Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция
vanj (2010)
Сканиране, разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2010)

Издание:

Латиноамериканска фантастика

Първо издание

Съставители: Фани Наземи, Румен Стоянов

Редактор: Екатерина Делева

Художник: Гилермо Дейслер

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Бети Леви, Трифон Алексиев, Тодор Чонов

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

— Вижте, доктор Пол Екер, нашето мълчание никак не отговаря на добрата воля, която проявихме във вашия случай. Трябва да разберете, че съдът иска конкретни факти. Не мога да си обясня защо така упорито мълчите.

Пол Екер забива зеления си поглед в празното. Горещо му е. Поти се. Отмерените движения на един голям вентилатор му пращат отвреме-навреме с лек ветрец, който си играе за миг е червеникавите косми на брадата му.

(… Там на островчето не беше толкова горещо. Приятно бе да поседнеш върху скалите на морския бряг… Да впиеш поглед в неспокойната океанска шир… Да погледаш как се забавляват бързите акули… И да усетиш милувката на вятъра, който пръска в лицето ти пяна от вълните…)

— Ние имахме пред вид, докторе, не само заслуженото уважение, на което се радвате като биолог и медик, но и многобройните молби за снизходителност, изпратени от разни знаменитости, от университети, академии, музеи… Вижте каква купчина от писма! От Лондон, Буенос Айрес, Стокхолм, Париж… В писмото от Франция ни напомнят, че преди две години вие сте имали честта да председателствувате забележителния световен конгрес по ихтиология, състоял се в Сорбоната… Спомняте ли си?… Добре поне, че се усмихвате.

(Сорбоната!… Да, там се запозна с нея… Приличаше на наивна ученичка, но колко обаятелна беше!… Най-много го очарова късата й морскосиня поличка и онази червена барета, лекичко килната над слепоочието… „Искам само вашия автограф — му рече тя. — Казвам се Линда Олсен и уча в Сорбоната. Науките ме увличат. Бих искала да направя чудеса като мадам Кюри… Вие от кой щат сте? Аз съм от Атланта.“)

Пол Екер трепна, без да може да си обясни дали е от ветреца на вентилаторите или поради хиляди други причини, които напразно се опитва да забрави.

Съдебният служител продължава:

— В тези писма ни молят да бъдем снизходителни… Припомнят ни вашите неотдавнашни изследвания върху различни ихтиологически въпроси, а също така, както казва Джон Хамилтън, за голямото значение на вашия „Доклад за половия живот на рибите“, където твърдите, че има зависимост между лунните фази и промяната на цвета, която претърпяват никои видове при хвърлянето на хайвера си.

(… Заради Джон Хамилтън той я срещна отново в Пенсилвания… Не си ли спомняте вече за мене? Аз съм Линда Олсен, момичето с червената барета!… Що за памет имате, доктор Екер! Ясно, понеже не нося яркочервеното си каскетче, нито синята поличка… Отиват ли ми очила? Изглеждам сериозна, нали? Може би затова не ме познахте… Никога няма да забравя нашите разходки из Париж… Спомняте ли си, през есента, как падаха листата?… А нощната разходка с гемиите по Сена? А оня весел следобед горе на Айфеловата кула? Снимката е у дома. Спомняте ли си? Е, добре, докторе, не искам да ви отегчавам повече… Все пак трябва да ви кажа, че тази среща не е случайна… Дойдох да ви потърся, защото видях във вестниците, че Институтът по рибовъдство ви изпраща да изучавате рибите в архипелага Лас Перлас близо до Панама… Колко чудесно!… Да прекараш цяла година сред Тропика, да се наслаждаваш на морето, на слънцето, на въздуха, свободен, сякаш слял се с природата!… Трябва да ме вземете!… Вие имате нужда от асистентка… Докторе, моля ви!… Ето, имам и причина да ви помоля… Вече съм се отчаяла… Вижте, само вие знаете, че получих научна степен в Париж. Е добре, това изобщо не ми помогна. Все още съм без работа… Да, да, няма да отрека, че получих предложение от Джон Хамилтън!… Каква обида! Представяте ли си? Аз — асистентка на цветнокож… Ах, да!… Колкото и прочут да го смятате… Не ми споменавайте за него… Знам, че е кандидат за Нобелова награда… Да, да!… Но въпреки това… Вие разбирате, докторе…)

Съдията с досада поема дъх. Избърсва голото си теме с влажна кърпа. И като прави невероятни усилия, за да запази спокойствие, заявява:

— Всичко това ни задължава да бъдем малко по-снизходителни… но при всички случаи трябва да узнаем местонахождението на мис Олсен… Когато са ви намерили на плажа В Сабога, сте изглеждали като побъркан… На главата ви била нейната червена барета… Дрехите ви, целите в дрипи, навявали на мисълта, че сте се борили с вълните сред подводните скали… Ръцете и краката ви били изподраскани… Ризата ви била изцапана с кръв, която се стичала от една по-дълбока рана… Докато сте идвали в съзнание, вие сте споменавали разни противоречиви подробности за бедствието — чудесен повод за моряците от Базата, които почнали да си измислят и да разправят най-чудновати версии за случая… Едни, като видели разбитата моторна лодка, помислили, че сте били с мис Олсен по време на бурята… Други, от някои несвързани сведения, които дочули от вас, предположили, че сте блъснали мис Олсен при акулите… А някои пък сметнали, че е самоубийство, поради не знам какви си сантиментални причини…

(… Как ще вземе да я убива? Самоубийство? Изключено! Причините и постъпките бяха съвсем различни; но как да ги каже, без да събуди подозрение, че са плод на бълнуването подир онова корабокрушение?… В ушите му още звучеше ужасяващият смях на хаитянката и дори му се струваше, че чува песента на Линда Олсен, която трепти над вълните като флагче…)

