Дилън Томас
Правя това във войнствено отсъствие

Правя това във войнствено отсъствие, когато

всеки каменогърлен миг в часа на любовта

приема котвения ми език зад вълнолома,

когато гордостта и хвална от фонтан и мачта

издуваше платна сред ръкотворен океан,

в гордото плаващо дърво, чиито клони раснат

през този сетен свод и кей и тази слаба къща

към небесата върху костно-мозъчни колони

 

е краеъгълна и дрипа на дъха, напразна

глава от опиум, от врана стрък, надута, вята

или като гърдите в прилив оградена с риф,

или пък въжения морски хименей раздрала

и гордостта най-сетне е сама като дете,

от ветрите завлечено при сляпата си майка,

такъв палат от хляб и мляко в град така беззъб.

 

За мене прави тя сега копривена невинност,

копринена вина на гълъб в горда самота,

в опипаните канари черупка от девици,

затворената, пряма перла, нимфени черти

проблясват в пещери с дъги и дири на сирени,

е дева и онзи срамен дъб и всичките поличби,

китово ложе, танц на бик и златен храст на лъв,

като изсмукан камък горда, снажна като пясък.

 

Туй са обратностите нейни — звярът, който следва

с гробовен крак на пастор и ръка от пет убийци

стопеното й бягство по стълба, натъпкан с пепел,

вика стадото огнено, но се излива в лед,

изгубен в гладния покой на клюмнало дърво,

изкачва градобитен хълм по хладните й стъпки,

пада на пръстен от лета и пладнета под ключ.

 

Оръжие си правя аз от скелет на осел

и пеш край този мъртъв град по пясъка воюващ

налагам въздуха, събарям изток, смъквам залез,

източеното й сърце щурмувам и обвесвам

на вените обезглавени сухата черупка.

През челюстта надава рев разруха изкълвана

и заради убийцата аз, тъмен от зараза,

като прииждаща вълна в крушение се просвам.

 

Крушение, простор за грешки, на гигантски разтег

надолу в напластеното море и воден стълб

виси в покров от камък мойта горда пирамида,

гдето лежи повита в чист смарагд и остър вятър,

остъргана от всеки мит, главата на героя,

самият слънчев анатом на любовта се свежда

и живото сърце изважда върху диамант.

 

„Утробата на майка му изблизваше калта —

провикваха се червеевите безвърхи устни

в ясното котвище, където аз лежах повит —

гущер, изстрелващ двойната отровна черна нишка,

да го сгребе обратно през креватната захапка

и белодъхата уста на семето зад було.“

„Виж — тътнат опнатите маски, — мъртвите възлизат;

в извивките на слабините се е вплел човек.“

 

Тези очи, някога слепи, веят на видения,

коренът на котела през безкората ръка

се закълби като дърво и метна огън-птица;

с гръмлив изтръгнат зъб, опашка, паяжинен тъпан

хукнаха смачкани ята край този цъфнал дух

и като прошка благ и тих, из облака от гордост

светът ужасен — моят брат оголва свойта кожа.

 

Сега в гръдта на облака лежат страни спокойни,

мореродена, моята любов от гордостта си

пристъпва тук без рана и без мълния в лицето,

повява леко вятърът, що скубеше горите,

когато на снега кръвта бе станала на лед.

И нека любовта ми тегли цицките въздушни

със сучещите гордости на утрето в очите —

аз правя туй в прощаващо присъствие и мир.