Карл Май
Завещанието на инката ^[0] (5)

5. Пътуване из пампасите

Пътят, избран от доктор Моргенщерн и двамата му спътници, водеше на север между Рио Саладо и Рио Саладильо, зад които се издигаха гъсти гори. След по-малко от час ездачите стигнаха до дървен мост, минаващ над първата от споменатите реки, а по-късно се добраха до селището Есперанса, заселено най-вече от немци. Понеже искаха да догонят Татко Ягуар и нямаха време за губене, те не спряха тук, а продължиха да препускат по пътя за Кордова.

Да препускат! Да, наистина ездата им можеше да се нарече препускане, понеже хирургът се движеше с обичайната за страната бързина, а двамата бяха принудени да го следват. Една пощенска кола в Аржентина изминава за един час средно около двайсет километра. Но конникът оставя зад гърба си поне пет километра повече. Никой не пита докога ще издържи конят. И на хирурга не му минаваше през ума подобен въпрос. Изобщо не помисляше, че се е отправил към места, където няма да има възможност да размени изтощения си кон в някоя естансия срещу доплащане за друго животно с пресни сили. Шпорите му се забиваха в месата на нещастния кон, а когато немците го помолеха да не бъде толкова жесток, се изсмиваше безсърдечно и продължаваше да измъчва жребеца си още повече. Впрочем той бе добър ездач, а изглежда, имаше и издръжливост.

Фрице Кизеветер също не седеше лошо на коня. В тази страна той бе имал възможност да привикне към седлото. Но за съжаление същото не можеше да се твърди и за дребничкия зоолог. Вярно, че не бе проявил страх от седлото, но правеше такива гримаси, сякаш конят му летеше заедно с него сред облаците. Полагаше всички усилия да запази равновесие и това му се удаваше доста сносно, ала по здраво стиснатите му устни си личеше, че не се чувства особено добре. Впрочем конят му имаше плавен, равномерен ход и понеже яздеха най-често в кариер, това негово качество се изявяваше в пълна сила. Въпреки всичко след един час езда от Есперанса палеонтологът бе вече толкова изморен, че спря коня си и извика на другите двама:

— Стойте! Конят ми не може да препуска повече. Краката го болят! Трябва да му се даде почивка, което латинистът изразява с думата „транквилитас“.

— Добре! — каза Фрице и спря. — Много ще съм доволен, ако имаме четвърт час ваканция. Продължим ли да летим така, привечер ще стигнем чак в Китай, а нали нямаме намерение да отиваме толкоз надалеч.

Но хирургът възрази:

— Днес трябва да се доберем до форт Тио, а дотам има още стотина километра. Само в такъв случай ще можем до утре вечер да достигнем Лагуна Поронгос. Аз продължавам!

— За бога! — отвърна Моргенщерн, като слезе от коня и седна в меката трева, покрила равнината. — Щом искате да уморите коня си, ваша работа! Ами откъде ще намерите после друг? Я погледнете на какво сте го направили за два часа! И двете му слабини кървят. Как е възможна такава жестокост, на латински „атравитас“ и „круделитас“, а също „дуритас“ или „иманитас“, та дори и „севитас“.

— Моя работа си е какво ще правя с моя кон, защото съм го платил със собствените си пари, сеньор!

— Що се отнася до това, няма да ви противоречим — обади се Фрице, — и все пак можем да твърдим, че обстоятелството със заплащането съвсем не ви дава право да го измъчвате.

Той седна до господаря си. Хирургът промърмори под носа си още няколко ядни забележки, ала все пак сметна за по-добре да се подчини, отколкото да продължи сам ездата. Но само след половин час настоя отново да тръгнат и другите двама изпълниха желанието му.

Обширното поле, през което яздеха, бе съвсем равно и покрито само с трева. Никъде не се виждаха храсти или дървета. Гори и храсталаци могат да се намерят само там, където има вода. След като яздиха известно време, те доловиха зад гърба си някакъв ужасен шум. Обръщайки се в тази посока, забелязаха, че ги следва дилижансът, който осигурява пощенската и пътническа връзка между Санта Фе и Кордоба.

Подобно пътешествие с дилижанс е нещо съвсем различно от пътуването с достопочтената немска пощенска кола. Разликата между двете превозни средства наподобява онази между лекия майски зефир и беснеещата буря „памперо“.

Говори се или говореше се за пътища и в щатите край Ла Плата. Но при тази дума човек не бива да си представя някакъв равен друм. Там няма шосета или добре и редовно поддържани пътища, тъй като напълно липсва материал за техния строеж. Дървеният материал е рядкост, а камъни няма никъде. Всеки язди или пътува в посоката, водеща го към целта, без да отдава значение на това дали ще се отклони с няколко километра повече вдясно, или вляво.

Онова, което тук наричат пътища, представляват по-тясно или по-широко изровени дири и коловози, които преминават през пампасите в каквато си искат посока. Те ту следват врязваща се в терена падина, ту заобикалят блато или пък пресичат някоя от онези малки рекички със стръмни брегове, които се появяват тук-там, за да се изгубят отново нейде из пампасите, без да се влеят в друга по-голяма река.

В същото незадоволително състояние като пътищата се намират и спирките, където се сменят конете — най-често това са мизерни ранчоси, в които пътниците не намират и следа от удобства.

А какво да кажем за пощенските коли! Тези превозни средства, изглежда, произхождаха от времето, когато човекът е бил на „ти“ с пещерната мечка. Те са така грубо изработени и имат толкова недодялана форма, че дори само видът им всява ужас в цивилизованите пътници, принудени да се възползват от услугите им. Вътре се побират обикновено осем души, макар че според нашите разбирания има място само за четирима. И при това осмината трябва да вземат при себе си целия си багаж. Навън, зад кочияша или майорала, има още две места. Покривът се отрупва с толкова много пощенски пратки и други предмети, та на човек му се струва, че дилижансът в никой случай няма да може да запази равновесие и сигурно още при първите крачки на конете ще се прекатури. А често се случва и останали без място пътници да се настанят горе върху тази „кула“!

Такава пощенска кола има обикновено осем коня. Четири от тях са впрегнати един до друг пред колата, пред тях има още два коня, а пред тези два — само един, където седи водачът. Осмият кон е яхнат от пеон, който язди отстрани и има задача да насърчава конете или да вдига падналите предмети.

Сбруята на конете е съвсем оскъдна. Около тялото на всяко от впрегнатите животни се затяга кожен колан, на който е завързано ласо, прикачено към колата.

Майоралът има пръчка с остър връх, с която боде задните коне, и дълъг камшик, с който може да достигне предните животни. Водачът и пеонът също разполагат с камшици, тъй че не се чувства липсата на средства за „дружеско“ увещаване на конете. Често на някой от двата средни коня седи още един гаучо, който също държи камшик.

Сравнени с нашите пощальони, четиримата служители на дилижанса имат вид на разбойници, в чиито ръце никой не би желал да повери собствеността и живота си нито за секунда. Обаче те са добри и честни хора, които разбират от работата си и изпълняват своите задължения така, че на човек може свят да му се завие.

Да предположим, че дилижансът е натоварен и пътниците са се качили. Настанили са се според възможностите и са убедени, че пътуването ще започне. И то наистина започва, понеже майоралът надава рев, приличен на рева на тигър, и се захваща да мушка с острието на пръчката си задните коне в отворените рани, причинени от преди, а в същото време размахва камшика така, сякаш се кани да убие предните животни. Ездачът на средните коне, водачът и пеонът също започват да реват и да удрят животните с камшиците си. Конете се втурват напред. Тромавата кола прави скок, накланя се надясно, после наляво и след това се понася, теглена бясно от шибаните с камшик коне. При мощния тласък пътниците си сблъскват главите и шапките им падат на пода. Багажът им започва да се търкаля по скута или между краката им. Те разперват ръце, за да се задържат взаимно, един от тях хваща друг за брадата, а той пък се улавя за верижката на часовника на първия.

— Какво искате от брадата ми, сеньор? — пита вторият.

— А вие какво ще правите с верижката ми? — пита първият.

— Не го сторих нарочно. Извинете, ваша милост!

— Аз също ви моля за извинение, сеньор. Наистина улових брадата ви, без да искам.

Дилижансът изхвръква от станцията. Но ето че отзад се чува трясък.

— Спрете, спрете! — крещи пеонът. — Майорал, в името на Сан Яго, трябва да спрем!

Майоралът дръпва юздите на конете и изревава:

— Какво ме интересува твоят Сан Яго? Задачата ми е да карам колата, а не да се моля. Защо ми пречиш?

— Падна един сандък. Ей го къде лежи там на земята.

— Тогава го вземи и го хвърли пак отгоре!

— Изглежда, се е строшил.

— Да не би да съм виновен? Защо не използват по-дебели дъски за тези сандъци? А какво има в него?

— Ще погледна.

Пеонът скача от коня и домъква сандъка. Капакът му се е отковал. Върху него е написан адреса на някакъв професор от Кордоба. В сандъка има бутилки, някои от които са се счупили. От тях още капе червена течност и носът на пеона усеща приятно ухание.

— Кълна се в душеспасението си — това е червено вино! — възкликва той. — Четири бутилки са строшени, но за щастие горе при гърлата.

— Извади ги! За всеки от нас има по една. Не бива да оставяме този еликсир да изтече на земята!

Счупените бутилки се изпиват, а сандъкът се стяга с ремък и се връзва горе на покрива. После пътуването продължава, при което пътниците отново връхлитат един върху друг.

— Извинете, ваша милост! Това е моят крак! — извиква един от тях.

— О, прощавайте, сеньор! Помислих, че е моят, и исках да го измъкна измежду тези пакети. А къде ви е шапката?

— На главата ви. Ваша милост току-що я нахлупихте. А вашата изхвръкна през прозореца.

— Небеса! През прозореца ли? Тогава е загубена. Откъде ли ще намеря друга? Ужасна работа е това пътуване с дилижанс!

Но за щастие шапката не е загубена. Пеонът я е видял да лети, върнал се е, вдигнал я е от земята, без да слиза от коня, и я донася обратно. Хвърля я в отворения прозорец и извиква:

— Сеньори, дръжте си шапките здраво или ги връзвайте! Нямаме време да се занимаваме с тях!

После отново избързва с коня си напред, за да подкарва с крясъци и камшични удари впрегнатите животни. Достигне ли колата случайно някой пресъхнал поток или малка рекичка, конете се спускат в кариер по отсамния бряг, прекосяват коритото и се изкачват по отсрещния бряг. Обаче пеонът скача от седлото, за да потърси речен чакъл в леглото на потока — единствените камъни, които се намират в пампасите. Напълва си джобовете и препуска подир дилижанса, та ако ударите с камшика се окажат недостатъчни, да пришпори конете, замеряйки ги с камъни.

