо се намираше сред планините и следователно наоколо имаше камъни колкото щеш, толкова много, че всъщност се изразих неправилно когато казах, че пред нас зърнахме постройките на асиендата. В действителност видяхме само плоския покрив на главната сграда, а всичко друго остана скрито зад каменния зид, който като нищо беше висок поне пет метра. Той образуваше огромен квадрат, чиито страни бяха разположени така, че сочеха в четирите посоки на света. През този квадрат протичаше потокът, който влизаше под северния зид, а изтичаше под южния. Както видях по-късно едноетажната главна сграда се намираше в средата съвсем близо до потока, над който минаваше мост, водейки в западна посока, където беше голямата порта. Освен това зидът обграждаше и редица по-малки постройки, където живееха слугите и ратаите. Там щяха да бъдат настанени и очакваните работници. Имаше и един дълъг склад за прибиране на реколтата от нивите и овощната градина, както и няколко открити навеси, построени само от подпорни диреци, които носеха покривите, под които можеха да се подслонят застрашените стада в случай на нападение. Голямата порта беше направена от дебели талпи и беше обкована с ламарина.

Тъй като идвахме от юг, трябваше да завием около югозападния ъгъл, образуван от зидовете и, яздейки покрай западната страна на квадрата, да се доберем до входа. Двете крила на портата стояха широко отворени, тъй че никой и нищо не ни попречи Да влезем в двора. Направи ни впечатление, че той бе пуст. Просто в асиендата имаше по-малко хора отколкото бяха необходими. Не се мяркаше жив човек.

Скочихме от седлата. Подадох юздите на моя кон на едно от момчетата да ги държи и се насочих към моста, за да стигна до господарския дом. Тъкмо когато се намирах над потока вратата на къщата се отвори. Появи се някакъв мъж, чието подпухнало лице с белези от едра шарка не правеше особено приятно впечатление. Той ме изгледа надменно и ми извика:

— Стой, спри! По моста могат да минават само кабалиероси. Какво търсиш тук?

Въпреки това продължих да вървя. Когато мостът остана зад гърба ми, а аз се изправих пред човека, попитах:

— Сеньор Тимотео Прухильо у дома ли си е?

— Сеньор ли? Та той е дон! Запомни го! Титлата сеньор е за мен. Казвам се сеньор Адолфо и съм махордомо в тази асиенда. Всички са ми подчинени.

— И асиендерото ли?

Той ми хвърли укорителен поглед и се похвали:

— Аз съм дясната му ръка и въплъщението на неговите желания. Значи той е дон, а аз — сеньор, ясно ли е?

Признавам, че имах голямото желание да го нагрубя, но вродената ми добродушност ме накара да продължа все така любезно:

— Както желаете, сеньор. И тъй ще имате ли добрината да ми кажете дали дон Тимотео си е у дома?

— Тук е!

— И следователно човек може да поговори с него, нали?

— Не, за такива хора го няма. Ако имаш някаква молба, то само аз съм човекът, пред когото трябва да я изложиш. Кажи ми какво искаш?

— Моля тази нощ да ме подслоните заедно с две индиански момчета и сестра им, с които дойдох дотук.

— Да ви подслоня ли? А може би дори да ви дам нещо за ядене и пиене? Само това липсваше! Ей там отсреща извън асиендата има място колкото щеш за такива дрипльовци. Бързо се омитайте и то не само от двора, ами изобщо от земите на имението ни!

— Много сте коравосърдечен, сеньор! Помислете си само, че съвсем скоро ще се свечери и тогава ние…

— Мълчи! — прекъсна ме той. — Наистина си бял, но по външността ти веднага си личи, че си скитник и негодяй. А за червенокожите да не говорим! Нашата асиенда не е приют за разбойници!

— Добре, тръгвам си! Но сеньор Мелтън, който ми обеща мястото на tenedor de libras в тази асиенда едва ли е на мнение, че назначаването на моя милост крие някаква опасност за вас.

Обърнах му гръб и бавно закрачих обратно по моста. Тогава той извика подир мен:

— Сеньор Мелтън ли? Tenedor de libras? За Бога, накъде тръгнахте? Останете де! Влезте вътре!

Въпреки това продължих да вървя и тогава той ме догони и ме улови за ръката.

— Щом ви изпраща сеньор Мелтън, в такъв случай не бива да ви пусна да си отидете. Навярно ще признаете, че вашето облекло не буди кой знае какво доверие, и ако се погледнете в огледалото сигурно ще разберете, че лицето ви хич не прилича на лицето на почтен човек. Но понякога дрехите лъжат и също така се е случвало да срещнеш някой с физиономия на мошеник, който обаче все още нищо да не е откраднал през живота си. И тъй, останете!

Какво ли можех да си мисля за този махордомо? Дали беше нещо мръднал, както обикновено се изразяваме? Но едно неопределено чувство ме караше да отхвърля това предположение. Изразът на лицето му говореше за лукавство и притворство, а погледът на малките му миши очички беше толкова коварен, че не беше възможно да се касае само за някаква дребна безобидна чудатост. Въздържах се и от всякакви забележки за това, че отначало се обръщаше към мен на „ти“ и кажи-речи всяка негова дума беше обида за мен. Запазих предишния си любезен тон и го попитах:

— А вашата покана отнася ли се и до спътниците ми?

— Все още не мога да ви отговоря, защото първо трябва да попитам дон Тимотео.

— Но струва ми се това съвсем не е необходимо, понеже според собствените ви думи нали тъкмо вие сте човекът, към когото би трябвало да се обръщат хората по подобни въпроси?

— Да, но само когато става дума да се изгони някой. Но тъй като ви подканих да останете, а вие искате да сте заедно с индианците, се налага първо да разговарям с дон Тимотео. Почакайте ме тук! Ей сегичка ще ви донеса отговора.

Понеже се бях върнал обратно с Адолфо, в момента двамата се намирахме пред вратата. Той се канеше да влезе вътре, а аз трябваше да го чакам отвън, но това хич не ми харесваше.

— Аз не спадам към обществената прослойка, състояща се от хора, които обикновено оставят да киснат пред вратите — подхвърлих аз. — Ето защо ще вляза заедно с вас и вие ще ме пуснете да мина пръв.

С тези думи аз прекрачих прага, а той ме последва по петите без да обели и една дума. Когато се обърнах забелязах, че по лицето му се бяха изписали гняв и смайване. Той се отправи към една врата и изчезна зад нея. Съвсем скоро пак се появи и ми направи знак с ръка да вляза. Самият той остана отвън.

Коридорът в къщата беше нисък, но широк. Вратите от двете му страни бяха от гладко рендосани дъски, но не бяха боядисани. Също така естествена и семпла се оказа и подредбата на стаята, в която се озовах. Тя имаше два малки прозореца с мръсни стъкла, почти изгубили своята прозрачност — единствените стъкла в цялата къща. До едната стена беше поставена лакирана маса. Компания й правеха три груби стола, които явно не бяха сковани от ръката на майстор. В единия ъгъл висеше хамак. Три от бяло варосаните стени бяха голи, а на четвъртата бяха окачени различни оръжия. Но затова пък толкова по-претенциозна беше външността на човека, който при влизането ми се надигна от стола си и тъмните му очи ме огледаха и учудено, и любопитно. Той беше облечен толкова разкошно и изискано, че бе необходимо само да се качи на кон, за да предизвика възхищението на хората по някоя от прочутите луксозни улици на столицата Мексико.

Дрехите му бяха от тъмно кадифе и всичките им краища бяха обшити със златни ширити и шнурове. Коланът му беше направен от широки сребърни халки и в него бяха затъкнати един нож и два мексикански пистолета, по чиито дръжки се виждаха скъпи инкрустации. Широкополата му шапка върху масата бе изработена от най-нежните листа на Carludovica palmata (Ветрилообразна трева със сравнително къси стебла. Б. по.), а плетката й бе толкова изкусна, че сигурно не беше струвала по-малко от пет- стотин марки. Шпорите на асиендерото имаха колелца от назъбени североамерикански златни двайсетдоларови монети.

Естествено че в сравнение с човек с подобна бляскава външност аз наистина приличах на скитник. Ето защо никак не се учудих когато асиендерото поглади с длан гарвановочерната си голяма брада, смръщи вежди и без да скрива изненадата си, като че на себе си каза:

— Докладват ми за пристигането на tenedor de libros, а кого виждам да влиза? Един човек, който…

— … който като нищо може да изпълнява службата на tenedor de libros, дон Тимотео — прекъснах го аз.

Неговият „сеньор Адолфо“ с подпухналото лице дето стоеше отвън можеше да се държи грубо с мен без да се почувствам обиден, но не биваше да търпя подобно неуважение от собственика на асиендата. Ето защо не го оставих да се доизкаже. Опитвайки се да ме иронизира, в престорена уплаха той отметна глава, отново ме огледа от глава до пети и явно развеселен, усмихнато каза:

— Ха, значи сме чувствителни! Ами всъщност какви сме, що сме?

Той нарочно ме заговори в тази подигравателна форма на първо лице множествено число. Дали трябваше да се покажа обиден? Дон Тимотео не приличаше на някой парвеню, на надут богаташ, а по-скоро имаше вид на добродушен кабалиеро, който живее добре и не пропускаше възможността да се позабавлява с този или онзи обикновен човечец.

— Можем да сме какво ли не, за което вие изобщо не подозирате, дон Тимотео — отвърнах му по същия начин и със същата усмивка като него, — и може да излезе, че сме толкова важни хора за вас, че да имате всички най-основателни причини да ни поздравите с големия си късмет, че сме ви посетили.

— Cielo! (Небеса, о Боже! Б. по.) — разсмя се той вече гръмогласно. — Да не би да идваме, за да съобщим на собственика на тази асиенда, че ще бъде провъзгласен за владетел на Мексико?

— Тъкмо обратното. Идвам, за да ви кажа, че вероятно в съвсем скоро време няма да бъдете господар дори и на собствената си асиенда.

— Добре! — продължи да се смее Прухильо като отново седна и ми посочи един друг стол. — Хайде да седнем! И защо няколкото мои подчинени ще искат да ме свалят от трона ми?

— За това ще говорим малко по-късно. Първо прочетете този документ.

Извадих от портфейла си и му подадох моята легитимация, издадена ми от мексиканския консул в Сан Франциско. Когато Прухильо я прочете и ми я върна закачливо-присмехулният израз на лицето му беше вече изчезнал.

— Сеньор, какво ви води при мен? Защо се представяте за мой tenedor de libros?

— Защото Мелтън ми обеща това място.

— За пръв път чувам подобно нещо. Изобщо нямам нужда от счетоводител. Със собственото си перо и собствената си ръка изписвам малкото капки мастило, които се налага да се изразходват в моята асиенда.

— Така си и мислех.

— И въпреки това дойдохте?

— Да, въпреки това и то по много основателна причина. Тя е толкова важна, че съм принуден да ви помоля за пълна дискретност.

— Звучи доста тайнствено! Кажи-речи сякаш се намирам в опасност.

— Действително смятам, че над вас надвисва нещо неприятно.

— Ами тогава моля говорете!

— Най-напред искам да ми дадете дума, дон Тимотео, че от онова, което ще споделя с вас, поне в близките дни никой друг няма да узнае каквото и да било!

— Давам ви я. А сега говорете!

— Възложили сте на Мелтън задачата да ви доведе работници от Германия, нали?

— Да.

— Кому хрумна най-напред тази идея, кой беше инициаторът? Самият вие или той?

— Хари Мелтън. Той ми обърна внимание на голямата изгода, която съм щял да имам от наемането на немски преселници на работа и тъй като същевременно ми предложи да се погрижи за всичко, аз му дадох неограничени пълномощия да действа от мое име.

— Нима го познавате толкова добре, че постъпихте така?