— Затова решихме да разгледаме това предварително дело при закрити врати. Ще присъствуват само най-необходимите за делото лица, и то ако се наложи. Дори на господата от печата не дадохме пропуски. Вие разбирате, страшно би се уронил авторитетът на науката. Тъкмо затова ни предупреди с шифрована телеграма и Институтът по рибовъдство… Даже от Вашингтон получихме послание, в което изискват от нас необходимата дискретност при воденето на дело срещу такава знаменита личност като вас… Все пак не бива да отричаме, че някои строго специализирани инстанции… Но само за да потулят очевидното… И без това, според твърденията на колегите ви от университета, не съществуват никакви причини да не повярваме напълно във вашата невинност… При всички случаи вие трябва да ни помогнете… Коя е причината за вашето пълно мълчание? Аз не бих могъл да ви освободя съвсем от даването на показания… Законът го изисква, скъпи докторе… Ето, за да ви помогна, ще ви припомня… Преди една година, може би преди година и половина, вие сте пристигнали с редовни акредитивни писма във военната база на Сабога, придружен от асистентката си Линда Олсен… Щели сте да изследвате целия бряг на архипелага и да продължите проучванията си, както пише в тази бележка от института… „върху периода на необичайното хвърляне на хайвер от някои риби, както и върху овулацията на женските, наричани партеногенетични…“ Военното командуване на Базата ви е оказало най-тясно съдействие… Отпуснало, изключително на ваше разположение и на асистентката ви, една моторна лодка и двама помощници: един машинист от африканска раса, Джо Уорд, и един бял моряк, Бен Паркър…

(… Пол Екер съзерцава самия себе си във военната база на Сабога. Комендантът го прие сърдечно и започна да остроумничи с мис Олсен, която отново сияеше с червената си барета. „Ще се отегчавате на това островче“, й каза той. Изненадана, мис Олсен на свой ред го попита: „Нима няма да живеем тук?“ А той отиде към вратата и отвърна: „Не, господа. Елате с мене в преддверието.“ И като посочи едно близко островче, додаде: „Виждате ли онзи остров с многото фиорди? Там се намира лабораторията. Първите изследвания направи Франк Ръсел, но тъй като беше военен лекар, не след дълго замина за Азия. Уверявам ви, че ще се чувствувате удобно. На острова ще намерите една добре обзаведена къщурка. Чистачката се казва Йейа, хаитянка, която гледа кокошките и обработва земята. Доста стара е. Викат й Вуду. Говори някакъв странен жаргон, но разбира английски. Тя ще намери начин да не ви липсва нищо.

Ако ви потрябва още нещо, можете да ми пратите Джо. Той е добро момче. Ще живее с вас и ще ви бъде много полезен. Няма нещо, което да не умее. Той е готвач, механик, моряк и дори — може да се учудите! — голям свирец на банджо. Бен Паркър е добър помощник и свири на хармоника. Земляк е на Джо. Винаги ходят заедно…“)

Съдебният служител размърдва едрата си снага и под тежестта му изскърцват слабите пружини на разнебитения стол.

— Не знам коя е причината, но малко след това вие самият сте помолили двамата младежи да се оттеглят. Така ли е?

Доктор Екер леко потрепва. Поглежда умолително съдията. И като раздвижва неспокойно двете си ръце във въздуха, заявява:

— Има обстоятелства, при които… знаете ли?… Всичко е толкова сложно, че… За да обясня нещата и да възпроизведа точно чистата истина, ще се наложи да обвинявам хора, които може би са невинни…

— Ако сте убеден в тяхната невинност, не усложнявайте повече нещата… Освен това вече ви казах, че делото се разглежда възможно най-предпазливо… Можете да бъдете напълно сигурен, че нищо от казаното тук няма да излезе от тази зала. Продължавайте.

— Първите ни дни на островчето бяха неизразимо красиви… Къщата беше много удобна… Докато старицата подреждаше и готвеше в кухнята, Линда, момчетата и аз бродехме сред скалите, за да опознаем очарователните брегове… Не бих могъл да ви опиша вълшебното усещане, което постепенно ни завладяваше в онова прохладно място, пълно със светлини, багри и трели… Аз, грешникът, си губех времето, така да се каже, въодушевен от многобройните находки от чисто научно естество. Двамата младежи Бен и Джо трябваше да ме придружават и да носят пособията ми… Това, изглежда, ги развличаше; ала тя, отдала се изцяло на опиянението от своята бликаща младост, линееше от скука… Понякога идваше с нас да събира черупки от миди и охлюви, но повече й харесваше да се скита сред дърветата. Не искаше да стои без нас в къщи, защото изпитваше някакво недоверие към старицата… По-скоро бе нещо като отвращение, като погнуса или смътно предчувствие. Привечер, след работа, аз често правех с нея дълги романтични разходки…

Трябва да ви предупредя, че никога не съм помислял за някаква евентуална любовна връзка. Би било смешно, нали разбирате?… Възрастта ми и задачата, с която се бях наел, ме поставяха в положение на неин опекун… Така че от професионално благоприличие и преди всичко затова, че непрекъснато бях унесен, вглъбен в мислите си, смаян, не можеше да се случи онова…

Екер прикрива една гримаса, в която прозира леко вълнение.

Съдебният служител разбира, че е засегнал невралгичната точка и почти несъзнателно натиска звънеца.

— Починете си, докторе.

Когато влиза прислужникът, той си избърсва лицето и казва:

— Донесете ни студена вода.

Доктор Екер отново забива поглед в зелената далечина на спомените си.

Как да накара този шишкав господин с лепкава кожа да разбере какво беше за тях високата скала в морето?… По какъв начин да го накара да проумее тази епикурейска сладост на древна еклога, на езически пасторал, на идилично тропическо съзвучие?…

(… Развълнуван от оживената природа на острова, заслепен от безкрайната самота, с която го обгръщаха морето и небесата, и завладян от жизнерадостното обаяние на Линда Олсен, Пол Екер се пробуди за един сякаш небленуван свят; усети някаква вълшебна промяна и като се освободи от черупката си, която го правеше строго научен, той ненадейно изпита слънчевия взрив и възбуждащия повей на вълните… Напразно се мъчеше да се вкопчи в науката и да се укрие сред килийките на своите разсъждения… Колкото по-задълбочено изучаваше някои второстепенни явления, например при змиорките, които променят цвета си през любовния период, или пък стигаше до някое заключение като това, че ендокринните жлези отделят хормоните… той все по-ясно чуваше гласа на Линда, която, покатерила се на дърветата или гмурнала се сред вълните, го подсещаше за своята червена барета… Пол Екер си спомняше за онези стъпаловидни крайбрежни скали, сред които морето образуваше малки лагуни, където мис Олсен обичаше да се къпе… Веднъж тя падна в една такава лагуна, от която не можеше да се измъкне, защото бреговете бяха хлъзгави… Той чу нейните викове и като си помисли за Андромеда, нападната от чудовището, се хвърли да я спасява… Наложи се да я извади гола, както си беше — проклета свенливост! — след много усилия и опасни подхлъзвания…

Същата вечер Линда Олсен си правеше шеги и се смееше на лунната светлина, намеквайки за неговата мъжественост. Само за миг, разбира се, кръвта му неочаквано се разпали… И тази нощ Андромеда погълна Персей… Оттогава…)

Една лакома муха попадна в перките на големия вентилатор.

