Фелисберто Ернандес
Балконът

Имаше един град, в който обичах да ходя през лятото. През това време на годината почти целият квартал отиваше в един близък курорт. Една от напуснатите къщи беше много стара; бяха я превърнали в хотел и още от началото на лятото къщата ставаше тъжна, губеше най-добрите си семейства и в нея оставаха само слугите. Ако се скриех зад нея и нададях писък, имах чувството, че той веднага ще се удави в мъха.

В театъра, в който давах концерти, също имаше малко хора — тишината го бе завладяла и аз я виждах как се отразява в големия черен капак на пианото. Тишината обичаше да слуша музика; изслушваше и последния акорд, а после се замисляше над чутото. Тя не бързаше да се произнесе. Но когато тишината се отпуснеше, тя се намесваше в музиката — промъкваше се между звуците като котка с голямата си черна опашка и ги изпълваше със скрити помисли.

В края на един от тези концерти дойде да ме поздрави някакъв плах старец. Под сините му очи се виждаше червената кървяща плът на отпуснатите му клепачи; долната му устна — издута и голяма като перило на ложа — трепереше под полуотворената му уста. От нея излизаше приглушен глас и бавен говор; освен това думите му бяха прекъсвани от свистящото му дишане.

След дълга пауза той ми каза.

— Съжалявам, че дъщеря ми не може да чуе вашата музика.

Не знам защо ми хрумна, че дъщеря му е ослепяла, но веднага осъзнах, че слепите чуват, че по-скоро може да е оглушала или пък е извън града; и изведнъж се стъписах при мисълта, че може да е умряла. Все пак тази вечер бях щастлив; в този град всичко беше бавно, безшумно, а аз заедно със стареца прекосявах изпълнения със зеленикави отблясъци полумрак.

Неочаквано се надвесих над стареца — като че ли трябваше да предпазя нещо много крехко — и ми хрумна да го попитам:

— Дъщеря ви не може ли да дойде?

Той каза „ах“ някак отривисто и изненадано; спря се, погледна ме в очите и накрая продума:

— Да, да, тя не може да излиза. Вие отгатнахте. Понякога нощем не спи само при мисълта, че на другия ден трябва да излезе. На сутринта става рано, приготвя всичко и я обхваща силна възбуда. После полека-лека й минава. Накрая се отпуска в някое кресло и вече не може да излезе.

Хората, излезли от концерта, бързо се пръснаха из улиците около театъра и ние влязохме в кафенето. Той направи знак на келнера и му донесоха някакво тъмно питие в малка чашка. Аз можех да остана с него само няколко минути, защото трябваше да вечерям на друго място. Тогава му рекох:

— Жалко, че тя не може да излиза. Всички имаме нужда от разходки и развлечения.

Той, след като бе допрял чашката до огромната си устна, без да успее дори да я намокри, ми обясни:

— Тя се развлича. Купих една стара къща, прекалено голяма за нас двамата, но в добро състояние. Има градина с фонтан, а в единия ъгъл на нейната стая има врата за покрит балкон и тъй като балконът гледа към улицата, може да се каже, че тя почти живее на улицата. Понякога се разхожда из градината, друг път вечер свири на пиано. Вие можете да дойдете на вечеря у нас, когато пожелаете, ще ви бъда благодарен.

Веднага разбрах; и тогава се уговорихме кой ден да ида на вечеря и да посвиря на пиано.

Той дойде да ме вземе от хотела един следобед, когато слънцето още не бе залязло. Отдалече ми показа ъгъла, където се намираше покритият балкон. Беше на първия етаж. Влизаше се през голяма врата, разположена странично, която гледаше към голямата градина с фонтан и скрити сред буренака статуйки. Градината бе заобиколена от висок зид, върху който бяха посипани парчета стъкла, смесени с хоросана. До къщата се стигаше по стълба, през трем, от който можеше да се гледа в градината. Учудих се, като видях в този дълъг коридор голям брой разтворени чадъри за слънце; бяха в различни цветове и приличаха на големи оранжерийни цветя. Старецът веднага ми обясни:

— Повечето чадъри са й подарък от мене. Тя обича да ги държи отворени, за да се радва на цветовете им. Когато времето е хубаво, избира един и се разхожда из градината. Когато е ветровито, тази врата не бива да се отваря — чадърите се разхвърчават. Трябва да влизаме от другата страна.