— Да. Защо е този въпрос?

— Защото ми се иска да знам дали го смятате за честен човек.

— Разбира се. Той е почтена личност и вече неведнъж ми е правил значителни услуги.

— Значи го познавате от дълго време?

— От години. Мелтън ми беше препоръчан от един човек, чиято дума има за мен висока стойност и затова до ден-днешен се радва на пълното ми доверие. Изглежда обаче, че вие го преценявате иначе.

— Съвсем другояче! Нека ви разкажа.

Прухильо се настани на стола си още по-удобно с израз на напрегнато очакване и голямо любопитство и аз го осведомих за преживяванията си както в Гуаймас, така и след това. Споделих с него всичките си наблюдения, а и изводите които си бях направил. Той ме изслуша без да ме прекъсне и без да направи никаква гримаса. Но когато свърших по лицето му се плъзна подигравателна усмивка. След като ме измери с невярващ поглед, той каза:

— От легитимацията, която ми показахте, разбрах, че пишете репортажи за един вестник.. А написали ли сте вече и някой роман?

— Да.

Щом чу отговора ми Прухильо скочи на крака и се изсмя.

— Тъй си и мислех! Един романсеро (Автор на романи, романист. Б. по.) като вас навсякъде вижда такива неща, каквито съществуват единствено в неговото въображение. Мелтън, най-достопочтеният, най-благочестивият кабалиеро, когото познавам, бил негодник! Това може да твърди само някой, който живее в съвсем чужд и непонятен свят за обикновените смъртни. Сеньор, вие ме забавлявате, страшно много ме забавлявате!

Той закрачи нагоре-надолу из стаята, взе доволно да потрива ръце и да се смее като човек, който чудесно се развлича. Изчаках малко докато кикотът му попремина и с безразличие подхвърлих:

— Нямам нищо против моят разказ така хубаво да ви забавлява, но дано само тази ваша веселост не се превърне по-късно в горчиво разочарование.

— Бъдете спокоен, не се тревожете за мен, сеньор! Всъщност от безобидната муха правите много опасен слон.

— Ами Санди Уелър, стюардът на кораба?

— Просто се казва Санди Уелър и е стюард! Нищо повече.

— А разговорът му с мормона?

— Погрешно сте го чули и разбрали. Вашето въображение ви е накарало да повярвате в невероятни неща.

— Ами баща му, с когото мормонът се срещна при онези храсти?

— Също съществува единствено във вашето въображение. Та вие само предполагате, че там е бил възрастният Уелър.

— И какво ще кажете за присъствието на индианския вожд?

— Сигурно ще се окаже, че е било най-невинна случайност.

— А срещата ми с вожда на юмите както и с бели, на чиято пушка имаше гравирани инициалите Р. У.?

— Но какво ме засяга това? Съществуват хиляди имена, които започват с буквата У. Защо пък трябва да е тъкмо Уелър? Каква причина сте имали изобщо да се намесвате в онази престрелка?

Благодарете на Бога, че сте се отървали здрав и читав! Писарушката съвсем не е човек, който ще се сражава с индианците. Предоставете тези неща на нас, хората дето живеят из тези нецивилизовани земи. Ние добре познаваме червенокожите и умеем да си служим с оръжията.

Не беше изключено асиендерото да бе чувал името на Олд Шетърхенд, но по време на разказа си не го бях споменавал пред него. А след като ми се присмя, съвсем пък нямах намерение да го сторя, понеже предполагах, че пак нямаше да ми повярва. Външно той беше красив и изискано облечен мъж, ала духовно явно беше ограничен, което се потвърждаваше и от факта, че вземаше логичните ми изводи за плод на разюздана фантазия. Разбрах, че едва ли щях да успея да разклатя доверието му към Мелтън, и че единствено очакваните събития можеха да му докажат правотата на предположенията ми. Ето защо се отказах да го убеждавам и само повторих молбата си за дискретност, на което той ми отговори с уверението:

— Що се отнася до това, няма защо да се тревожите, понеже и без друго не изпитвам никакво желание да ставам за смях. Сеньор Мелтън ще си помисли, че съм се смахнал. И така, ще мълча. Само едно искам да ви попитам. Как стои въпросът с назначението ви като счетоводител? Действително ли Мелтън ви е обещал подобно нещо?

— Да.

— Невероятно! Той знае не по-зле от мен, че не се нуждая от счетоводител.

— Значи целта му е била единствено да ме подмами да дойда тук.

— Но защо? За какво сте му тук?

— Знам ли?

— Предполагам, че и службата на счетоводител съществува просто само във въображението ви. ,

— Дон Тимотео, та вие така ме обявявате за луд!

— Е, чак луд — не, но смятам, че някоя малка дъсчица ви хлопа. Съветвам ви да отидете да се прегледате в някоя болница.

— Благодаря ви, дон Тимотео. Както виждам още по рождение главата на единия от нас работи по-добре и по-бързо от главата на другия, а от това може да възникне много забавно положение — другият да упрекне първия в твърде развита фантазия, а пък първият да упрекне втория в бавно мислене. Ето защо се отказвам от мястото на счетоводител.

— Това ме радва, сеньор, защото след като споменахте за забавено мислене, разбирам, че с вас няма да се погаждаме. Кога си заминавате?

— С ваше разрешение утре в ранни зори.

— Разрешавам ви да си тръгнете още днес.

— Означава ли това, че ме гоните от дома си?

— Не само от дома, ами и извън границите на моята естансия.

— Дон Тимотео, това е такава грубост, която противоречи на обичаите в тази страна.

— Съжалявам, но сам сте си виновен. Привидната ми грубост не е нищо друго освен предпазна мярка. Предупредихте ме да се пазя от индианско нападение, съществуващо единствено във вашето въображение. Такова нападение може да стане действителност само ако останете тук с придружителите си. Застреляли сте сина на вожда на юмите и бащата ви преследва. Разреша ли ви да пренощувате тук ще си имам големи неприятности с цялото племе. Следователно сигурно разбирате, че се налага да ви отпратя, нали?

— Ако искате да кажете, че постъпвате според вашите предположения, тогава не възразявам и ще си тръгна.

— Чий е конят, на който яздите?

— В Лобос Мелтън ми го даде за временно ползване.

— Значи е мой и ще го оставите тук. Тъй като преди малко споменахте, че спътниците ви били дошли дотук само за да си набавят коне, съм длъжен да ви кажа, че не мога да им предоставя нито едно животно. При други обстоятелства бих им дал на заем без каквито и да било пари, каквито те сигурно нямат, дори няколко коня, понеже мимбренхосите са почтени хора и скоро щяха да ми върнат животните или да ми предложат някакво заплащане. Но сега не бива да им оказвам никаква помощ, защото така юмите ще станат мои върли врагове.

— Проявявате похвална предпазливост, дон Тимотео. Ще ви попитам само накъде да тръгна, та час по-скоро да напусна имението ви.

— Що се отнася до това, ще ви дам водач, защото иначе вашето нечувано въображение лесно може да ви подведе и заблуди. Сам виждате колко съм загрижен за вас.

— Може би в замяна на това някой път ще ми бъде отредено удоволствието и аз да проявя загриженост за вас. Аз съм признателен човек.

— В случая не е необходимо. Отказвам се от признателността ви, понеже изобщо не се сещам как ли един такъв окаян клетник като вас, който даже няма кон, би могъл да прояви благодарността си към мен, богатия асиендеро.

Прухильо плесна с ръце, след което махордомото се появи толкова бързо, че сигурно беше подслушвал разговора ни зад вратата. Когато подпухналият „сеньор Адолфо“ получи поръчението да ни изпроводи отвъд границата на имението и да се погрижи конят ми да остане в асиендата, аз излязох от стаята, а той ме последва по петите. Навън пред входната врата на къщата ми каза злорадо:

— Значи нищо не излезе от службата на tenedor de libras, a? Не съм се излъгал, че не си нищо друго освен един скит…

— А ти си най-големият глупак, който съм виждал през живота си — прекъснах го аз, — но за твоето дружелюбно hablar de tu (Обръщам се към някого на „ти“. Б. нем. изд.) ще получиш моето признание. Ето го!

Първо го зашлевих по лявата страна така, че залитна на дясно, а после му ударих по дясната буза двойно по-силен шамар в резултат на което той падна на земята. Може би нямаше да постъпя така, ако не бях видял, че асиендерото беше отворил прозореца, за да наблюдава как щях да си тръгна. Несъмнено беше чул думите на своя махордомо и затова трябваше Не само да чуе, но и да види бързия ми отговор. „Сеньор Адолфо“ незабавно скочи на крака, извади ножа си (нали там всеки има затъкнат нож в колана) и обзет от ярост се нахвърли върху мен.

— Негоднико, как се осмели! Сега ще ми платиш!

С лекота парирах удара като същевременно избих ножа от ръката му, после здраво го хванах през кръста, повдигнах го и го хвърлих в потока до моста. Плисналата нависоко вода го скри от погледа ми, ала той бързо се появи и като пръхтеше и плюеше се изкачи на брега.

Може би Адолфо щеше отново да ме нападне, след което сигурно пак щеше да се озове в потока, ако в този миг не се бе случило нещо съвсем неочаквано.

Докато хвърлях махордомото във водата естествено се бях обърнал с лице към потока и с гръб към къщата. Тогава погледът ми падна върху отворената порта, през която тъкмо в този миг видях да влиза Мелтън. Той веднага разбра какво ставаше, зърна и застаналия на отворения прозорец асиендеро и бързо смуши коня си да се приближи до нас.

— Какво се разиграва тук? Струва ми се има сбиване! Сигурно се дължи на някакво недоразумение, което незабавно ще разясня. И тъй, мирувай! По-спокойно!

Последните му думи бяха отправени към махордомото. После Мелтън се обърна към мен на испански:

— Напразно ви търсихме. Как дойдохте до тук?

— Много лесно — отвърнах аз. — Нали знаете, че конят ми се подплаши и препусна напосоки. Така стигнах до асиендата.

— Странно! По-късно ще ми разкажете за тази необикновена езда.

— Няма да имам нито време, нито възможност, защото трябва да се махна оттук. Изгониха ме.

— И заради това ли си правите удоволствието да хвърляте хората във водата?

— Ами да. Имам тази малко особена привичка, от която не мога да се откажа.

— Ще трябва да разбера какво се е случило и тогава сигурно всичко ще се изясни. Почакайте малко да поговоря с дон Тимотео! Стойте тук, ей сега ще се върна!

Хари Мелтън скочи от коня и влезе в къщата. Мокрият махордомо закуцука подир него, без да ме удостои с честта и удоволствието да ме погледне.

Дали трябваше да остана да чакам Мелтън или да си тръгна? Вече бях решил да напусна асиендата, ала бях твърде любопитен да разбера какво щеше да предприеме мормонът, за да ме задържи в имението. Нали бях твърдо убеден, че съвсем не влизаше в плановете му да ме пусне да си вървя. И така, не си тръгнах веднага, а се отправих към коня си, за да отвържа от седлото пакета с моите нови дрехи. Пушките ми също висяха закачени на седлото. Взех и тях. Същевременно уведомих двете момчета и жената за случилото се:

— Моите млади братя и моята сестра видяха, че не ме посрещнаха приятелски. Асиендерото не желае да оставаме тук, понеже се бои от отмъщението на вожда на юмите. Затова ще продължим пътя си и ще пренощуваме в гората.

— А кой е ездачът, който пристигна току-що и с когото Олд Шетърхенд разговаря? — попитаме по-възрастният от братята.

— Той е приятел на Голямата уста и е зъл човек, от когото трябва много да се пазим.

Налагаше се конят на жената да носи и трите индиански седла. Вързахме ги по-здраво върху гърба му и ето че и четиримата станахме пешеходци. В този момент от къщата излезе мормонът, бързо мина по моста и се отправи към нас.