Пеонът е майстор в ездата, но може би водачът е дваж по-голям. Водачът има за задача да определя посоката. Той трябва да оглежда терена надалеч, за да открие със сигурен поглед онези места, които е необходимо да бъдат заобиколени. За това се изисква голям опит, тъй като конете се носят винаги в кариер. За да избегне някое опасно място, често му се налага да прави съвсем неочаквани завои. В такъв случай той крещи като побъркан, майоралът реве, удря и боде конете, а ездачът върху средния кон и препускащият отстрани пеон започват също тъй силно да крещят. Пътниците, обхванати от панически страх, се присъединяват към тях. Дилижансът извива рязко в съответната посока, за да бъде повлечен веднага след това на другата страна, което изглежда толкова по-опасно, защото водачът винаги е принуден да прави отклонения под много остър ъгъл. Ако иска например да отклони колата под ъгъл от десет градуса, той самият подкарва коня си в съответната посока под ъгъл от тридесет градуса. И ако веднага след това последва голям и също тъй бърз завой на другата страна, тогава само за някакви си десетина-двайсет метра водачът трябва рязко да обърне коня си под ъгъл от шестдесет градуса, при което косите на страхливо гледащите пътници се изправят от ужас.

По този начин дилижансът изминава може би към двайсет и пет километра в час, но само докато конете са с пресни сили. Защото скоро безумното препускане ги изтощава толкова много, че постепенно пътят, изминат за един час, става все по-къс и по-къс.

Наближат ли до някоя станция, където предстои смяна на конете, пеонът препуска напред, за да уведоми тамошните хора. Сдруженията, собственици на дилижанси, сключват договори с онези естансиероси, асиендероси и ранчероси, чиито имоти са разположени близо край пътя. Щом се появи пеонът, конете в корала се подгонват и се събират, за да бъдат уловени необходимите животни. После ги държат здраво и им слагат коланите. Конете знаят какви мъки и какво напрежение им предстои и се противят с всички сили. Това отново води до сцени, от които образованият човек с негодувание извръща глава. Изтощените коне се пускат на свобода и побягват, цвилейки от радост. Новите се впрягат пред колата, като не престават да се изправят на задните си крака, да пръхтят и да хвърлят къч. После бясното пътуване продължава.

В годишните времена, когато пашата е тлъста, конете са охранени по-добре и горе-долу са в състояние да издържат подобно напрежение. Но ако тревата не е достатъчно или ако пампасите са изсъхнали, нещастните животни са изтощени от глад и едва-едва мъкнат тежката кола. А когато въпреки всичко ги накарат да препускат и в бесен кариер, те не могат да издържат и в крайна сметка рухват насред пътя. Но това няма никакво значение. Взети са и резервни коне. На един от тях се поставя коженият колан и просто зарязват падналия кон да лежи на мястото. Той все още е жив, но е толкова изнемощял и съсипан, че му е невъзможно да се изправи. Хълбоците му треперят. Краката му конвулсивно потръпват. Очите му са налети с кръв, а езикът е увиснал навън от широко разтворената муцуна. Многобройните лешояди, обитаващи пампасите, необезпокоявани от никого, понеже играят ролята на санитари, се приближават и започват да късат цели парчета месо от тялото на нещастното животно. След няколко часа от коня остава само скелетът. Затова почти на всяка крачка из пампасите се белеят кости. Животът на коня няма никаква стойност за гаучото. И ако някой рече да му обърне внимание върху моралната страна на подобно отношение към едно живо същество, той би се изсмял учудено, защото не проявява ни най-малко разбиране по този въпрос.

Ето че в този момент зад тримата ездачи се беше задал един от тези дилижанси. Той се движеше по-бързо от тях и скоро ги настигна. Профучавайки покрай тях, пеонът запита:

— Сеньори, накъде?

— Към форт Тио, ваша милост — отговори хирургът.

— Ще минем оттам. Да запазя ли за ваша милост квартира?

— Да, моля ви, сеньор!

Бясно летящата кола продължи пътя си и съвсем скоро изчезна на хоризонта.

— Нима е възможно подобно нещо? — обади се Фрице, поклащайки глава. — У нас на таквиз хора на бърза ръка биха им забранили туй безчинстване. А тук на сичко отгоре трябва да ги титулуваш с „ваша милост“! Гос’ин докторе, кво ще кажете за подобно измъчване на животни?

— Нищо друго, освен че някой път би трябвало да се отнесат към тези хора така, както и те се отнасят към конете си. Може би тогава ще се научат на разум, което латинистът нарича „интелигенция“ или „перспициенция“.

Всъщност Моргенщерн бе спрял да почива не толкова заради коня, колкото заради самия себе си. Конят му съвсем не беше изтощен и скоро тримата продължиха пътя си във весел галоп. Ученият наистина нямаше весела физиономия, защото ездата го изморяваше. Полагаше всички усилия да не показва умората си, но все пак следобед бяха принудени да направят още една продължителна почивка, така че вече почти се бе свечерило, когато видяха пред себе си форта. Не им беше трудно да намерят пътя, защото следите на дилижанса бяха надежден водач.

Под форт по аржентинската индианска граница човек не бива да си представя онова, което се разбира у нас под тази дума. Всъщност форт Тио е равна площ, заградена от гъст бодлив кактусов плет и заобиколена с ров. Върху тази площ се издигаха няколко ранчоси, където живееха двайсетина войници, чийто командир беше някакъв лейтенант. Входът стоеше широко отворен. Щом тримата мъже влязоха, яздейки, лейтенантът се приближи към тях.

— Добре дошли! — подвикна им той. — Сеньори, радваме се да ви видим…

Той замлъкна. Беше забелязал хирурга. Засмя се радостно и продължи:

— Касапина! А, значи пак се виждаме! Какви операции извършихте, откакто се срещнахме за последен път в Росарио?

Тези думи бяха изговорени с известна ирония. „Дон“ Пармесан се почувства засегнат и отговори остро:

— Приятно ми е за моите операции да се интересуват онези хора, които съм оперирал, или пък, които ще оперирам. Да отрежа ли на вас или на някой от подчинените ви крак или ръка?

— Не, сеньор, за щастие всички сме напълно здрави.

— Тогава нека не говорим за подобни неща, макар че можех да попитам какво бихте казали за евентуално отстраняване на долната челюст. Дали болният би живял и без нея?

— Не мога да ви кажа. Само знам, че не бих желал да живея без моята долна челюст. А кои сеньори имам честта да поздравя заедно с вас?

— Двама немски учени, единият от които е слуга на другия. Нека сами ви кажат имената си, езикът ми не е в състояние да ги изговори.

Моргенщерн назова своето име и името на Фрице и двамата бяха отведени в ранчото, където живееше лейтенантът. Пармесан се присъедини към войниците. Офицерът беше излизал вече няколко пъти навън, за да види дали се задават, тъй като пеонът наистина бе удържал на обещанието си и бе съобщил за пристигането им.

Войниците разполагаха с коне и говеда, които пасяха през деня на открито, а вечерно време ги прибираха във вътрешността на форта. Добитъкът беше част от провизиите на това населено място. И така, месо имаше предостатъчно. Гостите получиха толкова много храна, че изобщо не успяха да се справят с нея.

В хода на разговора офицерът забеляза твърде скоро що за люде имаше пред себе си. Според неговите схващания човек, тръгнал из пампасите, та даже и към Гран Чако, само за да рови в земята за кости, е положително умопобъркан. Той проумя, че срещу подобна фикс-идея не бе възможно да се направи нищо. Затова се отказа от опитите си да разубеди учения и продължи:

— Сигурно ще поостанете известно време при нас, за да изчакате още някои спътници или слуги, които ще се присъединят към вас, нали, сеньор?

— Не. Имам само един спътник, сеньор Пармесан, а също и само един слуга — Фрице Кизеветер.

— Какво? — възкликна офицерът. — Значи след вас не идва някой, който да ви донесе необходимите неща за едно пътуване през Гран Чако?

— Не. Имам вече всичко, от което се нуждая.

— Лъжете се, сеньор. От какво ще живеете? Имате ли брашно?

— Не.

— Сушено месо, мас и сланина?

— Не.

— Кафе и чай? Какао и тютюн?

— Не.

— Барут, кибрит и всички онези дреболии, без които не може никой културен човек? Дрехи, обувки, ножици и други инструменти?

— Дрехите ми са си на мене. С барут съм напълнил цяла кожена торба.

— Не е достатъчно. А и всичко останало ви липсва. Какво ще пиете и ще ядете? Имате ли съдове за готвене?

— Не ми трябват, понеже няма да готвя. Ще пия вода и ще ям месо.

— Но няма да ги намерите навсякъде.

— О, ще ги намеря. Вода има във всички местности, а с месо ще се сдобием чрез лов.

— Ами добър стрелец ли сте?

— Фрице стреля отлично.

— Тогава да ви кажа, че няма навсякъде вода. Отвъд Рио Саладо ще се озовете в Montes impenetrabiles sin agua (непроходимите и безводни лесове). Там можете да страдате от жажда седмици наред, без да намерите и глътка вода. А месо? Ако не сте добър ловец, сигурно ще умрете от глад.

— Едва ли! Чел съм, че стотици трапери и ловци в Северна Америка живеят от месото на диви животни. Няма да страдаме от глад, наричан от латинистите „фамес“.

— Южна Америка не е Северна Америка. Ами индианците!

— Няма да ми сторят нищо лошо, защото и аз няма да им причиня никакво зло.

— Лъжете се. В определени времена от годината сме принудени да им плащаме данък в коне, говеда и овце, който ние естествено наричаме „подарък“, за да не унищожават стадата ни и да не ни крадат добитъка. Но въпреки това те често преминават границата и откарват стотици глави добитък. При това взимат в плен и хора, отвеждат ги в Гран Чако, за да ги освободят само срещу пари. После идват най-открито в градовете ни при представителите на властта и искат откуп.

— Ами тогава не им го давайте, а ги накажете!

— Не става, сеньор. Ако пребием такъв пратеник, белите пленници, за които става въпрос, са загубени. А какво ще правите, ако пленят и вас?

— Мен няма да ме хванат. Аз съм изключително хитър и предпазлив, което латинистът нарича „астутус“ и „катус“ или „пруденс“.

— Може и така да е. Нямам намерение да проверявам. Ами дрехите ви! Докога ще останат в това състояние? Из пущинаците много бързо ще се превърнат в парцали.

— Ще ги пазя.

— И ботушите. Носите ботуши на гаучо — без подметка. Мислите ли, че краката ви ще могат да стъпват по тръните и бодлите на Гран Чако?

— Ами нали яздя?

— Конят ви може да умре!

— Имаме резервни коне. О, за всичко съм помислил. Впрочем не сме предоставени изцяло сами на себе си. Ще се срещнем с приятели.

— Кои са те?

— Хората на Татко Ягуар.

— Ах! Познавате ли го?

— Да. Срещнахме го в Буенос Айрес. Тръгна на път преди нас, но ще го настигнем.

— Той беше тук. Канеше се да отиде до Лагуна Поронгос и да остане там за два дена.

