Хосе Лесама Лима
Игра на обезглавяване

Ванг Лунг беше фокусник; мразеше императора и обожаваше смирено и от разстояние императрицата. Копнееше да има късче сибирски магнит и една синя лисица, мечтаеше също да се възкачи на престола. И тогава, укротил кръвта си в навика, да върне на дребните си любими неща предишния им вид: бастуните му да станат отново крехки нардови стъбла, а омагьосаните гълъби да се върнат в гнездата при дивите си другари и самият той да се освободи от затворения кръг на своите занимания. Обикаляше северните села, преоблечен като продавач на целина, преброждаше Жълтата река и проникваше в пристанищата. Докато спеше по хановете, Воденична пепел край реката бдеше, сгърбена, и сиротна, над чувалите му. Най-отгоре в тях той пазеше благовонните дървеса и барута, баща на летящите цветя. Отдолу, добре скътани, лежаха свещниците, лентите, с които привързваше крачетата на любимия си гълъб, и Тао Те Кинг. С двойно по-голямо внимание бдеше над съкровището си в престолния град, защото там имаше много разорени благородници, чиито млади синове поддържаха странни връзки с най-жестоките разбойници по планините.

Беше пристигнал в престолния град на империята и след като си почина през деня от пътя, надвечер се яви в тронната зала на двореца. Там го очакваха императорът и висшите царедворци; когато влезе, забеляза присмехулни погледи; дори магическият му дар не беше успял да разсее високомерието, с което скрито гледаха на него придворните. Като добър магьосник, той се държеше церемониално и внимателно отмерваше движенията си, но въпреки това, когато влезе в залата, не съумя да овладее вцепенението си и се спря нерешително. Това, което в първия момент очите му бяха възприели за копринен щъркел, сега, след по-продължително взиране, се избистри и доби формата на кимоно, богато извезано с перли, които се нижеха в няколко реда и ту придаваха изящна релефност на ръкава, ту подчертаваха тънката снага. Благородници от най-отдалечените северни краища бяха пристигнали, за да видят магиите му и над тях се носеше онова жужене, което се чува винаги когато няколко китаеца се съберат на едно място. Отвъд плътните редици на придворните седеше императорската двойка. Императорът — непроницаем, сякаш щеше да присъствува на екзекуция, а императрицата — развълнувана, като че ли трепереше за съдбата на крехка пеперуда, кацнала на грамадна шпага, завещана от времето на Бранителя на тишината, която висеше в един от ъглите на салона.

Панаирджийски факир с поривиста мисъл, Ванг Лунг допусна присъщата за всички провинциалисти грешка и започна с най-новите си номера. Изкуството му се изразяваше във виртуозна сръчност на ръцете. Под такта на музиката и барутни гърмежи той плъзгаше една монета по пръстите на двете си ръце точно за времето, необходимо на един добър пианист да прокара с глисандо ръка по цялата клавиатура. В ежедневната и неотменна програма за усъвършенствуване сутрините му бяха заети с упражнения за мигновено подчиняване на мускулите, било за да скрие пръстен, било за да съживи най-неочаквано гълъб, два фазана или цяло шествие гъски. Следобед репетираше с оркестъра си от петима майстори на щрайха и едно пиколо, дебнеше розовата бездна между тактовете, за да се втурне в нея с поредната си авантюра. А нощем, скрит в най-тъмната стаичка, забъркваше чудотворната и пъстроцветна барутна смес, която разцъфваше в голяма кошница от пъстри круши и се изсипваше в дъжд от катарами, ръкавици и звезди.

Независимо от новостите репертоарът му от сентенции беше, в основни линии, същият като от времето на великите магове. Обичаше да казва, че магията се състои в това, да може да се изтърколи една монета по всички мускули за времето, необходимо на зрителя да направи някакво движение, с което да докаже — на нас или на себе си, — че не е статуя, с други думи, да премести ръката си, да протегне малко крак, да мигне, да обърне глава. Докато зрителят прави това — добавяше той с дяволита жестокост, — фокусникът трябва да изглежда така, сякаш духа в невидима свирка. И самият той да е невидим. При един нещастен повод, когато опечален мандарин го запитал с болка защо не използва магьосническия си дар, за да вдига мъртвите от гроба, Ванг Лунг много изискано отвърнал: Защото мъртвите са ми необходими, от утробата на един покойник мога да извадя гълъб, два фазана или цяло стадо гъски.

След като изпълни най-новите си фокуси, Ванг Лунг разбра, че отбраното дворцово общество очаква зрелища и се зае да приготви ножовете, за да обезглави девойката, която се отегчаваше, докато публиката го акламираше. Заприготвя се за най-фината от придворните дами на императрицата, когато императорът с един жест показа, че желае да даде друга насока на финала на представлението. Обяви с хладна церемониалност, че волята му е фокусникът да изпълни номера с обезглавяването — така плебейски за него — върху самата императрица. Публиката изтръпна, реши, че някоя дворцова интрига, съвпаднала с идването на магьосника, е предрешила този ужасен финал, в който се смесваха злокобността и тайната радост на придворните. Крехката и гъвкава Со Линг правилно разбра знака, стана и се отправи към Ванг Лунг, който вече наместваше огледалата според ъгъла на сянката и ножовете съобразно ъгъла на падането, и нагласяше врата на една мишка вместо този на императрицата. Ножът започна да пада и да се вдига ритмично и при всяко негово издигане главата се отделяше от врата, но нито по нея, нито по шията се виждаше капка кръв, те като че ли бяха достигнали ентелехията^[1]. Ванг Лунг за последен път демонстрира вулгарната си сръчност и малката и гъвкава Со Линг отново зае своето място до императора.

Заради тази грубиянска ловкост, която Ванг Лунг дръзна да прояви пред знатните царедворци, императорът заповяда да го хвърлят в тъмница. С това той искаше да докаже, че върховната му власт е по-могъща от магията, освен това устройваше една явна клопка: Со Линг да посещава тайно фокусника и да подготви с него бягство към ледовития север. В същност на представлението на магьосника императорът отвръщаше с друг, още по-груб спектакъл, и то не само за кралския двор, а за целия народ. Хвърляйки магьосника в тъмница, императорът искаше да заблуди народа, че отчаяно разиграва последната си карта срещу една непобедима сила, която не можеше да възпре подобно на черната светкавица. Когато Со Линг избягаше с фокусника, императорът щеше да олицетворява пред народа една безутешна самота и това щеше да го предпазва от всякакви нападения. Така и стана. Со Линг започна да посещава затворника и да му носи хляб и бадеми и не след дълго успя да намери шейна и дванадесет бързоноги кучета, с които двамата предприеха бягство на север; преследвачите бяха толкова малобройни, че скоро шейната се понесе в шеметен бяг, а звънчетата й волно запяха.

Наближаваха едно село, което в нощния мрак изглеждаше жълтеникаво, а тук-там припламваха керемиденочервени езичета. Големите фенери пред богатите къщи, полюшвани от есенния вятър, приличаха на птици, захапали в човките си огнени гнезда. Когато вятърът се усилваше, фенерите се удряха в стената и заприличваха на птици в полет, които блъскаха гърди в някоя блуждаеща душа от чистилището. Като видя светлините и трепкащите огънчета, Ванг Лунг усети, че го обземат едно след друго най-различни желания, ту по-слаби, ту силни. Светлините го мамеха отдалеч, рисуваха пред очите му безброй лица, които му ръкопляскат. На определени, стратегически места горяха огньове, предназначени да плашат лисиците; до всеки такъв огън се грееше малък нощен пазач, който го поддържаше; обагрен в керемиденочервено, той непрестанно се протягаше, лизван от горещите езици на пламъците, които се извиваха нагоре зад гърба и ръцете му. Ванг Лунг бавно опъна юздите и спря шейната, скочи от нея с явното намерение да избяга. Со Линг бе полузаспала, ала усети как той я завива с одеялата и вдига ръка, за да шибне кучетата с камшика. Тогава тя също скочи, хвърли се на врата му и впи ръцете си като две карфици, за да не му позволи да й се изплъзне. Но той, твърдо решен, я метна отново в шейната и въпреки настойчивите й молби, замахна с ръка, сякаш искаше да удари бузата, която тя му подлагаше. Шибна кучетата и звънчетата на шейната постепенно заглъхнаха, а Ванг Лунг отърси раздразнението от себе си и тържествено влезе в селото.