— Сеньор — поде той, — всичко се оправи. Оставате в асиендата.

— Как така?

— Досега на дон Тимотео наистина не му е бил нужен счетоводител и докато е разговарял с вас изобщо не е помислил, че след пристигането на толкова много работници няма да може да мине без услугите на такъв човек, тъй че елате да се върнем в къщата! Той ще ви назначи. Можете да останете.

— Така ли? Значи мога да остана. Обаче съвсем не става въпрос дали мога, а дали искам!

— Е, добре и така да е! Но мисля, че сигурно все още искате.

— Не, вече не искам. Нали виждате, че се каним да тръгваме на път!

— Не вършете такава грешка! — припряно ме предупреди той. — Нали сте наясно в какво безпомощно състояние се намирате, а тук ви се предлага блестящо бъдеще и…

— Моля ви, оставете тези приказки! — прекъснах го аз. — Добре знам как стоят нещата.

— Надявам се, че сте убеден в честните ми намерения. Останете ли, ще могат да останат и тримата ви спътници, на които изглежда държите.

— Значи си мислите, че ще се съглася да приема една дългогодишна служба в асиендата само и само, за да ми се разреши да прекарам тук една-единствена нощ, така ли?

— Говорите изпълнен с гняв, а гневът е лош съветник. Та помислете и за вашите съотечественици! Аз избързах напред, за да уведомя асиендерото за пристигането им. Всички те ви обикнаха и са разтревожени за вас. Вие ще бъдете тук център на внимание, около който преселниците ще се обединят. Помислете за разочарованието на тези добри хорица когато научат, че сте отказали предлаганата ви работа и сте си отишли без дори да се сбогувате с тях!

Мелтън търсеше и привеждаше всички причини и основания, които по един или друг начин му се струваха подходящи да ме склонят да остана, ала всичко беше напразно. След като разбра, че не може да ме разколебае, той смени тона и ядосано каза:

— Е, щом желаете да плюете на щастието си, не съм в състояние нищо да променя. Но във всички случаи проявявате неблагодарност към мен. Смилих се над вас и ви доведох безплатно дотук, а ето че когато човек иска да види плодовете на собствената си доброта, вие просто му обръщате гръб и си отивате.

Можех да отговоря нещо съвсем друго на Мелтън, но предпочетох само да го попитам доста нелюбезно:

— Да не би да искате да ми натрапите тъй нареченото от вас щастие?

— Не. Нямам нищо против, вървете си в името на дявола! Ако не мога да ви придумам поне ще ви придружа на известно разстояние.

— Защо?

— Щом не искате да останете, сам чухте от дон Тимотео, че той няма да ви търпи в своето имение. Канеше се да нареди на ратаите си да ви изпроводят отвъд границите на асиендата му. Но тъй като веднъж съм се заел с вас, ще ви спестя този позор и сам ще ви придружа. Надявам се няма да имате нищо против.

— Тъкмо обратното — страшно се радвам на честта, която ми оказвате. Но нима познавате околностите толкова добре, че знаете къде точно преминават границите на асиендата?

— Ще се ориентирам даже и през нощта.

— И най-вероятно вече ще е тъмно когато стигнем границата. Денят бързо си отива. И тъй нека не се бавим повече, а да тръгваме!

Той се приближи до своя кон, който все още стоеше на двора, и го възседна без да подозира, че го бях прозрял. Нарочно го бях попитал дали знае къде са границите на асиендата. Неговият положителен отговор означаваше, че познава гората много добре и никак нямаше да му е трудно дори и през нощта да намери някое място, което да е подходящо за неговия план.

Но какъв беше планът му? В мен отдавна се беше породило определено предположение, превърнало се вече в сигурност.

Мормонът знаеше кой съм и се страхуваше от мен. Беше убеден, че присъствието ми прави твърде въпросителен успеха на кроежите му относно преселниците. Беше ме взел със себе си, за да ме държи под око и при удобен случай да ме пречука. Но тъй като не бях пожелал да остана, му се налагаше да действува бързо. Бях му в ръцете само до границата на асиендата. Следователно нямаше време за отлагане и всичко трябваше да се реши сега. Той искаше да ме убие и когато тръгнахме на път бях убеден, че смъртта ме дебне на всяка крачка.

А не беше ли от мен безразсъдно да вървя заедно с този човек? Не, разумът ми повеляваше да приема неговата компания. Ако му бях отказал да ме придружава, той щеше тайно да ме последва и във всеки момент можеше да ми изпрати някой куршум. А ако бяхме заедно аз имах възможност да го наблюдавам, да предвидя мига на нападението и да осуетя подлите му намерения.

След като напуснахме дома на асиендерото ние отново поехме покрай потока. От двете му страни се простираха открити обширни поляни и само тук-там се виждаха отделни храсти и дървета. Този терен не беше подходящ за убийство от засада. Тъй като Мелтън не биваше да допуска моите придружители да станат свидетели на злодеянието, предполагах, че покушението щеше да бъде извършено едва след като той се сбогуваше с нас. Докато бяхме заедно животът ми не беше в опасност. По-нататъшното развитие на събитията си го представях по следния начин: той щеше да се престори, че се връща обратно, ала всъщност тайно щеше да избърза напред до някое подходящо прикрито място, което вече беше избрал. Там щеше да залегне, да ни пропусне да минем покрай него и да ме застреля като куче. Кой можеше да докаже после, че той е убиецът? Вероятно беше някъде да ме дебне и вождът на юмите, за да отмъсти за смъртта на сина си.

Понеже Мелтън яздеше бавно, аз крачех спокойно до него, сложил длан върху задницата на коня му. Така се намирах съвсем близо зад гърба му и можех много добре да го наблюдавам. Не продумвахме нито дума. Тримата червенокожи ни следваха. Едното от момчетата водеше за юздите нашия кон.

Слънцето беше вече залязло. Бързо се стъмни и най-сетне се възцари пълен мрак. Откритите поляни останаха зад нас. Вдясно потокът лъкатушеше между храсти, сред които се извишаваха все по-често корони на дървета. Това ме накара да предположа, че пред нас отново имаше гора, което пък ме наведе на мисълта, че решителният миг едва ли можеше да е много далеч.

Не след дълго стигнахме до края на гората. Тук потокът правеше завой — водите му идваха от североизток, а покрай западната страна на гората поляните продължаваха във вид на по-тясна ивица.

„Тук ще да е!“ — помислих си аз. „Сигурно ще ни каже да продължим направо покрай гората, после ще слезе от коня си, ще го върже и ще побърза да ни изпревари под короните на дърветата, за да ни причака на избраното от него място.“

Както и подозирах мормонът спря коня си, и посочвайки с ръка напред, каза:

— Територията на асиендата се простира до тази гора, тъй че вече изпълних задачата си. Всъщност не би трябвало да добавям нищо друго, но понеже веднъж ви бях взел под грижите си, ще ви кажа къде можете да намерите чудесно място за пренощуване. Тръгнете оттук от лявата страна на дърветата и след около четвърт час отново ще се натъкнете на потока, който прави широк завой. Там има чиста вода за пиене, висока мека трева за постеля както и скали, които ще ви пазят от студения нощен вятър. Все ми е едно дали ще се вслушате в съвета ми или не.

— Благодаря ви, дон Енрико, ще се вслушам.

— Тогава внимавайте и вървете по-бавно. Пролетните дъждове и прииждащите води са издълбали големи ровове, в които лесно можете да паднете. Аз се връщам. Вие съвсем лекомислено проиграхте късмета си и съм убеден, че той повече никога няма да ви споходи.

— Не ми е нужен вашият късмет. Скоро ще разберете, че предпочитам да разчитам на самия себе си.

— Нямам никакво желание пак да се срещам с вас. Вървете по дяволите!

Мелтън обърна коня си и се престори, че поема по обратния път. Ние продължихме да вървим в указаната ни посока, при което тихо обясних на спътниците си:

— Сигурно сега бледоликият ще навлезе в гората, за да ни изпревари. Той иска да ме застреля. Но аз ще избързам да стигна въпросното място преди него и да му докажа, че с Олд Шетърхенд шега не бива. Нека моите братя се отдалечат малко от края на гората и продължат пътя си малко по-наляво и то така, че бледоликият да не може да забележи отсъствието ми. Нека моите братя вземат и пушките ми, понеже само ще ми пречат. Ако до няколко минути не ви извикам, нека отидат до мястото, което ни описа белият и останат там да ме чакат.

Тримата бяха доста изненадани от моето съобщение, но взеха пушките ми без да продумат. Вързопът с новите ми дрехи беше на гърба на коня, тъй че ръцете ми бяха свободни. С бързи крачки се отдалечих, а червенокожите се отклониха малко по-наляво и после бавно продължиха пътя си. Без да ги подсещам те съвсем разумно вървяха на такова разстояние от гората, че шумът от стъпките им да достига между дърветата.

Казах, че крачките ми бяха бързи, защото и през ум не ми минаваше да се съобразявам с предупреждението на мормона. Забележката му за дълбоките ровове нямаше нищо общо с истината, а имаше за цел да ни накара да се придвижваме възможно по-бавно, за да може да ни изпревари въпреки пречките и трудностите, които щеше да срещне в гората. Бях убеден, че щеше да ми постави засада.

Придържайки се все покрай дърветата, вървях около десетина минути като непрекъснато внимателно се взирах, за да открия някое място, което можеше да е пригодено за целите на негодника. Звездите се бяха появили на небето и различавах предметите на повече от трийсет метра. Ето че по едно време, нарушавайки правата линия на края на гората, група дървета се врязваха в откритата тревна площ, образувайки остър ъгъл. Короните им бяха много гъсти, а между тях растяха ниски храсти. Ако не се бях излъгал в намеренията на мормона, то сигурно това беше мястото където смяташе да изпълни коварния си план. Тук имаше възможност да се прикрие много добре, а ние щяхме да минем толкова близо край ъгъла на гората, че куршумът му непременно щеше да ме улучи. Претърсих храсталаците и с поглед и с ръце, защото исках да си изясня точно къде щеше да се притаи Мелтън. Това не беше толкова трудно. Той трябваше да има отлично прикритие за самия себе си, добра видимост към откритата тревна ивица покрай дърветата откъдето щяхме да минем, за да може безпогрешно да се прицели в мен. След като открих подобно място аз пропълзях под гъстите клони на близкия храсталак, който напълно ме скри. Клонките му бяха толкова гъвкави и жилави, че нямаше защо да се боя от издайнически шум, ако ми се наложеше да направя някое непредвидено движение.

Защо всъщност залегнах точно там, за да заловя неприятеля на местопрестъплението? Та това начинание съвсем не беше безопасно! Много лесно можех да избегна покушението като просто изберях някоя друга посока, а не указаната ни от мормона. Тогава засадата му щеше да се провали. Ако искам честно да отговоря на този въпрос след толкова време, трябва да призная, че причината се криеше единствено в моята суетност, която ме караше да предпочета активните действия пред спокойното и безопасно оттегляне. Страшно ми се искаше да покажа на Мелтън, че много ме е подценил.

След като се разположих по-удобно под клоните на храсталака, аз притиснах ухо към земята и внимателно се заслушах. Дали щеше да дойде или не? Намирах се в трескаво очакване. Ето че по едно време дочух стъпки, шумоленето на клони, които мормонът докосваше или огъваше, спъването му в изскочилите корени, та даже и блъскането му в дънерите на дърветата, които в тъмната гора не успяваше винаги да различи. Мелтън бързо приближаваше. Долових вече и шумното му дишане, защото се беше запъхтял. Ето че в този момент той свърна към споменатия ъгъл, образуван от гората, пропълзя между дърветата до самия му връх, после се спря и внимателно подаде глава, за да се ослуша.

