Дилън Томас
Щом времето като препускащ гроб

Щом времето като препускаш, гроб

те сгащи, сгушеният ти покой

сърп от коси и тази круша-крий

любов се изкатери най-накрай

току до свода сляп

 

и дойде с ножица кроячът стар,

спасете мене, клетника невзрачен,

от любовта подобно труп съблечен

и от лисичия език отлъчен,

от живия пластир,

 

спасявайте ме, съвест и сърце,

сърцето на Трупа се стапя в кост,

щом и кръвта, и времето без страст

извличат като синини от пръст

от девата деца,

 

че със неделен лик, с парцал за прах

във ръкавицата, ловец и плячка,

аз, който може ледената дрешка

на гроба да не закопчея с брошка

от непорочно ох,

 

крача през краищата на Трупа,

а в мозъка ми чукат ситен морз

на стигналия до кръвта ми мраз

и спирам сред евнуси, дето слуз

върху липата спи.

 

Глупашко време, време и сплетни.

О, не, любовен череп, чук надвесен

надвисна над честта в часа опасен.

Трупа в хангара казва днес навъсен

на пръчката: „Падни!“

 

Не, радостта не е чукаща плът,

ракова слятост, лятното перо

в клонака сгушен, кръст, който гори,

градският подлез, та да се провре

човекът през асфалт.

 

Свещта си в кулата ти овлажнил,

знам: радостта е прах, която чука,

кълн на Трупа в Адамовата пъпка,

рода на любовта сред полумрака —

такъв е твоя дял.

 

Тук всичко свършва, кулата и той

(о, дом от вятър), сведен хоризонт,

пета на слънцето, размекнат винт

(предай се, лято), кожа от цимент,

на действията край.

 

И всичко вятърът, от задух свит,

коси, та времето да го прегази

в пепел от смърт. Обичай го до сълзи,

о, глад на Труп, дорде отнасяш този

ненацелуван свят.