Назъм Хикмет
Тигър и котарак

Не зная дали ви е известно, приятели, но тигърът и котаракът са роднини. Котаракът се пада вуйчо на тигъра.

Един прекрасен ден, да речем, във вторник… Вие ще попитате защо във вторник? Може в сряда. Да речем, в сряда… Защо в сряда? Е, добре, нека кажем както в началото. „В един прекрасен ден…“ — и това ще бъде най-точно. И така, в един прекрасен ден тигърът срещна своя роден вуйчо — котарака.

— Ой, бедничкият ми вуйчо — каза тигърът на котарака, — защо си такъв мъничък-дребничък?

— Ако и ти, като мен, беше попаднал в ръцете на хората, синовете на Адам, би разбрал защо съм останал такъв мъничък-дребничък.

— Я виж ти! А не можеш ли, мили вуйчо, да ми покажеш поне едни от тези синове на Адам?

— Добре… Да вървим…

Вуйчото и племенникът тръгнаха. Насреща им се появи стадо биволи. Когато се изравнила със стадото, тигърът попита:

Това ли са синовете на Адам?

Котаракът се засмя и каза:

— Чуваш ли се какво говориш? Едно единствено дете на синовете на Адам може да подкара където пожелае, стотица такива животни!

Вуйчото и племенникът продължиха по-нататък. Насреща им се появи стадо коне. Когато се изравниха с конете, тигърът попита:

— Това ли са синовете на Адам?

Котаракът се разсмя.

— Боже мой, племеннико — каза той, — та синовете на Адам ги яздят и обикалят с тях по четирите краища на света.

Вуйчото и племенникът продължиха по-нататък. Насреща им се появи стадо камили. Тигърът, този път напълно убеден, че пред тях са синовете на Адам, възкликна:

— Аха! Ето ги синовете на Адам.

Този път котаракът се разсмя с пълно гърло:

— Пак не позна, племеннико! Даже едно дете на синовете на Адам може да ги навърже една за друга, а след това, като се качи на едно магаре, да ги подкара, където пожелае.

Вуйчото и племенникът продължиха пътя си. Малко ли вървяха, много ли вървяха, през планини и долини минаха и накрая стигнаха върха на една планина. Върхът на планината беше покрит с гъста гора. В гората един дървар режеше с трион огромно дърво. Той беше по риза, със засукани ръкави, а от широкото му чело капеше пот.

— Ето го сина на Адам! — каза котаракът.

Тигърът се учуди. Учуди се на невзрачността на синовете на Адам. Котаракът запозна дърваря с тигъра и му разказа защо тигърът иска да види поне един от синовете на Адам.

— Добре дошъл, братко тигър! — каза дърварят и добави: — Така и така си дошъл до тук, помогни ми малко, какво ще ти коства.

Тигърът се почувствува поласкан и намигна на котарака, сиреч на своя вуйчо. С това той искаше да каже: „Виждаш ли, синът на Адам ме моли за помощ.“

— С удоволствие — каза тигърът на дърваря. — Кажи с какво да ти помогна!

— Моля те, разтвори с лапите си тази цепнатина, та по-лесно да работя. Не ми достига сила.

Тигърът отново намигна на своя вуйчо, сиреч на котарака. След това, за да покаже силата и мощта си, пъхна дълбоко лапи в цепнатината на дървото. Дърварят изби клина, мина пред тигъра, който все още не проумяваше случилото се, седна, кръстоса крака и на всичко отгоре запали чибука си. На попадналия като в капан тигър му се виеше от болка, но от срам не издаваше звук. Котаракът, сиреч вуйчото на тигъра, гледаше от върха на един бор към своя племенник и смеейки се, сучеше мустака си. Накрая тигърът не издържа, вдигна глава и попита:

— Олеле, мили вуйчо, ти как мислиш, нима синът на Адам няма да ме пусне оттук, докато не се смаля колкото теб?

— Това само аллах знае, мяууу… — отговорил котаракът.

Казват, че вуйчото на тигъра, сиреч котаракът, оттогава започнал да мяука.