— s death (Проклятие, по дяволите! Б. по.) — полугласно изруга Светецът на последните дни. —

Хиляди дяволи! Тъй съм се запъхтял, че нищо друго не мога да чуя. Да не би онзи мерзавец да е минал вече оттук? Невъзможно! Тичах като луд, а те вървят бавно, за да не паднат в рововете. Ха-ха-ха-ха! Но тихо, струва ми се, че идват!

Той се отпусна на дясното си коляно, подпря левия си лакът върху лявото бедро и вдигна пушката в положение за стрелба. Виждах го съвсем ясно, понеже беше приклекнал точно на едно място където между клоните на дърветата се прокрадваше звездната светлина. Бях предположил, че ще заеме позиция малко по-наляво и следователно, за да се приближа до него трябваше да се промъкна в съответната посока. Причинях ли някой по-лек шум той навярно нямаше да го чуе, тъй като цялото му внимание беше насочено напред към откритата тревиста ивица пред гората.

В този миг долових стъпките на индианците. —

— По дяволите! — прошепна Мелтън. — Подлеците минават по-далеч от гората отколкото си бях мислил. Ще трябва да се целя много внимателно.

Съвсем не ме учудваше, че мормонът говореше сам на себе си. Знаех, че колкото са по-силни вълнението и възбудата, толкова е по-склонен човек да търси отдушник в думи. Той ту вдигаше, ту сваляше дулото на пушката, за да се прицели във въображаема цел, търсейки най-удобното положение. Налагаше се незабавно да действам, защото не беше изключено да вземе някое от момчетата за моя милост и да го застреля. Изправих се зад гърба му, стиснах го за врата и го съборих на земята. Мелтън извика и изпусна пушката си. Тъй като главата му попадна между краката ми, аз притиснах с колене раменете му и го сграбчих за юмруците, с които се опитваше напосоки да раздава удари. Хванах по-здраво дланите му, извих ги, чу се изпукване и вик на болка… последва още едно изпращяване и още по-силен рев… и той остана да лежи под мен почти беззащитен, защото му бях изкълчил китките. Сега можеше само да рита с крака. Нямаше как да се изправи, понеже бях коленичил върху него с цялата си тежест. Е, вярно че движеше ръце, ала с неестествено изкривените си китки не бе в състояние да ми окаже каквато и да било съпротива. Но в замяна на това използваше гласа си толкова по-енергично. Крещеше от ярост, страх и болка така, сякаш го набиваха на кол.

Докато го притисках към земята успях да забележа, че въпреки неговия рев индианците спазваха указанията ми и се канеха най-спокойно да отминат нататък. Затова им извиках:

— Нека моите млади братя побързат да дойдат тук, а сестра им да остане при коня!

Те незабавно се отзоваха на поканата ми и вързаха ръцете и краката на мормона. После го изнесохме от гората където можехме по-ясно да различаваме лицето му. Беше престанал да вика и лежеше съвсем кротко.

— Е, мистър Мелтън — заговорих го на английски, — наистина ли лекомислено проиграх късмета си и никога ли няма пак да ме споходи?

— Проклет мерзавец! — изсъска той през зъби.

— Не стана ли точно тъй както ти предрекох? — продължих аз. — Не разбра ли след съвсем кратко време, че много добре мога да разчитам сам на себе си? Още преди час долових свистенето на куршума, който беше предопределил за мен. Беше си въобразил, че ще успееш да ме заблудиш и измамиш, ала въпреки въображаемата си хитрост си толкова глупав, че ми е безкрайно лесно да разгадавам намеренията ти. Още в Гуаймас те прозрях.

— Но и аз теб! — скръцна зъби мормонът. — Ти си Олд Шетърхенд!

— Съвършено вярно! Разбрах, че си ме разпознал, но не го издадох. А ти се държа направо като хлапак. Онзи, който иска да надхитри Олд Шетърхенд, трябва да постъпва далеч по-разсъдливо и находчиво. Какво си замислил да правиш със заселниците?

— Нищо.

— Знам, че няма да ми кажеш. Не ти зададох този въпрос, защото вярвам да получа искрен отговор. Исках само да ти обърна внимание на това, че хората са под моя закрила. Нямам намерение да ти говоря надълго и нашироко за онова, което знам и мисля. Желая единствено ясно да разбереш, че всяка подлост, извършена от теб спрямо тях, като бумеранг ще се стовари върху собствената ти глава. Току-що сам преживя един такъв пример. Искаше да ме убиеш, обаче самият ти попадна в ръцете ми. Нека това ти бъде като обица на ухото! Бъди сигурен, че следващия път няма да си отървеш кожата. Както предвидих твоята засада, така предвиждам и много други неща. А ти си в състояние да прозреш нещата най-много от днес за утре, защото престъплението замъглява разсъдъка и погледа на човека.

Обърнах му гръб и направих знак на двете момчета да се отдалечат малко от него, понеже исках да им кажа някои неща, които той не биваше да чуе. Като предпазлива индианка жената остана при пленника, за да го надзирава най-внимателно, макар да беше вързан.

— Нека моите млади червенокожи братя чуят какво имам да им казвам — подех аз. — Ние сме четирима, а разполагаме само с един кон. Необходими са ни още три животни, които се налага да отмъкнем. Не съм крадец, но тъй като при тези обстоятелства непременно трябва да се сдобием с коне, се виждам принуден да забравя всякакви колебания и скрупули. Когато говорих с асиендерото по този въпрос той отказа да ми изпълни молбата, защото се страхува от юмите. Следователно се налага да взема от него това, което сам не ми дава. Сега ще се върна в асиендата, за да отведа от пасището три животни. Нека междувременно моите братя пазят пленника. Макар да ни е в ръцете и да съм убеден, че по това време никой няма да мине през тази усамотена местност, все пак предпазливият човек никога не бива да изключва възможността от изненади. Много е важно в никакъв случай да не бъде освободен преди завръщането ми.

— Поразяващата ръка може да разчита на нас — увери ме по-възрастният от братята. — Ще изпълним заповедта му, макар че ни обижда като иска сам да се промъкне обратно в асиендата.

— Защо?

— Защото така моят бял брат все едно ни казва, че сме неопитни хлапета, които не умеят даже да отмъкнат един кон.

Достатъчно добре познавах схващанията и нравите на индианците, за да разбера, че двете момчета се чувстваха пренебрегнати. Дадените обстоятелства ми налагаха да се съюзя с тяхното племе и ето защо смятах, че е разумно да проявя повече доверие към тях и да им угодя.

— Видях колко храбро се защитавахте срещу вашите неприятели и ви считам за смели момчета. Не се и съмнявам, че редом със смелостта притежавате и необходимата сръчност, тъй че ще ви попитам дали искате вие да вземете конете.

— Искаме! — прозвуча радостният им отговор.

— Добре! Значи не е нужно да ви обяснявам накъде да се отправите, така ли?

— Не е. Видяхме животните, нали минахме покрай тях. Никак няма да е трудно да отмъкнем две.

— Две ли? Необходими са ни три!

— Та нали пленникът има кон. Ще го принудим да ни каже къде го е вързал.

— Няма да вземем това животно. Мормонът го язди още от Лобос. То е изтощено, а на пасището ще намерим коне със свежи сили. Тръгвайте веднага! Ще ви чакам тук.

Двамата незабавно се отдалечиха, без да благоволят да кажат на сестра си и една дума. Изтегнах се в тревата до Мелтън. Бях много любопитен да разбера как момчетата щяха да изпълнят своята задача. Мормонът лежеше съвсем неподвижно като мъртвец. Гордостта не му позволяваше да проговори. От време на време дишането му ставаше доста шумно и тежко. Сигурно изкълчените му ръце го боляха.

Не се тревожех заради двамата индианци. Задачата им беше лесна. Само някои извънредни обстоятелства можеха да я затруднят или да осуетят изпълнението й. Но в такъв случай щяха просто да се върнат с празни ръце. Иначе нямаше от какво друго да се опасявам, понеже никак не беше вероятно да допуснат да ги заловят.

След около два часа на не повече от четири-пет крачки от мен от тревата се надигна някакъв тъмен силует. Скочих на крака, за да заловя човека, ала веднага отпуснах протегнатите си ръце, защото разпознах по-големия от двамата индианци.

— Моят брат се върна — казах аз. — Но защо идва толкова тайно?

— За да покажа на Поразяващата ръка, че ако пожелая, никой не може нито да ме види, нито да ме чуе.

— Стъпките ти са безшумни като летяща пеперуда. Ще станеш славен воин. Къде е брат ти?

— Избързах напред, за да те попитам дали пленникът може да види конете?

Юношата зададе въпроса си тихо, а аз му отговорих на висок глас:

— Нека брат ти ги доведе! Забелязаха ли ви?

— Пастирите бяха слепи и глухи. Даже имахме време да изберем най-хубавите коне.

Той изсвири с уста и веднага след това долових тропот от копита. Животните са били доведени съвсем наблизо, без да чуя какъвто и да било шум. Двете момчета бяха извънредно горди, че това им се беше удало. Когато огледах конете доколкото бе възможно в нощната тъмнина, сам се убедих, че никак не бяха лоши. Освен това забелязах, че един от тях имаше седло. Попитах по-възрастния мимбренхо откъде са го взели и той ми отговори:

— Поразяващата ръка няма седло и затова потърсихме коня на пленника и взехме неговото седло. После го натирихме да върви накъдето иска, защото и без друго белият с изкълчените си ръце няма да може да го възседне и управлява.

Значи двамата бяха намерили и това животно и се бяха погрижили да ме снабдят с необходимата за ездата сбруя, което беше едно доказателство, че можех да изисквам от тях да решават далеч по-трудни задачи, отколкото обикновено се възлагат на момчетата в такава възраст.

— Конекрадец! — презрително ми подвикна мормонът. — Прочутият Олд Шетърхенд не е нищо друго освен един най-обикновен негодник!

Вместо да се почувствам обиден аз го развързах и му казах:

— Връщам ти свободата, мистър Подъл убиец. Омитай се оттук и съобщи на асиендерото, че неотложната нужда ме принуждава да взема тези коне назаем! Вероятно или ще ги получи обратно, или ще му бъдат платени. Ако случайно това не стане, тогава нека запише тази незначителна загуба на собствената си сметка. На самия теб ти давам съвета възможно най-скоро да накараш някого да ти намести китките и да им направи по-стегнати превръзки, иначе като нищо ще вземеш да осакатееш и няма да можеш да си служиш с ръцете. За твое добро ти пожелавам никога повече да не се виждаме, защото съм убеден, че срещата ни ще има твърде лоши последици за теб.

— Или пък за теб! Пази се от мен и бъди проклет, подлецо! След като ме обсипа с тези ядни думи Мелтън побърза да се отдалечи. Ако бях пронизал с един куршум този престъпник, щях да предотвратя много нещастия и беди. Но нима биваше да застрелям един човек като хищно животно? Той беше без оръжия. Аз му ги бях взел. Всичко друго бе останало непобутнато в джобовете му.

Преди всичко оседлахме конете. После ги смушихме и тръгнахме, защото първо трябваше да напуснем мястото където скоро се очакваше да има твърде неприятно посещение. Не е от значение в каква посока се отправихме, понеже бях твърдо решил да остана в тази местност и да изчакам развоя на събитията. Докато конете ни в бавен тръс напредваха през високата трева, аз се осведомих:

— Ако моите червенокожи братя яздят бързо, кога ще стигнат в лагера на своите воини?

