Сантяго Дабове
Да бъдеш прах

Сурова неумолимост на обстоятелствата! Докторите, които ме лекуваха, ми предписаха, по мое настояване и след моите отчаяни молби, различни морфинови инжекции и други подобни препарати, за да облекат сякаш в някаква мека ръкавица страшната лапа, с която ме мачкаше болестта: упорита невралгия на тригеминуса.

Поглъщах повече отрови от Митридат. Трябваше да сложа сурдинка на тази електрическа бобина, която измъчваше тригеминуса ми с честите си импулси, причиняващи ми страшна болка. Но никога човек не трябва да казва: изтощен съм до немай-къде, не мога повече да издържам тази болка! Защото винаги ще има по-остра болка, по-силни страдания, повече сълзи от преглътнатите вече. И не мислете, че тези оплаквания и думи, които изразяват огорчението ми, са нещо друго освен една нова вариация върху тази страшна фраза: „Няма надежда за човешкото сърце!“ Сбогувах се с лекарите и взех със себе си спринцовката за подкожни инжекции, хапчетата с опий и целия арсенал на обичайната ми фармакопея.

Яхнах както обикновено коня си, за да пропътувам четиридесетте километра, които разделяха селищата, през където често минавах.

Нещастието ме сполетя точно пред онова изоставено и прашно гробище, което извикваше в мен мисълта за двойна смърт — за тази, която беше приютило, и за неговата собствена, защото то се разпадаше тухла по тухла, камък по камък и се превръщаше в руини. Точно пред тази развалина съдбата ми нанесе фаталния си удар, също както ангелът нанесъл в мрака удар по бедрото на Яков и го осакатил, не можейки да го победи. Парализата, която отдавна вече ме заплашваше, ме повали от коня. След като паднах, той продължи още известно време да пасе и после се отдалечи. Останах сам на този забравен от хората път, по който се случваше дни наред жив човек да не мине. Не проклинах съдбата си, вече се бях уморил да проклинам, а нямаше и смисъл. Защото проклятието беше за мен израз на благодарността, която един неизменно признателен човек дължи на живота, задето щедро го е глезил с несметни блага.

Почвата от тази страна на пътя, където паднах, беше твърда и като си помислих, че може би щях да лежа дълго време там, а и почти не бях в състояние да се помръдна, започнах търпеливо да чегъртам с ножчето си земята около мен. Тази задача се оказа по-лесна, отколкото предполагах, защото под горния твърд пласт земята беше рохка. Постепенно се погребвах в нещо като ров, доста поносимо леговище, което ме пазеше от студа е топлата си влага. Преваляше пладне. Надеждите и конят ми изчезнаха на хоризонта. Настъпи нощта, тъмна и непрогледна. Такава я очаквах и аз, страховита и лепкава с чернотата си, безнадеждно откъсната от светове, луна и звезди. В тези първи черни часове бях обладан от ужас. Безкраен ужас, отчаяние и спомени! Не, не, махайте се, спомени! Няма да оплаквам себе си, нито… Заръмя тих и упорит дъждец, сякаш небето ме оплакваше. Сутринта на следващия ден тялото ми беше здраво залепнало за земята. Започнах да гълтам с „образцово“ въодушевление и най-завидна точност хапче след хапче от опия и сигурно на това се е дължал „сънят“, който предхождаше „смъртта ми“.

Беше странен сън-бдение и смърт-живот. На моменти тялото ми беше по-тежко от олово, а през останалото време изобщо не го чувствувах. Само главата ми беше запазила чувствителността си.

Струва ми се, че прекарах много дни в това състояние, а черните хапчета продължаваха да влизат през устата ми и без да ги гълтам, се плъзваха надолу, наслагваха се там, за да превърнат всичко в чернота и пръст.

Главата чувствуваше и знаеше, че принадлежи на едно тяло от пръст, населено с червеи и бръмбари и прорязано от галерии, по които сновяха мравки. Тялото усещаше известна топлина и изпитваше удоволствие, че е от кал и се изкорубва все повече. Точно така, колко странно! Дори ръцете, които в началото бяха запазили известна свобода на движение, сега също се отпуснаха безжизнени в хоризонтално положение. Само главата си оставаше сякаш непокътната, подхранвана от калта като растение. Но има ли някога истински покой? Тя трябваше упорито да се брани от хищните птици, които с настървение се опитваха да изкълват очите и месестите части на лицето. По странното изтръпване, което чувствувам в себе си, си представям, че сигурно някъде около сърцето ми гъмжи цял мравуняк. Това ме радва, а и събужда в мен желанието да се раздвижа, но не можеш да си от пръст и да ходиш. Всички неща трябваше да идват при мен; не можех да изляза да посрещна нито зората, нито свечеряването, нито каквото и да е друго сетивно преживяване.