Бузестият пазител на закона се вее с ветрило.

— Говори се, че Линда Олсен щяла да има дете. Вярно ли е?

— Разбира се.

— И то вследствие на…

— На какво?

— На вашите любовни връзки…

— Не знам за какво говорите.

— Добре, в края на краищата почти е доказано…

— Че детето не е мое.

— На какво се спираме, скъпи докторе!

— Казах ви, мисля, че мис Олсен се луташе насам-натам, преливаше от сили, изпълнена с младост, преобразена от вълшебните прелести на острова. Аз не можех да се грижа за нея… Вие разбирате… Аз се бях посветил тялом и духом на непрекъснато дебнене край локвите и подводните скали, за да наблюдавам чудноватата овулация на рибите… Моите строги привички поставяха между нас една непреодолима, строга стена…

(… Отвъд тази стена всичко беше дива поезия, езическа свобода, в която той похотливо подскачаше като някой сатир подир една опиянена от страст нимфа…)

— Как да се разбира тогава, че Линда Олсен?…

— Позволете ми да кажа… След като се убеди, че аз не бях човекът, който ще сподели младежките й прищевки, тя примамваше ту Бен, ту Джо уж да ходят да търсят плодове заедно… Не виждах в това нищо лошо… Разбирах, че са младежки работи… В началото ми се стори, че мис Олсен се развлича, като ухажва Бен Паркър… Това беше обяснимо, като се има пред вид омразата й към цветнокожите… И наистина забелязах, че Бей и Линда често се губят някъде. Ала не след дълго успях да разбера, че Бен Паркър я избягва… Оттогава (съвсем необяснимо) тя търсеше Джо за своите забавления и похождения… Изглежда, добре се развличаше, понеже я чувах да се смее чистосърдечно… Изненадах се също колко нагизден ходеше негърът Джо, на лунна светлина често тананикаше жалостиви песни под звуците на банджото. Още си спомням една песен, която звучи като любовно признание…

Каква карминена барета,

барета ненагледна!

О, синьо е морето…

Когато и да я погледна,

прилича ми на диня

от Южна Каролина.

Един подиробед, спомням си много добре, аз разглеждах под микроскопа някакви ципи… Унасях се в дрямка поради задухата, когато дочух виковете на мис Олсен. Помислих, че сигурно я е клъвнал корал[1] или може би паяк… Когато се показах, я видях удивен да тича разрошена и да вика… „Помощ! Изнасили ме!“… Забелязах негъра Джо, който, полудял от страх, се спущаше към заливчето, сякаш летеше… Слязох бързо по стръмнината, за да му поискам обяснение, но той успя да седне в лодката, пошушна нещо на Бен Паркър и двамата потеглиха… Без да губя нито минута, аз се качих на издадената навътре в морето скала, за да дам знак със семафора на Базата, но изненадващото, невероятното в този миг беше, че мис Олсен, много кротка и на вид успокоена, се приближи и ме помоли, ако обичам да не бия тревога… Обясни ми, че един скандал можел да й навреди… Предпочиташе насилието да не бъде наказало… Аз, който си мислех, че тя цялата е изтъкана от предразсъдъци, изпитах най-дълбоко благоговение пред нея; реших да я браня, да й помагам и дори да й предложа името си, тъй като в този неин жест виждах зрелост и здрав разум…, От този подиробед, като я гледах все натъжена, аз реших да я разсея и се опитах да я привлека отново към научната работа, която тя не знам защо беше изоставила…

— Извинете. Бен и Джо не се ли върнаха на острова?

— Не, разбира се… Когато комендантът дойде да разследва…

— Какво са измислили?

— Убедили го, че аз искам да бъда самичък. Естествено предпочетох да потвърдя тази мълва… И даже казах на коменданта, че тъй като е настъпило време за мръстенето, да не позволява на неговите хора да се приближават до островчето, защото плашат рибите и дори могат да прекъснат хвърлянето на хайвера… Когато той понечи да настоява, аз го уверих, че Вуду ни е достатъчна за къщната работа… Оттогава нямахме повече развлечения и се отдадохме изцяло на науката и упорити наблюдения във водата… Хаитянката живееше отделно от нас и рядко я виждахме; още повече че тя ходеше за риба и прекарваше дълго в открито море. Плаваше в една крехка лодка, която приличаше на орех сред вълните… Тъкмо тогава Линда си даде, изглежда, сметка, че в корема й…

— Детето! Значи е било на негъра?

— Мога да ви кажа само, че е било нейно. Аз се канех да го призная за мое, ала нещата взеха друг обрат.

Доктор Екер внимателно се ослушва. Струва му се, че долавя в далечината някаква загадъчна песен, сякаш изплувала от вълните, и отново чува дяволския кикот на хаитянката, който го преследва през цялото време.