— След три дни — отвърна по-голямото момче. По-малкото си отваряше устата само тогава, когато специално се обръщах към него. Това е в съответствие с привичките на индианците, при които по-възрастният винаги се ползва с предимство пред по-младия. Дори в повечето индиански диалекти има отделни думи за по-възрастен и по-малък брат, както и за по-възрастна и по-млада сестра. Също и думите за „син“ се различават в зависимост от това дали се изговарят от бащата или от майката. Така например в езика на навахите „моят по-възрастен брат“ се означава с думата „шинаи“, „моят по-млад брат“ — с думите „се тсела“. „Моят син“, казано от бащата, се изразява с „ши йех“, а казано от майката — със „се тсе“. „По-възрастна сестра“ означава „ше ла“, а „по-млада сестра“ — „етет“.

— Вашият баща, Силния бизон, сега при своето племе ли е? — продължих да питам.

— Да. Той ще се чувства горд, ако Поразяващата ръка отиде при него.

— Ние ще се поздравим, макар да ми е невъзможно да посетя вожда на мимбренхосите. Налага се да го помоля той да дойде при мен. Нека неговите храбри синове му разкажат онова, което сега ще им съобщя. Отвъд Голямата вода тук са дошли мъже, жени и деца от моето отечество, които ще работят в Асиенда дел Аройо. Белият, който беше наш пленник се казва Мелтън, крои някакъв пъклен план във връзка с тези хора, но за съжаление все още не мога да го разгадая. Вероятно той е повикал вожда на юмите, за да нападнат асиендата. Бях при асиендерото, за да го предупредя, ала дон Тимотео ми се изсмя. Тъй като изпълних дълга си, повече нямаше да се интересувам за участта му, ако не се налагаше да избавя от опасност моите бели братя и сестри заедно с техните деца. Съвсем сам няма да се справя. Затова искам от мое име да помолите вашия баща, вожда на мимбренхосите, да ми се притече на помощ и се надявам, че няма да откаже да изпълни моето желание.

— Силният бизон незабавно ще се втурне насам, защото е пушил лулата на приятелството с Поразяващата ръка и ако не се озове на призива ти, ще бъде презиран от всички. Освен това нали моят прочут бял брат знае какво се случи. Вождът на юмите Голямата уста ни нападна, за да ни убие. Не успя да постигне целта си, понеже Поразяващата ръка ни спаси, но въпреки това юмът ще трябва да плати с кръвта си този коварен опит. И тъй, приятелството и отмъщението ще са водачите, подир които ще тръгне нашият храбър баща, за да дойде до тук.

— Значи мислиш, че след шест дни е възможно да се появи в тази местност?

— Да, три дни от тук до там и три обратно. Колко воини да вземе със себе си?

— Не знам колко души ще доведат юмите, но за да нападнат едно имение като Асиенда дел Аройо ще са нужни навярно около стотина мъже. Значи ще са ни необходими и толкова ваши воини. Иска ми се да се запасят със сушено месо, защото няма да имат време да си набавят храна чрез лов.

— Къде ще се срещнат с Поразяващата ръка?

— Никога не съм бил по тези земи и в момента не мога да определя пригодено за целта място. Но преди да се разделим ние ще намерим нещо подходящо. Имам още едно поръчение. Моят млад брат знае, че подарих живота си на Винету, великия вожд на апачите и в замяна получих неговия живот. Двамата се уговорихме не след дълго да се срещнем на едно определено място, но аз няма да мога да се появя навреме, защото съм обвързан със събитията в асиендата. Затова ще помоля твоя баща да изпрати на Винету доверен вестоносец, който да го уведоми, че не съм в състояние да дойда и да му обясни причината.

— Ако Поразяващата ръка пожелае да ми посочи мястото на срещата, пратеникът сигурно ще намери вожда на апачите. Нека моят по-млад брат и нашата сестра също чуят описанието, за да го предадат съвсем точно на нашия баща.

— Те двамата ли? А ти не? Защо?

Той позабави отговора си, после смутено се покашля и каза:

— Моят по-млад брат и сестра ми ще отидат при нашето племе, а аз оставам тук.

— Какво си намислил?

— Да издиря къде е вождът на юмите и после да не го изпускам из очи, за да мога още с пристигането на нашите воини да ги уведомя къде се намира.

— Всичко това ще свърша самият аз!

— Знам. Поразяващата ръка е велик воин, а аз съм още едно момче и дори нямам име. Ето защо трябва да постъпвам както ми нареди Поразяващата ръка. Ако ме изпрати при нашето племе, ще отида. Но сърцето ми много ще се натъжи, защото искам неотклонно да следя Голямата уста докато си отмъстя. Искам да си спечеля име с което да ме назовават когато се върна при вигвамите на моите съплеменници. Нека моят бял брат ми разреши да остана! Вярно, не бива да се надявам, че двамата винаги ще бъдем заедно, защото той не се нуждае от мен, но ако бъде тъй добър да ми позволи да се скитам наблизо като негова сянка, то бих могъл поне да се грижа за коня му, когато животното няма да му е необходимо и само ще му пречи.

Той изрече всичко това колебливо. Вярно, желанието му беше необичайно, но именно защото дръзна да го изкаже, това бе нещо като препоръка в моите очи. Някой друг индианец би изчакал да види дали щях да го подканя да остане при мен, но този юноша прояви достатъчно смелост да изложи молбата си. Много добре разбирах колко важно бе за него да му я изпълня. Ако му разрешах да остане, това щеше да е такова отличие, за което всички мимбренхоси сигурно щяха да му завиждат. Синът на вожда ми харесваше, а баща му ми беше приятел и тези две причини бяха достатъчни, за да не му дам отрицателен отговор. На всичко отгоре можех и добре да го използвам. Възнамерявах тайно да обикалям около асиендата, за да разбера какво става там, и естествено никой не биваше да ме открие. Конят ми беше необходим, за да се придвижвам бързо от едно място до друго в случай на нужда, но иначе щеше доста да ми пречи. Сигурно щеше да ми се наложи с дни да дебна в непосредствена близост на асиендата, а конят лесно можеше да ме издаде. И тъкмо тогава момчето щеше да ми е много полезно.

— Харесваш ми, а баща ти сигурно ще се зарадва когато чуе, че съм те задържал при себе си. Съгласен съм. Ти можеш да ми помогнеш. И най-невзрачният на пръв поглед човек е възможно да направи някому голяма услуга. Много от онова, което си чувал за Винету и мен, е могло да бъде изпълнено с помощта на хора без известни имена. За нас се разказва какво ли не, а за тях никой не споменава. Дано се сбъднат надеждите ти при мен скоро да се сдобиеш с подходящо име! Струва ми се всички предпоставки са налице.

Лесно можете да си представите колко голяма беше радостта му когато чу, че ще изпълня желанието му. Но той не каза нито дума. Брат му издаде само едно доброжелателно „уф!“, а сестра му леко плесна с ръце от възхищение.

— Но дали брат ти и сестра ти ще успеят безпрепятствено да стигнат до племето ви щом няма да си с тях? — продължих аз. — Изключително важно е нейде по пътя да не го сполети беда.

След тези мои думи по-малкият брат се обади с глас, в който се долавяше скромност, но и увереност:

— Нищо лошо няма да ни се случи, защото имам пушка и не се боя от никого. Освен това вярвам, че до нашата цел няма да срещнем никакви врагове.

В този момент ние отново се натъкнахме на потока и следователно се бяхме озовали на мястото където мормонът ни беше посъветвал да пренощуваме. Продължихме нататък. Тъй като асиендата се намираше на юг, на мен не ми се искаше да отивам твърде далеч на север, но пък от друга страна не биваше все още да спирам, защото трябваше да стигна до такова място, което ми гарантираше, че следите ми нямаше да бъдат открити. Яздихме докато полунощ мина и тогава забелязах, че сме се озовали в една местност, която беше изключително подходяща за целите ни.

Луната беше изгряла и ни позволяваше да виждаме далеч наоколо. Земята бе камениста и следователно по нея не оставаха отпечатъци. На северния хоризонт изплува неясна тъмна линия. Когато се приближихме разбрахме, че това е гора. Почти в самия й край високо над всички останали дървета се издигаше короната на едно могъщо дърво.

— Уф! — обади се по-големият брат. — Отново сме в позната местност. Това е гората с големия дъб. Сега вече моят по-малък брат ще знае в каква посока да язди и не е възможно да се заблуди.

— Добре — кимнах аз. — Тук ще се разделим. И нека този огромен дъб бъде мястото където пак ще се видим. След шест дни отново ще съм тук, за да чакам пристигането на баща ви и на неговите воини.

Дадох необходимите указания на по-малкия брат. Много точно и подробно му описах мястото където щеше да ме чака Винету. Накрая му предадох и оръжията на мормона. Наредих му да ги връчи на баща си като подарък. Юношата ме увери, че двамата със сестра си ще яздят без да спират чак до следващата вечер. Искаше да се опита да измине разстоянието за два вместо за три дни.

Преди да се сбогуват с опатите тримата се бяха запасили със сушено месо. Сега тези провизии бяха поделени. Това ми беше добре дошло, защото така получих храна за двама души и то за два дни и през това време не беше необходимо да ходя на лов. Та нали трябваше да се съобразявам с обстоятелството, че всеки изстрел можеше да ме издаде. След като по-малкият брат и сестрата се скриха от погледите ни, ние вързахме нашите коне за юздите им в края на гората и легнахме да спим до зазоряване. Почивката ни беше много необходима, понеже не знаехме дали следващата нощ щяхме да имаме време за сън. Вероятно на това място нямаше защо да се страхуваме от неприятна изненада, така че не беше нужно някой от нас да стои на пост.

Щом настъпи утрото ние се видяхме изправени пред две важни задачи. Първо, трябваше на всяка цена на открием къде са юмите, а това можеше да стане най-добре през деня. Второ, исках да се промъкна до асиендата, за да потърся преселниците и по възможност да разговарям с Херкулес. Но за постигането на втората цел се налагаше да изчакам вечерта.

За изпълнението на първата задача реших да посетя мястото, където вождът на юмите беше нападнал двамата братя и сестрата. Както споменах, той навярно се беше вече връщал до там и се надявах да открия някакви следи, които да ми издадат накъде се е насочил.

Яхнахме конете, но не се върнахме по права линия през асиендата, а избрахме друг път в югозападна посока, по който нямаше защо да се боим от неприятни срещи. По обед бяхме вече в долината. Колкото повече се приближавахме до въпросното място, толкова по-предпазливи ставахме. Труповете на трите убити коня все още лежаха там. Лешоядите усърдно късаха месото от кокалите им като от време на време се счепкваха за някоя мръвка. Останах долу при конете като държах в ръце карабината „Хенри“ готова за стрелба и внимателно се оглеждах на всички страни, а момчето изпратих да се изкачи горе на скалата, където куршумите ми бяха улучили Малката уста. Когато се върна то ми съобщи, че трупът бил преместен настрани и бил затрупан с голяма купчина камъни. По каменистата земя не беше забелязало никакви отпечатъци от стъпки.

Не бях и очаквал горе да открием някакви дири. Дотам нямаше как да се стигне с коне, а понеже вождът несъмнено беше дошъл на кон, сигурно бе оставил животното в долината, след което се е изкачил на скалата при сина си, после се е спуснал и излязъл от долината пак на кон. Дали е бил сам или не, това тепърва предстоеше да разбера. И тъй започнахме да търсим следи и момчето ми помагаше.

За съжаление земята беше твърда, така че едва ли можеше да има ясни отпечатъци от човешки стъпки или копита. Някои незначителни белези като оставени тук-там драскотини или камъчета, разместени от предишното им положение, можеха да минат за следи, но не беше изключено да са резултат от нашето присъствие през предишния ден. Индианецът много се стараеше и напрягаше зрение. Колко ли щеше да се гордее, ако успееше да забележи някоя макар и съвсем дребна диря. Ала всичките му усилия бяха напразни. Ето защо най-сетне той недоволно възкликна:

— Били са тук, сигурен съм! И все пак нищо не се вижда. Сякаш днес очите ми са ослепели. Нека Поразяващата ръка не си мисли, че винаги е така!