Со Линг остави кучетата да бягат три дни, носени от спомена за камшика; те ту се приближаваха до водата, ту се отдалечаваха от нея, понякога потапяха муцуни и жадно поглъщаха живи риби, а шумното им дъвчене се смесваше с агонията на техните жертви и времето замираше. Со Линг се унасяше в сън, после изведнъж се стряскаше, а сетне отново заспиваше; шейната, гонеща светлината на собствената си диря, поглъщаше безбрежни разстояния. Неочаквано кучетата тръснаха глави и звънчетата силно дръпнаха. Со Линг наивно помисли, че лапите им се подвиват от умора, а костите им се вкочанясват от студа.

Скоро ръцете, които бяха спрели бега на кучетата, се превърнаха в една голяма ръка, която бавно галеше тялото й, както реката гали корала, за да му придаде форма. След няколко нощи Со Линг се разсъни напълно, отвори очи и разбра, че беше изоставила двореца, за да се впусне в бягство и това бягство я бе довело в един военен лагер. Този, който я галеше, от нежен и ласкав любовник се превърна постепенно в разбойник, а страстта му достигна такива размери, че пред Со Линг се изправи един претендент за самия императорски трон. Наричаха го Царствения и според една отхвърлена и после отново призната хералдика се смяташе, че в жилите му тече кръв, по-чиста от тази на Вен Чиу и че той е син на небето, а Вен Чиу — изчадие на ада. До императора бяха достигнали най-различни слухове за Царствения; всички те го рисуваха като разбойник, който напада само богатите селяни, принуждава ги да напускат именията си и да хлопат на чужди врати, за да просят по малко прасковичено семе. Хитри и предпазливи, приближените на императора скриваха, че претенциите на Царствения се простират чак до трона; така или иначе, понеже той вилнееше в северните провинции, Вен Чиу не му обръщаше внимание и го оставяше да плячкосва на воля из тамошните села, както се оставя чудовищен змей да пасе по мек килим, докато идилични пастири свирят на медни тромпети. Би трябвало да се очаква, че жената, която споделя живота на такъв мъж, е развратна любовница, че обикаля лагерите, докато войниците спят, и изнася в кошницата си, внесена с няколко бутилки вино, по някоя глава, отделена от трупа с такава безупречна чистота, че капките кръв приличат на восъчно прозрачен сок от череши.

Нека се върнем към Ванг Лунг, който се бе изгубил, безгрижен и щастлив, из северните провинции. За разлика от двореца, където публиката очакваше с най-голямо нетърпение известния, но лесен по отношение на сръчността номер с обезглавяването, който фокусникът оставяше за края, в селата той се чувствуваше по-свободен, на воля се отдаваше на най-опасните си игри и изоставяше предишните вариации и еднообразно повтарящата се увереност, придобита от безкрайните тренировки. Вместо да извади от ръкава си гъска или пеликан, той се спираше на ръба на авансцената и слагаше лявата си ръка на кръста; ръкавът му почваше да се издува по цялата си дължина, докато получеше размерите на широк ръкав на селска дреха. Ванг Лунг се движеше бавно и насочваше вниманието на зрителите ту към една, ту към друга подробност, след това повдигаше дясната си ръка и посочваше ято чайки в небето, оставаше в това положение, докато от ятото се отделеше една белязана с лента на шията птица и с плавен полет влезеше в ръкава му. Когато чайката се пъхаше в хралупата на дрехата му, Ванг Лунг сякаш изпълняваше някаква заповед на Дягилев и веселата му увереност контрастираше на напрегнатото и затаено очакване на публиката. Ванг Лунг, който беше фокусник по призвание, независимо от това дали се намираше в двореца или в провинцията, с тъга си мислеше, че ако вместо този фокус изпълни простия номер с гъската, която, изтласкана от най-обикновен изстрел, излиза от ръкава му, напрежението на публиката би било същото. Тази бегла мисъл го измъчваше, но той все пак предпочиташе балетния жест, вдигнатия с изкусно високомерие показалец и чайката, която се отделя от ятото, за да се приюти в ръкава му.

Животът му си течеше така, докато някакъв капитан, дочул в двореца за фокусника и за бягството му с кралицата, реши да види представленията му, после да го подложи на разпит и да го изпрати при императора, където да решат съдбата му. Когато беше вече пред императора, последният запази равнодушието си и изпълнен с безразличие, нареди да го хвърлят във военния затвор; заповедта бе дадена със същия отнесен вид, с който би подписал смъртната присъда на крадец, откраднал любимия кон на някой от неговите фаворити.

В тъмното подземие Ванг Лунг се видя принуден да изостави предишната си техника, но въпреки че нямаше публика, чувствуваше необходимост да проверява, да изпълнява фокусите си. Какво го водеше в призванието му на фокусник — демонична страст, потребност да демонстрира остротата и напрегнатостта на сетивата си, или пък нещо като невинната ангелска игра на вятъра, който в студен зимен ден грабва шапката от главата на минувачите? Без да уточняваме, ще допълним, че Ванг Лунг бе принуден да се справя без малкия си оркестър и без очарователната си зоологическа градина и трябваше да изтръгва новите си майсторлъци от голата стена. Поставяше на ръба на масата дървената гаванка, натискаше я с безименния пръст, придаваше й въртеливо движение и тя се издигаше в средата на килията. Друг път я завърташе мигновено, а с показалеца даваше начална скорост с равномерно ускорение на вилицата, която политаше над гаванката. Ако тъмничарят влезеше в този момент, Ванг Лунг откъсваше с хладно и ядно движение вилицата, а за развлечение изчакваше гаванката почти да се залепи отново за масата и забавяше падането й, тогава вилицата се забиваше в нея подобно на конник, който е бил издигнат от седлото от силен циклон и после е забил крака във влажната земя. Тъмничарят имаше несигурното усещане, че веднъж видял Ванг Лунг да се разхожда из двора, докато вратата на килията му била здраво заключена. За да го освободи от неприятното усещане, което предизвиква близостта с нещо извънсетивно, Ванг Лунг предрече смъртта на една от дъщерите му, живееща в оризените провинции. Когато няколко дни след това се разбра, че девойката наистина е умряла, Ванг Лунг се оказа неочаквано за самия него господар на една от най-невероятните сръчности; беше се освободил от свръхчовешкия ореол и спечелил изключително благоприятната за него позиция на ясновидец. Оттогава тъмничарят започна да му носи от бистрата вода, освежена с няколко капки лимон, която самият той пиеше с войниците от пощенската кола.

В това време Со Линг постепенно разбираше, че съдбата на една любовница на претендент за трона, която преди това е била императрица, е обвеяна от неясен и долнопробен лиризъм. Тя прецени, че ако изостави претендента, след като така банално бе избягала с един фокусник, ще се върне към класическата линия на своето потекло. И така застана отново пред императора, но не знаеше, че блясъкът й е помътнял, че е повяхнала и загубила силното си оръжие, че се е отдалечила както от догмата, така и от ереста и че се върти като часовник, строго следен от коварен персийски котарак. В началото императорът й казваше, че Царствения е най-обикновен бандит, когото тя отлично познава и от когото не бива да се бои. После започна да й говори съвсем друго: че Царствения се бил допитал до най-прилежните и учени писари и те, позовавайки се на подходящи, щедро заплатени им цитати от свещените книги, го уверили, че няколко златни капки в кръвта му имат повече карати, отколкото тези на императора. Со Линг плачеше или пък се държеше като човек, който с мълчанието си иска да скрие някаква тайна. Нищо не й помогна, нещо повече, когато върнаха Ванг Лунг в подземната тъмница, Со Линг също бе затворена и наказана за назидание да носи на шията си огърлица от дървени зърна, големи колкото очите на препариран вол. Всички, които идваха да я видят, казваха, че прилича на малоумна селянка или на умопомрачена от пиянство императрица.

