Хосе Мария Лопес Балдисон
Немият не поиска да го види

„Кой е?“, попитах. „Един господин, ми отвърнаха, идва да те търси.“ Стори ми се странно, защото никой не се занимава с мен, но казах: „Идвам.“ Разсъних се съвсем, обух си панталоните и излязох в коридора. Господинът беше изчезнал. Като нямаше какво друго да сторя, направих с ръце фуния пред устата си и почнах да го викам: „Господин Еди-кой си, господин Еди-кой си, къде сте, господин Еди-кой си?“ Дори сбраните кокошки, които ровеха на воля из посятото в двора, не ми отвърнаха. Тишината ме уплаши и от мъка започнах да търся господина под масата, под столовете и под дърветата, дори под камъните и по всички ъгли. Кой ли може да повярва! Господинът беше изчезнал.

Някъде по обед, уморен от толкова търсене, аз се върнах при одъра, да поспя още. Но вече нямах желание. Дори не намерих моята дойка. Тя без съмнение щеше да ми помогне. И двамата с нея щяхме да го сгащим, както се сгащва квачка.

Въпреки умората си предполагах, че той се е скрил тук някъде и затова, когато пак се събудих, продължих да се правя на заспал, та да го изненадам веднага щом се подаде от скривалището си. Така и направих. Изведнъж пак излязох на двора. Прималя ми. Разтрепераха ми се мартинките. Беше вече твърде късно. Кокошките го бяха изяли, защото гледаха нагоре с притворени очички, сякаш за нещастие парченца от господина им бяха заседнали в гушките. „Боже мой, си казах, как ще отговарям пред дойката за това нехайство?“ Сметнах, че ще побеснее от яд и че сигурно здравата ще ме напердаши. Тя знаеше да удря силно с оня камшик, дето все виси на пирона на стълба. За всеки случай го скрих на едно място, дето нямаше да го намери, дори и да пощръклее. Сложих го под камъка за точене, под оня черен камък, който тати остави захвърлен насред двора, преди да умре. Там беше на сигурно място. Зарадвах се, защото можех спокойно да поспя още. Не зная кога се върна моята дойка. Само я чух, когато стовари купчината пране на пода в кухнята и че после влезе в стаята, като кихаше:

— Божичко, момченцето ми, ти пак си се напишкал! — ми каза, кършейки разтревожено ръце.

Приближи се още и ме погали, като притисна челото си о моето.

— Ами защото е много студено, дойке… — отговорих засрамено.

— А ти не усети ли, че ще се напишкаш?

— Не, дойке. Само сънувах, че вие ми казахте: „Пусни една водичка ей в тая река там.“ И както бях гол, се изпиках в тая рекичка, дето лъкатушеше, лъкатушеше надолу сред много камъни, покрити със зеленикав мъх. Беше много студено и кокошките приличаха на патици във водата. Тъпчеха си гушките с червеи, слепи кокошки и талконете^[1].

— Ти пък сега… това ме забавлява. Въз водата няма ни червеи, ни слепи кокошки, ни талконете.

— Ама в тая река имаше.

— Я по-добре да те преоблека и да сложа тия толкоз мокри дрехи да изсъхнат на слънце, а ти пак да заспиш. Не ставай глупавичък и не сънувай глупости. Сигурно дори не си се молил днес.

Отново заспах и тогава сънувах, че кракът ми се подхлъзна и паднах в кладенеца, като вадех едно ведро с вода. Започнах да падам, да падам и когато извиках, защото щях да се блъсна в едно кръгло огледало, една космата ръка ми запуши устата. Събудих се от един сън, за да започна друг сън.

— Какво ти става, ей, момченце? — тъй ми рече господинът. Беше седнал до мен, на камъка за точене, колкото и тесен да е.

— Нищо не ми става — му отвърнах. — Просто щях да се блъсна в едно кръгло огледало.

— Затова те видях толкова изплашен, преди да нададеш тоя дивашки вик.

— Ами да, щях да се блъсна…

— Добре, сега ми кажи защо не излезе да ме питаш какво искам, когато рано сутринта дойдох да те търся?

— Излязох, но вече ви нямаше.

— Как не… Така ли мислиш? Аз бях на покрива, там не ме потърси. Колко си глупав. Трябваше да се качиш на покрива, както правиш винаги когато ти хрумне да сваляш пръчки, за да играеш на конче.

— Наистина не се сетих да се кача на покрива. Ей че съм глупак!

— Но когато аз слязох (неблагодарник!), остави кокошките да ме изядат, защо?

— Защото кокошките ядат червеи.

— Трябва да си идиот! Не се бях превърнал в червей, а в скакалец.

— Видяхте ли… Кокошките ядат и скакалци… Защо не се качихте поне на гуайба? Висок е.

— Защото там имаше много птици с отворени човки и пак щяха да ме изядат.

— Видяхте ли?

— Ти си призван да ме защищаваш. Знаеш го.

— Не ми се карайте, де, ако искате, още мога да ви помогна. Нищо не е загубено.

Дори не ми отговори. Отиде си по въжетата на хамака и се покатери на тавана. Без да му казвам нещо, и аз се изкачих на тавана по въжетата. Там беше толкова тъмно, че дори не можах да си видя ръцете. Само чух как хиляди щурци скърцат със зъби и понеже в тъмното хлебарките се разхождат на свобода, започнаха да се катерят по гърба ми и да ме гъделичкат с изопнатите си мустачки и гъделиви крачета. Досмеша ме. Не изтрайвам хлебарки да ме гъделичкат по гърба. И за да се отърва от тия вонящи животинки, с един скок се намерих долу и излязох на двора, за да се отърся от тях.