— Утеши се с обстоятелството, че и очите на Олд Шетърхенд също не откриват нищо — отвърнах аз. — Но има два вида зрение, едното е на тялото, а другото е на духа и разума. И ако някой път едното от тях страда макар от временна слепота, тогава се налага толкова повече да се изостри другото.

— Зрението на моя дух вижда също тъй малко, както и зрението на тялото ми.

— Защото вероятно го отправяш в погрешна посока.

— Тогава нека Олд Шетърхенд ми каже накъде би трябвало да насоча мислите си!

— Подир вожда на юмите.

— Така и направих, ала не успях да открия накъде е тръгнал.

— Защото изхождаш от днешния ден. Започни от вчерашния и ще имаш успех. Когато двамата нападатели избягаха след появяването ми, ти стоеше високо горе върху издадената скала и можеше да виждаш по-добре и по-надалеч от мен. Те препуснаха през долината. Ние поехме в същата посока, но нито ги забелязахме, нито открихме каквато и да било диря от тях. Защо ли?

— Навярно още при първата подходяща възможност са излезли от долината.

— И аз мисля така. Скалите са стръмни. Може ли по тях да се изкачи ездач?

— Не. Следователно сигурно са свърнали в някоя странична клисура.

— Да. Виждам, че моят млад брат правилно умее да използва очите на своя разум. Но двамата бегълци не са навлезли напосоки в коя да е клисура.

— Не са. Там са ги очаквали техните хора.

— Съвършено вярно! А може ли моят млад брат да ми приведе и някоя друга причина, която го кара да мисли така?

— Не — отвърна ми той след като напразно размисля минута-две.

— Тогава аз ще му обясня. Предполагам, че юмите се канят да нападнат асиендата и че вече се намират в околностите й и изчакват подходящ момент. Естествено те няма да се покажат, а ще се крият. През тази долина минава част от пътя, който води от Урес до асиендата. Тъй като всеки час и всеки миг е възможно някой да го използва, юмите не е бивало да остават тук и тъкмо това е другата причина, която имам предвид. Вождът и неговият бял придружител са дошли вчера в долината на разузнаване и са се натъкнали на вас. А там където има съгледвачи с право може да се предположи, че недалеч се намират и други воини от тяхното племе. Като казвам „недалеч“ нямам предвид някое съвсем незначително разстояние, защото ако юмите са бивакували толкова наблизо, то сигурно вождът им незабавно щеше да ги доведе, за да ни заловят или поне да ни преследват. Юмите са се скрили в някоя странична клисура най-малко на около един час път на кон от тук. Ще ми каже ли моят млад брат как би трябвало да изглежда въпросната клисура?

— Би трябвало да е обрасла с по-гъста растителност, да има дървета, зад които човек да може да се скрие както и трева за конете.

— Съвършено вярно. А спомня ли си моят млад брат, че вчера минахме покрай входовете на три странични клисури? На какво разстояние от тук беше първата от тях?

— До нея може да се стигне за време, което белите наричат половин час.

— Ами другите?

— Втората е на още четвърт час път по-нататък, а третата се намираше значително по-далече.

— Да, толкова далеч, че направо отпада от сметките ни. А сега нека моят брат си припомни как изглеждаха входовете на първите две клисури! Издаваха ли с нещо, че оттам започват дефилета, които се врязват поне на половин час път навътре в планините?

— Не — отвърна индианецът без да се замисли, а това показваше, че има много добра памет за местности. — Първата клисура изглеждаше тясна и къса, а входът на втората беше значително по-широк.

— Тогава вероятно ще трябва да търсим юмите във втората клисура и тази вероятност ще се увеличи още повече, ако се окаже, че не е гола, а е обрасла с разнообразна растителност. Точно това ще проверим още сега.

С тези думи се метнах на седлото. Индианецът направи същото и придавайки си типична за неговата възраст важност, каза:

— Но ще трябва да сме извънредно предпазливи, защото е възможно зад дърветата, които смятаме, че ще видим, да се крият воини на юмите.

— Тъкмо това ми се иска — засмях се аз. — Много ще се радвам, ако се намират точно там, а не другаде.

— Но нали в такъв случай ще ни забележат!

— Ще се погрижим никой да не ни види. Начинът, по който се отнасях с момчето, му придаде смелост да подхвърли следната забележка:

— Нека Поразяващата ръка не забравя, че търсим дървета! В открита и равна местност човек може да ги открие още отдалеч, ала ние се каним да навлезем в клисура, която вероятно има много завои. А в такъв случай ще открием гората едва когато се изправим пред самата нея и ако врагът се е скрил там като нищо може да стане така, че изобщо да не ни остане време да се върнем.

— Моят малък брат говори като възрастен и опитен следотърсач. Може би ще бъде тъй добър да не забравя, че завоите на една клисура, зад които наистина лесно може да дебне опасност, същевременно предлагат на предпазливия воин и прикритие. Завоят, зад който се намира неприятелят, му пречи да ме види. Впрочем ще ти дам едно сравнение: който иска да открие огън, е необходимо да се огледа само за светлината му, но не и да отива до самия него и да протяга ръка към пламъците му, та след като се изгори да се убеди, че той наистина съществува. Вероятно изобщо няма да навлизаме във втората клисура, където предполагаме, че се крият враговете ни.

С това разговорът ни приключи. Само един негов поглед ми показа, че правилно бе разбрал моите изводи. Продължихме нататък по същия път както и предишния ден. Яздех пръв като винаги насочвах коня си така, че да стъпва само по камениста земя и копитата му да не оставят следи. Тази езда никак не беше безопасна, защото всеки миг можехме да се натъкнем на юмите. За щастие опасенията ми не се оправдаха. След около половин час стигнахме до първата странична клисура, която също както и втората водеше наляво. Свърнах в нея. Индианецът се поколеба миг-два, ала после ме последва без да каже нито дума. Явно не бе в състояние да проумее действията ми, но предпочете да замълчи, за да не си навлече пак някой укор от моя страна. Щом бяхме убедени, че трябва да търсим юмите във втората клисура, защо тогава навлизахме в първата? Ето какъв въпрос си задаваше той. съвсем скоро мимбренхото щеше да получи отговор.

Проломът беше точно такъв, какъвто предполагахме — тесен и плитък. Бързо се издигаше нагоре и след около десетина минути стигнахме до неговия край. Горе се озовахме на платото. Всичко наоколо чак до хоризонта се виждаше ясно като на длан. На юг, запад и север се простираха равнини, а на изток имаше планини. Платото беше голо с изключение на едно място, намиращо се в северозападна посока. Там личеше тъмна ивица. Предположих, че е гора. Посочих с ръка натам и попитах:

— Какво ли има ей там зад онази тъмна черта?

— Гора.

— Не, защото тази черта е самата гора. Тя опасва височините около търсената от нас втора клисура. Сега моят млад брат сигурно вече знае, защо яздихме през първата клисура. Долу ни заплашваше голяма опасност, а тук открихме гората без скрилите се в нея хора да могат да ни забележат. Ако юмите са там, те несъмнено очакват появяването на незвани конници само откъм главната долина и сигурно са оставили постове единствено в тази посока. Ако искаме да разузнаем как стоят нещата там, то можем най-спокойно да яздим до гората без да се опасяваме, че враговете ще ни забележат. Навярно моят млад брат вече разбира какво имах предвид с думите, че за да може да открие къде има огън, човек не е необходимо да си изгори ръката на пламъците му.

— Нека Поразяващата ръка не ми се сърди — помоли смирено той. — Аз съм все още момче. Ще отидем ли до гората?

— Да, защото трябва да узная какво е положението. Иска ли моят млад брат да остане тук и да ме чака?

— Идвам с теб, ако ще там да се намира цялото племе на юмите — заяви той с искрящи очи. — Но ако Поразяващата ръка ми заповяда, ще трябва да остана тук.

— Ще ме придружиш, обаче се надявам, че няма да направиш някоя грешка. Знаеш колко е опасно посред бял ден да се промъкваш към вражески бивак.

Пришпорих коня в галоп, защото колкото по-бързо прекосяхме открития терен, толкова повече намалявахме възможността да бъдем забелязани. Щом стигнахме гората скочихме от седлата и вързахме юздите на животните за първите дървета. Преди всичко трябваше да претърсим началото на леса. След като не открихме нищо подозрително, преместихме конете сред много гъсти храсталаци, където щяха да останат скрити даже и за острото зрение на индианците.

— Иска ли моят брат да пази конете или ще дойде с мен? — попитах аз.

— Идвам с теб.

— Или може би предпочиташ да действаш самостоятелно? Ако се разделим ще постигнем целта си за двойно по-кратко време.

— Ако Поразяващата ръка ми има доверие, нека само ми каже какво да направя.

— Тогава ела! Най-напред трябва да стигнем до самата клисура. Навлязохме навътре в гората и скоро се добрахме до мястото, където склонът на клисурата се спускаше стръмно надолу. Започнахме да слизаме докато най-сетне видяхме, че дъното й представляваше зелена морава, през която криволичеше малко поточе. И от двете страни височините бяха покрити с гъста гора.

— Сега ще се разделим — казах му. — Аз ще вървя около четвърт час надолу, а ти ще вървиш същото време нагоре по клисурата. След това ще се върнем пак на това място, за да споделим наблюденията си. Ако не забележим нищо, ще продължим търсенето или докато открием юмите, или докато претърсим цялата клисура. Но гледай в никакъв случай да не вдигаш шум, а да не говорим за стрелба!

Изрекох това предупреждение, защото все пак не можех да очаквам момчето да притежава самообладанието и разсъдливостта на възрастните, а и за да обуздая жаждата му за отмъщение в случай, че пред него се изпречеше Голямата уста.

Извървях споменатото разстояние без да забележа нещо особено. Вярно че точно по средата на дъното на клисурата, през тревата минаваше тъмна черта, която можеше да бъде диря, оставена както от дивеч, така и от хора, но предпазливостта не ми позволяваше да се приближа до нея, за да я разгледам.

Когато се върнах на мястото където се бяхме разделили, момчето го нямаше, ала скоро се появи и съобщи:

— Не видях жив човек, но през клисурата минава някаква диря.

— И аз я забелязах.

— Но после носът ми откри нещо повече от моите очи. Надуших огън. Сигурно е запален някъде по-нагоре от мястото, откъдето трябваше вече да се връщам.

— Тогава ела да видим как стоят нещата!

Втурнахме се между дърветата като непрекъснато внимателно се взирахме напред. Мимбренхото се спря на мястото докъдето беше стигнал преди малко, започна да души въздуха и ме погледна в очакване. Кимнах му и продължихме да се промъкваме нататък. Да, наистина миришеше на дим и колкото повече напредвахме, толкова по-силна ставаше тази миризма. След известно време момчето ме дръпна за ръката, накара ме да спра и ми прошепна:

— Дали не са бели?

— Едва ли.

— Но мирише ми на наоатли! (Боб. Бел. нем. изд.)

— Индианците също го ядат. Хайде да продължаваме! Скоро и аз долових миризмата на варен боб. От това растение се приготовлява едно от любимите ястия на мексиканците, а и мексиканските индианци го ядат с голямо удоволствие. Но на мен ми беше твърде странно, че тъкмо тук в тази толкова затънтена гора се готвеше такава гозба. Провизии от боб за червено-кожи, тръгнали на боен поход?! За него обаче бяха необходими котлета, тенджери или гърнета, както и панички, а това беше признак, че в този грабителски поход едва ли участваха само индианци.