Съдията настоява:

— И в крайна сметка не бяхте ли сигурен дали детето е ваше или на негъра. Знам, че имахте отношения…

— Точно така. Тя и аз… Вие разбирате. Оттам душевното ми състояние, съмненията. Преди всичко, защото в живота си съм преживял нещо, което ми помага да предчувствувам всякакви трудности. Става дума… Не знам дали вече ви говорих за първия си развод поради неспособност за продължаване на рода… Тъстът ми, който беше богат и страшно посветен във всички тези глупости за произхода, искаше на всяка цена едно здраво, яко и силно внуче, което да наследи името и имота му. Роди се дете, мъжко, но с недостатъци, гърбаво, уродливо… И по-добре, че живя само няколко часа… Изследваха историята на болестите на роднините ми и откриха… Знаете… Няма смисъл да се набляга на тези неща. Тъстът ми ме застави да преотстъпя мястото на някакъв расов мъж с несъмнена плодовитост… На онзи начален провал се дължат успехите ми в научното поприще… Като узнах позорната си съдба, аз предпочетох да се оттегля сред своите книги и се отрекох от семейното щастие. Защо да упорствувам, след като знаех, че децата ми щяха да се раждат недъгави? Затова на островчето гледах да стоя по-далеч от мис Олсен… Все пак нещата не винаги вървят така, както ние искаме. Самотата понякога ни хвърля в прегръдките на сладострастието… Ето че се случи онова и тя чакаше дете, изпълнено с живот, разкошно и красиво, за което предполагаше, че е мое… Аз, който не бях сигурен, че съм му баща, се тревожех… Безпокойството ми растеше ведно с онова, което щеше да се роди… Това беше една неразрешима задача, понеже, ако си правех илюзии, че детето е мое, мислех си за уроди, за ненормални същества, за страхотии; а ако си го представях дете на негъра… представете си!… Утешавах се понякога с тайната надежда, че може би онова приказно красиво място на острова е оказало някакво благотворно влияние върху бременността на момичето… Само затова или може би воден от научния си интерес, аз не поисках да унищожа създаденото от природата. Най-много ме ужасяваше мисълта, че Линда можеше да ме изостави, когато научи за моята обреченост; затова, изправен пред трудния избор на двете възможни раждания, аз предпочетох да бъде негърче… Линда Олсен искаше да я откарам в Базата, за да се грижат за нея, както се полага. Аз й обещавах, но по-скоро бях готов да направя сам операцията тук, на острова, без досадни свидетели, като реших да я приспя, за да не узнае истината преди подходящия момент… Такова беше нетърпението ми, че дните и месеците ми минаваха много бавно… Оставаха още около седем седмици до крайната дата, когато ме обзе мисълта, че може би изчислението е погрешно, понеже нейните оплаквания и силно опънатата й кожа ми се струваха преждевременни… Забравих да ви кажа, че колкото повече напредваше бременността й, толкова по-странни прищевки я обхващаха… Харесваше й да прекарва по цели часове в морето; и въпреки почти уродливия си и неприличен вид, отказваше да облича бански костюм, като твърдеше, че не го понася… В часовете за ядене нямаше никакъв апетит… Но по-късно я изненадвах да яде стриди и разни морски миди живи… През онази нощ гръмотевиците и светкавиците бяха изплашили Линда Олсен. Тя ги гледаше ужасена… Боеше се да не умре на острова… И вече обезумяла от страхотиите на смъртта, призоваваше хаитянката да й помогне да умре спокойно… Аз бях забелязал, че негърката Вуду се занимава в мое отсъствие с разни потайни процедури, за да облекчи болките на Линда… Бурята ревеше в дебелите като въжета дъждовни струи… Бременната се превиваше и гърчеше в леглото, пъшкаше, измъчвана и от сърцераздирателни викове… Аз вече полудявах от напрежение и нерви и предпочетох (друг изход нямаше) да ускоря това, за да спася Линда. В противен случай бях напълно сигурен, че ако продължавах така още един месец, нейният организъм нямаше да издържи… Трескав и докаран до крайно отчаяние, аз се реших да действувам… Сложих й инжекция… След малко тя изпадна в дълбок сън… В такова кошмарно състояние накрая се роди онова. Не искам да си го спомням… Беше нещо уродливо, мъртво, пихтиесто… Опасявайки се, че Линда Олсен може да разбере всичко, аз изтичах в още бурната нощ и хвърлих изрода в морето; така заличавах всички следи или остатъци от неговата уродливост. Оттогава не съм в ред с нервите.

— Не бива да се тревожите. Важното беше да се спаси Линда Олсен.

— Вярно е, спасих я, но ме беше страх, че когато узнае истината, ще ме изостави и предпочетох да измисля лъжата за някакво черно бебе. „Къде е? — викаше ми тя. — Искам да го видя!“ Понеже не умеех да лъжа, аз все повече и повече се заплитах, докато се превърнах за нея в един долен убиец.

(Пол Екер се стряска… Отваря широко очи, сякаш съзира някакво странно видение. Струва му се, че отново чува кикота на хаитянката и тайнствената песен на урагана. Пред погледа му се разстила огромното море и сякаш вижда главата на Линда да изниква от вълните, с изцъклени очи, като че предава богу дух. Само Екер чува нейния глас, който казва:

Не ми харесват негрите… Не мога да преодолея това… Нося го в кръвта си още от малка… Една семейна язва, за която няма смисъл да се говори. При всички случаи признавам, че Джо Уорд не е имал пръст в нашите работи… Ако някой е виновен, това съм аз… Аз те излъгах, Пол Екер, умишлено или от моментно безразсъдство… Или по-точно не съм се преструвала, а стана недоразумение… Вярно е, че красотата на острова ме омагьоса и ме преобрази, накара ме да видя в самата себе си друго момиче, различно от предишното… За мене, клета жертва на обществените забрани, това беше едно чудо на свободата… Там, на острова, нямаше предразсъдъци, които да ме обвързват… Разкъсах оковите и се почувствувах в свои води, искаше ми се да крещя, да се потопя цялата в очарованието на острова… Всичко ми изглеждаше като някакво чудо на природата… Багрите на морето; веселата игра на пяната и чайките; песента на птиците; блясъкът на светлика: изобилието от живот; горещниците и острият мирис на земята подир буря… Всичко говореше за любов, всичко беше един езически химн, който ме увличаше като в сладострастен, похотлив водовъртеж… Младостта ми пламтеше… моето младо тяло се потапяше в безкраен и ослепителен унес… Затова, самозабравила се от радост, аз лудувах боса в дъжда… Исках да бъда един звук във величествената песен на природата… С каква наслада мечтаех да си отмъстя на предишния живот!… Затова се отдадох съвсем естествено на русокосия Паркър… Направих го просто, както го правят птиците край морето… За Бен беше само моментна слабост… Той си помисли за последствията и, ужасен, повече не посмя да се приближи до мене… Избягваше ме… А пък аз го желаех без каквито и да е уговорки… Исках да утоля жаждата си, защото вече беше късно да обуздая своите пориви. И за да го накарам да надвие страха си, реших да му дам повод да ме ревнува, като почна да ухажвам Джо. Няма да отрека, че макар и да изпитвам отвращение към негрите, не ми беше неприятно, а по-скоро весело… Наслаждавах се на пируетите и на хилядите приумици на Джо Уорд… Млад, силен, лъчезарен, той имаше бели зъби и привлекателна усмивка… Въздухът на острова и уханието на пропития с йод ветрец ме караха да го гледам като някой разхубавен черен Аполон… Започнах да си давам сметка, че има опасност да му се отдам, понеже той вече ми го загатваше настойчиво… Виждаше, че е желан и затъваше все повече и повече във веспоглъщащата го клопка… Един подиробед (Бен Паркър го чакаше в лодката, но Джо предпочете да се развлича с мене) аз му хвърлях плодове от едно дърво, когато изведнъж около мене забръмча някаква пчела… Уплаших се и понечих да сляза, но се подхлъзнах… Джо притича, хвана ме в прегръдките си и ме целуна по устата… Сякаш бях повлечена от някаква вихрушка… За малко не паднах, нададох вик и избягах ужасена… Когато ти, Пол, излезе, аз се засрамих да не ти заприличам на някакво смешно момиченце и несъзнателно извиках като побъркана: „Помощ! Изнасили ме!“… Клетият Джо!… Обзет от страх, той побягна надолу по склона, качи се в лодката и пое към Базата, съпроводен от Бен Паркър… След това двамата се споразумяха и не поискаха да се върнат… Негърът беше казал, че видял призраци на острова… По-вероятно е да се е подплашил от бесилката и от призрака на Линч… Бързината, с която ти се захвана да ме защищаваш, и твоите безкрайни грижи, освен предложението ти за женитба (в началото аз не можех да го проумея) ме накараха да приема твоя живот, твоите проучвания… Щях да се омъжа за тебе и детенцето щеше да си има по-достоен баща от русокосия моряк… Когато ми стана зле… Спомням си, че същата нощ валеше страшно… Проблясваха безброй светкавици… Стряскаха ме гръмотевиците и грохотът на морето… След това не помня нищо повече… Когато се събудих, беше вече сутрин… Сетих се за дъщеря си… Не знам защо си мислех, че е момиченце, с хубаво личице и мънички ръчички, които щях да целувам… И щеше ли да прилича на Бен?… Отворих очи… Бях сама в стаята… Помислих си: „Какво ще стане с Пол Екер и с моето момиченце?…“ Извиках. Никой не отвърна. Внезапно чух твоите стъпки. Почаках с надежда. Ти влезе… Какво ти имаше? Забелязах, че си угрижен, с мокри дрехи, с мрачно лице. „Горкият! — помислих. — Навярно се е уморил много.“ Ти се приближи до мене с безкрайна нежност; целуна ме по слепоочията; говори ми за твоето предложение за женитба и дори каза, че още малко и ще се върнем обратно във Филаделфия… Аз, разбира се, само настоявах и копнеех да видя детето си, но ти не ми обръщаше внимание… Продължаваше да говориш, като че нищо не се бе случило… Тогава ме обзе страшно подозрение и настоях да ми го покажеш, а ти почна да мънкаш. Най-напред обясни, че си направил всичко възможно, за да го спасиш. После, съчувствувайки ми, каза, че момиченцето е негърче… След тая лъжа ми светна пред очите. Добих ясна представа за убийството… Веднага разбрах, че си убил дъщеря ми от ревност към Бен Паркър. Много добре знаеше, че е от него… Уби дъщеричката ми, моето малко, хубаво, прелестно детенце!… Убиец, убиец!…)

Съдебният служител чука нетърпеливо с молив по масата, сякаш за да привлече вниманието на подсъдимия.

После, съвсем спокойно, изказва мнението си:

— Самото корабокрушение; а може би и получените удари са засилили до такава степен краските на вашите постъпки, че те са се запечатали в паметта ви е отвратителното чувство за вина. Все пак това, което сте направили през оная нощ, е правилно. Кой ще вземе да ви обвинява, че те сте запазили някакво недоносче?… Ала аз държа да узная кое ви е накарало да седнете в една крехка лодка, в бурята, заедно с Линда Олсен. Аз си помислих, че тъй като не сте вярвали, че ще можете да я оперирате, вие сте поискали да я откарате в решителния момент в Базата; то причината трябва да е била друга. Така ли е?

(… Как да обясни на съдията голямата истина, щом колкото повече приближаваше към нея, тя му се струваше все по-недействителна. И той самият почваше да се съмнява в онова, което беше установил с ръцете си, въпреки незаличимото все още усещане за чудото. Как да го накара без никакви доказателства да разбере, че онова свръхестествено нещо не беше сетивна измама? Пол Екер добре знае, че ако заяви известната само на него истина, ще доведат някой психиатър, за да го прегледа. Все пак той мисли само за това… Същата нощ, докато бурята развихряше своя ад от светлини и грохоти, той, закопнял да разбере истината и вече уморен да гледа страданието на Линда, реши да я приспи… В този миг се появи странната загадка… Той видя едно нежно розово много мило личице и две възхитителни гладки ръчички… Толкова се зарадва, че за малко не забрави раждането… И вече жадуваше да вземе в ръцете си детенцето, за да го почувствува свое, прекрасно и здраво, когато то подскочи, перна с опашка и отхвръкна на леглото… Той се вцепени смаян и очакващ, сякаш от един негов жест зависеше мирът на света… Това, което лудуваше пред него по чаршафите, беше жив мит: една розова риба като красива мряна, но с човешко тяло, немирни ръчички и ангелско личице… Това нещо с женски черти приличаше напълно на сирена… Той им се беше възхищавал в произведения на изкуството, в стихове… Още си спомняше божествените хекзаметри на Одисеята; ала никога не беше помислял, дори за миг, че нейната дъщеря… Дявол да го вземе!… Откъде идеше нейният загадъчен произход?… Спомни си, че когато Бен и Джо си заминаха, тоест когато Линда отново се посвети покрай него на изследванията, една сутрин, с първия светлик, те отидоха да се изкъпят сред скалите. По едно време тя го извика, като му правеше знаци иззад някаква преграда… Нейните възбудени движения показваха, че е видяла нещо много важно… Той се наметна набързо и като приближи до нея, двамата станаха свидетели от брега на една любовна сцена — една поема на природата… Във водата плуваше огромна риба с великолепни цветове… Седефеното животно (беше самка) се подпря на своите перки, пусна хайвера си на пясъчното дъно и изпълнило задачата си, се отдалечи с леки вълнообразни движения… След малко пристигна един напет самец, заплува старателно над хайвера и като се настани удобно, с обредна тържественост го покри със своята белезникава роса… Задоволил нагона си, той се отдалечи самоуверено… Животинската разновидност беше спасена… Заслепени от научната страст, Линда и той се гмурнаха, за да наблюдават отблизо овулацията… В несгода ги свързваше науката… Впечатлението от видяното, хладката вода и възбуждащият мирис на онова смешение… Само като си помисли за това, нервите му се опват… Беше повик на кръвта, който те не можеха да потушат… Беше присъдата на природата… И те не устояха сред онази пихтиеста материя…

