Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Корекция
vanj (2010)
Сканиране, разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2010)

Издание:

Латиноамериканска фантастика

Първо издание

Съставители: Фани Наземи, Румен Стоянов

Редактор: Екатерина Делева

Художник: Гилермо Дейслер

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Бети Леви, Трифон Алексиев, Тодор Чонов

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

I

Неговият живот, неговият мъничък живот дремеше в алвеола от мента и шафран. И ето че една нощ семенцето се пукна безшумно и то се подаде на повърхността, потрепващо като тревиста зеница на влечуго.

На разсъмване беше там, върху земята, и с мъка крепеше своята слънчева пъпчица.

Край него струеше тръпчивият мирис на влажна шума. Наблизо синкавите камънаци караха сърцето му на млад кълн да тупти, а по-далече — жълти, морави, сивкави — изникваха от леговището си тлъстите гъби.

И щурците, и жабите видяха как бръснещият ветрец заогъва крехкото му стъбълце, мъчейки се да го накара да скъта под мекия мъх гладките розови нишчици на своите крачета.

Тъй като раждането му беше станало така, чудно простичко, трябваше да останат непокътнати през целия ден пелените му от мента и шафран.

II

Веднъж един подплашен ягуар едва не го премаза. То почувствува върху себе си грапавия натиск на лапата и се видя смазано, омотано в кълбото на собствените си листа, с опръскана в зелена кръв ранна премяна. Но не умря. Въпреки това много слънца изгряха, докато да застане отново изправено и му изникна онази преждевременна гърбица, която години по-късно красеше разклонения му листак.

После дойде борбата с ненаситните гущери; смаляването пред неудържимата лавина, метежна кат смъртта; теготата на дните, бели като вар, и топлият ветрец; ближещ страните му.

После зелената корона избуяваше…

Но преди това трябваше да устои под напора на ветровете и друсането на бурите.

Преди това усети гложденето на жаждата, видя как пожълтяват листата му и се съсухрят трескавите клони.

Преди това позна отблизо яростта на огъня, от който кипеше в искрящ пурпур сокът на другите и който превръщаше в разпилени черни отломки столетните дънери.

Преди, много преди да се почувствува извисен над околността гигант, съдбата така го люля, че или да бъде насечено и да се превърне в пръчка за риболов, в опушена подпора на покрив, или да си остане главня в пламъка, а накрая само сив път на отминаващите дъждове.

Но не умря.

Нима умира дървото?

Благата ръка на зимата скъта гнезда и цветове в обятията му. Вятърът — пастир на буреносни облаци — вля сила и растеж в корените му, а земята изстиска за него най-сочното и най-свежото от своите недра.

Сега можеше да задържи вятъра в силните си клони и да се срещне лице в лице с планината, и да поклаща огромния си връх над смалените в краката му неща.

Сега кората му имаше цвета на еленови рога, а отвътре усещаше да тупти, твърдо и скръбно, сърцето.

III

Имаше един мъж на име Хуан Мартинес. Отби се край него. Хареса му прохладната сянка. Самотата. И си построи колиба. После си намери жена, мургава като земята, дъхаща на лес, която го дари със синове.

Започнаха с една градина. По-късно синовете на синовете на първия отгледаха кафе. Следващите подновиха къщата и прибавиха едно „де Леон“ към семейното име. Онези, които дойдоха сетне, определиха границите на имението. Едно от ония писания гласеше: „Като се тръгне от дървото, намиращо се край реката, три левги на юг…“

Така израснаха стопанството и родът на семейство Мартинес де Леон. Във вените им се изтласкваше кръстоската на расите и чезнеше първородната кръв, която течеше в тях, тъй както в кората на дърветата се смесват сезоните и се наслагва белегът на всяка зима.

Въпреки това дон Себастиан, дядото, обичаше нивята и реките и в смъртния си час, заобиколен от синовете си и техните синове, им заръча с разтреперан глас:

— Ако се видите в беда да продавате стопанството, запазете за потомците тази къща и това дърво…

Отнесоха го по здрач, в часа, когато слънцето в далечината изпепеляваше лилавия карамфил.

Тъй изпълни семейната заръка и полковник Франсиско Мартинес де Леон. Единствения изход, който той намери, за да погаси дълговете си, беше ипотекирането на стопанството и след време го продаде на една градоустройствена компания. Но запази къщата и една широка ивица, насред която беше дървото. И когато дойде и неговият ред да се прости завинаги, повика двамата си единствени сина и им даде същата заръка.

— Вие ще продължите да получавате моята военна пенсия. Малко пари са, но с тях ще преживеете, докато си проправите сами пътя. Туй и къщата е всичко, каквото оставям.

Колко ли щурци са плакали този ден по слепоочията на дървото?

IV

Беше като светлокоса катедрала. И Елба край сянката му спътница. И нейните ръце направиха за радост на очите му флагчета и цветя от хартия, ложе от листа за съня на светулките му и подслон от венчелистчета и стъбълца за сватбата на пеперудите му.

Колко пъти то трябваше да се превръща в навес на къщата на куклите й. Или да изтръгва за нея най-чистите цветове от своите птици. Или да слага най-новата си премяна. Или да кичи гърдите си на великан, когато идваше април, с големи бели орхидеи.

И бяха три години затвореност. Три години черен атлаз. Две за баща й, полковника; една за малкия брат, женкар и пияница, който заплати с живота си един бас на зарове, спечелен, разбира се, но с шмекерии.

И бяха три години слепи прозорци и море от самота без брегове.

Една вечер, на двайсетия месец април, рече й лелята, като прекъсна тракането на броеницата:

— Елба, дъще, не мислиш ли да се задомиш? Не виждаш ли, че вече взимам-давам и съм повече за оня свят. Та ако не беше ти, едничкото, което ме свързва с тая къща, отдавна да съм се прибрала при старите монахини.

— Но, лельо, нали нямам още годеник!

— Ще дойде, дъще моя, ще дойде.

Тя го предусети на следващата неделя, на излизане от литургията в десет. Мъжът миришеше на мъзга и минавайки край нея, прошепна:

— Прилича ти много черното, Елба Мартинес де Леон!

И на другата неделя.

— Да те изпроводя ли?

Гласът на мъжа — портокалов мед по нейните ръце — я преследваше сега по каменната улица ведно със слънцето и с въздуха, и с усмивката му.

V

Беше часът за сън на пчелата.

Нощта изцеждаше вече своите тъмни гроздове и сянката капеше, гъста-гъста, по дървото.

Духове без крака и ръце, слузести, кълбести, дрънчаха в полумрака с вериги и хлопки.

Три вещици си говореха в клоните на дървото.

— Като спи сега момичето, ще му дадем сок от пламнала ябълка.

— Нищо няма да й стори сокът от вашата ябълка. Не виждате ли очите й, зелени, растителни.

— Ще поръсим косми от козел по гърдите й.

— И ще сипем жлъч от усойница в утробата й, та да крещи на разсъмване.

— И за възглавница ще й сложим огнено лале…

— Млъквайте, че се буди дървото!

— … а в кръвта й ще пуснем сто паяка, да разядат букета на сънищата й!

— Млъквайте, че луната се задава!

Три зелени метли сресаха гривата на въздуха.

Тогава се дочу четвъртият глас:

— Елба, за бога, събуди се!

И лелята й помогна да се надигне от корена, където беше легнала.

VI

И още една неделя. И още веднъж гласът:

— Колко бяла, колко бяла си, Елба Мартинес де Леон!

Мъжът вървеше до нея, когато завиха на ъгъла.

— Всеки следобед минавам край твоята къща, само да те зърна, далечна, в скута на дървото. Всеки следобед…

Тя нищо не каза. Мъжът продължаваше до нея, докато тя блъсна решетката и влезе.

Усещаше се, че в тревите лятото разпалваше последните си проблясъци.

VII

— Млъквайте, че момичето спи!

Беше часът на гърмящите змии.

Нощта бе издула платното си от сенки и тъмни платноходи хвърляха котва въз въздуха.

Под дървото — заспала хрътка, суха перуника — тишината.

На дървото три индигови метли и три говорещи вещици:

— Аз донесох за момичето горчив карамфил.

— Аз — солено грозде като сълзите.

— Аз — кърпичка от нард за нейния писък.

— Млъквайте, че момъкът иде!

Дали е зелен или син ореолът на тръна?

Тогава се дочу четвъртият глас:

— … и обикалях твоята къща всеки следобед.

Мъжът миришеше на мъзга и целуваше сладко.

Тя беше, едва, едно крехко лале в ръцете му.

Оттатък владението на мравките се чуваше как пука полът на дърветата.

VIII

Лелята гледаше кадилниците и си мислеше, че димът е сиво водно конче.

— Беше ли обляна в кръв?

— Да, отче.

— Сред странните случаи, на които попадах в моето стадо, никога не се е явявала подобна дилема. Видяхте ли наистина кръв?

— Да, отче. Скрила съм там нейната копринена фуста, изцапана в средата, където, ако се вгледаме хубаво, трябва да е покривала такива части, които срамът не ми дава да изрека.

— Седем отче наши, седем Аве Марии, това е възмездието. А, и да отрежете дървото, което е виновник за всички злини, сполетели къщата ви.

На поднос от сребро стояха глауконитите на Санта Лусия. Но лелята си мислеше, че това не са очи, а спящи пеперуди или малки охлювчета, от които се раждаше светлината в оцветените стъкла.

И тази нощ — както и предишните, още след първата, когато се случи странното събитие — тя не остави запалената свещ под дървото. Изкупено възмездието, сега оставаше да се намерят само дърварите и секирите.

На сутринта бяха там. Оставиха върху мъжа навитите въжета и тежките инструменти и поседнаха край сянката. Единият от тях дъвчеше стръкче трева. Другият си чоплеше зъбите с острието на камата.

— Аз видях светлината, голяма, синкава…

— Това е знак за има̀не и понеже е синьо, там има злато.

— И светлината се местеше.

— Това е златно има̀не: монети и скъпоценности.

— Добре! — Мъжът запрати надалеч сдъвканото стръкче и погледна нагоре. — Почваме ли? Първо трябва да отрежем най-дебелите клони, сетне да слезем, да оголим корените и да прережем дънера.

Другият затвори камата и се усмихна.

— Можехме най-напред да покопаем и да потърсим онова, за което дава знак светлината.

— И ако старата попита?

— Ще й кажем, че това ни е работата.

Слънцето гризеше опашката на високите облаци.

Колкото по-дълбоко проникваше стоманеното кълвене, земята показваше друг нов пояс, влажен, рохкав, черен.

Часовете се прекатурваха в кристално бистрия ден.

Мъжете оглеждаха разкритите кухини и пак започваше тъпченето нахалост и неспирното потене, докато дървото отърсваше от пръстта, един по един, силните си възли.

— Нищо?

— Нищо.

И още един корен изникваше, оголен, пред техните очи.

Накрая си тръгнаха, измамени. На раменете си носеха инструментите, навитите въжета. И здрача.

IX

Беше хладният час на бухалите.

Нощта бе донесла черните си къдели и ветреца от сребърните си амфори.

Под дървото — ранена ябълка, пречупено крило — земята.

На дървото три индигови метли и три плачещи вещици:

— В полунощ, когато дойде луната, ще си отиде дървото.

— Утре ще започне живота си хоризонтално, втория си живот!

— В полунощ ще пристигнат четирите ветрове: тоя дето тласка платноходките по морските пътеки; тоя, дето живее в горите и краката му са от мъх; тоя, дето наточва по върховете своите шпори от студ, и тоя, дето се крие из самотните пътища, да краде слънцето от жребците…

— … и четирите заедно ще го положат на земята!

— Млъквайте, че момичето иде!

— И луната ще пристигне в полунощ със своята вечерница и броня от дъжд…

— … и с леките си сандали от босилек.

— Млъквайте, че момичето сънува!

Синя ли ще бъде или сива зората?

Тогава се дочу четвъртият глас:

— Елба, за бога, събуди се!

По стръмните пътеки на нощта идеха като хали четирите ветрове.

X

Слънцето задряма в брадата на просяка. По пътищата размаха криле зимата. Един вол изостави мелницата.

И дървото не умря.

Имаше плодовита стряха лястовицата, оризова постеля гълъбарникът в мъглата и лимонов цвят от сол имаше вълната.

И дървото не умря.

Завърна се в колибата си грънчарят и на стана тъкачката, и към кроткото пасище се върна добитъкът.

И дървото не умря.

И един ден, един светъл ден, завърна се у дома. Девет луни зрееше календарът и Елба Мартинес де Леон — в мента и шафран току-що пременена — роди момиченце.

Дървото влезе плахо в семейния кът, а тя, като погледна новата му розова премяна, възкликна:

— Божичко, каква красива люлка!

Край