Ето че не след дълго миризмата на пушек се засили още, а после изведнъж забелязахме право пред нас значително повече хора, отколкото бяхме очаквали. Мислех си, че ще заваря отряд червенокожи, разположили се на бивак в гората кой както може и където свърне, ала тук се намираше добре организиран лагер от палатки с всички удобства, които си позволява индианецът, когато се чувства в безопасност.

Преброихме около двайсет шатри от дебело грубо ленено платно, които бяха тук-там поизкърпени. Палатката на вожда се различаваше по трите орлови пера и беше издигната в средата. Пред нея на хоризонтално поставени пръти над шест огъня висяха също толкова железни котлета където вреше бобът. Една по-ниска палатка, издигната малко настрани, изглежда служеше за складово помещение. Червенокожите лежаха в и край шатрите или пък седяха на отделни групички. Неколцина от тях се суетяха около котлетата като от време на време разбъркваха съдържани- ето им, за да не загори.

— Ето — прошепна ми момчето, — ето ги във втората клисура, точно както предполагаше Поразяващата ръка. Да ги преброя ли?

— Не, сега е невъзможно, понеже мнозина са в шатрите. Но преброй конете! Сигурно са малко по-нагоре, защото нали на идване от долу никъде не ги забелязахме.

Оставих го да отиде сам, за да му доставя удоволствието самостоятелно да свърши нещо, а и да се порадва на доверието, което обикновено се оказва само на опитни воини. Когато се върна той няколко пъти сви и разпери пръсти, за да ми покаже броя на животните.

— Видях два пъти по пет по десет и още три коня. Почти няма свободни индианци, които да умеят да броят до сто. За много племена най-голямото число, с което си служат, е десет, а за други то дори е пет. Това бе причината за странния начин на изразяване на моя мимбренхо. Той беше преброил сто и три животни. Тъй като между тях сигурно имаше и известен брой товарни коне, то приблизителната численост на индианците бе около деветдесет. Нямаше жени. Както изглеждаше всички воини без изключение бяха въоръжени с пушки.

Въпреки значителния им брой в бивака цареше пълна тишина. Макар да се чувстваха на сигурно и безопасно място, те явно не пренебрегваха необходимата предпазливост. В този момент забелязах, че един от суетящите се около котлетата мъже влезе в шатрата на вожда. Вероятно съобщи, че яденето е готово, понеже когато излезе оттам, той плесна няколко пъти с ръце и на полу-висок глас извика:

— Миушиаме, ма — елате, яденето е готово! Намиращите се в шатрите индианци изскочиха навън с паничките си, другите пък побързаха да влязат в тях и да вземат своите съдове за храна и всички се отправиха към огньовете, за да хапнат боб. Само двама се чувстваха твърде горди, за да участват в общото хранене, и това бяха Голямата уста и един бял. Те излязоха от шатрата на вожда и като се изправиха пред входа, се зазяпаха в суетнята около котлетата. Нямаше как да видя кой беше белият, защото бе с гръб към нас. Малко по-късно когато се извърна настрани го познах — беше Санди Уелър, нашият стюард от кораба.

Оставаше открит само въпросът къде ли се намираше баща му. Сигурно не беше в лагера, понеже иначе все някъде щеше да се мерне. За броени минути деветдесетте мъже се нахраниха, а после отново се отдадоха на безделие. Наблюдавахме лагера още известно време, но не забелязахме никакви признаци, че този ден възнамеряваха да предприемат каквото и да било. По-късно вождът и белият пак излязоха от палатката. По един знак на Уелър доведоха кон, който той явно се канеше да възседне.

— Бързо! — прошепнах на мимбренхото. — Трябва да тръгваме! Вероятно в посока към асиендата.

Промъкнахме се обратно по пътя, по който дойдохме и преди още да се бяхме изкачили до горе, видяхме Уелър да се спуска с коня си по клисурата. Беше сам. С удвоена бързина продължихме нагоре към нашите коне. Измъкнахме ги на открито, възседнахме ги и в галоп поехме обратно към първата странична клисура. Щом я стигнахме, ние се притаихме зад една скала съвсем близо до входа й и зачакахме. Ако Санди беше тръгнал надолу по долината, той непременно щеше да мине покрай нас. Не се ли появеше, значи се беше отправил нагоре и несъмнено отиваше в асиендата.

Въпреки че чакахме около четвърт час Уелър не дойде и аз реших също да поема нагоре, за да го проследя. В главата ми се породиха какви ли не предположения. Преди всичко се питах дали стюардът имаше намерение да се появи най-открито в асиендата, или искаше тайно да се промъкне в имението. По-вероятна ми се струваше втората възможност, защото сигурно той играеше ролята на вестоносец между вожда и мормона. Не се ли лъжех в догадките си, Уелър щеше да се срещне с Мелтън на някое по-уединено място. Ако знаех къде е то, можех да ги подслушам и да узная целия им план. Питах се дали все пак не бе възможно някак си да разбера къде ще се срещнат. Да, възможно беше, но не биваше да се бавя.

И така напуснахме първата странична клисура и препуснахме нагоре по долината. Минахме покрай входа на втората клисура и продължихме нататък. Бях твърдо убеден, че Санди Уелър е някъде пред нас, но въпреки всичко бях длъжен да се уверя дали все пак не се заблуждавах. При това трябваше да съм много предпазлив, защото важното бе да го видя без той да ме забележи.

За щастие каменистият терен скоро свърши и меката земя вече заглушаваше тропота на конете ни. Върху нея ясно си пролича и следата, оставена от самотен конник. Както разбрах от самата диря той яздеше бавно и следователно сигурно съвсем скоро щяхме да го догоним. И наистина! Преди още да се бяхме добрали до третата странична клисура ние стигнахме до един завой, иззад който най-напред внимателно надникнахме. И ето че видяхме Уелър най-много на триста крачки пред нас. Нямаше никакво съмнение, че отиваше в асиендата. До този момент мимбренхото яздеше мълчаливо, но тъй като вече не можеше да овладее младежкото си нетърпение, ме попита:

— Защо следваме този бледолик? Ще ми отговори ли Олд Шетърхенд?

— Защото е пратеник на Голямата уста.

— И къде отива?

— Предполагам, че ще се срещне с Мелтън, който вчера беше наш пленник. Вероятно ще се видят тайно и ще разговарят за нападението, което ми се иска да осуетя. Ако ги подслушам, мога да науча какво кроят.

— Но Поразяващата ръка не знае Мястото на срещата.

— Надявам се да разбера къде е.

— Тогава не би трябвало да изпускаме бледоликия от очи. А обърне ли се, сигурно ще ни забележи.

— Ще тръгна по петите му едва след като се стъмни, така че няма да може да ме види. А сега ще го изпреварим като тръгнем по друг път.

— В такъв случай ще открие следите ни.

— Ще помисли, че са минали двама от пастирите на асиендерото. А може би ще се натъкне на дирята ни след смрачаване и няма да успее да я различи. Вероятно ще язди до езерото където се влива потокът. Ако го изчакаме там, сигурно няма да го изпуснем. И времето ще е много подходящо, защото докато стигнем несъмнено вече ще се е стъмнило.

— И откъде ще заобиколим?

— Все още не мога да кажа, понеже местностите са ми непознати. Ще навлезем в третата клисура и ще видим къде ще ни отведе.

— Много добре знам къде води, тъй като тъкмо през нея минава пътят, който мислех да използвам. Но с брат ми и сестра ми се отклонихме от него само защото се надявах в асиендата да сменим изморените си коне.

— Е, къде ще се озовем ако тръгнем през тази клисура?

— Ще излезем на обширна открита равнина, където само нарядко се срещат самотни малки хълмове.

— Открита равнина ли? Значи няма какво да ни пречи на бързата езда, така ли?

— Няма. Яздим ли после все направо, ще стигнем до гората с онзи огромен дъб, където искаме да се срещнем с нашите воини. А за асиендата трябва да се свърне надясно. Само че не мога да кажа как изглежда пътят до там, защото още не съм яздил по него.

— Не е толкова важно, понеже онова, което ми съобщи, е напълно достатъчно. Сега знам, че ще стигнем при малкото езеро съвсем навреме. Хайде, да побързаме!

Докато траеше този кратък разговор, Санди Уелър беше вече изчезнал. Можехме да продължим. Отначало поехме бавно, за да не се приближим пак твърде много до него, но след като свърнахме в третата клисура пришпорихме конете, щом се озовахме горе в равнината, препуснахме в галоп като само от време на време давахме възможност на нашите животни малко да си поемат дъх, а ездата забавихме едва когато видяхме, че поради бясното пришпорване на жребците имаше опасност да пристигнем твърде рано при езерото. Нали в никакъв случай не биваше да се мяркаме там по светло!

Точно когато слънцето потъна зад западния хоризонт, видяхме на изток да се появява гора.

— Сигурно това са дърветата, растящи по склоновете на долината, където протича потокът — предположи мимбренхото.

Бях на същото мнение и затова се насочихме към гората. Вече се смрачаваше, когато се добрахме до нея. Скочихме от седлата и поведохме конете за юздите. Дърветата не растяха нагъсто. Не беше трудно да се движим между тях. След известно време теренът започна да се спуска надолу и скоро от лявата си страна видяхме да блестят водите на езерото. Санди Уелър трябваше да се зададе от дясно. Най-напред беше необходимо да скрием нашите животни така, че никой да не може да ги открие, но същевременно да не им липсва нито трева, нито вода. Не след дълго намерихме такова място. Оставих конете под надзора на индианеца, когото нямаше как да взема със себе си. Поверих му и двете си пушки, защото само щяха да ми пречат. Наредих на момчето в никакъв случай да не се отдалечава от животните и се отправих към другата страна на езерото, откъдето трябваше да мине Уелър. Там залегнах в тревата зад няколко храста и зачаках идването му. Според изчисленията ми скоро щеше да се появи.

И мястото където лежах, и скривалището на мимбренхото ни бяха посочени сякаш от Провидението, защото нито той, нито аз бяхме обезпокоени от пастирите, които пазеха конете и говедата на асиендерото. Като се изключи тихият шепот на листата около мен цареше дълбока тишина, тъй че непременно щях да доловя и най-леките шумове, които не бяха обичайни за нощния живот на гората.

След като чаках около половин час, най-сетне долових стъпки, приближаващи се от ляво. Именно от тази посока очаквах да дойде стюардът. Той се появи по пътя, който водеше край самото езеро, така че трябваше да мине покрай мен. Но това не бе някой утъпкан път, както да речем образувалите се пътеки в оживените местности, а просто беше покритият с трева бряг на езерото. През деня сигурно можеше да се забележи, че от време на време оттам минаваха хора, ала през нощта той по нищо не се отличаваше от околната морава. Земята беше навсякъде еднакво мека и само благодарение на острия си и трениран слух успях да доловя стъпките му още отдалече.

Тъй като идваше пеша, той сигурно беше оставил коня си на някое скрито място. Вървеше бавно и от време на време се спираше, за да се ослуша. Това ми даде възможност незабелязано да го следвам по петите. Промъквах се приведен подир него, спирах се когато не чувах стъпките му и пак тръгвах когато и той продължеше. Така езерото остана зад нас и скоро се озовахме при потока, който се вливаше в него.

На около петдесетина крачки по-нагоре от устието му, съвсем близо до водата, се издигаше висока елша с широка корона, в чиято близост не се виждаха храсталаци, тъй че мястото около нея беше открито. Останах зад последния храст, понеже стъпките на Уелър не се чуваха. Сигурно той се беше спрял под клоните на елшата. Известно време напрягах слух, но тъй като не долових никакъв шум, предположих, че е уговорил срещата си тъкмо при това дърво. Не се зарадвах особено, защото нямаше как незабелязано да прекося откритото пространство между мен и елшата. Под короните на дърветата както и сред храсталаците беше тъмно. Макар луната още да не беше изгряла, точно пред мен бе толкова светло, че той непременно щеше да ме види още повече като се има предвид, че носех старите си почти бели дрехи. Новото ми облекло все още беше във вързопа на седлото ми. Но тъкмо това обстоятелство ме подсети как да постигна целта си. Бреговете на потока бяха високи и по неговото корито можех да се добера съвсем близо до елшата. Ако бях облечен в новите си скъпи дрехи едва ли щеше да ми хрумне мисълта да ги намокря във водата.