Странна работа — тялото е нападнато от разяждащите сили на живота и представлява някаква маса, в която никой анатом не би могъл да открие нищо друго освен пръст, галерии и следи от упорния труд на насекоми, които изграждат там домовете си, а въпреки всичко мозъкът е запазил будността си.

Съзнавах, че главата ми поема силна храна от земята, но направо от нея, също както растенията. Сокът се качваше и слизаше бавно вместо кръвта, която сърцето изтласква така нервно. Но какво става сега? Нещата се променят. Главата ми беше почти доволна, че е станала нещо като луковица, като картоф, като грудка, а сега изведнъж е изпълнена със страх. Страх я е, че ще я открие някой от онези палеонтолози, които прекарват живота си, душейки смъртта. Или пък че онези историци, онези своего рода агенти на погребални фирми, които се появяват винаги след погребението, ще вземат да съзрат превръщането на главата ми в растение. Но за щастие не ме видяха…

Каква мъка! Да си почти като земята, а да храниш още надеждата, че ще можеш да ходиш, да любиш.

Понеча ли да се помръдна, се чувствувам залепнал като неделима част от почвата. Започвам да тлея, скоро ще бъда тленни останки. Какво странно растение е главата ми! Трудно би било това чудо да остане дълго време неразкрито. Хората всичко откриват, дори най-дребната паричка, оваляна в кал.

Главата ми машинално се навежда към джобния часовник, който бях поставил до себе си, когато паднах. Капакът, който затваряше машинката, беше отворен и мравчици в индийска нишка влизаха и излизаха. Бих искал да го почистя и запазя, но с какъв парцал от дрехите ми, щом като всичко мое е почти пръст.

Чувствувах, че превръщането ми в растение не напредва много бързо, защото ме измъчваше силно желание да запуша. Несъстоятелни мисли минаваха през главата ми. Исках да бъда стрък тютюн, за да не ме мори жаждата за никотин.

… Властното желание да се движа отстъпваше постепенно пред желанието да бъда силен и хранен от една богата и благосклонна почва.

… На моменти се развличам и наблюдавам с интерес облаците. Какви ли различни форми ще приемат, преди да престанат да съществуват като маски от водна пара? Останала ли е неопитана форма? Облаците ме забавляват, когато не мога да правя нищо друго, освен да съзерцавам небето, но когато те повтарят до втръсване опитите си да наподобяват различни животни, и то без особен успех, разочарованието ми е толкова голямо, че бих могъл да гледам, без да трепна, как стремително се понася към главата ми лемеж на рало…

… Ще бъда растение и не съжалявам, защото растенията са открили разковничето да водят статичен и егоистичен живот. Техният начин да се ухажват и любят, като си изпращат послания от прашец, не може да ни достави насладата, която ни носи нашата плътска любов. Но всичко е до опит, чак тогава човек може да се произнесе какви са техните любовни преживявания.

Но не е лесно да се свикне и бихме заличили писаното в книгата на съдбата, ако това не ни се случваше и на нас от известно време насам.

… Как мразя сега всички онези истории около „родословното дърво на семействата“. Прекалено много ми напомня трагичното ми състояние на възвръщане към растителния свят. Не става дума нито за достойнство, нито за привилегии: да бъдеш растение е толкова почтено, колкото и да бъдеш животно, но, за да бъдем логични, защо например не са определяли възходящите родствени връзки по разклоненията на еленовите рога? Това би било по-близко до духа на реалния и животински аспект на този въпрос.

… Сам в тази пустош, дните ми се нижеха бавно, мъчително и скучно. Отмервах времето, откак лежах в гроба, по порасналата ми брада. Забелязвах, че е някак набъбнала и нейното рогово естество, наподобяващо нокът или епидерма, сега беше станало рехаво като при някои растения. Утешаваше ме мисълта, че има дървета, които са толкова изразителни, колкото животните или човешките същества. Спомням си, че бях виждал една топола, опъната като струна между небето и земята. Беше много висока, с гъст листак и къси клони, по-красива от мачта на украсен кораб. Вятърът, според силата на пристъпите си, изтръгваше от листата и едва доловимо шумолене, шепот или почти звук, както различният замах на лъка кара струните на цигулката да трептят с различна бързина и честота.