— Тогава сигурно ще се срещнем, защото, ако тръгнем утре сутринта навреме, привечер ще достигнем лагуната.

— А той знае ли, че искате да правите разкопки на допотопни животни?

— Да. Увери ме, че в Чако ги има.

— А предложи ли ви да го последвате? — попита офицерът невярващо.

— Не. Помолих го да ме вземе, но ми отказа.

— Тъй си и мислех. Той си има друга работа и няма да тръгне с вас да търси стари кости. Значи сте го последвали тайно, без знанието му?

— Да, тайно, за което латинистът употребява думите „кландестинус“, „фуртинус“ и „латито“.

— Опасявам се, че в латинския имате основание да сте по-уверени, отколкото в приятелското посрещане от страна на този прочут мъж. Върнете се! Копайте из пампасите за стари останки! Това не е толкова опасно, колкото пътуването през Чако, където зад всяко дърво може да ви дебне ягуар или индианец!

— Вече ви казах, че не се боя от индианците, а в случай че ме срещне ягуар, аз открих изпитано средство веднага да обръщам в бяг всеки див звяр, следователно и всеки ягуар.

— Много ми се иска да науча такова средство!

— Е-е, вярно, че е все още тайна, но тъй като ни посрещнахте толкова дружелюбно, ще ви го кажа. Нападне ли ви някое диво животно, увиснете на опашката му, наричана от латинистите „кауда“. Дори и най-кръвожадният звяр ще побегне начаса.

Лейтенантът отвори уста, ала не успя да продума нищо, а безмълвно втренчи поглед в учения.

— Учудвате ли се? — попита Моргенщерн усмихнато. — Не очаквахте подобно нещо, нали?

— Не, наистина не! — отговори офицерът и избухна в силен смях.

— Не се смейте, истина е.

— Да уловиш ягуар за опашката! Ама че идея!

— Много хитра идея! И при това толкова проста, че напомня за яйцето на Колумб^[1]. Щом съм хванал някое животно отзад, то не може да ме ухапе отпред.

— Но ягуарът светкавично ще се обърне и ще ви разкъса!

— И през ум няма да му мине. Ще изреве от страх и незабавно ще побегне. Сигурен съм и знам, че такъв звяр е много по-безопасен от някои хора, да речем например като онзи капитан от Санта Фе, който искаше да ни затвори или пък да ни накара да служим заедно с войниците му.

Лейтенантът наостри уши и попита:

— Капитан от Санта Фе ли? Кога беше това?

— Вчера.

— По това време там е имало само един капитан, а именно капитан Пелехо. Той ли е искал да ви вкара в ареста?

— Да.

— Защо?

— Заради едно недоразумение, за което нямахме и най-малката вина. Да ви го разкажа ли?

— Много ви моля! — отвърна запитаният и по лицето му се изписа израз на най-голямо напрежение.

Непредпазливият учен разказа неприятното си приключение. Докато траеше разказът му, лицето на офицера ставаше все по-сериозно и най-сетне той каза с много по-недружелюбен тон, отколкото дотогава:

— Съжалявам, сеньор. Капитан Пелехо е мой пряк началник и съм длъжен да ви кажа, че днес се намира във форт Учалес, а утре ще дойде тук. За щастие при пристигането му вие вече няма да сте при нас. Внимавайте да не го срещнете!

— Не се тревожете за мен! Не ме е страх от него.

— Безразлично ми е дали имате основание да се боите от него, или не. Като негов подчинен съм отговорен за всичко, което върша, и ако научи, че съм ви приел и подслонил тук, ще си навлека гнева му. Ще пренощувате във форта, но се виждам принуден да ви посоча някое друго ранчо.

Той се изправи и излезе. Не след дълго вместо него се появи хирургът и извести, че щял да им покаже местата за спане.

— Ами лейтенантът няма ли пак да дойде? — попита Моргенщерн.

— Вероятно няма да се появи, преди да сте си отишли, сеньор. Изведнъж се е променил, изглежда сте го ядосали. Карахте ли се с него?

— Не, обаче разказът ми, наречен „комеморацио“ или „орацио“, май не му хареса. Да лягаме да спим, за да тръгнем на път още в ранни зори!

Хирургът ги отведе до друго ранчо, отстъпено им от собственика му, за да преспят в него. Никой не им обърна внимание. Лоена свещ, поставена в малка кратунка, осветяваше колибата, построена от чимове, наредени един върху друг. За постеля им послужи суха трева, но въпреки това спаха през цялата нощ толкова добре, сякаш имаха пухени завивки. На зазоряване бяха вече будни. Войниците все още спяха. Тримата уловиха конете си, оседлаха ги, отвориха портата, която през нощта бе стояла заключена, и препуснаха, без да се сбогуват.

Фрице добре знаеше посоката, в която се намираше Лагуна Поронгос, а и хирургът беше ходил вече там. Затова не се опасяваха, че ще се заблудят.

През този ден ездата се стори на дребничкия учен много по-лесна, отколкото предишния. Той издържа чак до обед. Но тогава се видяха принудени да спрат да починат — не само заради себе си, а и заради конете, които пуснаха да пасат. Нямаше вода, обаче тревата бе толкова свежа и зелена, че конете не изпитваха жажда.

Но ето че господата огладняха и се оказа, че предупрежденията на лейтенанта не бяха неоснователни. С изключение на няколко лешояда по време на целия предиобед не забелязаха никакво животно, да не говорим за животно, което можеше да се яде. За щастие хирургът носеше голямо парче месо, предвидливо закупено предишния ден от един войник. Той се оказа достатъчно тактичен, за да го разреже на три равни части и две от тях да даде на своите спътници, но, разбира се, само срещу заплащане в брой, едно обстоятелство, което им показа що за другар щяха да имат в негово лице.

Запалиха малък огън от изсъхнала трева, за да изпекат месото. То стигна точно толкова, колкото да насити мъжете. След като отново тръгнаха на път, започнаха да се оглеждат внимателно да не би нейде да се мерне някакъв дивеч. Фрице и хирургът държаха пушките си, готови за стрелба. Грижите по изхранването им бяха започнали, а те не искаха да прекарат нощта гладни.

Следобедът измина и вечерта наближаваше, без да се бяха сдобили с някакъв улов. Отново огладняха. Но ето че изведнъж хирургът зарадвано извика:

— Видях го, видях го! Ще имаме храна.

— Какво? Какво видяхте? — попита ученият.

— Една вискача — пампаско зайче. Ще го изровим.

— Къде е?

— Ей там вляво. Показа се от дупката си, но щом ни забеляза, веднага се скри.

Вискачата е по-едра от нашия див заек. Вярно, че му прилича, поради което я наричат „пампаско зайче“, но не спада към зайците, а към чинчилите^[2]. Хората я ядат само когато гладуват и нямат никаква друга храна. Леговището на това животно представлява леко заоблена купчина земя с дупка в средата, каквито се срещат винаги в глинестите местности. Най-често вискачите живеят по няколко семейства заедно, поради което освен главния вход леговището има още няколко дупки.

И в този случай бе същото. Имаше четири дупки, които спътниците грижливо запушиха. Докато конете се наслаждаваха на свежата трева, Моргенщерн и хирургът разкопаха купчината пръст, а Фрице стоеше с пушка, готова за стрелба, в случай че някоя вискача се опиташе да си пробие път за бягство през една от затъкнатите дупки. Това бе съвсем погрешно. Опитният ловец би постъпил съвсем иначе. Въпреки всичко имаха успех. Едва бяха изминали пет минути, а лопатите бяха разкопали земята на две-три стъпки^[3], когато Фрице стреля два пъти и после нададе радостен вик. Моргенщерн и хирургът зарязаха работата си и видяха, че той бе застрелял две вискачи. Това им беше достатъчно. Отново сложиха лопатите върху товарните коне заедно със зайците, които бяха доста едри и тлъсти и продължиха ездата си.

Скоро тревата стана още по-сочна, а почвата по-мека. На север се появиха отделни дървета — сигурен признак, че се намираха близо до Лагуна Поронгос. Това име означава нещо като езеро или блато на дивите лимони и скоро видяха, че дърветата пред тях наистина бяха диви лимони. Слънцето тъкмо се скриваше зад хоризонта, когато пред погледите на тримата ездачи блеснаха водите на лагуната.

През последните часове те следваха една диря, оставена от много конници, и нямаше съмнение, че яздят по петите на Татко Ягуар и неговите хора. Много искаха да продължат, но бързо се стъмни и те счетоха за по-разумно да спрат и да бивакуват.

И така, слязоха от конете и свалиха седлата им. После вързаха с ласата предните им крака, за да могат да пасат, правейки само малки крачки, без да се отдалечават. Конете в пампасите живеят на стада и винаги остават заедно. Затова нямаше защо да се опасяват, че рано сутринта ще се наложи да ги търсят в различни посоки.

После събраха сухи съчки за огън. Дивите лимони им предоставяха достатъчно такъв материал. Щом пламъците затрепкаха весело, двете вискачи бяха одрани и изкормени. Месото им щеше да стигне за вечеря и за закуска. Но вода нямаше, понеже солената вода на лагуната не беше за пиене.

След вечеря тримата се загърнаха в пончосите си и налягаха край огъня да спят. Този ден пак бяха изминали над сто километра и бяха толкова изморени, че никой не се събуди през цялата нощ, макар да повяваше остър ветрец.

На сутринта се оказа, че конете са останали съвсем наблизо. Изпекоха остатъците от месото и ги изядоха. После отново тръгнаха на път.

Конниците се намираха откъм източната страна на лагуната, в която от северозапад се влива Рио Дулсе. Реката бе получила това име, защото в началото водите й са сладки и с хубав вкус. Но след като премине през солената пустиня, тя е поела вече толкова много сол, че водата в долното й течение не може да се пие.

Вчерашната следа водеше покрай лагуната, а после се отбиваше малко встрани. Там хората бяха спирали и лагерували, понеже земята беше изпотъпкана. Имаше няколко огнища с овъглени останки, а тревата далеч наоколо бе изпогазена от паслите на това място коне. Но тримата нямаха достатъчно опит, за да разберат преди колко време ездачите са почивали на това място.

Оттук следите продължаваха в североизточна посока. Хирургът спря и замислено каза:

— Сеньори, действително ли мислите, че следите са оставени от хората на Татко Ягуар?

— Да — отвърна Фрице Кизеветер. — Той има при себе си двайсет и четири души, а тези ездачи са били приблизително толкова на брой.

— Това е вярно, обаче Татко Ягуар иска да отиде в пустинята Гран Чако, която се намира на север-северозапад оттук, а тази диря води на североизток.

— Тогава е имал някоя важна причина, за да се отклони от правата посока.

— Хмм! Значи ваша милост предлага да следваме тази диря?

