Освалдо Трехо
Без очила на тялото

Посвещавам таза кратка история за един гол философ на една майка — Елвиа Фебрес де Трехо, и на моите братя, освен това — леля Инес и леля Петра, велосипеда, Моня, обущата и леглото.

По това време на годината (сега е лято) планините в далечината не са толкоз бели. Градът е като малко село, понеже в някои квартали хората са все още по-свадливи, отколкото в други.

Въпросният мъж е също от града. Защо пък не? Той си е негов, ваш си е и мой. Ако е вярно, че в този мъж няма живот, вярно е също, че много отдавна той живее сред хора, които го имат. Поклаща се с опулени като на някой луд очи. Една сутрин вятърът го отвя към прозореца на неговата къща и оттам той погледна пейзажа: улица, покрита с чакъл, която свършва до мек път, водещ към фермите; едно момче на ъгъла, което взимаше вода от коритото, и една жена, която купуваше зеленчуци от спряната разпрегната двуколка. Останалото бяха късове зеленина, както се казва, тук и там, едно червено и няколко сини петна по небето. Тънки и дебели хора сновяха по улицата.

Но неговата къща е пуста сега. Никой не живее тук от страх да не би един ден тя да се срути. Някои стени са вече доста пропукани и единственото, което задържа минувачите пред нея, е бронзовата плоча, напомняща годината, когато в къщата е живял един герой от Войната за независимост. Заедно със стария бор в двора и с Хермагор (когото онази сутрин вятърът отвя към прозореца и за когото ще ви кажа нещо) това са единствените неща, които наистина заслужават внимание тук.

Хермагор прекарва от толкоз време в тази къща, че накрая се превърна във философ. Веднъж сред пронизително свистене, блъскане на врати и прозорци и танца на дървета и мишки се чу гласът му: Иреалното не съществува, някои твърдят обратното, защото очите им се насочват с много светлина към нещата и не виждат нищо, или виждат само едната им страна.

Лично аз съм го кръстил Куция, защото толкоз вода му се изля от капенето, че загуби един крак и вече има опасност да изгние целия, ако някога вали по-често или без прекъсване.

Куция, в желанието си да се учи и да разширява философските си знания, потегли веднъж в една кутия от стафиди родно производство. Движеше се нагоре по улицата към площада на пазара. Този път сърбежа в единствения си крак той чувствуваше като проява на щастието си, на любовта си, на благодарността и нежността си към продавача, когото придружаваше за първи път (него също го бяха научили на хубавото в любовта). Шествието от повтарящи се лица му напомняше за времето на децата. Имаше стари и млади хора. Повтарящи се цветове на расата в различни тонове. Очите му се спряха на едно дете, което си играеше тъжно с пръстите, а си имаше син целулоиден самолет в клетка за пойна птичка. Възрастните се изненадаха, като видяха Куция, който, сваляйки шапката си, им рече:

— Аз никога не съм бил сред народа и мислех, че народът прекарва дните си в страх от думите.

Хермагор наблюдава от дълго време, увиснал на връвта и през прозореца, как на земята слизат призраци от коприна и кълват черешите и хляба на синовете на неговата стара и тъжна Ева (която била майка на Хермагор), понасяйки на връщане носовете си, пълни с червеи; тогава той обяснява: Червеите са думите на хората.

Поел на път в кутията от стафиди, замислен, той се питаше: Какво ли ще кажат хората от XXV век? Кои ли от нас ще бъдат граждани тогава: с положителните или с отрицателните черти?

Прочее Куция „от оно време“ мислено се бе превърнал в покорител на светове. Винаги беше правил своите нашествия в търсене на нещо, а последното го отведе по следите на иреалното. В едно късче от света, от земята, той направи своя експеримент: търси, пита и не го откри. Тогава си помисли: Невъзможно е да намериш иреалното. Би трябвало човек да се роди в някое пусто място (например там, където обитава въздухът) без предмети, без минало, за да може да открие иреалното. Но сега, в този, създаден вече свят, където нещата си имат имена, е невъзможно да го откриеш. И освен това аз нямам бог.

Хермагор или Куция следваше своите пътища и в една от фермите, построени с всичко онова, с което разполагат неговите приятели, той видя вътре едно момиченце да държи в две ръце някаква жена с очи от стъкло. Веднага след туй влезе и тъй като беше млад и само с момиченцето, сграбчи жената за ръка. Тя изкрещя и го одраска. След това Хермагор се изненада, като разбра, че не бе влизал никъде, че не бе виждал никаква жена, а като сведе глава, си даде сметка, че беше сграбчил само собствената си гръд, че си висеше, изпаднал в един от онези моменти, когато някакво кукарачо^[1] му се изпречваше, за да разпръсва дражетата на своята песен.

И стана така, че понеже дойде време за ядене. Хермагор успя да се измъкне от кутията за стафиди, поради което се втурна тичешком към двора, а там му се яви друга жена, но гола, сякаш се смееше или смучеше двата си бели пръста. Тази не е същата, си каза той и чувствувайки се отново измамен, се приближи до нея: Това е онази със седемте цвята: сред тях той преброи първо цвета на любовта; останалите бяха цветовете на светлината, на сянката, на непокорството, на приятелството, на разбирателството, на съмнението и на тишината. Хермагор подскочи три пъти от удоволствие и после седна да разговаря с нея. Щом почисти миглите й, отвори клепачите и видя сините й очи: Сигурен съм. Тази не е другата. Онази другата чувствуваше, защото извика, погледна ме и накрая ме одраска.^[2]

И ето че на Хермагор му стана студено и без да знае как, се спря при кочината на едни прасета. Тъй като нямаше преграда, цяла нощ той спа върху търбуха на едно от тях.

Куция е отново в своята къща и понякога казва:

Какъв зрял поглед имат тия деца, дето сноват нагоре-надолу по улицата. Ярките му цветове, с които го беше боядисала Моня, за да прилича на някой палячо, вече се губеха. Вече е само (и какво ли повече може да бъде?) един старец като осемдесетгодишните баби, които го направиха. Сега си виси на връвта и през който и да е прозорец можете да го видите от улицата — без панталони и риза, в средата на стаята, оставил се вятърът да го поклаща, като духа от юг. Беше направен от парцали, с коси от разнищени чорапи, за да живее в един свят, който вече не му принадлежеше. Децата, които имат зрели погледи. Това е последната жалба на Хермагор и тя го кара да потъва в своите философски размишления, докато капенето стане още по-силно и той изгние съвсем с течение на времето.