Зарадвах се, че съм излязъл, защото валяха звезди: тъй им казваме на тия по-мъничките от вечерниците. Хубаво е да заливат земята, защото във всяка една от тия по-мъничките от вечерницата има шепа червеи, а червеите са полезни за кокошките.

Когато пак реших да вляза в стаята, се натъкнах на една змия, която излизаше изпод камъка за точене. Притаих се ловко и съвсем полека пъхнах ръка под камъка. Камшикът беше изчезнал, както си и мислех. Но не го проследих, защото, превърнал се в змия, той щеше да ме ухапе, както веднъж един кадил^[2] ухапа тате, като ловеше жаби с чеп в реката. По-добре да вървя да спя. С други думи, минах към друг сън.

Когато се събудих, господинът пак беше до мен, но вече не на камъка за точене, а на одъра. Беше вече призори.

— И какво му е, казваш, на твоето момченце? — попита господинът.

— Винаги е било не на себе си, горкичкото — му отвърна дойката, някак натъжена.

— Не думай! Някой магьосник има пръст в тая работа.

— Затова извиках теб, че и ти си магьосник. С божията воля твоите ръце трябва да го излекуват.

Тогава господинът седна на гърдите ми и насила ми отвори устата, затвори очите ми и ми одраска ушите с дългите си нокти на кърлеж, чисто черни от мръсотия.

Смаян, видях дойката ми смаяна.

— Ще ти сложим люта чушка под езика — каза господинът и веднага я извади изпод мишницата и ми я сложи.

— Ще ти хвърлим светулки в очите, та да ослепееш — тъй каза господинът и ми хвърли една шепа счукани светулки в очите.

— Ще ти сложим тръни в ушите, та да станеш глух — каза господинът и ми набучи в ушите големи тръни от това дръвче, което прилича на храст и което наричат Христов венец.

— Ще ти намажем корема с гъша мас, та да ти се стоплят глистите и да ги изхвърлиш навън — тъй каза господинът и ми хвърли буца гъша мас на корема.

Продължи да нарежда:

— Ще ти забием две свещи в носа, та да ти замирише на стари светци — точно тъй ми каза господинът и ми забоде две големи миртови свещи в дупките на носа.

Като ме омагьосаха така и ме превърнаха в същински денк, господинът и дойката започнаха да ме гъделичкат по петите с пера. Толкова ми беше смешно, че свещите се клатеха и капеха по лицето ми. Дойката не ме защищаваше, а продължи да помага на проклетия магьосник. Аз се смеех и плачех като койот от болката от капещия по лицето ми восък. Сигурно кръвта бликаше от ушите ми и образуваше двете червени нишки сякаш от вълна.

— Виждаш ли — рече господинът на дойката, — с тези нишки ще можеш да му шиеш гащите и да кърпиш старите му цървулки, за да си топли гъдела от пясъка по пътищата, когато ходи. Само така нямото ще си забрави глупостите.

— Ама… ще му мине ли? — попита дойката с треперещ глас.

— Трябва да му мине — увери я господин магьосникът и ме прегърна като смъртник.

Тогава извиках като осъден. Извиках така, че се събудих напълно. Събудих се и чак виждах звездички от болката в сърцето.

Наистина се събудих уплашен. А на дойката ми й стана толкова мъчно, че стана и дойде, горката, при одъра ми, за да ме успокои, като ме галеше по главата.

— Не плачи, сине, успокой се — започна да нарежда. — Всяка нощ ме дразниш с твоите писъци и отчаяни викове. По-добре заспи, никой не те смущава? Ние сме сами. Ти си спиш на твоя одър, а аз си спя на моя. Както винаги. Хайде заспи, та да си почине болното ти въображение… Горкото ми нямо момче!

Стана и отиде да простира дрехи в двора. После веднага влезе в кухнята, за да смели никстамал^[3]. Чух я да си свирука. Обичах да я слушам как си свирука, докато мята питките върху горещата подница и докато меси тестото от никстамал.

Чак когато слънцето беше изгряло, тя влезе да ме събуди.

— Ставай — тъй ми рече — Ставай, момченце. Търси те един господин. Иска да станеш. Било важно.

Спомням си, че при тези думи очите ми изскочиха от страх. И дни наред не поисках дори да отида до вратата. Криех се зад дрехите, окачени на стената, за да понеса големия тупаник от дойката с оня камшик, дето виси на едно пиронче на стълба. Ставаше като бясна, когато кръвта й се качваше в главата. Но аз там си оставах, без да правя никому моите знаци и гримаси, дори и на кокошките, които влизаха в стаята да кълват пръстите ми, като ги мислеха за царевица и очите ми, които взимаха за огледала. На никого не исках да обръщам внимание. Страхувах се да дам да ме разберат дори със знаци. Каква глупост… Та нали никой не търси немите и ние сякаш почти не съществуваме. Толкова сме далеч от това, което всички смятат за живот.

Каква глупост, пак си повтарям, това за господина сигурно то беше измислила моята дойка, та да ме разсее. Но толкова ме наплаши, че никога не я попитах кой точно е бил. Дали господин слънце, господин гръм или господин магьосник? Не зная. С кого тръгна тя тогава, когато ме изостави? Дори сега, вече стар от влачене по пътищата, не го разбирам. По-добре да продължа да прося милостиня от тия, дето би трябвало да я просят за себе си. Такива нещастници са всички тукашни хора!