Тръгнахме към другия край на коридора по пътека, която се образуваше между стената и чадърите. Стигнахме до някаква врата, старецът почука с пръсти по стъклото и отвътре отвърна угаснал глас. Старецът ме покани да вляза и аз веднага видях дъщерята, изправена посред покрития балкон, с лице към нас, с гръб към разноцветните стъкла. Едва когато бяхме прекосили половината стая, тя напусна балкона и се приближи към нас. Отдалече бе протегнала ръка с думи на благодарност за посещението ми. До най-слабо осветената стена стоеше отворено пиано и в широката му жълта усмивка имаше нещо невинно.

Тя се извини, задето не може да излиза и като посочи празния балкон, рече:

— Той е единственият ми приятел.

Аз посочих пианото и попитах:

— А този наивник не ви ли е приятел?

Вече сядахме на столове, поставени до леглото й. Тогава успях да забележа множество квадратчета от изрисувани цветя — всички на еднаква височина по протежение на стените, които образуваха нещо като фриз. Тя бе забравила на лицето си същата простодушна усмивка, каквато имаше и пианото, но русата й безцветна коса и слабото й тяло също изглеждаха запуснати от доста време. Вече бе започнала да обяснява защо пианото не й е толкова голям приятел, колкото балконът, когато старецът излезе почти на пръсти. Тя продължи:

— Пианото беше голям приятел на майка ми.

Аз понечих да стана да го погледна, но тя вдигна ръка и като отвори широко очи, ме спря:

— Извинете, бих предпочела да опитате пианото след вечеря, когато запалим свещите. От много малка съм свикнала да слушам пиано само вечер. Тогава майка ми свиреше. Тя запалваше четирите свещи в свещниците и свиреше толкова бавно, тоновете звучаха толкова откъслечно в тишината, сякаш тя, един по един, палеше и тях.

После се изправи и след като се извини, отиде на балкана; там опря голите си ръце на стъклата, сякаш се опираше на гърдите на човек. Но веднага се върна и ми каза:

— Когато няколко пъти видя някой да минава по червеното стъкло, почти винаги се оказва груб или с лош нрав.

Не можех да не я попитам:

— А аз в кое стъкло попаднах?

— В зеленото. В него попадат почти винаги хората, които живеят сами на село.

— Ето че и аз обичам самотата сред растения — отвърнах.

Вратата, през която бях влязъл, се отвори и се появи старецът, следван от една толкова ниска прислужница, че аз не можах да разбера дали е дете или джудже. Червеното й лице се подаваше над масичката, която носеше в малките си ръчички. Старецът ме попита:

— Какво предпочитате да пиете?

Щях да кажа „нищо“, но помислих, че може да се обиди и му казах, че ми е все едно. На него донесоха чашка с тъмното питие, което го бях видял да пие на излизане от концерта. Когато се стъмни съвсем, минахме в трапезарията през коридора с чадърчетата; тя смени местата на няколко от тях и когато ги похвалих, лицето й грейна от щастие.

Трапезарията се намираше под нивото на улицата и през малки прозорчета с решетки се виждаха краката на минувачите. Светлината, идеща от един зелен абажур, падаше точно върху бялата покривка; на нея, като за празник на спомените, се бяха събрали старинните семейни вещи. Щом седнахме, и тримата замълчахме за миг; тогава всички неща върху масата заприличаха на причудливи форми на тишината. После на покривката се появиха ръцете ни — те бяха като естествени обитатели на масата. Продължавах да мисля за живота на ръцете. Преди много години някакви ръце бяха придали форма на тези предмети. След много път те бяха намерили мястото си в някой бюфет. Тези порцеланови същества сигурно бяха служили на всякакви ръце. Някоя от тях е сипвала храната в гладките лъскави чинии; други са принуждавали каните да пълнят и празнят тумбестите си тела, а приборите — да се впиват в месото, да го разкъсват и да поднасят късчетата към устата. Накрая порцелановите същества са били изкъпвани, избърсвани и отвеждани в мъничките им стаи. Някои от тях са надживели много ръце; някои от ръцете са били добри с тях, обичали са ги и са ги изпълвали със спомени, но те трябвало да продължават да служат безмълвно.

