Клифърд Саймък
Котешко лице (29)

Глава 29

Бен позвъни на Къртни, а двамата с Райла слушахме на другите телефони. Бяхме съвсем сериозни.

— Кърт, имаме лоши новини — рече Бен, когато Къртни се обади.

— Не само вие — отвърна Къртни. — Тази работа с Хочкис започва да излиза извън контрол. Може да ни причини неприятности. Цялата проклета страна се е вдигнала на нокти. Всички се раздвижват.

— И на мен не ми харесва — съгласи се Бен, — но не ти се обаждаме затова. Нали знаеш, че една от групите закъсня?

— Да, с два-три дни. Няма за какво да се притесняваме. Намерили са по-добър улов, отколкото са очаквали. Или са навлезли по-надълбоко, отколкото са си мислели. Може някоя от колите да се е повредила.

— И ние си мислехме същото — отвърна Бен, — но тази сутрин ми се обадиха от „Сафари“ в Ню Йорк. Бяха малко нервни. Помолиха да отидем и да проверим. Тъй че двамата с Аса отидохме. В момента Аса е на другия телефон. Райла също.

Изведнъж в гласа на Къртни се прокрадна тревожна нотка.

— Открили сте, че всичко е наред, разбира се.

— Не — каза Бен. — Експедицията е била унищожена. Всички са мъртви…

— Мъртви? Всички ли?

— Двамата с Аса не открихме оцелели. Не сме се опитвали да броим труповете. Всъщност трупове няма — само скелети. Беше ужасно. Веднага се махнахме от там.

— Мъртви! Какво може…

— Къртни — обадих се аз, — има свидетелства, че са били нападнати от глутница хищни динозаври.

— Не знаех, че хищните динозаври се движат на глутници.

— Нито пък аз. Изобщо никой не е предполагал. Но има доказателства. Повече отпечатъци от крака, отколкото могат да оставят само две-три животни…

— Отпечатъци ли?

— Не само отпечатъци от крака. Открихме скелет на огромен хищен динозавър. Алозавър, най-вероятно. Доста по-голям от тиранозавър.

— Скелети, казвате. Не трупове, а скелети.

— Кърт, трябва да се е случило доста отдавна — рече Бен. — Може би малко след като са тръгнали. Изглежда така, сякаш лешоядите са имали достатъчно време, за да се справят с тях.

— Онова, което искаме да разберем, е какво е юридическото ни положение — обади се Райла. — И какво да правим сега?

От другия край на връзката последва продължително мълчание, после Къртни отвърна:

— От юридическа гледна точка няма в какво да ни обвинят. „Сафари“ подписаха договор, с който поемат отговорността за всяка група. В него също става ясно, че ние не сме отговорни, каквото и да се случи. Ако се чудите дали могат да ни дадат под съд, мисля, че не могат. Нямат никакво основание.

— Ами клиентите, които са взели?

— За тях се отнася същото. Ако изобщо някой е отговорен, това е „Сафари“. Предполагам, че клиентите също са подписали документ, оневиняващ компанията. Струва ми се това е обичайна процедура. Онова, за което трябва да се тревожим, е въздействието върху бизнеса на „Сафари“. Дали клиентите няма да се откажат, когато това се разчуе? Какво ще е влиянието върху общественото мнение? Дали някой проклет глупак няма да се разпищи, че сафаритата в миналото трябва да бъдат прекратени? Освен това трябва да си припомните, че „Сафари“ платиха само половината от таксата по договора. Другата половина предстои след шест месеца. Могат да спазят задължението си, но е възможно и да откажат изплащането на втората половина.

— Всичко това зависи от начина, по който „Сафари“ ще приемат новината — каза Бен.

— Те са практични бизнесмени — отвърна Къртни. — Естествено, това е трагедия, но трагедии се случват. В мините загиват миньори, но въгледобивът продължава. Ако се откажат прекалено много клиенти и не се появят други, те ще се замислят.

— Някои могат да се откажат — рече Бен. — Но не много. Познавам тези хора. Това само ще засили желанието им. Нещо голямо там в миналото, нещо опасно, хайде да отидем и да го убием. По-голям ловен трофей, отколкото някой някога е сънувал.

— Надявам се да си прав — каза Къртни. — Засега „Сафари“ е единствената ни сделка. Мислехме си, че пред вратата ни ще се тълпят, за да сключат и други големи сделки, но те се бавят. Същото се отнася и за нещата, за които се тревожим. Смятахме, че хората от данъчната служба ще се счепкат с нас. Те малко подушиха наоколо, но засега това е всичко.

— Може да си траят и да се опитват да разработят стратегия за действие — предположи Бен.

— Възможно е — съгласи се Къртни.

— Ами хората от киното? — попита Райла. — Ще ги отблъсне ли тази изчезнала група?

— Съмнявам се — отвърна адвокатът. — Не всички епохи са толкова опасни, колкото Креда, нали, Аса?

— В Юра също може да е доста трудно — казах му аз. — Тези два периода са най-гадни. Но ако не внимаваш къде стъпваш, всяка епоха си има своите рискове. Това е непозната земя.

— Най-непосредственият въпрос е как да съобщим на „Сафари“ — рече Бен. — Мога да им позвъня. Но си помислих, че би трябвало да те известим, преди да направим каквото и да било.

— Защо не оставиш на мен да им позвъня, Бен? Познавам ги малко по-добре от вас. Освен Райла, разбира се. Какво ще кажеш, Райла?

— Давай — отвърна Райла. — Ще се справиш добре. По-добре от който и да е от нас.

— Могат да поискат да се свържат с теб. Там ли ще бъдеш?

— Аз ще съм тук — каза Бен.