Царствения предприе една схватка с цел да изпробва защитните сили на града. Мислеше, че всяко едно от стремглавите нападения, с които временно си спечелваше някой квартал, беше педя от полагаемата му се по право собственост, нищо че накрая се виждаше принуден да отстъпва и броеше загубите си една след друга. Все пак всяка стъпка земя, която владееше по време на боя, вече предвещаваше крайния резултат, когато щеше да е господар на целия град. Беше успял да стигне до там, където почваше пазарът, и пътьом, минавайки през бедняшките покрайнини, където беше затворът, успя да освободи почти незабелязано Ванг Лунг. В сравнение с ироничната невинност на последния още по-ярко изпъкваше яростното ожесточение на Царствения; накичен с всички военни атрибути, той се биеше с такава гневна решителност срещу императорските войници, че приличаше по-скоро на осъден, който се бие, за да не позволи да го хвърлят в затвора, отколкото на освободител. Въпреки всичко участниците в боя намериха време да забележат чудото: от ръкава на Ванг Лунг постепенно израсна един клон, дълъг три метра, и след малко пусна червени филизи. Фокусникът издигна клона към небето и стисна ръката на Царствения. Но императорските войни бяха добри стрелци и претендентът се видя принуден отново да изостави завладения квартал и да се оттегли в северните провинции, отвличайки със себе си Ванг Лунг.

В лагера на Царствения към Ванг Лунг се отнасяха с нежно благоговение. Смятаха, че е сътворен от особено вещество и не изискваха от него непрекъснато да демонстрира чудотворната си мощ. Когато някой селянин се спираше да му покаже силния си жребец, подкован както си му е редът, той се държеше съвсем непринудено и не се страхуваше, че може да се наруши здравата спойка между коня, подковата и нежността, с която пощипваше добичето, за да го накара да погледне фокусника със своя изкуствен поглед на жив кон в желязо и пирони. А когато Ванг Лунг си тръгваше, конят все така здраво си стъпваше на земята и селянинът също спокойно се отдалечаваше. Така фокусникът съумяваше да живее с дарбите си сред хората и да не се вижда принуден, въпреки че беше в забутан край, да се лишава от всекидневните тренировки на инстинктите си. В отношенията си с хората той се плъзгаше като по стъкло, струваше му се, че плува сред светлинен прах, наблюдавайки винаги отдалеч пламъка на човешките трепети, като се пазеше да не се докосне до вегетативното преживяне на дъха. Стъклената прозрачност, с която бе заобиколен, откриваше пред очите му едно огромно оптично поле, каквото предлагат някои картини на художници-примитивисти, които ни представят как различните пороци с лица на скорпиони се мъчат да изкушат някой младеж, но той упорито отказва да се хързулне в бездната, а на заден план една крайно щастлива готвачка използва случая, за да наблюдава от прозореца нещо много интересно, което я кара нервно да се смее, да наднича непрекъснато и да подхранва любопитството си, докато умората й се влее в безконечността.

След време претендентът отново събра войската си и предприе нова атака срещу града. Тъй като този път подготовката за отбрана беше по-дълга, той нападна внезапно. Превратностите, съпроводили предишните му набези, не се повториха, а стратегията, която пусна в действие, беше едно своего рода прослушване на тръби на орган. Натискаше малък клавиш, с който диктуваше: буря (tempeie), а му отвръщаше пукот от счупени клони; на клавиша-флейта пък отговаряше една пустота; нима бяха необходими още доказателства за това, че органът издиша? Царствения щурмува поредната педя от полагаемите му се владения, т.е. поредния, предварително избран квартал, но всички отбранителни пунктове бяха така добре укрепени, че той трябваше да отстъпи почти веднага. Ала в този квартал, също както в предишния, имаше един затвор и там, примираща от страх, Со Линг получи свободата си. Претендентът й хвърли бърз поглед и тя едва бе пристъпила, когато усети, че я мятат върху коня, връзват я здраво и я отнасят към лагера, от който беше избягала.

Царствения изпипа жестокостта си така изкусно, сякаш беше статуетка от слонова кост. Направи така, че Со Линг и фокусникът неочаквано да се срещнат на тържеството, с което искаше да придаде измамен блясък на претърпяното поражение.

След почивката, ръкоплясканията, китарите, борбите и конните надбягвания настъпи тишина в очакване изпълнението на Ванг Лунг.

От двете шатри, разположени в противоположните краища на навеса, излязоха Ванг Лунг и императрицата, поздравиха се, усмихнаха се един на друг, размениха си хладни любезности. Държаха се така, сякаш не бяха бягали заедно, сякаш не таяха омраза от изоставянето в степта, нито желание, нито спомен за шейната, за студа или топлината под завивките. Двамата отстъпиха назад и седнаха на определените им места — Со Линг по-близо до Царствения. Множеството поглъщаше непроницаемата тишина и я отразяваше в ледено бръмчене. Царствения удари гонга. Конете бяха откарани отвъд реката, която очертаваше границите на лагера, за да не смущават спектакъла с натрапчивия тропот на копитата си.

Царствения направи нервен, повелителен жест. Искаше програмата да започне с обезглавяването. Ванг кимна в знак на съгласие и Со Линг грациозно отиде до масата и се подложи с готовност под ножа. Зрителите видяха как главата, без капка кръв по нея, доби моментна самостоятелност, но само след миг Со Линг поздрави публиката и се върна на определеното й място, по-близо до Царствения. Някои разсеяни, които даваха вид, че са в течение на нещата, очакваха, че претендентът е дал тайни нареждания на Ванг или пък че фокусникът ще се престори на разсеян и ножът наистина ще потъне в плътта. Но Ванг предпочете да изпълни номера чисто, с присъщата си сръчност, прекъсвайки и отделяйки за момент главата, ала без да се намесва ни най-малко във великото тайнство на независимата от него вечност. Благовъзпитанието беше нещо, което изискваше упражнения, но за Ванг Лунг то бе най-вече равенство, произлизащо от timor Dei^[2].

В двореца аплодисментите бяха мъртвешко покривало от кадифе. Предвещаваха някакъв край. Носеха гробното мълчание, което щеше да се възцари. В лагера на Царствения бе точно обратното: ръкоплясканията бяха едно бурно, ритмично въведение към пълното отприщване. След като изпълни този така досаден за него номер, фокусникът демонстрира цялото си умение, придобито в затвора, обединено с класическото му майсторство да прави движения сред барутните гърмежи под звуците на невидимия оркестър. Плени публиката, самият той изпадна в опиянение и лагерът, лизван отвреме-навреме от парещите езици на бдящите огньове, приличаше на изпънат до спукване мях или пък на огромен рог, готов да се отприщи и да залее всичко. Въпреки това зрителите от последните редове доловиха, макар и неуверено, нещо като далечен тропот на приближаващи се коне. Задоволиха се да поклатят глави и първи се оттеглиха да спят.

Сигурно е било вече късно през нощта, когато Ванг Лунг излезе от шатрата. Ледена тишина, нарушавана от стържещата свирня на окъпан в росата щурец, тегнеше все по-тежко с нарастването на любопитството му. Видя Со Линг, която също излезе от своята шатра и му даде знак, че любопитството му ще бъде задоволено. Какво ставаше? Императорът беше повел многобройна войска срещу Царствения. Претендентът веднага предупреди стражите за големия брой на настъпващия враг и вдигна лагера. Реши да се възползва от негласната изолираност, в която бе изпаднала двойката след паметното представление, и побягна на север. Сметна, че като изостави Со Линг и фокусника, гневът на императора ще се уталожи. Но това бе поредната му грешка. Когато видя изоставения лагер, императорът заподозря някаква засада и продължи преследването с още по-голямо настървение. Гони Царствения дотогава, докато го върна отново в земите на северните разбойници. Чак тогава се отказа от по-нататъшната гонитба. Помисли си, че е по-добре да има във владенията си един бандит повече, отколкото един наказан претендент за трона.

Когато влагата, сбруята на коня и мокрият бухал се завъртяха в кръг пред изморените му очи, даде заповед за оттегляне.

Ванг Лунг е вече в шатрата при Со Линг, излегнат върху кожите. Гали я с непочтителна припряност, движенията му стават по-внимателни, когато ръцете му стигат до гърлото й. Со Линг се смее със същата наслада, с която гледаше ножа да се приближава и след това потъваше внезапно в пълен мрак, който я разрязваше на парчета пред зрителите. Несдържано любопитство води пръстите на фокусника, те стискат все по-силно, а Со Линг доверчиво продължава да мисли, че това е предишната игра с огледалата, които я отразяваха така, че шията й да изглежда прерязана, а от нея се изискваше единствено да спре за малко дишането си.

След това Ванг Лунг, обладан от това неумолимо любопитство, което го караше вече да се вцепенява, започна постепенно да задържа ритмичното си дишане, докато то напълно се изгуби и той потъна, невидим и решителен, в сияйния лабиринт. Двата трупа изглеждаха така, като че ли последното им издихание още не бе отлитнало. Въпреки че лежаха един до друг, дори в смъртта си те бяха разделени от вековното противопоставяне на два различни стила. Единият въплъщаваше неуморната спирала на любопитството и жаждата за узнаване, а другият — кротката усмивка на пълното приспособяване и абсолютната доверчивост. Замръзнали в смъртта, и двамата показваха наяве своя стил на живот.

На връщане императорските войски се спряха при навеса. Императорът даде заповед за почивка, а самият той тръгна натам, където нямаше да бъде смущаван от никого. Влезе в шатрата и при вида на труповете бе обзет от странна весела лудост. С вдигнати нагоре ръце и безизразно лице той пееше ту детски песнички, ту бойни маршове. Излезе от шатрата и като продължаваше да си тананика игривите и мрачни куплети, се упъти към кладенеца — най-опасното място на всеки лагер — и се хвърли в него. Проникваше в сгъстяващия се мрак с глас, от който злите духове бяха изтръгнали мисълта и който се издигаше, зловещ и самотен, от мрачните дълбини.

Царствения също се връщаше, преследваше останалата вярна на императора войска и умножаваше силите си. Беше загубил следите на неприятеля и това го караше да мисли, че му готвят посрещане, и то съвсем не царствено. Когато двете войски — неговата и на императора — се срещнаха, той разбра, че над всичко тегне някакво напрегнато очакване. Императорските войни стояха неподвижни, войниците на Царствения се придвижиха напред и двете вражески дружини се сляха мълчаливо. Войните на императора сякаш се бяха вкаменили по местата си, повелителят им не се връщаше и те покорно изпълняваха заповедта за почивка. Така неприятелската войска се сля с тях и присъедини своите поделения, флагове и оръжия. Царствения се приближи към навеса, стигна до шатрата и съгледа, невъзмутим, двата трупа, застинали в чудновати пози. Продължи напред и стигна до реката, която служеше за естествена граница на лагера. Видя как човката на едно фламинго потъва все по-дълбоко във вътрешността на тяло, обвито в коприна, прищипната от емблеми, които ясно говореха, че са единствени в империята. Ръцете бяха вдигнати, а полуотворената уста бе замръзнала в гримасата на песента. След като императорът се хвърли в кладенеца, подпочвените води го бяха довлекли до реката и птиците и насекомите усърдно се бяха заели с бавното му унищожаване. Царствения извлече трупа на брега с финес, като внимаваше да не се изцапа, и го показа на войниците. Натовари в една и съща шейна фокусника, Со Линг и императора и даде заповед за светкавично придвижване към престолния град на империята.