Всичко беше съвсем ясно: малката сирена с розова кожа имаше океански прадеди… Беше съчетание межди риба и човешко същество… Все пак страстта към науката го завладя. Тя бе по-висша от неговата наследствена несполука… И забравил подигравката, която му изигра съдбата, той се замисли какво влияние ще окаже това върху него… Нищо на света не можеше да има по-голямо значение от този научен факт. Неговото име щеше да лети върху крилете на победата, на славата на гениалността… Всички университети щяха да му отдават почести и да го удостояват с ордени… И вече виждаше името си по обявите, които разгласяваха славата на Пол Екер, когато забеляза, че сирената губи жизненост и нейните подскоци стават все по-редки и по-редки, като на изхвърлените на плажа риби… Разбра, че тя скоро ще умре вън от морето — нейната естествена среда… Вече едва отваряше уста, гърчеше се, задушаваше се, в едно последно усилие към живота или към смъртта… О, в този миг той би дал всичко, за да я спаси… Взе я най-внимателно в ръце и бързо се затича към морето… Първите лъчи вече възвестяваха зората, а ураганът беше стихнал… Продължаваше да вали само ситен, лек, неспирен дъждец… Той влезе във водата почти до пояс и потопи сирената с обредност като при кръщене… Забеляза, че тя малко по малко се съживява. И когато видя, че опашката й вече се поклаща леко във водата, той я пусна да се пораздвижи, за да види дали плува. Това беше явно неблагоразумие!… Не биваше изобщо да опитва… Сирената плесна силно с опашка, изви се и макар че той поиска да й попречи, тя се гмурна светкавично… само за миг видя как заблестя в прозрачната вода и когато я изгуби окончателно, остана като гръмнат… Беше позволил славата да се изплъзне от ръцете му и всичко бе станало толкова бързо, че на Пол Екер му се стори, че вижда насън валма от мъгла… Как да обясни на Линда тази загадка? Как да я накара да повярва в онова, което той самият бе осъдил на съмнение?)

Съдията настоява:

— Ако всичко това се е случило, защо пренебрегнахте бурята в онази крехка лодка заедно с мис Олсен? Тя не можа ли да се примири, да приеме нещата, както са?

— Наглед наистина се примиряваше и твърдо вярваше на това, което и казах… Аз бях внимателен към нея и накарах хаитянката да дойде да я гледа… Беше доста отслабнала и трябваше да се възстанови с усилващи средства и бульони… Когато се почувствува укрепнала, аз я придружих няколко пъти в нейните разходки и тъй като дъждовете постепенно спираха, продължих изследванията си сред скалите… Тъкмо тогава забелязах някои промени у Линда, които ме накараха да бъда нащрек… Линда се измъчваше от нещо, което не можех да си обясня… Нападаха я внезапно морските призраци, за които бълнуваше нощем… Светът на сънищата за нея беше свърталище на бедствия, от които се избавяше, събуждайки се е викове на ужас… Не смееше да заспи, защото се виждаше обкръжена от рибовидни чудовища, които танцуваха в някакъв странен кръг от смях, песни, пяна и пляскане на опашки… Нещо като неравномерно движеща се въртележка, сред чийто вихър й се струваше, че пада и потъва в лепкав и толкова студен свят, че нозете й се вцепеняваха… Аз трябваше да ги търкам, защото се вкочанясваха, а тя казваше, че ги чувствува като парчета лед… Старата хаитянка беше на мнение, че това е на ревматична почва, тъй като Линда Олсен прекарваше с цели часове в морето не само заради радостта от къпането, но и да поддържа противния си навик да се храни с живи мекотели… Тази чудновата прищявка, която преди отдавах на бременността, се изостри до такава степен, че не можех да я понасям… От лакомия не правеше разлика между водорасли и голи охлюви… Видях я да дъвче и да поглъща медузи с насладата на човек, които гълта желирани бучки…

Съдебният служител не успява да прикрие гримасата си на погнуса.

Объркан, той не знае какво да каже и обяснява:

— Както виждам, става дума за някаква странна лудост… За щастие психоанализата…

— Няма по-добър лек от слънцето, морето и въздуха!… Лошото е, че конфликтът постепенно се изостряше с прояви на страх…

— Дължащ се…

— На някаква неизвестна сила… Тя обясняваше, че се чувствува претегляна от някаква възхитителна прозрачна пропаст… Това знамение за удоволствия, свързани може би с мъчение, я докарваше до противоречиви изблици на отвращение или влечение, както се случва с неопитната девойка, която, изпаднала в похотлива съблазън, обуздава желанието си от страх за вината… Тази мъглява мисъл на нейното объркване придобиваше понякога прелъстителния образ на тритони, които я възпираха, като пееха мръсотии или лудееха с пиянски кикот… оттам постоянният й стремеж да пляска сред вълните; толкова силен, че понякога тя ставаше от леглото като лунатичка и гола се отправяше с големи скокове към плажа… Тези признаци ми подсказваха нейната съдбовна участ да се превърне в сирена… Трябваше да я догонвам, за да я събудя и да я върна в леглото… В това състояние на унес тя ми говореше и разсъждаваше, без да забелязва своите постъпки… Една вечер ми призна, че е влюбена в морето и прелъстена от него, уверяваше, че ще дойде мигът, в който ще трябва да му се отдаде завинаги… Като размишлявах над това, аз се сетих за Глауковия комплекс, за който се писа толкова във вестниците… Навярно си спомняте как този митически герой изял някакви треви и почувствувал такова влечение към морето, че не могъл да възпре слепия си порив… Клетникът нямал друг изход, освен да се предаде… Скочил във водата и нереидите го превърнали на тритон или в нещо подобно… В моята дисертация аз се опитах да докажа, че подобен комплекс се среща много често в наши дни… Странната болест се проявява в различни състояния, които започват с лекото и прелестно гмуркане и стигат до нещастното самоубийство, когато удавникът, с отворени очи, лежи върху водорасли, които понякога заменят покрова…

