Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция
vanj (2010)
Сканиране, разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2010)

Издание:

Латиноамериканска фантастика

Първо издание

Съставители: Фани Наземи, Румен Стоянов

Редактор: Екатерина Делева

Художник: Гилермо Дейслер

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Бети Леви, Трифон Алексиев, Тодор Чонов

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Истината е мудна и няма. Не търпи присъствието на бъбривци. За нещастие чак сега реших да заповядам на всички тук да си отрежат езика и още се бавят с изпълнението на моята заповед. Ще се запитате навярно как мога да давам подобни заповеди. То е цяла история, която скоро ще узнаете, защото съм общителен, въпреки че тук, понеже никой не разбира езика ми (нима аз трябваше да науча техния варварски език? — чак ми се повдига), живея в мълчание.

В това селище пристигнах по реката, покатерен върху топове плат и гроздове банани, в проядена от упорити плъхове и вълни лодка, чийто собственик ме прие срещу работа. Беше старец, дъвчещ чимо[1], мълчалив, и се разбра с мен с жестове. Щом ме прие, даде ми гръб, докато натоварвах оскъдните си и вече вмирисани вещи в лодката, и през цялото пътуване не ми обърна внимание, освен с два-три знака, когато имаше нужда от помощта ми. Аз идвах отдалеч, от една не толкоз сурова страна, но помитана често от циклони. Един от тях ми отне всичко свидно: останах без майка, без тъща, без синове, без жена. Плаках. После дойдох.

Пристигнах следобед и почнах да оглеждам небето — синьо, с цветни облаци, улиците с червеникава пръст, варосаните стени. Докато вървях, усетих горещината. Хората се трупаха около мен да гледат черната ми кожа, която беше странна за тях (там няма черни, всички са мръсно жълтеникави). Оставих ги да зяпат и скитах цял следобед безгрижно. Но когато отидох да вечерям — или по-рано, — открих, че не разбират езика ми, нито пък аз техния. Влязох в една нищо и никаква кръчма и пред мен сложиха някакъв надраскан лист: наложи се да показвам с ръкомахане, че не мога да го прочета и накрая да се задоволя с това, което им скимна да ми сервират.

Не намерих работа веднага, но не се притесних толкоз. Ходех насам-натам, оглеждах всичко. Някакви момчета, привлечени от цвета ми и изненадани от моето пристигане (в това селце не идваше никога никой), ме следяха навсякъде. Скоро се умориха и се отказаха: можех да се шляя на воля. След няколко седмици започнах да се разбирам с хората, но пак със знаци. Някой ми показа къде мога да намеря работа, отидох и видях един дебел господин, бял, явно чужденец. Той също не знаеше езика ми, но ме взе да му помагам за машините (как ли ги е докарал дотук?: изобщо не мога да си представя; сигурно с лодката, една по една; стар глупак, дошъл по тия места с машините, сякаш тук някой можеше да забогатее, или още по-зле, сякаш можеха да се сравняват парите, спечелени тук, с парите там). И така, заех се да придружавам и да наглеждам работниците. Наех една малка и спретната къща в околностите на селото и заживях в нея.

Един ден се появи лодката със сина на моя нов шеф: рус, висок и слаб, с повредени от многото блясък очи. Открих изненадан, че знае моя език и да разговаряме беше цял празник. Но трая само три дена и той веднага си тръгна. Да, но ми остави една книга, книга за мен, която аз разбирах, господине, РАЗБИРАХ. Тогава всеки следобед след работа сядах пред вратата на моята къща на наклонения и облегнат стол, както бях виждал да правят тукашните хора, и почвах да чета. Разчитах на глас изреченията, запращах ги на улицата като камъни. Другите също седяха така, да се разхладят, и аз ги чувах как стоят нащрек (не бъркам глагола, почти чувах как вратовете им се въртят по посока на лекия ветрец, чувах как се извръщат и ме дебнат отдалеч).

Така живях, така останах и работех, без много да се замислям, отреждайки часовете от следобедите на моя език. Нещо, мисля, че времето замря и сякаш никога повече нямаше да се случи нищо повече. Но внезапно умря старият чужденец, който ми бе дал работа. В незнайна нощ, легнал в стаята си. Когато на следващия ден видяха, че не излиза, никой не посмя да влезе, само аз го сторих.