Жителите се трупаха в безбройно множество. Всички искаха да видят Царствения. Стражите наблюдаваха отдалече двете слети войски и телата в шейната. Когато наближи градските стени, Царствения накара да застелят една дъска с клони и листа и положи върху нея трите трупа, които изпъкнаха като своеобразен барелеф върху растителен фон. Някои по-любопитни се осмелиха да излязат извън стените и така можаха да видят повече подробности и после да ги разкажат на останалите зад стените. Пред очите им трите фигури се разнищваха в равномерно увиващи се спирали. Императорът, на чиято лява гръд зееше отворената от фламингото дупка, продължаваше да лежи с вдигнати ръце, а в устата му напираха романси. Поданиците му помислиха, че това е песен за възхвала на Царствения, който обезглавил Со Линг и я наказал за изневярата, или благодарност, отправена към бога за поражението над врага, докато най-неочаквано някакъв неразбираем хороскоп се е намесил в съдбата му и човката на фламингото разкъсала вътрешностите му. По лицето на Ванг Лунг пък бе изписано любопитство пред завръщането, пред бягството, пред шията на Со Линг, едно кратко любопитство, което бе достигнало зловещото си съвършенство, бе спряло дъха му и отвърнало на безбройните въпроси, с които непрестанно сме обстрелвани.

След като труповете стояха така три дни, положени на показ пред всички, Царствения взе един голям прът, напои го с дъхава смола и подпали клоните от смъртното ложе на покойниците. Когато огънят угасна, любопитните, които се разхождаха пред градските стени, се прибраха в объркан делириум. Бяха белязани от някаква сложна материя, която им отнемаше онова пълно спокойствие, с което говореха и се движеха, преди да присъствуват на този спектакъл на разрушаване — пластиката на смъртта.

Царствения лежа несмущаван на трона цели петдесет години. Никакъв огън, запален с дъхава смола, не предвеща през това време начало или раздяла. Любопитните, които отблизо бяха видели труповете върху носилката, се чувствуваха неспособни вече да се разхождат отвъд пределите на видимите забележителности. Търсеха си домашни занимания, грижеха се за бавния растеж на дърветата. Тези, които не се бяха осмелили да напуснат градските стени, продължаваха да се терзаят от някакво скрито вътрешно глождене и бяха готови да приемат всеки съзрян дим за предзнаменование, всеки писък на птица за прокобен глас.

Когато други фокусници посещаваха двореца, самият император подлагаше главата си за „обезглавяване“. След това се връщаше на трона, а придворните хладно се престорваха на удивени, но веднага след това потъваха в невъзмутимото си равнодушие. Мигът, в който главата с мрачна победоносност се отделяше от врата, бе станал толкова явно изкуствен, че придворните дори от благовъзпитание не обръщаха внимание на ужасеното спускане на клепачите. Очите им следяха главата, сякаш искаха точно обратното, да я приковат на мястото й, както сплескваме противна хлебарка в керамичен съд.

Когато Царствения бе споходен от смъртта, придворните се обърнаха към Имперския манастир в Лоханес за съвет как да надмогнат потискащата липса на спектакли; отвърнаха им, че е хубаво погребалната церемония да се извърши при главната врата на града, там, където се кръстосваха стъпките на хората, които се осмеляваха да излизат извън стената, и на най-предпазливите, които се задоволяваха единствено да наблюдават правите стени. В продължение на три дни трупът стоя изложен на показ, обкичен с метала и кожите на своята царственост, видяха го в ранни зори, мокър от росата, и по пладне, напечен от слънцето, ала на третия ден дойдоха дъждовете и той потъна в мраморна самота, тъй като дори най-любопитните побягнаха да се скрият… Само Мартин рибарят упорствуваше и надничаше през един обръч от ковано сребро. Два сокола кръжаха: единият, величествен господар на шеметното си гмуркане във въздушната бездна, никога не затваряше кръга и чертаеше безкрайна спирала, другият, като се стрелкаше и менеше цвета си, ожесточено се блъскаше и драскаше в затворения кръг на едно непрестанно въртене.