Преди малко, докато бяхме в стаята на дъщерята и тя не бе запалила още лампата — искаше да използва и последния отблясък, идещ от балкона, — говорехме за предметите. С избледняването на светлината те се сгушваха в сянката, сякаш бяха покрити с перушина, и се готвеха за сън. Тогава тя каза, че предметите придобивали душа, колкото повече влизали в контакт с хората. Някои от тях някога са били други и са имали друга душа (някои, които сега имат крака, преди са имали клони, а клавишите са били зъби), но нейният балкон получил душа за пръв път, когато тя започнала да живее на него.

Изведнъж на ръба на покривката се появи червеното лице на джуджето. Макар тя смело да протягаше ръце към масата, за да поеме нещата, старецът и дъщеря му приближаваха съдовете до ръба на масата. Но щом биваха поемани от джуджето, предметите от масата губеха достойнство. Освен това старецът с бърз и унизителен жест хващаше бутилката за гърлото и я навеждаше, за да налее вино.

В началото разговорът вървеше трудно. После се намеси с гръмките си удари един голям стоящ часовник, който тиктакаше край стената зад стареца, но аз бях забравил присъствието му. Тогава заговорихме. Тя ме попита:

— Вие не изпитвате ли привързаност към старите дрехи?

— Разбира се! И според това, което вие казахте за предметите, дрехите винаги са в най-близък допир с нас — тук аз се засмях, но тя остана сериозна. — И не ми изглежда странно, че могат да запазят нещо повече от придобитата от тялото форма и някое изпарение на кожата.

Но тя не ме слушаше и се бе опитала да ме прекъсне, както някое дете се опитва да влезе да скача, когато въртят въжето. Несъмнено ми бе задала въпроса, мислейки какво тя би отговорила. Накрая рече:

— Аз съчинявам стиховете си, когато си легна — още следобеда бе споменала за тези стихове, — и имам една бяла нощница, която ме следва още от първите ми поеми. Някои вечери през лятото излизам с нея на балкона. Миналата година й посветих едно стихотворение.

Бе престанала да се храни и не обръщаше внимание на протягащите се ръчички на джуджето. Разтвори широко очи, сякаш бе видяла привидение, и започна да рецитира:

— На бялата ми нощница.

Аз стоях вдървен и същевременно обслужвах ръцете на женицата. Здравите й пръстчета се приближаваха, сгънати, към предметите и едва в последния миг се разтваряха, за да ги поемат.

В началото се мъчех да изразя вниманието си по различни начини, но после само кимах с глава, което съвпадаше с движението на махалото към единия край на часовника. Това ме отегчи; притеснявах се също, че тя скоро ще свърши, а аз не бях измислил какво да й кажа; освен това старецът не бе облизал парченце цвекло, залепнало на долната му устна, в ъгълчето на устата.

Стихотворението беше сладникаво, но изглеждаше добре измерено; с „нощница“ не се римуваше нито една от думите, които очаквах да чуя; щях да й кажа, че поемата е свежа. Аз гледах стареца и облизвах долната си устна, но той слушаше дъщеря си. Сега започнах да се притеснявам, защото поемата не свършваше. Неочаквано тя каза „балкон“ след някаква рима на „нощница“ и тук стихотворението свърши.

— Прави ми впечатление — започнах — юношеската топлота, която е запазило стихотворението. То е много свежо и…

След първите си думи аз се слушах спокойно и създавах впечатлението, че търся нещо, което всеки момент ще намеря.

Когато бях започнал да казвам „то е много свежо“, тя също бе заговорила:

— Имам друго едно…

Почувствувах се нещастен; мислех за себе си с долен егоизъм. Дойде джуджето с ново блюдо и аз спокойно си насипах доста голяма порция. Вече всичко бе загубило стойност — и предметите на масата, и стихотворението, и домът над мене с коридора, пълен с чадърчета, и бръшлянът, покрил едната стена на къщата. Нещо повече — чувствувах се откъснат от тях и се хранех невъздържано — всеки път, когато старецът посегнеше към бутилката, намираше чашата ми празна.

Когато тя свърши втората си поема, казах:

— Ако това не беше толкова вкусно — посочих чинията си, — щях да ви помоля да ми кажете и друго.

Старецът веднага се намеси:

— Тя трябва да се нахрани. После ще имате време.

Започвах да се държа неприлично и в този момент ми беше все едно, че от толкова ядене мога да пусна шкембе. Но изведнъж почувствувах нужда да се вкопча в този нещастен старец и да проявя към него поне малко благородство. Тогава посочих виното и казах, че скоро съм чул един виц за някакъв пияница. Разказах им го и като свърших, двамата започнаха да се смеят като луди. Продължих да разказвам вицове. Нейният смях беше болезнен, но тя ме молеше да продължа; устата й се бе разтегнала встрани като голям разрез; бръчиците около очите, пълни със сълзи, се бяха вдълбали, а тя стискаше ръце между колената си. Жената-джудже се смееше и се превиваше, сякаш се кланяше.

Като по чудо всички се бяхме обединили и аз нямах ни най-малко угризение на съвестта.

Тази вечер не свирих на пиано. Те ме помолиха да остана и ме отведоха в една спалня от оная страна на къщата, която бе обрасла в бръшлян. Когато тръгнах по стълбата, забелязах, че от стоящия часовник излиза някакъв шнур, който продължава нагоре по стълбата. Като стигнах в стаята, видях, че шнурът също влиза и свършва на една от колоните за балдахин на леглото ми. Мебелите бяха пожълтели, старинни, а светлината на една лампа караше издутите им страни да блестят. Сложих ръце на корема си и погледнах корема на стареца. Последните му думи тази вечер бяха:

— Ако не можете да заспите и искате да знаете колко е часът, дръпнете тази връв. Ще чуете часовника от трапезарията — първо ще удари часовете, а след малка пауза й минутите.

Той неочаквано се захили, пожела ми лека нощ и си тръгна. Сигурно си бе спомнил един от вицовете — за пияницата, който говорел с часовника.

Стълбата още скърцаше под тежките стъпки на стареца, когато аз се почувствувах сам с тялото си. То — тялото ми, бе погълнало цялата тази храна и целия този алкохол като лакомо животно и сега трябваше да се бори с тях цяла нощ. Съблякох го изцяло и го накарах да се поразходи босо из стаята. Веднага след като си легнах, поисках да разбера как бе минал животът ми през тези дни; получих от паметта някои случки от последните дни и се замислих за хора, намиращи се много далече оттук. После започнах тъжно и някак безсрамно да се плъзгам по нещо, което можеха да бъдат червата на тишината.

На сутринта направих, усмихнат и почти щастлив, разбор на живота си. Беше много рано; бавно се облякох и излязох в коридор, който се намираше на няколко метра над градината. И от тази страна имаше високи бурени и гъсти дървета. Чух, че старецът и дъщеря му разговарят и ги видях седнали на пейка, точно под краката ми. Първо разбрах какво казва тя:

— Сега Урсула страда повече; не само че обича по-малко мъжа си, но обича повече другия.

Старецът попита:

— А не може ли да се разведе?

— Не, защото обича децата, а децата обичат мъжа й и не искат другия.

Тогава старецът съвсем плахо рече:

— Тя би могла да каже на децата, че мъжът й има любовници.

Дъщерята сърдито се изправи:

— Ти си знаеш едно и също! Кога ще разбереш Урсула? Тя не може да направи такова нещо!

Бях много озадачен. Не можеше да става дума за джуджето — тя се казваше Тамаринда. Те, както ми бе казал старецът, живееха съвсем сами. Какви бяха тези новини? През нощта ли ги бяха получили? След като се бе разсърдила, тя бе отишла в трапезарията, а след малко излезе в градината с розово чадърче с бели тюлени воланчета. На обед не се яви на масата. Старецът и аз ядохме малко и пихме малко. После излязох да купя една книга, за да бъде четена в изоставената сред буренака къща, в тиха нощ след обилна вечеря.

Когато се връщах, малко преди мене пред балкона мина някакъв беден негър — стар и куц, с широкополо зелено сомбреро, каквито носят мексиканците.

Видях и едно бяло петно плът, притиснато към зеленото стъкло на балкона.

Тази вечер, още щом седнахме на масата, аз започнах да разказвам вицове и тя не рецитира.

С гръмките си смехове старецът и аз си отваряхме място за чудовищни количества храна и вино.

В един миг замълчахме, после дъщерята ни каза:

— Тази вечер искам да слушам музика. Преди това ще ида в стаята и ще запаля свещите на пианото. Отдавна не са били палени. Пианото, този нещастен мамин приятел, ще помисли, че тя свири на него.

После нито старецът, нито аз продумахме. След малко Тамаринда дойде да ни каже, че госпожицата ни очаква.

Когато ударих първия акорд, тишината приличаше на тежко животно, повдигнало едната си лапа. След първия акорд изскочиха звуци, които започнаха да се полюшват като пламъчетата на свещите. Ударих още един акорд, сякаш правех още една крачка. И само след миг, още преди да ударя нов акорд, се скъса струна. Тя извика. Старецът и аз се изправихме; той се приближи до дъщеря си, която бе закрила очи, и започна да я успокоява, че струните са стари и ръждясали. Но тя не сваляше ръце от очите си и клатеше отрицателно глава. Не знаех какво да правя; никога не бях късал струна. Поисках разрешение да се прибера в стаята си и като минавах по коридора, се уплаших да не настъпя някой чадър.

На другата сутрин закъснях за срещата със стареца и дъщерята на пейката в градината, но успях да чуя дъщерята да казва:

— Любовникът на Урсула носеше голяма широкопола зелена шапка.

Не можех да приема, че е оня стар куц негър, който бях видял да минава предния следобед, нито можех да проумея кой може да носи тези новини през нощта.

На обед пак бяхме сами със стареца на масата. Тогава използвах случая да кажа:

— Много е красив изгледът от коридора. Днес не останах по-дълго, защото вие говорехте за някаква Урсула и не исках да проявявам любопитство.

Старецът бе престанал да се храни и ме попита тихо:

— Чухте ли?

Стори ми се, че признанието е близо и отвърнах:

— Да, чух всичко, но не си обяснявам как Урсула може да харесва този стар куц негър, който вчера носеше широкополото зелено сомбреро!

— А-а — обясни старецът, — не сте разбрали. Още от дете дъщеря ми ме кара да слушам и да участвувам в живота на измислени от нея личности. И винаги сме следели съдбата им, като че ли наистина съществуват и ние получаваме новини от тях. Тя им приписва случки и дрехи, които наблюдава от балкона. Ако вчера сте видели да минава човек със зелена шапка, не се учудвайте, че днес я е сложила на един от героите си. Аз съм непохватен в тази нейна игра и тя ми се сърди. Защо не й помогнете? Ако искате, аз…

Не го оставих да довърши.

— В никакъв случай, господине. Бих измислил неща, които само ще й навредят.

Вечерта тя пак не се яви на масата. Старецът и аз ядохме, пихме и разговаряхме до много късно.

След като си легнах, чух някакво скърцане — не беше от мебелите. Накрая разбрах, че някой се качва по стълбата. След миг чух леко почукване на вратата. Попитах кой е и ми отговори гласът на дъщерята:

— Аз съм, искам да поговоря с вас.

Запалих лампата, открехнах вратата и тя ми каза:

— Излишно е да държите вратата открехната; през пролуката виждам огледалото, а в огледалото се виждате вие целият гол-голеничък.

Веднага затворих и й казах да почака. Когато я повиках да влезе, тя веднага се отправи към друга врата в стаята ми, която никога не бях успял да отворя. Тя я отвори без никакви усилия и влезе пипнешком в съседната тъмна стая, която не бях виждал. Веднага излезе оттам със стол, който постави край леглото ми. Разтвори синята си наметка и измъкна тетрадка със стихове. Докато тя четеше, аз правех неимоверни усилия да не заспя; мъчех се да вдигна клепачи и не можех; само блещех очи и сигурно съм приличал на мъртвец. Изведнъж тя извика, както когато се скъса струната на пианото, и аз скочих от леглото. На пода имаше огромен паяк. В мига, в който го погледнах, той не вървеше, а беше свил три от косматите си крака, сякаш се готвеше да скочи. Замерих го с обувките, но не можах да го улуча. Станах, но тя ми каза да не се приближавам, защото този паяк скачал. Аз взех лампата, обиколих стаята покрай стената, докато стигнах умивалника и оттам го замерих със сапуна, с капака на сапуниерката, с четката; улучих го чак след като го замерих със сапуниерката. Паякът сви крака и заприлича на малко клъбце тъмна вълна. Дъщерята на стареца ме помоли да не казвам нищо на баща й, защото той бил против тя да работи или да чете до толкова късно. След като тя си отиде, смачках паяка с тока на обувката и си легнах, без да гася лампата. Когато вече заспивах, без да искам свих пръстите на краката си и това ме накара да си спомня, че паякът е в стаята; отново скочих.

