Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Корекция
vanj (2010)
Сканиране, разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2010)

Издание:

Латиноамериканска фантастика

Първо издание

Съставители: Фани Наземи, Румен Стоянов

Редактор: Екатерина Делева

Художник: Гилермо Дейслер

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Бети Леви, Трифон Алексиев, Тодор Чонов

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

1

Днес отделението е почти спокойно въпреки оглушителния шум на високоговорителите, от които неспирно се носи синкопирана музика. Привикнал съм на тая музика; от доста време вече я слушам непрекъснато. Ако отведнъж спре, тишината би станала толкова непоносима, така тежка, че тъпанчетата ми ще се разтегнат като благосклонен химен.

Вън навярно продължава празникът, автомобилните ралита, уличните историйки и разточителството от цветове. Родил съм се много късно, за да мога да избягам от всичко това, и много рано, за да се чувствувам наистина част от него. Аз съм само един зрител по принуждение.

Днес тук беше Лу, един от шефовете на клана, на който съм подчинен. На шестнайсет години и среден на ръст. Мускулите на тялото му се очертават под тесните жарсени ризи. Носи винаги черни ботуши, възголеми за него — сигурно от баща му, — и малък камшик в ръка. На всяка крачка плющи с него в такт с музиката, която се разлива от високоговорителите.

Винаги го следва група момичета. С малко момчешки вид, както всички сега, с плътно прилепнали панталони и без грим. Много млади са, а една — най-млада от всички. Това е Кристина. Нейните големи сини очи изглеждат постоянно блуждаещи. Познавам ги — винаги влажни, но не от плач.

Навеждам глава и се присъединявам към двойната редица, която се проточва след Лу. Той изисква това от нас и докато се движи бавно, ни гледа някак изпитателно; иска да знае дали сме във форма, иска да открие в нас първия признак на слабост. Изпълнява дълга си и държи нещата да са наред, както го налага новото положение.

2

Спомням си деня, в който ме обхвана пронизващото чувство за промяна. На пръв поглед, ден като всички останали. Събуждаш се, усещаш тръпката от допира на студената вода до тялото, изваждаш сивия костюм. Докато закусвах, имах чувството, че нещо ме очаква на излизане.

Когато отворих вратата на апартамента, музиката ме блъсна предизвикателно в лицето като шамар. Връхлетя ме неочаквано оргия от звуци. Да слушаш оглушителната смесица от шума на всички радиоапарати, грамофони и музикални инструменти, които може да има в една сграда, в седем и половина сутринта, когато си тръгнал за работа, е най-малкото обидно.

Първо си помислих, че съседите ми изведнъж са се побъркали. После поразмислих и си казах, че вероятно са си устроили празненство, което е продължило доста до късно. Спомням си, че се почувствувах пренебрегнат.

В сградата няма асансьор и като минавах по коридорите, забелязах, че всички врати са широко отворени. Отвътре идваше този адски шум. А изправени в рамките на вратите, опрени безразлично на стените, облакътени на перилата на стълбите, стояха юношите от сградата.

Невероятно учуден, помислих си. Никога не стават толкова рано. Едва тогава си припомних, че училищата бяха затворени поради масово отсъствие. Ненадейно и тихомълком учениците бяха престанали да ги посещават. А аз, тъй като съм ерген човек, без ангажименти, никога не следях тези събития. И тогава се сетих за коментариите на родителите, за заглавията във вестниците, за засилването на престъпността, в която любителски взимаха участие младежи от всички социални слоеве. Изнасилени учителки, улични сбивания между враждуващи банди. В Лондон някакви мамини синчета, организирани в клан, хвърлили родителите си във водите на Темза. В Мексико банда размирници накарали мариачите от площад „Гарибалди“ да свирят сърф и туист вместо коридос и ранчерас[1]. Странни неща ставаха навсякъде. Юношите гледаха втренчено възрастните в очите, без да мигнат. А те навеждаха засрамено глава. В продължение на доста време престанаха да се смеят и градовете изглеждаха празни и сиви. После изведнъж се засмяха в един глас и смехът им разтресе стъклата на църквите, изостри до крайност нервите на възрастните. Виждаха ги да се събират тайнствено на групички по кьошетата и в дъното на улиците да заговорничат.