Изпразних джобовете си, свалих колана заедно с всичко каквото имаше по него, после скрих всичките вещи сред храсталаците и внимателно се спуснах във водата. На това място, близо до устието потокът беше толкова дълбок, че потънах до раменете. Беше необходимо само малко да клекна, за да се скрия във водата до носа си. Освен това брегът бе висок почти метър, тъй че можех да бъда открит само от човек, който се намираше до самата вода и зорко се взираше в повърхността й.

Започнах да напредвам бавно крачка по крачка, за да не предизвикам появяването на вълни. С всеки изминат метър ставах все по-предпазлив и все повече се потапях във водата. От време на време се спирах да се ослушам. И ето че най-сетне долових гласове. Двама души разговаряха шепнешком. След някоя и друга минута достигнах дървото, без да бъда открит и вече се намирах в относителна безопасност, защото едва ли щяха да ме забележат в сянката на широката му корона.

Протегнах нагоре ръце, здраво се залових за ръба на високия бряг и бавно започнах да се измъквам от водата докато очите ми се показаха над брега. Най-много на три метра от мен, облегнати на ствола на елшата, седяха двама мъже и аз добре можех да чувам разговора им. Единият от тях беше предишният стюард, а другият бе баща му, а не Мелтън. В този момент старият Уелър каза на сина си:

— Прухильо не прояви никакво желание да приеме предложението ми.

— Навярно е искал да получи нещо повече, а? — попита Санди.

— Изобщо не се стигна дотам да говорим за пари, защото той просто каза, че не виждал причина да продава имението си. Обаче след като го посетят индианците, сигурно ще запее друга песен.

Даже и да беше изявил желание да продава, щях да му предложа толкова малко, че никога нямаше да се съгласи. Не виждам защо сега да му предлагам може би три четвърти от стойността, когато не след дълго ще мога да получа всичко за не повече от една четвърт от цялата сума.

— Едва ли ще ти я даде чак толкоз евтино.

— О, като нищо. Асиендата ще бъде в такова състояние, че ще е необходимо инвестирането на капитали, каквито Прухильо няма вече да притежава. Ето как ще се види принуден да я продаде, ако не иска да стигне до просяшка тояга.

— Ами ако някой му даде тези капитали назаем?

— Я не си въобразявай подобни неща! На никой мексикански богаташ няма да му хрумне да рискува парите си, влагайки ги в такъв недвижим имот. Той е твърде опитен търговец, за да направи подобна грешка. Преди време ни прогониха от Ноуву и не е дотам трудно да се предвиди, че все някога ще се наложи да напуснем и Съединените щати. Губим Юта, а не след дълго и нашият хубав голям град край Соленото езеро ще падне в ръцете на нечестивците. Просто многоженството е в разрез с тъй наречения християнски морал и тъй като ние няма да се откажем от него, то сигурно ще се стигне до нашето преселване, което по своята грандиозност няма да има равно на себе си в цялата човешка история. Че какво ще е изселването на децата Израилеви от Египет в сравнение с невижданото всенародно преселение, когато Светците на последните дни тръгнат заедно с жените и децата, както и с целия си имот да напускат Щатите? Питали сме се — накъде? На Север? Към Канада? Не, защото Канада е английска, а благочестивата Англия съвсем няма да търпи многоженството. На изток или на запад, което ще рече отвъд океана? Също не. Значи — на юг! Там се намира Мексико със своите обширни незаселени райони и с големите си възможности да се разпростира все по на юг. Законите на Мексико не споменават многоженството. Там то не е забранено и следователно е разрешено. Попадне ли веднъж управлението на Мексико за по-продължително време в здрави ръце, тази страна ще се разрасне далеч на юг и ще се превърне във велика средноамериканска световна държава, която няма да позволява на Съединените щати да й се бъркат в работите. Там е нашето място, там ще са домовете на нашите следващи поколения, които ще се намножат като пясъка в морето. Значи там ще трябва овреме да се заселим и затова най-напред сме пуснали пипалата си да разберем с какво ще трябва да се съобразяваме и на какво можем да разчитаме.

Имаме нужда от тази асиенда, защото е голямо и богато имение и е разположена толкова удобно на пътя ни. Трябва да я притежаваме, а тъй като собственикът й не желае да я продава, ще го принудим. Това е първата стъпка, която предприемаме отвъд границата. Излезе ли успешна, скоро ще ни последват много други наши братя.

Това бе направо цяла лекция, която този човек прочете на сина си, истински доклад за плановете на мормоните. Двамата Уелър искаха да принудят Прухильо да извърши продажбата. А как ли? Изглежда с помощта на индианците. Според думите на стария Уелър имението щеше да изгуби много от стойността си и за това щяха да се погрижат червенокожите. И така планираха разоряването на асиендерото. Много вероятно ставаше въпрос за нападение в резултат на което щеше да последва опустошаването на хубавото имение. Не ми остана време да продължа размишленията си, понеже Уелър отново поде:

— Началото е поставено, а скоро ще има и нови действия. Всичко беше тъй добре и хитро скроено и щеше да протече толкова гладко и безпрепятствено, ако изведнъж не се беше появил проклетият немец. Макар никой да не бе смятал за възможно подобно нещо, този човек е в състояние съвсем сам да направи на пух и прах хубавия ни план. Та кой ли можеше да си представи, че Олд Шетърхенд…

— А наистина ли той е Олд Шетърхенд? — прекъсна го Санди. — Това би трябвало първо да се докаже. Възможно е да се лъжем.

— Вече е изключено да се заблуждаваме. Вчера получихме и доказателство. Самият той признал, че е Олд Шетърхенд. Представи си само, между него и Мелтън е имало схватка!

— The devil! Как го е допуснал Мелтън? Не му ли е минало през ума, че ако този немец действително е Олд Шетърхенд, изобщо не може да се мери с него! Какво го е подлъгало да извърши толкова непростимо голяма непредпазливост?

— Не е било непредпазливост. Мисля, че и аз на негово място също бих постъпил така. Кажи-речи немецът го е бил вече прозрял. Изиграл му онзи номер с коня само и само да отиде до Урес. И сам знаеш какво се случи после. Той отърва тримата мимбренхоси, когато ги нападнахме и застреля сина на Голямата уста. След това се отправил към асиендата, за да предупреди собственика й. Говорил му за предстоящото нападение на юмите и нарекъл Мелтън измамник.

— Това наистина е много опасно за нас! Продължавай, продължавай!

— За щастие асиендерото му се изсмял. Нали знаеш, че когато Мелтън си постави за цел да спечели доверието на някого, успехът винаги му е сигурен. И този колкото добър, толкова и глупав дон Тимотео Прухильо действително храни такова доверие към него, което никой и нищо не е в състояние да разклати. Той просто посъветвал немеца да напусне асиендата му. Олд Шетърхенд се канел да възседне коня си тъкмо когато Мелтън пристигнал. Той го накарал малко да почака, бързо отишъл при Прухильо и от него научил дума по дума всичко каквото му казал немецът. Налагало се да действа. Онзи тип трябвало да изчезне. И тъй Мелтън решил да го изпрати на известно разстояние, после двамата се сбогували, ала вместо да се върне, нашият брат тайно избързал напред, за да се скрие нейде в гъсталака и да го застреля като псе. Обаче когато стигнал до избраното за целта място Олд Шетърхенд бил вече там.

— Невероятно!

— Да, и ето как се стигнало до схватката между двамата, при което Олд Шетърхенд изкълчил китките на Мелтън. Така нашият приятел доста време няма да е в състояние да си служи с оръжие.

— И тая не е малка! Чувал ли е някой подобно нещо? Но Мелтън не е пострадал повече, нали?

— Не. Немецът го пуснал да си върви, но преди това го предупредил. От думите му става ясно, че смята да напусне тази местност, ала има твърдото намерение пак да се върне.

— Накъде мисли да се отправи?

— Сигурно ще отиде при мимбренхосите, за да ги извика на помощ срещу нашите юми.

— Дяволите да го вземат! Ако наистина има такова намерение и успее да го изпълни, можеш да отпишеш плана ни.

— Не, все още не. Че нима трябва да чакаме докато доведе помощ? Мисли се за изключително умен, а е постъпил страшно глупаво, когато е дал да се разбере, че подозира какво сме замислили. Ако аз бях на негово място щях да очистя Мелтън. Имал е пълно основание за това. Вярно че сега Мелтън няма да може лично да участва в схватката, но изкълчените му китки няма да му попречат да поеме ръководството.

— За схватка едва ли може да става дума. На немците, които тъй хубавичко ни попаднаха в клопката, едва ли ще хрумне да се съпротивляват, още повече като разберат, че нямаме намерение да ги избиваме. А ако няколкото гаучоси рекат да се намесят, за една минута ще ги пречукаме. Но трябва да бързаме!

— Точно това и аз имах предвид, а и Мелтън е напълно съгласен с мен. Няма да изчакаме толкова дълго както предвиждаше планът ни, а ще трябва да действаме колкото е възможно по-скоро. След нападението нека Олд Шетърхенд дойде с колкото си иска мимбренхоси. Нищо няма да може да ни стори и пак ще му се изсмеем.

— Прав си. Сега важното е да определим часа. Да съобщя ли нещо по-конкретно на вожда относно времето?

— Не, защото без него не можем да вземем никакво решение. Ще трябва двамата да поговорим и да уточним часа на нападението. Кажи му, че утре ще дойда в лагера им! Ще бъда там малко преди смрачаване.

— Че ще можеш ли да напуснеш асиендата без това да направи някому впечатление?

— Защо не? Ще кажа, че отивам на лов. И какво ли още не мога да използвам като претекст.

— Ами ако вечерта не се върнеш?

— На сутринта ще излъжа, че съм се заблудил и съм бил принуден да пренощувам в гората. По-скоро ще направи впечатление сегашното ми отсъствие от асиендата и затова искам по-бързо да се върна. Имаш ли да ми съобщаваш още нещо?

— Не.

— И аз. Значи се разбрахме. Лека нощ, Санди!

— Лека нощ, тате! На Мелтън пожелавам час по-скоро да му оздравеят ръцете!

Двамата се разделиха. Бащата тръгна нагоре по потока към асиендата, а Санди — надолу, за да мине покрай езерото, да стигне до коня си и да се върне обратно при юмите. Аз се измъкнах от водата и след като взех всичките си вещи също поех надолу по потока, за да кажа на индианеца, че разузнаването ми е имало успех и че се налага да отида в асиендата.

Значи наистина ставаше въпрос за индианско нападение. То е било предвидено за по-късно, обаче заради мен щеше да бъде ускорено. Ето защо трябваше да предупредя моите съотечественици макар от подслушания разговор да ставаше ясно, че не ги заплашваше непосредствена опасност.

Но точно това не го разбирах. Защо, както се изрази старият Уелър, тъкмо тях нямаха намерение да избиват? Защо щяха да „пречукат“ само гаучосите, ако им окажеха съпротива? Тук имаше нещо неясно, но колкото и да размислях не успях да стигна до някакъв по-определен резултат.

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Крепостта в скалите (2)

Метаданни

Данни

Крепостта в скалите

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора главаАсиенда дел Аройо

Карл Май
Крепостта в скалите (2)

Втора глава
Асиенда дел Аройо