На другата сутрин старецът дойде да ми се извини за паяка. Дъщерята му разказала всичко. Казах на стареца, че всичко това е без значение и за да сменя темата, заговорих за някакъв концерт, който смятах да изнеса в едно близко градче. Той помисли, че това е предлог, за да си ида и аз трябваше да му обещая, че ще се върна след концерта.

Когато си тръгвах, не успях да попреча на дъщерята да ми целуне ръка — не знаех какво да правя. Старецът и аз се прегърнахме и изведнъж усетих, че ме целува до ухото.

Не успях да изнеса концерта. След няколко дни старецът ми се обади по телефона. След първите думи той ми каза:

— Необходимо е вашето присъствие тук.

— Нещо сериозно ли се е случило?

— Може да се каже, че е истинско нещастие.

— На дъщеря ви ли?

— Не.

— На Тамаринда?

— Не, не. Не мога да ви кажа сега. Ако успеете да отложите концерта, елате с влака в четири и ще се срещнем в кафенето при театъра.

— Но дъщеря ви добре ли е?

— Лежи. Нищо й няма, но не иска да стане, нито да види дневна светлина; живее на изкуствена светлина и нареди да се затворят всички чадъри.

— Добре. Довиждане.

В кафенето при театъра беше много шумно и ние отидохме другаде. Старецът бе потиснат, но веднага се окуражи от думите ми. Донесоха му тъмното питие в чашката и той ми каза:

— Оня ден имаше буря, следобеда седяхме в трапезарията. Чухме силен шум и веднага разбрахме, че не е от бурята. Дъщеря ми изтича в стаята си, аз — след нея. Когато влязох, тя бе отворила вратата на балкона, но бе видяла пред себе си само небето и светкавиците на бурята. Закри очи и загуби съзнание.

— Значи й е прилошало от светкавиците?

— Но, драги приятелю, не разбирате ли?

— Какво?

— Загубихме балкона! Балконът падна! Тази светлина не бе светлината на балкона!

— Но един балкон…

Предпочетох да замълча. Той ми заръча да не казвам на дъщеря му нито дума за балкона. Какво можех да направя аз? Старецът имаше доверие в мене. Спомних си нашите оргии. Тогава реших да изчакам да ми хрумне нещо, когато бъда при нея.

Коридорът беше тъжен без чадърчетата.

Тази вечер ядохме и пихме съвсем малко. После отидох със стареца до леглото на дъщеря му и той веднага излезе от стаята. Тя не бе продумала нищо, но щом старецът излезе, погледна към вратата, водеща към празното пространство, и ми рече:

— Видяхте ли как го загубихме?

— Но, госпожице! Един паднал балкон…

— Той не падна, той се хвърли.

— Е, добре, но…

— Не само аз го обичах; сигурна съм, че и той ме обичаше. Той ми го е показвал.

Сведох глава. Чувствувах се забъркан в една история, за която не бях подготвен. Тя бе започнала да излива душата си, а аз не знаех нито как да я приема, нито какво да правя с нея.

Сега нещастницата говореше:

— Аз съм виновна за всичко. Накарах го да ревнува вечерта, когато дойдох в стаята ви.

— Кого?

— Как кого? Балкона, моя балкон.

— Но, госпожице, вие прекалено много мислите за това. Той вече бе стар. Има неща, които падат от собствената си тежест.

Тя не ме слушаше, а продължи:

— Същата нощ разбрах предупреждението и заплахата.

— Но слушайте, как е възможно?…

— Не помните ли кой ме заплаши? Кой ме гледаше втренчено толкова време и кой вдигна трите си космати крака?

— А-а, да, права сте. Паякът!

— Всичко това му е присъщо.

Тя вдигна клепачи. После отхвърли завивките и стана от леглото по нощница. Вървеше към вратата на балкона и помислих, че ще се хвърли долу. Понечих да я хвана, но тя бе по нощница. Докато аз се чудех какво да правя, тя бе избрала пътя си. Отправи се към една масичка, която стоеше до вратата към празното пространство. Преди да стигне до масичката, видях тетрадката със стиховете в черна мушамена подвързия.

Тогава тя седна на един стол, отвори тетрадката и започна да рецитира:

— Вдовицата на балкона…