Трябва да си призная, че събитията ме изненадаха. Това, което се случи, нито се поддава на описания, нито има някакво логично обяснение. Почти съм склонен да вярвам, че някакъв извънземен дяволски мозък го е измислил.

Първите ми трудности започнаха, когато се опитах да мина през групата, насядала по стълбите. До този момент си позволяваха само да щракат с пръсти — със средния и палеца — в такт с адската музика, като минавах край тях. Това щракане се е превърнало в нещо злокобно. Чува се навсякъде. Когато се съберат повече на едно място, прилича на гръмотевица.

Проправих си път между тях, сподирян от празния и безразличен поглед на едни и подигравателния на други. Изведнъж ми препречиха пътя, а устните им се движеха, примляскваха. Момчета и момичета, вкупом, като цветна стена. Оглушителният шум ми пречеше да чувам. Попитах какво става. Едно високо недодялано момче изкрещя нещо неразбираемо. Аз също извиках, докато се боричках сред телата им, за да изляза. Стена от пъргави тела — жълти и сини, черни и червени, налетя отгоре ми. Ръбчетата на боксовете се забиха в гладките мускули, веригите раздраха гърба ми, а върховете на ботушите им старателно търсеха слабините ми.

Преди да загубя съзнание, ги видях да се въртят в кръг над мен, уловени за ръце, и да пеят същата порочна и в същото време детинска мелодия, която високоговорителите повтарят неуморно от толкова време.

3

Почти вярвам, че това никак не ме интересува. В края на краищата, добре я карам, жив съм. Вярно е, че бях опозорен, че прежното ми достойнство е загубено. Но в замяна на това сега откривам усещания, които по-рано познавах само бегло и които започват чудновато да нарастват. Всичко прилича на чудовищен празник, мислите не се развиват, а струят от мозъците и веднага се оформят, подобно на някаква течност, която внезапно се втвърдява. Всичко, което трепти, се запазва, останалото се отхвърля. Отхвърля се сивото, нюансите. Остават само контрастите, образувани от светлината и постоянното движение. Лу бавно обхожда с поглед човешката редица. Гледа ни внимателно, повдига брадичка, забива показалец в коремите, взира се в начеващите бръчки около очите, в ъглите на устата, в челата едно подир друго.

Наближаваме тридесетте години и сме само мъже. Жените на нашата възраст са в друго отделение на същата тази сграда. Понякога ги чуваме да викат почти в един глас и не знаем в знак на протест или от удоволствие. Виждали сме ги да минават, всички са красиви и много от тях носят деца в ръцете си. Сенките под очите им оставят върху лицата отпечатъка на дълбока синкава патина. Тяхното отделение е просторно и удобно, макар да е малко занемарено. Те не оправят нищо, нямат никакви занимания.

Подбраха ни по някакъв особен критерий. Въпреки че хубавата външност е взета пред вид, очевидно това не е било най-важното. Търсили са друго нещо — израз на вътрешна енергия и динамика. Търсили са бляскави, дори твърди погледи, едри и дълги кости, яки челюсти. Лу непрекъснато гледа ръцете ни, дланите на ръцете ни. Достатъчно е да открие по тях студеното присъствие на потта, и един по-малко в нашето отделение. Без съмнение Лу знае какво прави.

4

Всичко се завъртя във внезапна вихрушка, притъмня. Изведнъж сред онзи вихър се появи една светлинка, която закръжи в него, образувайки овална дупка. Илик, откъдето отново изскочих на бял свят. Събуди ме музиката, същата онази музика, която се разнася от високоговорителите, загнездени из всички ъгли на града, скрити под креватите, вградени в стените, закачени високо на телеграфните стълбове, заместващи камбаните на църквите, разпръскващи тази извратена и детинска музика, която, види се, е движеща сила на всичките им действия.

Спомних си налудничавото им хоро над тялото ми и болката отново обхвана мускулите ми, и костите ми запращяха.

Около мен се беше струпала неспокойна група от сиви лица, от безцветни лица, от зрели лица. Устните им издаваха изненадата, ужаса, умората. Някои изглеждаха наперени, надути, разгорещени от негодувание. Лица на всезнайковци, с предизвикателен профил, с израз на накърнено достойнство. Сериозни лица, мажорни. Гласовете им заглушиха музиката:

— Това е нетърпимо.

— Защо никой не предприема нищо?

— Непоносимо, неокачествимо, непростимо.

— Непоправимо е. Вината е наша. Само наша.

— Децата ми, децата ми. Къде са децата ми?

— Полудели са. Полудели!

Гласове хрипкави, изнемощели. Питат, търсят обвинение.

— Не са луди. Знаят какво искат.

— Какво искат?

— Да са сами, да са свободни, да обикалят насам-натам, да слушат музика, да танцуват.

— Защо не са го казали? Защо не са поискали разрешение?

Пресекливи хълцания, натъртени хули. Джазова музика от високоговорителите. Търсещи, питащи гласове.

— Искат и да се любят.

— Непрекъснато искат да се любят.

— Искат да мислят самостоятелно.

— Не е вярно. Те не мислят, искат само да се клатят, да се кълчат, да се базикат, да се любят, да се смеят, да се карат.

— И ние сме се клатили, кълчили, базикали, правили сме любов, смели сме се и сме се карали.

— Не е вярно. Поне не непрекъснато.

— Непрекъснато сме воювали, интригантствували, преследвали сме негри, ходили сме на литургии, късали сме плакати по стените. Престанахме да четем, поглъщаме информация, изнамираме машини без разум, измисляме дъмпинги, високомощни коли и тези високоговорители с висока честотност, които наводняват света с екстравагантната си музика.

Гласовете се сливаха в хаотичен и гневен ропот на безсилие, всред мрака на затвора.

— Някой им помага, невъзможно е сами да са свършили всичко това. — Гласовете се стремяха да разгадаят непонятното. — Целият град е в ръцете им.

Завзели са властта, господари са на всичко и навсякъде, едно гъвкаво болшинство, което се изплъзва, скача, подритва от радост. Унищожили са оръжията, прекъснали са съобщенията, всичко е тяхно. Танцуват и се смеят по улиците и се кичат с цветя. По-малките момчета носят костюмите на бащите си, пушат лулите им, пурите им. По-малките момичета носят висок ток и найлонови чорапи, и всичко това прилича на карнавал, на маскарад на млади хора, плъзнали навсякъде из града, отприщени реки от дълги коси, обръчовидни поли, жълти ризи и плътно прилепнали черни паги талони.

Изведнъж в коридора се зачуха стъпки от ботушите на млад човек, вратата се отвори и сноп светлина шибна посърналите лица, затлъстелите тела, отпуснатите тела, които по-късно щяха да станат жертва на розовия газ. Отстъпиха.

— Подредете се в редица, за да излезете в коридора. — Подчиниха се. — Може да говорите, ако желаете. — Млъкнаха. Редицата се повлече бавно по коридора. — Вие. Да, Вие! На колко години сте? Да, вие. — Тогава за първи път видях Кристина. Беше дребно момиче, облечено в пуловер, с черни мрежести чорапи. Докато говореше, от устата й излизаха струи топъл дим.

— Тридесет и една.

— Излезте от редицата, елате с мен. — Погледнах влажните й очи и я последвах.