Съдията леко потреперва. Неприятното чувство го кара да изрази раздразнението си:

— Щом знаехте, че конфликтът може да стигне до такъв зловещ край, защо проявихте небрежност? Защо не потърсихте помощ?… Мисля, че най-правилно би било да я отведете в Базата.

— В никакъв случай.

— Защо? Може ли да обясните?

— Чисто и просто, защото Линда беше за мене единственото опитно поле. О, вие не знаете какво означава това за един учен… Аз исках да направя своите заключения върху този нов комплекс, което би било невъзможно без надлежното изучаване на постепенното му развитие, докато намеря лечебно средство… И макар този помисъл да ви изглежда себичен, той беше единствен… Щом бях в състояние да излекувам Линда Олсен, защо да се признавам за победен?… Щеше да бъде сметнато за провал от моя страна. Да оставя другите колеги да се заемат със случая ми се струваше нелепо. Разбирате ли?… Моята теория за комплекса щеше да се сгромоляса. По тази причина…

— Вие дръзнахте да проявите небрежност към един живот…

— Не! Това не! Заклевам ви се! Кой друг, по-способен от мене, можеше да се погрижи за нея, още повече, че в нейния случай аз не виждах обикновен пациент, а нещо, тясно свързано с моите чувства? Страстта ми към науката не беше чак такава, че да пожертвувам Линда Олсен. Тъкмо обратното… Живота си бих дал, за да живее тя… Аз исках да я лекувам, следвайки един предварително установен план… Лошото е, че ние понякога откриваме съвсем неподозирани от пациента признаци… С пълно право казват, че болестите ги измисляме ние, лекарите… В случая с Линда Глауковият комплекс ме увлече до такава степен, че говорех само за него. Може би всичко това имаше обратни последици.

— За какво намеквате?

— Не знам… Предположения… Може би моето настояване я накара да мисли, че е възможно да се превърне в сирена.

— Продължавайте.

— Аз наистина видях, че у нея се проявяват признаци като при Глауковия комплекс… Например забелязах, че парализата на краката й до известна степен беше мнима, тъй като тя можеше да ги мести… Тя наистина си представяше, че са свързани, сякаш нещо невидимо им пречеше да се движат поотделно… Постоянно ги опипваше неспокойно, понеже й се струваше, че кожата й става все по-лепкава и по-лепкава… Несъмнено болестта се развиваше, без да мога да открия нещо за нейното лечение…

Като размишлявах за причините на нейното страдание, аз си спомних, че в нощта на раждането най-много я развълнува неукротимият грохот на урагана. Гръмотевиците и светкавиците, ревът на морето и свистенето на вятъра й втълпиха мисълта за неминуема гибел, в която всичко потъва… Значи не беше мъчно да си представя, че едно подобно въздействие можеше да й бъде полезно… Затова аз очаквах с голямо нетърпение бурята… Не знам защо се бавеше… Вие знаете, че по островите на тропика дъждовете са чести. Хубавото време трае малко седмици… Но сякаш за да ме отчаят, дните бяха от прекрасни по-прекрасни… Та дори си мислех, че самите природни стихии се опълчват срещу моите планове… И действително излизаше, че когато ми беше нужно безветрие, за да изучавам хвърлянето на хайвера, изливаше се такъв силен дъжд, и се образуваха такива пороища, че водата ставаше мътна; а когато ми трябваше някакъв циклон, не полъхваше и най-лек ветрец.

— Както се вижда, вината не е била ваша — казва съдията. — От това, което разказахте, успях да направя извода, че мис Олсен е била само жертва на съдбата… Ако ме интересуват фактите, то е, както ще забележите, за да ви освободя от чувството за вина, което ви измъчва, а не че се съмнявам във вашата невинност. Продължавайте, докторе.

— Може би не съм ви разказал всичко в подходящата последователност, но си спомням един признак, който увеличи тревогата ми. Една сутрин се бях поотдалечил малко сред дърветата с намерение да ида на лов, но изведнъж заваля и аз реших да се върна. Като стигнах до издадената в морето скала, разбрах, че е краткотраен, преходен дъжд и разсеян се спрях да погледам стремителния полет на чайките. Неочаквано видях Линда Олсен, гола, да подскача към вълните… Побързах да сляза, за да я отведа отново в леглото… Хаитянката бе излязла със същото намерение, но когато видя как болната се върти при всеки подскок, тя се разсмя нахално, както се смеят всички негри. Когато я чу, Линда Олсен веднага показа, че й е неприятно… Аз помислих, че подигравката може да бъде подтик за нея и като види, че й се присмиват, болната ще престане да скача и ще проходи нормално… Като си мислех за това, а и заразен от веселостта, аз също се разсмях; така че Йейа и аз заобиколихме Линда, смеейки се… Това, което предвиждах, не се случи, понеже, без да може да се обуздае, Линда изгуби търпение и продължи да подскача разярена; изтощена напълно и вече побесняла, тя се просна на земята и почна да крещи, обзета от пристъп на истерия… Побързах да й помогна и когато се приближих до нея, забелязах, че се задушава от недостиг на въздух. Не знам защо си помислих, че най-разумно ще бъде да я отнеса в морето… Така и направих. Затичах се и когато я хвърлих във водата, се изненадах… Линда се смееше щастлива, като че й нямаше нищо и извиваше странно тялото си, пляскайки със събрани крака. Вече не се съмнявах, че морето, щом е причината, може да стане и лекарството за нейното преобразяване. Само като се потопи в него, тя ще може да се спаси, ако в тази борба морето не я надвие и покори завинаги… И така стана в действителност…

— Смехът на хаитянката нямаше ли неприятни последици?