Оправих, както можах, трупа. Когато със знаци ги помолих за помощ, всички отстъпиха крачка назад и отдалеч застанаха в кръг с ужаса в средата. Поспрях се, учуден от тоя страх от окончателната загуба на чужденеца, но се сетих, че аз можех да бъда мъртвия и побързах: потърсих сандък, сложих тялото и бдението стана съвсем нелепо, защото нямаше сълзи, само жегата виеше. Но не останах до разсъмване; прибрах се да спя и последното, което видях оная нощ, беше тълпата на улицата, всички на крак, готови да побягнат, но странно неподвижни, с очи, облещени от уплаха, не от съболезнование. На следващия ден се напънах (аз съм много висок и много силен) и натоварих сандъка на каруцата, която използвахме понякога. Страхът вилнееше, няма съмнение, дори конят беше с пресъхнала уста; но с удари го накарах да върви и като излязох от селището, свалих сандъка и го закопах. Отгоре сложих един камък за знак.

През следващите дни хората почнаха да ме гледат отдалеч и да се залепят до стените по пътя ми със странен респект. В началото аз не разбрах, но би било нагло да се учудваш, че не разбираш винаги всичко. Животът е една подигравка, по-щедра на дяволии, отколкото ние на предчувствия; приемам скромно тази разлика. И така аз приех съвсем естествено почитта към мен, която — усещах го, не знам как, но го усещах — някак смътно, но неумолимо започваше да нараства. Без да се тревожа, получавах от всеки случай максималната изгода, най-големия пай. Лесно се научиха какво означават моите жестове и желанията ми полека-лека така ги заразиха, че не мирясваха, докато не ги задоволят.

Скоро станах техен съдия. Моят първи случай, тоя с двете жени, които предпочели алчността пред Големия Всеобщ Страх и се скарали за дюшека, оставен от мъртвия, бе разрешен с драстична вещина: обладах ги бързо и двете върху дюшека на раздора. Този случай бе последван от други: винаги съм се перчел със своя груб разум.

После дойде сушата. Жегата помиташе всичко, нямаше връщане назад. Небето тегнеше над нас, пресъхналите стени се ронеха сред облаци прах. Дните изгубиха своите очертания и се сляха в един-единствен ослепителен плясък, лагуна от метал, загрят до червено, после до бяло. Реката изтъня, задържа се още малко и после пресъхна.

Сгърчен сред тоя зной, стенещ от праха под душното небе, видях ясно съдбата си, видях я. Разбрах, че съм бил изпратен в тоя край, за да ги накарам да забравят техния бог и да го заменя с моя. Дело, което е гравитирало в мен, заложено сигурно още от момента на раждането, и към което ме тласнаха, когато стана нужно, неуловимите, но безпощадни сили на Провидението: един циклон, една лодка, една случайна смърт. Завладян от това просветление, отидох в църквата и влязох, крещейки. Свещеникът побягна, ужасѐн. Настаних се, облякох захвърлените одежди, унищожих с шеметна ярост свещените икони, всички без изключение. Качих се на камбанарията и увиснах на въжетата, всичко кънтеше, тресеше се, аз се смях дълго, сетне заридах до отмаляване и паднах на колене — скимтящ треперещ, с пламнала глава, с тяло, смазано от гигантско колело с шипове, въртящо се върху натрошено стъкло, богоявление, аз пламтях, полумъртъв от горещина, слънцето виеше навън и най-сетне веруюто ми бе възнаградено, нали сълзите прииждаха и освежаваха лицето ми.

Загубих представа за дните. Знам само, че — като нов служител — организирах церемонии и раздавах благословии всеки ден под тлеещия пожар на небето. Като гледах доверчивите лица, покорните очи, също се освежавах. Но все пак, каква жега. Един ден свещеникът се върна. Влезе, лазейки на колене, но аз не се поддадох на състраданието: започнах да го удрям и удрям, докато не видях, че издъхва, а с кръвта, която проля на умиране, облекчих слънчасалото си тяло. После кръвта се съсири и аз останах намацан с тая почерняла мъзга. Изскочих на улицата, надавайки победоносни викове, и се затъркалях в пръстта. Всички видяха в това някакъв нов обред и докато едни ми подражаваха, други се втурнаха да търсят нови дрехи, та да ме облекат, щом свърша.

Нищо ме утоляваше жаждата ми. Бях полудял от собственото си аз и със същата дързост, с която се почувствувах белязан, избран да го представям, поисках да се отърва от Него, да отида по-високо от тоя Бог, който в далечни времена ми вдъхваше страх, после любов, после нищо, после жажда за въплъщаване. Да, абсурдно е, аз, Избраникът, бях изкушен да се отрека. Тогава разбрах, че не е нужно, та нали аз бях Бог, о, Господи, жежко Присъствие. Съм, който Съм, най-после разбирам тази трескава мрачина на слънцето, този зной е Твоят Глас, Ти и Аз сме Едно, двама в Един. Непроницаема участ. Жарка, обгаряща власт, която ти изпрати на самия себе си тук, в този край, където дори въздухът не достига. И отведнъж полудях, принесох в жертва своя разумен разум и се впуснах като разтопен метал в тая лудост. Всички погледнаха на мен с просветление. Бях техният Бог на Зноя, мрачна епилепсия от съсирена жега, разум, помътнен от тая огромна мигрена от истинска лава. Жителите взеха своите дарове и дойдоха да просят милост, да се молят за дъжд, за раззеленяване, за каквато и да е свежест. В треската, която изгаряше очите ми, им се стори, че долавят търсените обещания, божественото Съгласие, и с упорита вяра зачакаха.

Най-после, най-после дъждовете дойдоха. Излязохме на улицата да ги посрещнем, аз първи, и така само веднъж бяхме равни: разбъркани, се въртяхме с разперени ръце и с лице вдигнато към небето. Подскачахме и надавахме викове; скоро се превърнахме в едно-единствено ликуващо джапане, водовъртеж, който търсеше забравената ласка на водата. Пръскахме се с тая червеникава кал, събирахме я и си я хвърляхме един на друг, докато се окаляхме от глава до пети. Десет пъти дъждът окъпа телата ни.

Но само климатът се промени. Моето Царуване — види се — има по-дълбоки корени от изненадите на сезоните. Жителите продължаваха да гледат на мен като на Бог, сега повече от всякога, и призоваваха Името ми в своите лутания, надежди и злочестини. Аз, който се съвземах от лудостта на зноя, приех с удоволствие продължението на ролята си (не мислете, че продължавах да съм луд, та нали съм Бог).

Грижовни, те идваха да ми подреждат всеки ден, на мен донасяха забранения улов, намираха невъзможното. Умираха от желание да ми служат и аз реших да изисквам от тях по-унизителни жертви: пожелах девиците. Деня, в който намекнах за това, понечиха да откажат, но сведоха глави и обещаха да се подчинят. Бащите сами започнаха да водят дъщерите си. Идваха до вратата на църквата помрачени, плахи. Крехките девойки разтреперани, с поглед, впит в земята. Аз не се занимавах с бащите: отвеждах девиците пред олтара и почти винаги писъкът им пронизваше стените и се понасяше навън, когато прониквах в тях с големия си пол. Когато ми хрумнеше да погледна бащите, виждах ги прегънати, свели упорито глава, свити край стената. Не знам, честна дума, не знам как понасяха това. Като се взирах все повече и повече, открих в тая сдържаност мигновени проблясъци на омраза и тогава се заех да създам една здрава Свещена Гвардия, една малка, но жестока мракобесна армия, отдала ми се с безпрекословна вярност. Обезпечен така, можех да си правя моето.

Един незнаен ден (нали в една незнайна нощ умря баща му, а събитията в живота на един Бог се нижат с такава неотклонна последователност от Причини и свещени Следствия, че „незнайното“ следва „незнайното“, за да компенсира намека за сляпа случайност, който се крие в тая дума), та един незнаен ден пристигна синът на оня стар господар чужденец, отдавна забравен от простите умове. Приех го усмихнат, въпреки че на устата ми беше изписана свирепост. Прегърнах го насред площада, заведох го в църквата, а после до мястото, където закопах баща му. Учуди го явното отвращение на всички към старата им работа. Скоро разбра, че тук имаше само една възможна работа: да ми се служи. Хората не го познаха като син на мъртвия, но въпреки всичко се трупаха около него, за да гледат русата му коса и бялата кожа. Помислих си, че това ще го накара да се чувствува Различен и след няколко дена тая мисъл стана непоносима за мен: аз трябваше да бъда единствения Избраник. Достраша ме също (дори Бог понякога е уязвим) от онзи разяждащ червей, който той би могъл да всели в душите: недоверието. Той си даде сметка за моята ревност и духът му потърси изход. Видях го, видях го да се задава. Опита се да ми угодничи (син на отмираща раса, вещ в ласкателството, в мръсните сделки). За миг се увлякох от очарованието на някогашния си сладък език, който струеше изящно от устата му. После почувствувах отвращение от държането му. Моите стражи приеха с ентусиазъм внезапното желание, което покълна в мен, и сладостно объркване оживи жестокия пламък на вярата им, докато отрязваха езика на нещастника.

Видях, че трябваше да довърша злодеянието си с пълно Отстраняване. Заповядах да изгорят жив оня от лодката. Замених го първо с един смел капитан от моята гвардия, сляп и ням, чието единствено сетиво, насочено към света, беше вярата му в мен. После наредих само да извадят лодката и да я оставят на пламъците, както преди това бях направил със собственика й. Тогава можах да организирам моя народ (моя народ ли? — ба: тия глупави хора са само народът, които ми отдава своята дан и вярва в мен, стадото, което не знае нищо друго, освен да ме обича, без да очаква — или може би очаква? — възнаграждение). Стана волята ми. Уредих всичко според Симетрията, взаимното Удовлетворение, педантичния Ред, който не дава свобода на никого другиго освен на мен. За да заместя пъстрите платна, които по-рано продаваха търговците, измислих бели униформи (отсъствие на цвят: изповядвам вярата на Отсъствието, на Нищото, на Изчезналото). И откакто липсата на лодка прекрати всеки достъп по реката на случайното тщестлавие на други нрави — чужди влияния, които по-рано идваха и се отдаваха като проститутки на който и да е добър купувач, — откакто ни обгърна Дистанцията, само аз представлявам безредие и новост. Какви неща могат да се правят, когато си Бог! Осанна! — и тия глупаци се превиват все повече с всеки изминат ден. Гледам ги, надсмивам им се и надавам подигравателни крясъци, които те смятат за свещени. Моята църква беше бърлога и вонеше, а сега не вони вече, но е единственото черно място в селището: красива мрачна дупка с прозорци, каквито на мен ми харесват, високи и тесни. Камбаните носят патина от прах, без време и без полет вече, защото унилият им лай ме потиска и аз приемам от другата религия само един обред, който позволявам да е в сила: отхвърляш глава назад и ето чудото, тоя сладък сок, дето го пиеха, и казваха, че е за причастие. Поощрявам това, но само за себе си, по дяволите, сега си пийнах и в главата ми настана брожение, закипя ми под корема и ще наредя да докарат някоя, да видим дали ще иска, и какво ще й се случи, ако не иска.

Поради липса на стремежи все повече се отегчавах. Аз — въдворен, аз — дупка, прокарана в надеждата на ония, аз — Владетел, да, аз бях Бог, аз съм Бог, и каква скука. Не можех да се издигна повече в техните очи, но в собствените си — да, и пожелах, о! да, пожелах да притежавам една Истина, задушаваща, буйна като мен, която ще спи в леглото ми, Богиня с Бога, тъй както се полага. Пожелах страстно това широко загоряло лице, безизразно, прорязвано от мълниите на предизвикателството. Все се питах и се питах, и всичко се сгромолясваше отгоре ми, съпротивляваше ми се, Същността ми се изплъзваше, а аз с тоя мерак в главата: как, как… Търсех някоя сводница да ми помогне, обмислях маневрите на обсадата. Така се върнах към неувереността на юношеството. Но Истината си е Истина, не те причаква на изхода, нито ти поднася бонбонче, нито можеш да я сложиш в джоба си. А аз, изпълнен с мъка, без да има някакво обяснение за бедните кучета, които ме обожаваха и ми служеха. Докато най-сетне измислих начин да се добера до нея (не си мислете, че съм луд: аз съм Бог). Трябваше да пожертвувам всички бъбривци, всички ония, които наляво и надясно накърняваха здравия разум с непоносимите си брътвежи и които, омотани в гнусните примки на своя език, се отклоняваха от Верния Път и се лутаха из лъжовната и измамна селва на своите приказки. Да, да, колко хубаво, че налучках начина. Вътрешно подскочих от радост, но не казах нищо (харесваше ми да ги държа в напрежение). Първо мислех да ги убивам, но си казах — добре, ама защо толкоз кръв, и повече не се колебах: заповядах всички да си отрежат езика.

Каква физиономия направиха! Не всички, разбира се, имаше и такива, които си направиха оглушки, но повечето — да. Казах го на едно събрание на най-важните капитани от моята гвардия. Тогава — „не, това не може да бъде“, а най-смелите, за да се измъкнат от Задължението си и да ме разубедят — „това може да ни докара неприятности“, като смятаха, че тяхното безсмислено дърдорене би могло да осуети нещо (здрав разум е това, което липсва, мислят те: най-после мислят, защото се отнася за собствените им езици). Но нечовешкото озлобение, което прочетоха в очите ми, ги убеди, че няма изход, и да ги бяхте видели как се питаха с поглед и с жестове, които смятаха за недоловими. Тогава Избраниците, ония, които стояха настрани от начеващото объркване и малодушие, ония с фанатичната любов към мен, извадиха сабите си и с бавни движения дадоха да се разбере, че тия красиви оръжия покровителствуват моите желания. Пристъпиха две-три крачки към тези, които бяха позволили всеобщата вълна на съзаклятието да оближе мозъците им. Дори аз помислих, че ще предприемат репресии в мое име, но те се ограничиха да покажат собствените си езици с болезнено застинала съсредоточеност и да ги прережат с дружен откос, а в лицата им напираше някакъв предизвикателен обреден плам. Паднаха в несвяст.

Този внезапен парад на вярност развълнува още неколцина, но имаше и такива, дето се измъкнаха от църквата и съобщиха новината. За това разбрах по-късно, когато излязоха някои от колебаещите се, потресени от кървавото деяние, на което току-що присъствуваха. Бяха повдигнали Апостолите, които се съвземаха сред хрипове, с устни, лица и тела, белязани с лепкава кръв, и откривайки, че нямат език, с ужас и гордост надаваха дрезгави стенания от дъното на зейналите кухи усти, заместващи сега гласа им. По пода на църквата остана кървав поток и всички вървяха, стараейки се да не стъпят по него. Първите излезли се върнаха развълнувани и говореха, че вече всичко се знае, че някои от стражите са дезертирали, че улиците всяват страх с пустотата си и че (ах, това те казваха, връщайки се към съмнението, към липсата на вяра) хората сигурно щяха да нападнат църквата, защото опасността да загубят езиците си ги беше пробудила от вярата им в мен. Предусетих, че се задават дни на безпощадни репресии. Всички (смятам аз) знаехме, че Царуването ми не можеше да свърши. Никакво падане духом: първо трябваше да поискам от капиталите, които още имаха езици, да си ги отрежат. Те заявиха, че няма да могат да дават заповеди на гвардията, за да потуши бунта, че ще трябва да се съвземат от раните, а вече е късно, защото въпросът е спешен, и излязоха забързани, нервни, казвайки, добре, както ви е угодно, но после, после, защото сега трябва да подготвим отбраната, освен това репресиите, с една дума, Свещената Война.

Оставих ги да излязат. След това се оттеглих в другия край на църквата, далеч от моите мрачни и горди Апостоли, и се замислих кое ще бъде най-доброто. Върнах се твърдо решен, взех една сабя, отсякох краката си и се помъчих да направя същото с другата си ръка (тази не, в нея сабята). Съвзех се окървавен, сред оживлението на моите приближени, които ме пазеха с усърдие и страх, че не разбират. Но достатъчен беше моят спокоен поглед, за да се утешат. Сега проявих желание да бъда положен — свещен чокан — в средата на църквата. След малко ще си отрежа и езика. После ще се оттегля и това отсъствие ще бъде по-ефикасно (по-умопомрачаващо) от сегашното ми стоене тук. Щом си тръгна, учениците ми ще направят вечно моето Господство; вярвам им също, че ще накарат тълпите да ме обожават, а те ще пожертвуват езиците си за моята съпруга, за тази високомерна Истина, с която скоро, изгарящ от похот, ще се слея. Интересно ми е да си представя формите, които ще приеме този култ, живописните реликви — езици, изваяни от чудновати благородни метали от артистите на идните епохи, — положени пред изображението на дивната девойка: главозамайващата статуя на тази Съпруга, чието презрение скоро ще покоря, собствената ми статуя, съвсем черна и гигантска. Тук, в средата на една мраморна маса, пред собствения си олтар, размахвайки отвреме-навреме чоканите си, изчаквам моите капитани да потушат бунта и да ми донесат новината. Скоро техните пленници ще дойдат, всички без езици, да коленичат пред мен. Твърдо желая тази абсолютна Немота, хриптяща, всеобща: тежко мълчание, свят на отвратително хриптене, затаен в зейналите кухини ужас, гъвкав, лишен от човешко призвание. Това е навярно последното ми главозамайване и се носи — голяма пъстра фреска — в моето въображение; Бдя в очакване, силите ми намаляват. Навън нощта започва да се разсейва. По небето, крещящо черно като подритвана тенекия, се появяват светли бразди, по-меки оттенъци и скоро то ще изтлее. Не знам как ще изглежда на разсъмване, никога не съм чакал зората откакто дойдох тук. В моята страна — отколешен сън — с пукването на зората над кварталите се спуска меден вой: тратата, тратата!, което значи „почвайте“. Тези глупаци, които ми отдават почит, сигурно няма да имат ритуал за започване. Чувам шумове, които се приближават, трябва да са те, сигурен съм, моите капитани и посрамените бунтовници. Знам, че скоро всички ще бъдат готови да си отрежат езика в моя чест, не може да бъде другояче, да, моето Царство трябва да бъде нерушимо.

Бележки

[1] Тесто от тютюн и натриев карбонат (исп.) — Б.пр.

Край