… Чух стъпки, може би стъпки на пешеходец или на човек, който, нямайки с какво да плати билет за дълго пътуване, си бе приспособил нещо като бутала на краката и някаква парна машина на гърдите. Спря се пред брадясалото ми лице, сякаш беше ударил внезапно спирачки. Но тутакси се уплаши и побягна; после любопитството му взе връх и той се върна. Подозирайки, че се е натъкнал на някакво престъпление, той се опита да ме разрови с помощта на едно ножче. Не знаех какво да направя, за да му заговоря, защото почти нямах дробове и гласът ми беше съвсем слаб. Казах му, сякаш му поверявах някаква тайна: Оставете ме! Оставете ме! Не ме изваждайте от земята, защото не съм вече човек, а ще ме убиете и като растение. Ако искате да зачетете живота и да не бъдете само полицай, не убивайте този мой начин на съществование, защото и в него има нещо приятно, невинно и жално.

Свикнал на гръмките гласове в полето, непознатият не ме чу и понечи да продължи да ме разравя. Тогава се изплюх в лицето му. Той се обиди и ме удари е опакото на ръката си. Простодушието му на селянин с бързи реакции вземаше по всяка вероятност връх над каквато и да е склонност към разследване и дирене. Но на мен ми се стори, че огромна вълна кръв нахлуваше в главата ми и моите гневни очи го стрелнаха предизвикателно, като да бяха на някой фехтовач, заровен заедно с шпагата си, готов да нанесе удар.

Благият израз на добър човек, опечален и готов да услужи, изписан на лицето му, ме убеди, че той не принадлежи към породата на рицарите и на тези, които обичат да се дуелират. Добих впечатлението, че иска да се измъкне, без да се забърква повече в тази мистерия… И действително той си отиде, извръщайки дълго глава, за да продължава да ме гледа. Но във всичко това имаше нещо, което ме потресе, нещо, което ме засягаше пряко.

Както се случва с много хора, когато се ядосат, и аз се изчервих. Сигурно сте забелязали, че без огледало можем да видим от собственото си лице само малка част от носа, от съответната буза и устна, и то много неясно и единствено при положение, че сме затворили едното си око. Аз бях затворил лявото си око, както се прави на дуел с пистолети, и успях да видя — и то доста смътно поради прекалената близост — дясната страна на онази буза, която преди време беше толкова безмилостно поразена от болката, успях да видя… ах!… появата на една „зелена червенина“. Сок ли беше или кръв? Ако беше кръв, то може би хлорофилът на периферните клетки й придаваше някакъв зелен оттенък? Не знам, но ми се струва, че с всеки изминат ден ставам все по-малко човек.

… Пред това старо гробище аз се преобразявах постепенно в самотна смокиня, по чиято кора незнаещи какво да правят момчета щяха да опитват своите ножчета. С тези облечени в ръкавици и месести ръчища, каквито имат смокините, аз ще ги потупвам по изпотените гърбове и ще поемам с удоволствие техния „човешки мирис“. Техния мирис? Но как, с какво ще го възприемам? Та нали вече намалява в геометрична прогресия остротата на сетивата ми?

Така както скрибуцането на пантите — тъй разнообразно и остро — няма никога да стане музика, моята размирна буйност на животно, пронизителна кресливост в мирозданието, беше в разрез с мълчаливата и спокойна деятелност на растенията, с техния сериозен покой. Разбирах единствено точно това, което те не знаеха — че са съставна част от пейзажа.

Тяхното спокойствие и невинност, евентуалният техен екстаз може би са равнозначни на интуитивното усещане за красота, което поражда у човека „зрелището“ на тяхната целокупност.

… Колкото и високо да се оценяват дейността, промените и движенията на човека, в повечето от случаите човек се движи, върви, отива и се връща в един нишковиден, продълговат затвор. Този, който има за единствен хоризонт четирите добре познати и доволно опипвани стени, не се различава много от онзи, който изминава всекидневно същия път, за да изпълнява все същите задачи при не много различни обстоятелства. Цялата тази умора не струва колкото взаимната, дори не уговорена целувка на растението и слънцето.

… Но всичко това не е нищо друго освен софизъм. Всеки миг човешкото в мен умира и тази смърт ме покрива с бодли и хлорофилна наслойка.

… И сега, пред прашното гробище, пред онази анонимна развалина, смокинята, „на която принадлежа“, се разпада след брадвен удар в ствола й. Всичко ще се превърне във всеизравняващ прах! Неутрален ли е той? Не знам, но много голяма трябва да е настървеността на един фермент, за да се реши той да обработи материя „като моята“, толкова отровена от разочарования и провали.