Пресякохме улицата, за да стигнем до тази сграда. Не се забелязваха следи от насилие. Само изблици на безпричинна, безразсъдна радост. Носеха се като ята от крясъци и цветове. После се изгубваха зад някой ъгъл и оставаше само музиката на високоговорителите по високите стълбове, над празните булеварди. Гласчето й ми заговори, без тя да извръща лице, за да ме погледне:

— Спасих те.

— Спаси ме. Защо?

Обърна се и аз видях големите й влажни очи, притисна се в мен и сгуши личицето си в рамото ми, разтърсвана от странни хълцания, които не бяха плач.

После ме доведе тук.

5

Днес Лу ревизира работата ни. Ние сме избрани индивиди от всички раси. Изпълняваме задълженията си бавно, без да бързаме. Казаха ни, че искат от нас качество, съвършено изпълнение, без насилия. Вършим работата, която те не желаят да изпълняват. Нашето отделение прилича на римска баня. Ученичките лудуват като млади чайки, някои са бременни. Кристина идва всеки ден в този час за урока си е мен. Обаче днес поиска разрешение от Лу да остане. Позволи й и тя се съблече и си сложи униформата на колежанка.

6

Сега ме измъчва това, че всичко ме отвращава все по-малко. Радваме се на относителна свобода, можем дори да излизаме. Знаем, че е безполезно да опитваме каквото и да било. Още повече че никой и не мисли за това. Всичко е под техен контрол. Те са навсякъде, пъргави като маймунки и безпричинно весели. Раздразнителни са, също без причина. Като че ли са от друга раса, от друга планета.

Онзи ден видях президента, Биг Боу, както му казват. Докато вървеше бавно по главната улица, той нито за момент не престана да наблюдава всичко около себе си е разяждащ като сярна киселина поглед. Държеше бутилка разхладително и устните му всмукваха от цигарата бавно и непрестанно, сякаш без желание.

Дясната му ръка е свита като дъга край тялото, сякаш е каубой в очакване на двубоя.

Носеха се вълни от музика, от погледи на момичета и от веселие. Въздухът беше наситен със сладникавия мирис на кленов сироп и презервативи. От прозорците се разнасяше ароматът на дъвките.

Имаше лунички и кафяви очи на пост край ъглите, черни коси и тъмни лица; хванати всички за ръце с невинен и игрив вид. Зададе се някакъв парад на открити коли в малиненочервено и отпред вървеше той, а младежката тълпа се стичаше на улиците по пътя му, образуваше пъстър трепкащ килим и после тръгваше след него, следваше го; вървеше зад широкия му, леко приведен гръб, зад гъвкавата му походка.

След него се поклащаше електрическата му китара, увиснала безжизнено, като знаме. Отвреме-навреме се поспираше да послуша музиката. Пощракваше силно и ритмично с пръсти и тялото му се разтърсваше от конвулсии. В този момент възбудата на тълпата стигаше до пароксизъм. Истерични крясъци, разкъсани дрехи, епилепсии. Аз самият се усетих да се гърча, със странно разкривена уста, повтаряйки припева, който напиваше в хор полудялата тълпа. Малко по малко се успокояваха, президентът изминаваше по няколко преки и всичко започваше отначало, като някакъв обред. Министрите си бяха оставили прекалено дълги коси и съвсем приличаха на хермафродити. Кожата им беше бледа, с нездрав тен, а те — високи и много наконтени. Придвижваха се в открити леки коли и всеки от тях държеше, удряше или свиреше на някакъв инструмент. Музиката се разнасяше ритмично сред тълпата, която признателно се гърчеше по пътя им.

Беше особено красиво, въпреки всичко. Още си спомням последната оргия, под светлината на кладите от горящи книги.

7

Трябваше да удовлетворя властния повик на Кристина. Ако не се отзова веднага, възможно е да доложи на Лу и наказанието няма да закъснее — съдбата, сполетяла всички безследно изчезнали възрастни.

Страхувам се да не би да се събуди Кристина. Заспа с широко отворени воднисти очи, но не ще закъснее да се събуди и да щракне нетърпеливо с пръсти, зовяща.

Понякога се питам какво ще правят, като остареят. Може би тогава ще си възвърнат разсъдъка и всичко ще се нормализира. През тези месеци е спряла всякаква дейност. Канцелариите са излишни и никой нищо не работи. Фабриките са празни, а нивите потънали в плевели. Младите селяни са дошли в града, за да пеят и танцуват с останалите. Издавиха възрастните в реките или ги избесиха по дърветата.

Съчиняват стихове и ги рецитират по ъглите. Странни са тези стихове, думите им са лишени от смисъл. Имат само ритъм, натрапчив ритъм, който се запечатва в паметта и се превръща в песен.

Вчера бе награден и един национален герой. Той е свирил на джазбанда в продължение на повече от двеста и петдесет дни без прекъсване. Оказа се много трудно да му се окачи медалът, понеже се движеше непрестанно. По време на церемонията тълпата запази затрогващо мълчание; чуваше се само шумът от джазбанда и от високоговорителите. Все още свири насред площада. Построили са му пиедестал и той си стои отгоре като жива статуя.

Кристина се събуди. Младият й дрезгав глас ме зове.

8

Времето тече и аз започвам да усещам гибелните му последици. Последен съм от старата група в отделението. Останалите бяха заменени с доброволци. Сега вече ми е ясно. Те няма да остареят никога. Дори няма да стигнат до зрелостта. Започвам да им отдавам право за много неща. Когато някой от тях се почувствува изморен или тъжен, когато започне просто да си спомня, да съжалява, да изпитва носталгия, се самоубива. Спокойно, без позьорство. Всеки ден се намират още неизстинали трупове, проснати по улиците, увиснали по корнизите или заспали летаргичен сън във ваните. Онези, които не го правят, се предлагат за доброволци в това отделение.

Има много нови деца. Навсякъде гъмжи от хлапетии. Потръпвам при мисълта, че много от тях са мои деца. Никой не ги е учил да четат и никога не ще знаят да пишат, никога не ще ходят на училище. Дивите им очички заблестяват от радост, като чуят музика или когато хвърлят камъни по останалите все още здрави витрини. По-късно ще открият секса, ще танцуват безумно в президентските свити и ще се самоубиват. Може би имат право…

9

Днес умря джазбандистът. Той свири в продължение на много години, покачен на пиедестала, горд от засвидетелствувания му култ. Друг зае набързо мястото му и площадът не утихна. Концертът се предава по високоговорителите.

Все още не зная кой се крие зад всичко това. Дали те не са станали оръдие на някаква странна сила. Понякога ми се струва, че те самите са тази странна сила.

Инстинктивно бяха станали автори на нещо, към което са се стремили. Вече не ще имат нужда да бъдат скептични, да вярват или да не вярват, да се научават да лъжат. Скоро не ще им е необходимо да се обличат, нито да се хранят по-специално. Дано не забравят как се получава огънят. Ще се върнат към началото на времето като едно красиво лудо племе, вечно младо, с чувството за ритъм, присъщо на африканците, и с една странна традиция: да не стигат никога до преходна възраст, да се самоунищожават при първия признак на зрелост.

10

Случи се нещо страшно — това е краят ми. Кристина ме повика, аз се отзовах, но не изпълних задължението си. За първи път ми се случва такова нещо. Лу бе уведомен и аз зная, че ще дойдат да ме отведат. Няма да слушам повече шума на високоговорителите. Не ми остава нищо друго, освен да напусна този свят на жълти ризи, тесни панталони и оглушителна музика, който и без това никога не е бил мой.

Бележки

[1] Мексиканска фолклорна музика (исп.). — Б.пр.

Край