— Да. Мисля, че не се лъжа. Съвсем сигурно е, че Татко Ягуар се е отправил към тази лагуна. Пред нас е единствената следа, която се вижда наоколо, и следователно тя е неговата. О, разбирам от тези неща, защото преди време четох една индианска история, в която се разправяше много за отпечатъци, следи и дири.

И така, те насочиха конете си на североизток. Пътят водеше през открита равнина, където не се виждаше нищо друго освен трева и небе. Следите бяха ясни. Към обед намериха бистър извор, където бе лагерувала групата, предвождана, както мислеха, от Татко Ягуар. Те също скочиха от седлата, за да се напият най-после до насита, а после да напоят конете и да ги оставят да си отпочинат. След час отново тръгнаха на път.

На верижката на часовника си доктор Моргенщерн имаше окачен малък компас. Когато го погледна, той видя, че следата е извила още по̀ на изток. Посоката й не беше вече на североизток, а на изток-североизток. Това още повече впечатли хирурга. Той поклати глава и каза:

— Продължим ли да яздим така, и през целия си живот няма да стигнем до Чако. Ако не се лъжа, отиваме към онази област на Рио Саладо, където се намира Пасо де ла Каняс или дори Пасо де Кебрачо. Дали наистина пред нас е Татко Ягуар? Имам голямото желание да се върна или да се отправя наляво.

— Аз ще яздя натам, накъдето води следата — отвърна Моргенщерн. — Където има следи, ще намериш и хора. А където има хора, има и нещо за ядене.

Това заключение направи добро впечатление на дон Пармесан, защото, като кимна в знак на съгласие, той каза:

— Така е! Днес може би ще се наложи да гладуваме, понеже все още не ни се е мярнало никакво животно с изключение на лешоядите, които са навсякъде, но за съжаление не се ядат. И така, нека яздим по следата!

Отново продължиха. Половината следобед беше изминал, когато хирургът посочи с ръка напред и каза с такъв глас, сякаш се опасяваше, че ще бъде чут:

— Un avestruz, un avestruz! (Щраус, щраус!)

Другите двама погледнаха, накъдето им сочеше, и наистина забелязаха един щраус, който доста далеч напред усърдно обработваше земята с клюна си и не бе видял конниците, защото беше с гръб към тях.

— Ще има месо, ще има месо! — продължи дон Пармесан. — Ще уталожим глада си.

— Но едва когато птицата ни падне в ръцете — обади се Фрице. — Чувал съм, че щраусът се ловува много трудно.

— Правилно са осведомили ваша милост. Той ще ни се изплъзне.

Докторът сложи пръст на носа си и важно-важно каза:

— Сеньор, сетих се! Науката се притича на помощ на човека при всяко затруднение. Тя ни учи, че щраусът завира главата си в земята. Значи накараме ли го да си завре главата в земята, той няма да ни вижда и ще можем да го връхлетим, както Давид е връхлетял върху филистимяните!

— Сеньор — избухна Пармесан, — подигравате ли ми се?

— Нямам такова намерение! Говоря напълно сериозно.

— Тогава отидете при щрауса и го помолете да си скрие главата.

— Предполагам, че това би дало точно обратния резултат.

— И аз така мисля. А как ще го накараме да си скрие главата?

— Ваша си работа, сеньор. Щом не ви е известно средство да се възползвате от моето предложение, това вече не ме засяга, макар и страшно да съжалявам, защото ще гладуваме.

Пармесан се накани да отговори още по-грубо, но Фрице го изпревари:

— Не спорете, сеньори! Струва ми се, че ми хрумна добра идея.

Мислите ли, сеньор Пармесан, че…

— Моля ви — дон Пармесан! — прекъсна го гордо хирургът.

— Добре! И тъй, дон Пармесан, мислите ли, че щраусът ще побегне от един кон?

— Не, напротив, случвало се е да бъдат забелязани пасящи щрауси сред стада коне или говеда.

— Хубаво! Ще сляза от коня и ще залегна с пушката си тук в тревата. Вие двамата ще пришпорите конете, ще опишете широка дъга вляво и вдясно от щрауса, ще го подминете и после ще се опитате да го подгоните насам. Ако щастието е благосклонно към нас, не е изключено да успея да го убия.

Това предложение бе посрещнато одобрително и веднага бе приведено в изпълнение. Моргенщерн подкара коня си, описвайки дъга наляво и надясно из равнината, а Пармесан тръгна наляво, за да принуди птицата да побегне към Фрице.

Американският щраус или нанду се лови с бола, която се хвърля около краката му. Не е лесно да бъде застрелян, защото, за да се прицели, ловецът трябва да спре коня си, а докато конят застане мирно, обикновено бързоногата птица е излязла вече извън обсега на огнестрелното оръжие.

За да не губят време и колкото се може по-скоро да отрежат пътя за бягство на птицата, двамата ездачи пришпориха конете до предела на възможностите им. Нандуто, изглежда, не обръщаше внимание на нищо друго освен на заниманието си. То кълвеше земята с клюн, ровеше я със здравите си трипръсти крака и непрекъснато се въртеше около собствената си ос, без да забележи двамата ездачи или спокойно пасящия самотен кон.

— Май че се кани да снася яйца и си прави гнездото! — промърмори под носа си лежащият в тревата Фрице.

Ездачите се озоваха зад нандуто и вече насочиха конете си към него. Птицата бе толкова заета, че ги забеляза едва когато бяха на не повече от двеста метра от нея. Тогава тя направи голям скок и побягна пред тях, и то тъкмо към мястото, където лежеше Фрице. Ето че забеляза коня, стъписа се, но после продължи да бяга в избраната вече посока. Конят не й изглеждаше опасен.

Фрице почувства как от радост сърцето му заби по-бързо. Той подпря левия си лакът на земята, за да има добра опора за пушката, вдигна приклада на рамо и се прицели. Щом птицата се приближи на около шестдесет метра, натисна спусъка. Изстрелът проехтя. Нандуто подскочи право нагоре, после се олюля няколко пъти насам-натам и падна на земята.

Фрице скочи, ликувайки, улови коня си за юздите и го поведе към птицата, където стигна едновременно с другите двама.

— Какъв великолепен успех! — възкликна дон Пармесан, като скочи от коня, пристъпи към щрауса и се наведе.

Обаче нандуто не беше още мъртво. То събра сили и нанесе на хирурга толкова силен удар с човката си, че разкъса пончото му и откъсна парченце месо от ръката над лакътя.

— О, небеса, о, геена! — изкрещя раненият и отскочи назад. — Този сатана е още жив! Нанесе ми рана, от която е много вероятно да умра!

— Сам сте си виновен, сеньор — отговори Фрице. — Не бива човек да се приближава до такова силно животно, преди да се е уверил, че е мъртво.

Той насочи към главата на нандуто втората, все още пълна цев и стреля. После се обърна към хирурга, за да види дали е наранен тежко. Раната не беше опасна. Вярно, че мускулът силно кървеше, но липсващото парченце месо не беше по-голямо от орех. То се намираше все още в човката на птицата. Фрице го извади, подаде го на самозвания „дон“ и каза:

— Сеньор, ето онова, което ви липсва. Ваша милост сте толкоз прочут и сръчен хирург, че няма да ви е трудно да поставите късчето говеждо месо тъй, та пак да зарасте.

— Говеждо месо ли? — избухна хирургът, докато усърдно се мъчеше да спре кървенето. — Надявам се, че ще вземете думите си обратно, иначе би трябвало с ваша милост да се стреляме на живот и смърт!

— Добре, вземам ги обратно и ви моля за извинение. Ще зарасне ли парчето?

— За мен би било нищо и никаква работа да го поставя така, че да се задържи, но за тази цел са ми необходими и двете ръце. Ще ми помогнете ли?

— С удоволствие.

— Тогава силно притиснете парченцето върху раната, но така, както е било преди това в мускула, а после завържете кърпата ми около ръката колкото се може по-здраво!

И Моргенщерн се залови да помага, тъй че съвсем скоро малката рана беше превързана. След това вече можеха да огледат птицата. Беше женска, може би метър и половина дълга и тежка към трийсет килограма, поставиха я върху един от товарните коне и щастливите ловци отново се метнаха на седлата, за да продължат прекъснатото пътуване. Когато минаха покрай мястото, където най-напред забелязаха нандуто, те видяха, че наистина е правило кръгла дупка в земята, подобна на супник — положително, за да снесе яйцата си, и то толкова близо до лесно забележимата човешка следа. Това не беше добро свидетелство за интелигентността на щраусоподобната птица!

След кратка езда тримата конници отново бяха поведени от дирята на североизток, а после и право на север.

— Е, ваша милост, доволен ли сте? — попита Фрице хирурга. — Вече се движим в посоката, водеща право към Чако.

— Сега е по-лошо, отколкото преди — отговори кисело хирургът, понеже ръката го болеше. — Така ще достигнем Монте де лос Палос Негрос, а за тамошните гори съм чувал, че са почти непроходими. Ако от по-рано се бяхме придържали по-наляво, щяхме да яздим само по открита равнина чак до Рио Саладо, а дори и отвъд нея.

— Били ли сте някога действително отвъд реката?

— Да не би да се съмнявате?

Хирургът искаше да придаде на въпроса си сърдит и назидателен тон, но той прозвуча толкова несигурно, че човек би си помислил дали нямаше да е по-добре, ако отговорът беше направо едно искрено „не“.

Скоро след това пред очите им се откри гледка, способна да въодушеви тримата изгладнели ездачи. Малко надясно от предначертаната посока те видяха да пасе стадо дребни пампаски антилопи. Без никой от мъжете да изрече каквато и да било подкана, и тримата отклониха конете си надясно и препуснаха към дивеча, като не си даваха сметка, че е съвсем невъзможно да се приближат до някое от тези бързоноги животни на по-малко от пушечен изстрел.

Водачът забеляза опасността и побягна заедно със стадото си, ала не особено бързо, тъй като добре знаеше, че конете не са в състояние да го догонят. Известно време той поддържаше едно и също разстояние между себе си и преследвачите. Но щом те пришпориха конете до предела на възможностите им и водачът увеличи своята бързина, а семейството му го последва с грациозна лекота, оставяйки ловците все по-назад и по-назад.

Въпреки това те продължиха преследването, докато на хоризонта се появи тъмна ивица гора, към която се понесе мъжкарят. Скоро стадото изчезна между дърветата. Конниците спряха на известно разстояние от гората. До самия й край блестяха водите на малко езерце.

— Печеното ни се изплъзна — въздъхна дон Пармесан. — Филето от антилопа е по-хубаво от парче жилаво щраусово месо. Някой от сеньорите ял ли е вече такова месо?

— Аз не — отвърна докторът. — Какъв вкус има?

— Като подметка на ботуш. Не може да се дъвче, а трябва да се поглъща цяло. Само гладът може да го прекара през гърлото.

— А не омеква ли, ако се задуши с масло, на латински „бутирум“? Ще се наложи да изпечем птицата в собствената й мазнина.

— Мазнина ли? Щраусова мазнина? Наистина ли мислите, че щраусът има макар и грам мазнина?

— Да, тъй мисля. Науката доказва, че във всяко животинско тяло се намира мазнина, наречена „адепс“. И понеже щраусът разполага с подобно тяло, не се и съмнявам, че ако потърсим внимателно, ще намерим все някаква диря от нея.

— Ако изпечете тежката птица в тази „диря“ от мазнина, печеното ще си остане сухо и твърдо като облегалото на стар стол. Да не говорим повече за това! Ние се отклонихме от следата. Ще се върнем ли пак при нея?

— Вече става късно — обади се Фрице. — Ей сега ще се стъмни. Тук има трева за конете, а до гората има вода и за нас, и за животните. Като че ли ще е по-разумно да останем тук, а утре рано отново да поемем по следите.

Безобидният дребосък изобщо не помисли, че през нощта стъпканата трева щеше да се изправи и на сутринта следата нямаше да се забелязва повече.

Стигнаха до самата гора, където слязоха от конете и им свалиха оглавниците. Гората бе много гъста. Наоколо растяха кебрачос, високи кактуси, мистол, чанярс, виналс и други шушулкови растения. Между първите дървета от земята бликаше изворче и след десетина метра вода се събираше в една падина, образувайки малко бистро езеро. Пътниците се разположиха да лагеруват на това място. Имаше достатъчно съчки за огън. Скоро той запламтя и тримата започнаха да приготвят печеното. Не е възможно да оскубеш щрауса като някоя малка птица. Одраха му цялата кожа заедно с перата, подобно на космест бозайник. После го изкормиха. Стомахът му съдържаше растителни остатъци, пясък, камъни, рогова дръжка на нож и желязна шпора с колелце, голямо колкото един талер. Щраусът поглъща просто всичко, което му направи впечатление. Месото му никак не изглеждаше лошо и можеше сносно да се реже. При по-нататъшното разрязване се установи, че птицата наистина се е нуждаела от гнездо. Тя имаше яйца, които постепенно нарастваха от големината на грахово зърно та чак до размерите на мъжки юмрук. По-едрите поставиха в горещата пепел, за да се изпекат — вкусът им никак не беше лош. После се опитаха да приготвят месото от гърдите, което бе най-нежно, също като „асадото“ от говеждо месо. Фрице сложи първото парче в устата си и след като го подъвка, го изплю и каза на господаря си:

— Пфу! Наистина е като подметка на ботуш, няма никакъв вкус и не може да се дъвче. Я опитайте и вие!

Ученият нямаше по-добър успех. Месото бе толкова жилаво, че въпреки големия им глад не можеше да се яде.

— Да го начукаме! — обади се Фрице.

Той сложи едно парче на земята и започна да го обработва с приклада на пушката си, за да го направи по-крехко. На пипане то бе вече по-меко, обаче на огъня стана още по-твърдо от предишното парче.

— Ами т’ва е пак някаква грешка на природата! — започна да ругае Фрице. — Яребицата и хвойновият дрозд, дето са тъй вкусни, си остават малки, а птиците, които достигат желаната големина, не могат да се ядат. Язък за барута, дето го похабих. Де да знаех, че естеството на щрауса е толкоз твърдо, нямаше да утежнявам съвестта си с неговата смърт. А сега к’во ще ядем?

Нещо прошумоля зад него. Той се обърна и на ствола на най-близкото дърво забеляза някакво дълго животно, прилично на гущер.

— Тихо! — прошепна той. — Не мърдайте. Ако успея, ще имаме все пак печено.

Пушката му бе отново заредена. В едната цев имаше сачми, а в другата — куршум. Посягайки назад с ръка, той я взе и я притегли бавно напред. Огънят беше необичайно явление за животното. То бе застанало на ствола на дървото и източило се в цялата си дължина гледаше втренчено пламъците с изцъклените си очи. Изведнъж с рязко движение Фрице вдигна пушката, прицели се набързо и натисна спусъка. Изстрелът проехтя и животното изчезна.

— Какво беше това? Какво стана? — попита Моргенщерн, който както и хирургът, бе седял обърнат с едната си страна към дървото.

— Игуана — отвърна Фрице.

— Игуана ли? — възкликна Пармесан и скочи на крака. — Игуана! Това е най-големият деликатес на земята! Улучихте ли я, сеньор? Да се надявам ли?

— Не знам. Ще видим.

Той се изправи, за да отиде при дървото.

— Внимавайте! — предупреди го хирургът. — Игуаните страшно хапят. Не бива да я пипате, ако още не е умряла!

Щом Фрице достигна дървото, нададе радостен вик. Животното все пак беше улучено. Лежеше на земята и не помръдваше. Въпреки това немецът бе много предпазлив и не го докосна, преди да му нанесе по главата няколко юнашки удара с приклада. Дон Пармесан се приближи, за да му помогне да отнесат игуаната при огъня.

Игуаната, наричана още и легуана, е голям южноамерикански дървесен гущер с широка глава, остри ръбести зъби, голям бодлив гребен на гърба и много дълга опашка. Краката му са необикновено силни и имат доста дълги пръсти. Под шията му виси кожеста торбичка. Игуаните отлично плуват и необикновено пъргаво се катерят по дърветата. Хранят се с птичи яйца, насекоми, млади филизи, сочни листа и цветове. При самоотбрана са храбри и страшно много хапят. Обикновената легуана достига метър и половина дължина, от която, разбира се, цял метър се пада само на опашката. Преследват я особено усилено заради вкусното й, нежно и лесно смилаемо месо.

Това животно е безкрайно грозно на вид и ето защо, щом го съзря, Моргенщерн извика:

— Да, виждам, че е игуана. Но нима наистина искате да ядете от този звяр?

— Разбира се! — отговори дон Пармесан. — Няма нищо по-прекрасно от игуановото месо, изпечено направо в кожата с люспите. Не го ли знаехте?

— Ама че въпрос! Науката учи, че игуаната има месо, а опитът добавя, че то се яде. Но хич не ми предлагайте такова печено! Предпочитам като китайците да нагъвам задушени червеи, трепанг^[4] и холотурии^[5], отколкото да сложа в устата си парченце от този гущер.

— Сигурно ваша милост няма да го остави така да лежи на земята. Веднага ще си отрежа едно късче.

Той извади своя нож, за да приведе думите си в изпълнение. Но Фрице улови ръката му и каза:

— Чакайте, сеньор! Кой застреля игуаната?

— Вие, разбира се!

— Аз. Много правилно. Значи е моя собственост. Който иска да получи парче, трябва да го купи.

— Да го купя ли? А как ваша милост достигна до подобно смешно схващане?

— Също както и на ваша милост хрумна идеята да ме накара да си платя говеждото месо. Моята игуана е далеч по-вкусна от вашето говеждо. Тази вечер цената на половин килограм игуаново месо е петдесет книжни талера.

— Но, сеньор, вие се шегувате!

— Сериозно говоря. Който продава на другарите си, не бива да очаква, че към него ще бъдат по-щедри.

Фрице си отряза солидно парче, набоде го на заострен клон и го поднесе към огъня. Веднага се разнесе изключително приятен и нежен аромат на печено.

— Хмм! Не е лошо! — обади се Моргенщерн. — Ако този гущер е тъй вкусен, както ухае, на човек наистина би му се приискало да го опита.

Фрице не отговори, а продължи печенето. Той беше ял вече игуана и знаеше какво ще последва. Когато парчето стана готово за ядене, близката околност край езерцето се бе изпълнила с аромата на печено месо. Той го наряза и започна да яде. Същевременно злорадият хитрец правеше страшно блажена физиономия. Ето че дон Пармесан не можа повече да се сдържи. Той попита:

— Сеньор, ваша милост наистина ли няма да ми даде даром някое парче?

— Не.

— А едно мъничко парченце?

— Не.

— Ами ако е съвсем тънко и голямо само колкото дланта ми?

— Не.

— Колко струва едно парче, с което човек може да се насити?

— Вие ядете много, следователно ще струва сто книжни талера.

— Que ca-restia!^[6] А колко ще искате за парче, от което човек може да си отреже десетина хапки?

— Вашите хапки са много големи. Десетина хапки ще направят половин килограм, а това ще рече петдесет книжни талера.

— Cuanto costa eso! (Брей че скъпо!) Все пак не забравяйте, че съм един ранен клетник!

— Не го забравям. Раненият трябва да бъде на диета и няколко дена изобщо да не яде.

— Това е съвършено невъзможно, щом ти мирише на печена игуана. Сеньор, нека ваша милост си спомни за примера, оставен ни от толкова много благочестиви и просветлени мъже! Ще ви върна парите.

Той измъкна кесията от джоба си.

— Оставете! — махна Фрице с ръка. — Нищо няма да взема обратно. Но сигурно вече сте разбрали колко неправилно е да искате от другарите си да ви плащат за едно парченце месо. Нали с тях ще делите грижи и лишения, опасности, а може би дори и смъртта. От само себе си се разбира, че няма да постъпя като вас. Всичко, което има някой от нас, принадлежи и на другите. Игуаната е обща собственост. И тъй, отрежете си от нея колкото искате!

Дон Пармесан не чака да го поканят втори път. Приближи се бързо, прибра си кесията и отряза голямо парче месо. Фрице също си взе още едно парче. Ученият ги погледа още малко, а после попита:

— Фрице, наистина ли е чак толкоз вкусно?

— Превъзходно е, казвам ви!

— Тогава и аз бих искал мъничко да го опитам. Само за да мога да казвам, че съм вкусил игуана.

— Наистина трябва да можете да го казвате. Ами к’во ще си помислят за вас хората в Ютербок, щом сте били в Южна Америка без да опитате никакъв гущер! Да ви приготвя ли едно късче?

— Да, опечи ми малко.

Фрице набучи на пръчката една хапка и я изпече. Отначало Моргенщерн колебливо я опита, после задъвка внимателно и повдигайки вежди, я глътна, премести се по-наблизо, извади ножа, отряза си доста солидно парче и каза:

— Просто да не повярва човек! Собствено подобен гущер заслужава да бъде преместен в някой по-висш животински клас. Няма нито една риба, птица или пък някакъв бозайник с толкова нежно месо. В следващия си труд специално ще изтъкна това обстоятелство и ще накарам да отпечатат с тлъст шрифт, че игуаните са изключително вкусни, на латински „сапидус“.

Тримата продължиха да се гощават още доста дълго. През този ден те опитаха и най-твърдото, и най-нежното месо, щраус и игуана и когато най-сетне престанаха да дъвчат, щраусът си беше цял, но от игуаната бе останала само опашката, която решиха да запазят за закуска. После спънаха предните крака на конете и също както предишния ден се завиха с одеялата, за да поспят.

Рано сутринта, когато двамата немци се събудиха, дон Пармесан вече бе запалил огъня и тъкмо се занимаваше с опашката на игуаната.

— Чакайте — обади се Фрице. — Сеньор, оставете ме да я разделя, и тримата имаме еднакви права.

Впрочем скоро забелязаха, че в езерцето имаше риба, и то едра и в голямо количество! Но как да я уловят? Нямаха нито мрежа, нито въдица.

— Знам какво ще направим — каза Фрице. — Ще я погнем с нашите пончоси и ще я изхвърлим от водата. — Ще ми помогнете ли, дон Пармесан?

Хирургът се съгласи с готовност. Те взеха едно пончо и влязоха във водата. Дон Пармесан държеше единия му край, а Фрице — другия. Езерото не беше дълбоко. Потопиха пончото до дъното и като закрачиха напред, подгониха рибата към брега. Още при първия опит успяха да изхвърлят няколко парчета на сушата. След като повториха същата процедура неколкократно, наловиха толкова много риба, че щяха да имат храна за два дни.

Докато се занимаваха първо с изкормянето на рибите, а после и с увиването им в зелени листа, погледът на Моргенщерн се спря на едно място в тревата, недалеч от езерцето, където стръкчетата бяха съвсем малки и много оскъдни. Освен това тревата не беше зелена, а пожълтяла. Но още по-необичайно бе, че мястото имаше съвършено кръгла форма и че от едната страна по граничната линия на този кръг се виждаше пясък, и не растеше нито стръкче трева. Тази малка песъчлива повърхност в глинестата почва не можеше да не направи впечатление.

Моргенщерн стана от мястото си и се приближи към странния кръг, за да го огледа по-внимателно. Първото нещо, което забеляза, беше, че той е изпъкнал като обърната паница.

„Издут и съвсем кръгъл — рече си той. — Много чудно. Защо тревата не вирее тук? Почвата е глинеста и е същата като наоколо. Дори отдолу няма камъни или някаква друга неплодородна основа, която да пречи на коренчетата на тревата да проникнат по-надълбоко и да получат достатъчно влага и хранителни вещества?“

За да разбере дали е така, той извади ножа си и го заби в земята. Острието проникна най-много на петнайсетина сантиметра и се натъкна на някакъв твърд предмет. Ученият опита и на други места, но със същия успех. Странният кръг имаше някаква много твърда основа, която навсякъде бе покрита с десет-петнадесет сантиметров пласт от глина. Той не бе в състояние да подхранва достатъчно тревата, тъй че тя бе оскъдна, оставаше ниска и с болнав жълтеникав цвят. Това явление сигурно имаше някаква причина, и то някаква съвсем своеобразна и необичайна причина.

А откъде се беше взела тясната пясъчна ивица от едната страна на окръжността? Докъдето стигаше погледът, никъде не се виждаше пясък. Моргенщерн се наведе и с ножа си започна да дълбае пясъка, като го трупаше на купчинка отстрани. Другите двама го зяпнаха учудено. Фрице се приближи и го попита:

— К’во има тук, гос’ин докторе? К’во сте решили да правите с ножа? Да не би да искате да пронижете смъртно наш’та добра майка земя?

Винаги, когато разговаряше само с доктора, а не и с хирурга, той си служеше с родния език.^[7]

— Стига глупави шеги! — отговори Моргенщерн. — Става въпрос за много сериозна работа. Да си чувал някога за тъй наречените самодивски пръстени?

— Много често. Т’ва са кръгли места по поляните, дето във Валпургиевата нощ самодивите танцували шотландски танци.

— Глупости! Тези кръгове дължат възникването си на различни видове гъби, чиито мицел^[8] се размножава центрофугално. Унищожат ли се гъбите, изчезват и пръстените.

— Разбрах! Тук сте намерили също такъв самодивски пръстен.

— Да, но е много своеобразен. Докато познатите самодивски пръстени са заобиколени от кръг буйно растяща трева, около това място тя липсва. А тук расте трева и в самата окръжност, докато вътрешността на онези пръстени е съвършено гола. Ами този пясък откъде идва? Иначе нийде не се вижда пясък.

— Хмм. Туй място и на мен ми се струва доста странно. Да не би да е заровено съкровище? По̀ ми се ще да е тъй, отколкото да изровим някоя допотопна великанска твар.

— Допотопна великанска твар! — извика Моргенщерн, поглеждайки Фрице радостно изненадан. — Фрице, може би догадката ти е вярна.

— За онази твар или за съкровището?

— И за двете, защото, ако тук намеря някой мастодонт или нещо подобно, за мен той ще е съкровище, а и ти няма да останеш с празни ръце.

— Туй звучи добре, казал глухият, когато му зашлевили плесница. Но сега сериозно — не може да има подобно място сред пущинака без някаква причина. Търпение, струва ми се, че ще я открием, щом само отстраним пясъка.

— Съвсем същото мисля и аз. Донеси беловете, кирките и лопатите! Трябва незабавно да започнем да разкопаваме.

Фрице изпълни нареждането му. Когато двамата се заеха да копаят пясъка, дон Пармесан се приближи и навъсено настоя да тръгват на път, тъй като още днес трябвало да настигнат Татко Ягуар. Но физиономията му се промени веднага и стана много по-дружелюбна, щом докторът му каза:

— Намерим ли тук някой мегатериум или друго подобно огромно животно и ако ни помагате, ще ви подаря хиляда книжни талера.

— Тогава ще помагам, ако ще да продължи и цяла седмица.

Той веднага взе една лопата и се включи в работата, понеже хиляда книжни талера, равни на сто и шестдесет немски марки, бяха за него доста примамлива сума.

Докато двамата с Фрице копаеха все по-надълбоко в пясъчното място, Моргенщерн взе една лопата, за да разкрие част от твърдата основа, покрита с глинестия пласт и растящата отгоре трева. Той изстърга този пласт, събирайки пръстта настрани. Отдолу се показа гладка и непробиваема маса, подобна на роговата материя от черупка на костенурка. Щом я удари, тя издаде глух кънтящ звук. Ученият подскочи от радост и извика ликуващо:

— Еврика, еврика! Открих го, открих го! Тази твърда и подобна на броня маса! Намерих го, намерих го!

— К’во намерихте? — попита Фрице, като прекъсна работата си.

— Животното, гигантското животно. Това е глиптодонт, съвсем сигурно е глиптодонт!

— Върви, че я разбери таз дума! Как ли ще го титулуват в Щралау или Ютербок?

— Гигантски армадильо или още по-ясно — гигантски броненосец! Фрице, това създание е от предледниковия период!

— Значи е загинало по време на потопа и се е удавило най-нещастно? Тогаз наистина ми е жал за бедната гадина. Голяма ли е?

— Колкото тапир или носорог, дълго е метър и половина.

— Значи не можеш да го вземеш на ръце или в дланта си. Е, туй не вреди, все ще го измъкнем!

— Разбира се, че ще трябва да го измъкнем! И тъй, внимавайте и двамата да не го повредите! Всяка, дори най-малката повреда, на латински „лезио“, намалява стойността на тази скъпоценна находка!

Фрице и хирургът продължиха да копаят. И докторът работеше с най-голямо усърдие, за да смъкне с лопатата горния глинест слой от бронята на допотопното животно. Очите му сияеха, страните му горяха, а ръцете му трепереха, сякаш имаше треска. Същевременно държеше на двамата си спътници лекция за праисторическите епохи и живите същества, населявали света по онова време. Фрице и дон Пармесан изхвърляха пясъка наляво и надясно и слизаха все по-дълбоко и по-дълбоко. Но изведнъж пясъкът хлътна, Фрице извика и изчезна под земята. Хирургът отскочи веднага встрани от зейналата дупка, иначе щеше да го последва.

— За бога, какво стана! — възкликна Моргенщерн. — Дано не се е случило нещастие!

— Той изчезна — отговори Пармесан. — Земята под него пропадна и ето на̀, че го няма.

Докторът пристъпи внимателно към дупката и извика надолу:

— Фрице, скъпи Фрице, жив ли си още?

— Да, жив и здрав съм и в чудесно настроение — разнесе се откъм дупката.

— Как се случи това и къде попадна?

— Изгубих равновесие в деветнайстото столетие, подхлъзнах се и се озовах чак в дилувиума.

— Ранен ли си?

— Не. Бронираното добиче се държи много изискано. Съвсем е кротко и нищо лошо не ми е сторило.

— Тогава бързо се качвай горе! Там може да има опасни газове.

— Напротив! Много е приятно. Слезте долу! Мога да дам под наем точно две места за сядане, две места в най-стария свят. Слизайте смело, господа!

Веселото поведение на дребничкия слуга разсея всички опасения на доктора. И понеже любознателността му бе толкова голяма, че едва можеше да я обуздае, той последва подканата на Фрице и предпазливо слезе в дупката. Отначало тя водеше около четири стъпки отвесно надолу, а после продължаваше навътре под тъп ъгъл. Следователно Фрице не беше паднал отвесно, а се беше изпързалял под наклон. В момента той извика отвътре:

— Ето ви и вас! Виждам краката ви. Намирате се точно пред корема на гигантското животно. Седнете на земята и аз ще ви издърпам при мен.

В същия миг Моргенщерн почувства, че го хващат за краката и го теглят. Той се плъзна леко и за свое учудване веднага се озова до Фрице в малка ниска пещера, където бе възможно да се огледа, защото откъм дупката, през която беше дошъл, влизаше достатъчно светлина. Пещерата имаше овална форма и височина около два аршина, и бе толкова голяма, че вътре можеха удобно да седнат един до друг трима души. Сводът на тавана наподобяваше формата на чиния и беше изпъстрен с тъмни шарки с матов отблясък. Подът на пещерата бе равен и отчасти засипан от срутилия се пясък. По непокритите с пясък места си личеше, че е от твърда глина.

Щом настани своя господар до себе си, Фрице се засмя весело и каза:

— Ей тъй на̀ може да се попадне от нашия свят в подземния и от настоящето в миналото. К’во ще кажете за таз хубава мамутова пещера?

— В случая и дума не може да става за мамут. Най-вероятно се намираме в тялото на някой глиптодонт, онова животно, което нарекох преди малко гигантски армадильо.

— А тез животни имали ли са тела от глина?

— Разбира се, че не. Можеш да се досетиш, че тялото и костите постепенно са се разложили и е останала само неразрушимата броня. Сега седим вътре в нея.

— Значи вътре в крепостта?

— Да. По-рано по погрешка са считали, че тази броня е покривала мегатериума, защото близо до подобни находища са намирали и кости от това животно. Но за специалиста е изключено да обърка глиптодонта с мегатериума, макар че както едното, тъй и другото животно е имало кръгла сплесната отпред глава, а ключицата е завършвала с извит надолу костен израстък. Бронята закривала животното от врата до опашката и оставяла само корема открит. Състояла се е от отделни шестоъгълни костни парчета, които образували цялостна дебела и здрава покривка. Опашката се намирала в специална бронирана „тръба“, която сигурно също ще намерим. Най-напред трябва да разкрием бронята. Като се изясни после коя част е предната и коя задната, ще може лесно да определим къде да търсим опашката.

Фрице поклати глава и каза:

— Щом цялото животно е било в броня, тъй че само коремът му не е бил покрит, тогаз отдолу е трябвало да се образува отвор. Страните му също са били бронирани, а тук броня има само отгоре, от двете страни е глина.

— Тя е навлязла от натиска. Ако я отстраним, ще се покаже и бронята отстрани. Ще ти изпратя хирурга. Двамата ще изхвърляте тази глина навън, докато аз копая горе, за да разкрия глиптодонта от външната страна. Така взаимно ще си помагаме и сигурно ще бъдем готови още преди свечеряване, означавано на латински с думата „крепискулум“.

Той излезе от пещерата и изпрати при Фрице дон Пармесан с кирка и лопата. И докато двамата долу работеха усърдно, той самият започна горе да разкопава земята с кирката около бронята, за да я разкрие цялата.

Така се напрягаше, че по лицето му започна да се стича пот. Тази работа го въодушевяваше много, понеже си мислеше за славата, с която щеше да се покрие, ако му се удадеше да постави в собственото си жилище подобен допотопен гигантски броненосец. Защото той бе напълно убеден, че в случая става въпрос за глиптодонт, но към обед направи откритието, че бронята няма формата на тръба, а на паница, легнала върху намиращата се отдолу пещера във вид на леко извит покрив, подпрян на глинестите стени. Фрице и дон Пармесан копаеха с инструментите си в една от тези стени и тъй като ученият им помагаше отвън с кирката, не мина много време, и тази страна от горната част на бронята, подобна на обърната паница, бе разкрита и Фрице и хирургът изпълзяха навън.

— Видяхте ли, че сте се лъгали? — каза Фрице на Моргенщерн. — Туй не е броненосец, щото страните на тази твар не са бронирани. Само на гърба си е имала щит.

Ученият бе доста разочарован. Той се загледа замислено пред себе си. Но после лицето му внезапно просия. Нададе тържествуващ вик и каза:

— Фрице, пак ми олекна на сърцето. Вече си мислех, че целият ни труд е бил на вятъра, но твоите думи ме убедиха в противното. Ти отгатна истината. Животното е имало на гърба си щит от твърда кост. Кост, кост, кръгъл костен щит, на латински „клипеус“. Можеш ли да ми назовеш едно животно, едно известно животно, чието име да започва с „кост“?

— Да.

— Е?

— Костур.

— Глупости! Разбира се, че имам предвид костенурката, наричана на латински „тестудо“. Това животно не е било броненосец, а гигантска костенурка с най-необикновени размери. Какво върховно щастие! Каква слава ме очаква, когато из всички учени среди по цял свят се разнесе вестта, че съм изкопал допотопна гигантска костенурка!

— Ако наистина е костенурка.

— Разбира се. Веднага ще я изследвам.

Той донесе вода в шапката си и с помощта на снопче трева изми и изчисти едно място от бронята.

— Виждаш ли — възкликна той, — че имам право. Тази маса не е нищо друго освен рогово вещество, твърдо и дебело рогово вещество. Тази извита плоча не е бронята на броненосец, а е гръбният щит на гигантска костенурка, наречена на латински „хелония мидас“.

— Искрено ще се радвам, ако няма пак някаква грешка и предишният броненосец и сегашната костенурка не се окажат после за разнообразие някоя допотопна дървесна жаба. Но костенурките нямат ли два щита?

— Да, гръбен и коремен щит.

— Обаче туй животно е имало само един! Да не би да си е изгубило другия или да го е проиграло на лотария?

— Стига глупави шеги, Фрице! И коремният щит трябва да е тук. Месото, което се е намирало между двата щита, се е разложило. Така се е образувала тази кухина. Сигурно основата й представлява коремният щит. Щом разчистим проникналата вътре глина, веднага ще го намерим.

— Сега ми става по-ясно. А знайте ли, докато бяхме сврени вътре, чух, че подът кънтеше на кухо.

— На кухо? Наистина ли? Виждаш ли, Фрице, предположенията ми излизат напълно верни! Стоял си върху коремния щит и той е издавал такъв звук на кухо, на латински „кавус“. Ще го изкопаем.

— Ама не сега, а след като се нахраним. Стана обед и трябва нещичко да хапнем. Нали имаме риба, която можем да изпечем.

Дребничкият учен бе толкова възхитен от находката си, че не изпитваше никакъв глад и с удоволствие би се отказал от всяко прекъсване на работата. Изобщо и през ум не му мина да вземе участие в приготвянето на рибата. Напротив, той продължи да рови и човърка по черупката на костенурката, чукаше по нея, за да чуе какъв звук издава, опита дали и подът под нея действително кънти на кухо, което наистина бе така, и се присъедини към другите двама едва когато рибите бяха готови за ядене. Докато те здравата лапаха, той си взе само едно малко парче, а щом го изяде, отново скочи на крака и каза:

— Не мога да ям. Няма да имам спокойствие, докато не открия и коремния щит. Стомахът ми, на латински „вентрикулус“ или „стомахус“, се е свил съвсем. Не мога да погълна нищо.

— Туй не е здравословно — отбеляза Фрице. — Човек трябва да яде. Радвам ли се на нещо, тогаз ям дваж повече.

— Нима е чудно? Подобна находка е направо нещо знаменито и неповторимо по рода си. Човек така се радва, че едва съумява да се овладее, на всичко отгоре си имам и големи грижи, на латински „кура“.

— Туй не го разбирам. На мен досега никаква жаба не ми е създавала грижи. И за к’во сте толкоз угрижен?

— За много неща. Преди всичко за името, което трябва да й дам.

— Ами тя вече си го има. Наричат я костенурка. Или туй не е законното й име?

— Това е обикновеното й име. А аз трябва да й дам научно име на латински език!

— И туй ли ви създава грижи? Тогаз аз ще ви помогна. Научното име ще бъде намерено веднага. Как се казва костенурка на латински?

— Тестудо. Но има видове, които науката отбелязва с имената листудо, емис, хелидра, трионихида, сфаргис и хелония. Например „хелония мидас“ е гигантската костенурка.

— Ами тогаз имате търсеното име. Нали намерихме тъкмо гигантска костенурка.

— Вярно! Но не бива да я назовавам така, защото с името хелония мидас са известни животните, които живеят и в наше време. А тази е допотопна и е много, много по-голяма от съвременните живи костенурки.

— Наистина. Тя е цял голиат, истински гигант и…

— Чакай, чакай! — прекъсна го ученият. — Сетих се, сетих се! Току-що го каза. Ти си славен човек, Фрице! Гигант и хелония! От това се получава великолепно словосъчетание. Ще нарека това великанско животно „гигантохелония“. Може би по-късно към него ще прибавят и моето име, за да ме почетат като неин откривател, което сега не искам да правя от съвсем лесно разбираема скромност. Да, да, тази вкаменена гигантска костенурка ще бъде наречена гигантохелония. Веднага ще си запиша името и тъй важния ден, когато открих тази несравнима находка.

Той извади бележника си и нанесе името. Поклащайки глава, Фрице се обади:

— Тези учени господа са си все пак особени индивидуумници! Макар че немският език е дал най-хубавото име, трябва да се търси някакво латинско. Във всеки случай туй животно е попаднало в дилувиума по времето на Ной. Затуй бих го нарекъл чисто и просто „гигантска ноева костенурка“. И всеки човек веднага ще го разбере. Жалко само, че месото го няма вече! Колко ли супи могат да станат от такваз костенурка!

— Да, като си помисли само човек колко са раздалечени един от друг двата щита, ще може да придобие представа за забележителните размери на животното. Сигурно е имало направо чудовищно количество месо, наречено на латински „каро“. Но най-сетне свършихте с яденето. Сега побързайте! Трябва да изкопаем коремния щит. Вие двамата ще разровите дъното на кухината, а аз пък ще продължа да разкривам горната черупка.

Фрице и дон Пармесан отново слязоха в пещерата, за да изпълнят указанията на учения, докато самият той продължи започнатата вече горе работа. Той я вършеше с такова усърдие, че не обръщаше внимание на нищо друго, и следователно не забеляза, че беше обект на нечие наблюдение, което много лесно можеше да има неприятни последствия и за него, и за другарите му.

На изток от мястото, където тримата работеха така трескаво, се бе появил отряд от петдесетина конници и както по всичко личеше, целта му бе езерото, в чиято близост се намираше находището на прочутата гигантохелония. А в същото време откъм юг се задаваха други петима ездачи, които обаче бяха все още на толкова голямо разстояние, че се виждаха само като малки подвижни точки.

Първият отряд беше по-наблизо. Състоеше се от индианци, сред които имаше и двама бели. Червенокожите бяха въоръжени със стрели и лъкове, дълги копия и цеви за издухване на отровни стрели. Само един от тях, изглежда, предводителят им, имаше стара пушка. Двамата бели бяха облечени като гаучоси, загърнати в пончоси на червени и сини ивици. Въоръжението им се състоеше от ножове, револвери и двуцевни пушки. Единият от тях бе Антонио Перильо, бикоборецът от Буенос Айрес, а другият бе по-възрастният мъж, който заедно с него бе наблюдавал Татко Ягуар пред вилата на банкера вечерта след борбата с бикове.

Те яздеха в тръс покрай гората. Щом наближиха, забелязаха дребничкия учен, който бе с гръб към тях, изцяло вдълбочен в работата си. Двамата бели и вождът яздеха начело. По-възрастният от тях вдигна ръка, за да даде знак на останалите да спрат, дръпна юздите на коня си и като се обърна към вожда, каза:

— Какво е това? Тук не сме сами! Край езерото има човек! Виждаш ли го? Разкопава земята.

Червенокожият погледна в указаната посока и отвърна на завален, но все пак сносен испански:

— Ола̀, някакъв бял при нашия извор, при скривалището ни! Открил го е и го разкопава. Vaya! Давай напред!

Той се канеше да пришпори коня си, но белият го улови за ръката и каза:

— Чакай, не бързай толкова! Нека първо го наблюдаваме известно време. Не може да ни се изплъзне. Сам е.

— Дали е сам, или с него има мнозина други, ми е все едно. Наричат ме Ел Брасо Валиенте^[9]. Аз съм върховният военен вожд на абипоните и не ме е страх от никакъв неприятел.

— Знам. Но нека все пак най-напред го понаблюдаваме. Кой може да е този човек и чрез какво ли предателство е открил вашия almacen de polvora^[10]? Впрочем той не е сам, с него има и други, защото виждам пет коня, които пасат ей там край водата.

— Quedo! (Тихо!) — извика Антонио Перильо. — Фигурата му е дребна и е облечен в червени дрехи. Нима е възможно? Ако не ме лъжат очите, в ръцете ни ще падне едър дивеч. Това е полковникът, който в Буенос Айрес се представяше за някакъв си немски учен!

— Demonio! Наистина ли? — попита по-възрастният придружител на Перильо.

— Бих могъл да се закълна. Сега имаме и доказателство, че не съм се лъгал в самоличността му! Та как би могъл един безобиден немски книжен плъх да се добере до тайния барутен склад, който създадохме за нашите червенокожи съюзници, за да имат необходимите муниции в мига, когато започнат боевете? Това е полковник Глотино, този подлец, който тайно следи всички наши действия. Изплъзна се от куршума ни в Буенос Айрес, сега обаче няма да успее!

Той измъкна заплашително револвера от пояса си.

— Стой мирен! — успокои го спътникът му. — Никакви прибързани действия! Не бива да го убиваме, защото трябва да ни каже какво търси в тази местност и как е узнал за скривалището ни. Застреляме ли го, вярно, ще се отървем от него, обаче, ако го оставим жив, ще имаме заложник, който може да ни бъде от голяма полза. Но кой се задава отсреща? Не са ли конници?

Той посочи на юг, където междувременно петте точки се бяха уголемили и се виждаха по-ясно. Погледите и на останалите се отправиха в тази посока. Антонио Перильо отговори:

— Това може да е само капитан Пелехо, с когото се уговорихме да се срещнем тук. Значи хитростта ни е успяла. Получил е поръчението да претърси районите по границата, той, нашият съмишленик! Направили са вълка пастир. Така границата и селищата по реката ще ни бъдат в ръцете и всички врати ще бъдат отворени за нашите червенокожи съюзници, когато настъпи мигът за действие. Сигурно е той, съвсем сигурно. Мисля да не му предоставяме залавянето на онзи негодник, а да го спипаме, преди Пелехо да е пристигнал. Вижте, мерзавецът слиза в склада! Да не губим повече време. Ще обградим мястото. Напред! Неколцина да уловят конете, така тези типове не ще могат вече да ни избягат.

Отрядът се понесе бързо към барутния склад, взет от доктор Моргенщерн за гроба на някакво допотопно животно.

Фрице и хирургът бяха разкопали глината, покриваща дъното на пещерата. Всеки удар или копка на техните инструменти се придружаваше от глух звук, едно доказателство, че отдолу се намираше и друга кухина. След като достигнаха дълбочина от около една стъпка, за свое учудване те се натъкнаха на дебели парчета нарязани клони, наредени едни до други, служещи за подпора на глинения под. Измъкнаха няколко от тях и така се образува голям отвор, през който можеха да погледнат надолу. Под краката си видяха далеч по-голямо помещение от горното. Легнали или изправени, там се намираха многобройни малки буренца, грижливо увити в насмолени щавени кожи, както и други продълговати пакети, също така защитени срещу влагата. Фрице коленичи, за да измъкне един от пакетите. Пакетът беше толкова тежък, че трябваше да му помогне и хирургът. След като го изтеглиха при себе си, Фрице разряза ремъците, с които беше стегнат. Пакетът съдържаше… пушки, добре запазени пушки!

— Брей, че изненада! — възкликна той. — Та това са пушки! Тогава може да се очаква, че в буретата има барут и олово! — И като продължи на немски език, той извика на учения, който трескаво работеше навън:

— Гос’ин докторе, я слезте за малко! Намерихме нещо много странно.

— Нещо странно ли? — попита Моргенщерн. — Коремният щит на гигантохелонията е нещо много важно, но не и странно. Открихте ли го?

— За съжаление не намерихме щита, ами съвсем друг вид военно снаряжение. Имайте все пак любезността, почитаеми гос’ин докторе, да ни ощастливите с ваш’то мило посещение.

Моргенщерн остави кирката и се отзова на поканата. Това стана в същия миг, когато Антонио Перильо казваше: „Вижте, мерзавецът слиза в склада!“

— Погледнете тук! — обади се Фрице. — Още преди потопа е имало барут и пушки. Май че туй откритие надминава вашата гигантохелония.

Дребничкият учен направи неописуема физиономия. Устата му остана отворена, очите му се облещиха до краен предел, а веждите му се покачиха високо на челото.

— Пушки ли? — заекна той. — Да, наистина пушки! Сигурно е, че нито в силура, да не говорим преди него, нито пък в следващия период е имало огнестрелни оръжия. Щом тези пушки се намират под гръбния щит на моята гигантохелония, те са донесени тук от човешки индивиди, спадащи най-вероятно към нашето съвремие. Тези хора не са имали никакви палеозооложки познания, иначе би трябвало да разберат, че са донесли следледниковите си оръжия на едно предледниково място, чието значение за условията на живот в…

Той не можа да продължи. Силен конски тропот го върна от прастария свят към съвременната действителност. Разнесоха се високи гласове и когато подаде глава от дупката, за да види какво става навън, той забеляза, как няколко индианци тъкмо улавяха конете им за юздите, а други пък взеха оръжията, които той и спътниците му бяха оставили на земята. Двама бели държаха револверите си, насочени към него, а един от тях му подвикна повелително:

— Сеньор, излезте навън заедно с вашите хора! Трябва да си поговорим малко!

— Антонио Перильо! — възкликна ученият, който разпозна бикобореца.

— Да, аз съм. Подчинявайте се и бързо излезте навън, иначе ще ни принудите да употребим сила.

— Не е необходимо да използвате сила. Съвестта ми е чиста и мога да се покажа пред всеки човек.

Той се изкачи горе, а двамата му спътници го последваха. Щом Перильо съзря хирурга, извика учудено:

— Касапина! Сеньор, ама вие какво правите в подобна компания?

— Водя господата към Гран Чако — отвърна хирургът.

— С каква цел?

— Да изкопават животни.

— Животни ли? Да ги изкопават? Ами какви ще са тези животни?

— Предледникови допотопни животни.

— И сте допуснал да ви метнат по такъв начин? Сеньор Пармесан, досега ви познавах като човек, който наистина си пада малко чудак, но иначе е безобиден и никога не се занимава с политика. Ала вече разбирам, че ще трябва да си променя мнението за вас!

— Политика ли? Какво ме засяга тя! Аз съм хирург и моята наука ми стига. Нали знаете, че за мен няма трудна операция и труден разрез. Аз отсичам всичко.

— Но, изглежда, този път под „сечиво“ не разбирате вашия операционен нож, а истинската сабя. Известно ви е, че вашите спътници са хора, изключително подозрителни, та дори и опасни в политическо отношение, нали?

— Опасни хора ли? Не е вярно. Тези сеньори са учени хора от Германия. Искат да изкопаят гигантски животни и с политиката нямат нищо общо.

— Ако наистина сте убеден в думите си, тогава те са ви измамили. Но ние знаем по-добре кои са. За щастие вече свърши театърът, който ни разиграваха тези достопочтени сеньори, тъй като ги спипахме в момента на кражбата:

— Кражба ли? — избухна Фрице. — Ние не сме крадци, но можем вас да уличим в престъпление, което е много по-тежко от всякаква кражба.

— Тъй ли? — Перильо се изсмя язвително. — И какво престъпление имате предвид?

— Убийство. В Буенос Айрес се опитахте да застреляте моя господар!

— Тъй ли? Вероятно ще ви бъде трудно да го докажете, но ние можем да ви дадем доказателства, че сте се заловили с неща, които ще изложат живота ви на най-голяма опасност. На вас двамата ви заявявам, че сте наши пленници.

— Нямате такова право. Да не би да сте от полицията?

— Това не ви засяга! Впрочем вашият случай не е за граждански съд, а за военен. Ще ви разстрелят по военно-полевата процедура. Ето че идва и офицерът, който ще ви разпита.

Перильо посочи към петимата конници, приближаващи се в този момент от юг — четирима кавалеристи, предвождани от капитана, който първо бе нагостил в Санта Фе Моргенщерн и Фрице, а после ги беше изгонил. Той скочи от коня си, кимна на индианците, стисна ръка на бикобореца като на стар приятел, а после подаде ръка и на неговия придружител, покланяйки се много учтиво. В същото време почтително каза:

— За мен е голяма чест отново да видя Ел Гамбусино Маестро — най-прочутия гамбусино в цялата страна! Виждате, че удържах на думата си и се появих в уреченото време. Но що за хора намирам при вас? Тук е немският чудак, когото взех за полковник Глотино поради голямата му прилика с него, а освен това…

— Помислил сте го за полковника? Само сте го помислил? — прекъсна го другият, който досега беше мълчал. — Не се оставяйте да ви заблуди с предрешаването си! Наистина е той. Къде го видяхте?

Капитан Пелехо разказа накратко за срещата им в Санта Фе, след което човекът, наречен от него гамбусино, повдигна рамене и отвърна:

— Но ето ви доказателството, че си имаме работа с истинския Глотино — в Буенос Айрес живее при банкера Салидо, известен като привърженик на генерал Митре, в Санта Фе отива в казармата, за да шпионира гарнизона й, а после веднага язди дотук, за да изпразни нашия склад. Ще трябва да ни каже кой му е издал неговото местоположение.

— Никой нищо не ми е издавал — обади се дребосъкът. — Казвам се Моргенщерн и съм роден в Германия. Тръгнали сме за Гран Чако, за да търсим праисторически животни, а тук, където спряхме да лагеруваме, открих случайно, на латински „фортуито“, горния щит на допотопна гигантска костенурка, на която дадох името „гигантохелония“.

— Щита на костенурка? Къде е?

— Ами ето го — отвърна дребосъкът, посочвайки към мнимата броня. — Ще признаете, че в случая имаме работа с гръбния щит на гигантска костенурка!

— Господине, не ни правете на луди! — кипна гамбусиното. — Знаете много добре по какъв начин се правят подобни тайни складове и че за да се предпазят оръжията и барута от влагата, над скривалището се оставя покрив от насмолена глина. Да не ни мислите за толкова глупави да повярваме, че сте взели подобен покрив за бронята на костенурка?

— Но, сеньор, наистина е така! Предположението, че това е глинен покрив, напоен със смола, почива на огромна заблуда. Аз съм специалист и ви уверявам, че имаме работа с останките на единствено по рода си палеозооложко същество. Можете да бъдете сигурен!

— Не се преструвайте по такъв смешен начин! Сеньор капитан, арестувайте тези двама тъй наречени немци! Касапина е безобиден. Ще го пуснем да си отиде, защото, ако го задържим при нас, само ще ни пречи. Нека си вземе коня и оръжията и да върви, където иска.

Хирургът не можеше и да мечтае за по-благоприятно решение. Набързо оседла своя кон, взе пушката си и се метна на седлото, за да препусне. Но накъде?

— Брей, че невероятна история! — измърмори той под носа си. — Този немски търсач на кокаляци бил полковник Глотино. Как ли не! Той наистина мислеше скривалището на оръжия за някое вкаменено допотопно животно. Типовете, които ни изненадаха, искат да се съюзят с индианците, за да вдигнат бунт срещу правителството. Негодници са. Споменаха, че имат намерение да убият немеца, а той е добър човек и ми се иска да го спася. Ще трябва да се опитам да намеря Татко Ягуар!