— За нещастие, мисля, че имаше. Тази подигравка беше злокобна поличба. Както може да се предполага, от този ден Линда не понасяше край себе си Вуду. Онзи пронизителен кикот беше наранил нейната чувствителност по такъв начин, че го чуваше навсякъде: в рева на морето, в шепота на вятъра и в песента на морските птици. Понякога се събуждаше и затуляше с длани ушите си, за да не чува смеха и някаква тайнствена песен, която я измъчваше, без да разбира как… На мене самия, когато се събудих една нощ, за да се погрижа за нея, ми се стори, че чувам… Вие разбирате… Вече бях изнемощял… Спомням си, че когато се освободи от ужасния кошмар, тя ми призна, че вече е много близо до своето отвратително и пълно преобразяване… Беше сънувала, че е в морето, превърната вече в сирена и изпитала какво значи краката ти да са се превърнали в опашка… „Не искам това да се случи!“ — казваше ми тя. — „Не ме оставяй!“ И се хвърляше на врата ми и плачеше… На следния ден, вече поуспокоена, тя ми направи най-странното си признание… С леко лукавство и свян ми каза, че видяла някакъв едър тритон с дълги къдрици и гъста руса брада като моята… Когато възкреси съня си, тя се разсмя весело… Изглежда, тритонът я бе ухажвал доста грубо. Изблъскал я, без много да му мисли, на плажа и там със сумтене и жестоко хапене я обладал. „Още усещам неговите ухапвания по цялото си тяло“, каза тя.

Съдебният служител си вее отегчено с ветрилото и леко кашля.

Екер продължава:

— Не знам защо ви разказвам всичко това… По-добре е да ви предам, без заобиколки, страхотната развръзка… Ще ми позволите ли да пийна глътка вода?

— Разбира се, докторе.

Пол Екер пие.

— И така…

— Вятърът се бе променил, а морето, леко развълнувано, беше сигурен признак, че скоро ще дойдат дъждовете… Изглежда, че въздухът, зареден с магнетични токове, така възбуди през тези нощи Линда Олсен, че тя всеки миг избухваше. Искаше да излезе на всяка цена. „Имам среща с морето!“ — викаше… Аз бях вече уморен и извиках хаитянката, за да ми помогне да я опазя… И така вървяха нещата, докато настъпи бурната нощ… Дъждът дойде с шумно шествие от гръмотевици и светкавици. Свистенето на вятъра се смесваше с грохота на вълните… Всичко предвещаваше, че приближава страхотен ураган… Аз наблюдавах Линда Олсен, за да видя въздействието на тресящия се въздух върху нея… И се убедих, че моята диагноза е правилна, защото я видях да се успокоява и от погледа ми не убягна даже това, че бе забравила за сковаността на нозете си. Когато забелязах, че спи, сметнах, че кризата е преминала и като видях, че хаитянката се готви да си тръгва, аз се осмелих да я освободя… „Няма опасност — й казах, — можеш да си идеш.“ Хаитянката ми обясни, че искала да си тръгне, защото лодката се удряла в скалите и тя искала да я извади на сушата. Щом затвори вратата, аз се почувствувах страшно уморен, изтегнах се в хамака и запуших… Не мисля, че съм имал време да запаля Лулата, понеже скоро дълбоко заспах.

Изведнъж ме събуди силен грохот. Вратата беше отворена. Навън ураганът яростно ревеше, а вятърът развяваше пердетата. Внезапно помислих, че хаитянката навярно не е затворила добре вратата, ала когато потърсих Линда, не я намерих. Напразно претърсвах къщата. Неочаквано осъзнах, видях нещастието. Втурнах се в дъжда към плажа. Нощта представляваше един ад от гърмежи и светлини.

Почнах да викам:

— Линда Олсен! Линда Олсен!

Никой не ми отвръщаше… Старицата беше примъкнала лодката си до брега, но вятърът и вълните й пречеха да я изкара на сушата… Продължаваше да вали здравата и бурята свиреше в мрачната нощ някакъв концерт от вой и гръмотевици… Качих се на скалите и в светлината на една светкавица ми се стори, че виждам Линда Олсен, отнасяна от течението в открито море. Извиках я отново, сложил длани на устата.

— Линда Олсен!!!

Стори ми се, че нейде далече чувам гласа й да зове скръбно.

Изтичах на плажа, скочих в лодката и отблъснах настрани старицата.

— Вече е излишно! — промърмори тя.

Грабнах веслата и подкарах лодката навътре в морето. Като се борех жестоко с вятъра и яростните вълни, аз се приближавах към мястото, където мислех, че я бях зърнал. Светлината на светкавиците я осветяваше отвреме-навреме и аз я виждах да плува по течението или я изгубвах от погледа си. Но сега си давам сметка, че навярно изобщо не съм я видял, нито пък съм чул нейния сърцераздирателен вик. Може би е било само сетивна измама. В действителност, когато ми се струваше, че я наближавам, аз я виждах по-далечна. Докато дойде един миг, в който, изчерпал силите си, изгубих чувство за нещата около мене. Не си спомням дали съм вдигнал платното, нито дали течението ме е разбило о скалите на близкия остров. Не си спомням също кога съм сложил баретата на главата си. Може би е било на излизане от колибата. Ала не мога да забравя — това навярно се дължи на безумния страх, от който бях обзет, или на шума от дъжда, — че нито за миг не престанах да чувам скръбния зов на мис Олсен и някаква тайнствена песен.

… Как съм стигнал на плажа? Не знам. Може би съм се лутал сред скалите, докато съм паднал изтощен върху пясъка. Но едно е вярно, че когато се съвзех от припадъка, зората вече се сипваше и бурята беше утихнала, а аз продължавах да чувам в себе си далечния ек на оная песен, преплетен с глухия отзвук на морето, сякаш цялата ми душа се беше превърнала в някаква великанска раковина…

Бележки

[1] Отровна змия. — Б.пр.

Край
Читателите на „Червената барета“ са прочели и: