Маседонио Фернандес
Операция за премахване на съзнанието

Пред погледа ни е един мъж, зает с всекидневните си сутрешни занимания, извършвани в затворено помещение. Това е ковачът Косимо Шмиц, на когото пред една знаменита хирургическа сесия бе премахнато, в присъствието на огромна публика, чувството за бъдеще, като благоразумно му бе оставена (както сега се правят операциите на сливиците, след като се установи вредата от цялостното им изваждане) частица усещане за бъдещето за период от осем минути. Осемте минути отбелязват максималния обхват на предусещането, на страха и надеждата за събитията. Осем минути преди да се разрази циклонът, той долавя значението на атмосферните явления, които го предвещават, и въпреки че притежава вътрешно и външно усещане, липсва му чувство за бъдеще, т.е. за взаимовръзка между нещата — усеща, но не може да предвиди.

Наблюдаваме с удоволствие как става, измива се, приготвя си мате; после се зачита във вестника, след което си сервира закуската, оправя завесата, оправя някакъв ключ, слуша малко радиото, чете записки в бележника, размества някои неща из стаята, пише нещо, храни едно птиче и се унася в дрямка, седнал във фотьойла; после оправя леглото си и го застила; става обед — сутринта му е приключила.

Някой силно разтърсва вратата му и я отваря шумно с грамадни ключове, и тогава се появяват трима тъмничари или пазачи, и се нахвърлят свирепо отгоре му, без той да оказва съпротива.^[1] (Сигурно сте се досетили, че тази обикновена сутрин преминава в затворническата килия.) Изненадан тръгва накъдето го водят. Но малко преди да влезе в голямата зала, мислено си представя с подробности зала със съдии, свещеник, лекар и близки, а в единия ъгъл — електрическия стол. В тези осем минути на предусещане за бъдещето си припомня и съобразява, че предишния ден му е била наложена смъртна присъда и че машината го очаква, за да бъде тя изпълнена.

Спомня си също, че преди известно време един следобед прибягна до услугите на известен професор по психология, за да му премахне спомена за някои деяния и най-вече мисълта за предстоящите последици от тях — беше убил цялото си семейство и искаше да забрави за евентуалното възмездие. Какво би спечелил, ако избяга, щом страхът го мъчеше непрекъснато? И известният специалист не бе успял да предизвика забравата, но можа да съкрати бъдещето почти до едно настояще. И Косимо се луташе по света без надежда, но и без чувство за страх.

Бъдещето не е живо, не съществува за Косимо Шмиц ковача, не му носи нито радост, нито страх. Миналото, без бъдещето, също избледнява, защото паметта едва ли може да е от полза; а колко силно, цялостно и вечно е настоящето, неразсейвано от видения и представи за бъдещето, нито от мисълта, че скоро ще отмине.

Яркост, колоритност, сила, наслада, въодушевление насищат всяка секунда на едно настояще, което изключва сливането както на спомени, така и на предвиждания; едно ослепително настояще, чиито минути се равняват на часове. В същност няма човешко същество, което, с изключение на първите месеци от детството, да съхранява някаква далечна представа за едно настояще без спомени и без предвиждане; нито любовта, нито страстта, нито пътуването, нито чудесното могат да придобият силата на чувствения безпорядък от безкрайното наслагване на състояния у привилегирования от прототипното, лишено от спомени и предчувствия настояще, без задръжки и подтици. Това, както споменаваше известният професор в обясненията си, е компенсацията за неблагополучията, възникнали в резултат на операцията. И така Косимо живееше в едно постоянно, цялостно и непрекъснато състояние на захлас и съчувствуваше на безцветния живот и на изискванията на хората към настоящето.

Трогателно е да го видим как се прехласва във всеки нюанс на деня, във всяка промяна на луната, как се очарова от всеки миг на желание и съзерцание. Как обожава, обича света. Така всеобхватен е мигът му, че около него нищо не се променя, всичко е вечно, и най-безцветното е неотразимо с въздействието си, дълбоко и внушително.

Той целият е напрегнат и същевременно проницаем, защото възприема всяко дърво и всяка сянка с всичките светлини на душата си, без опасения, без разсейване. Словото се забавя; предопределяща е неизбежността на онова, което неудържимо се натрупва и обновява.

Аз, който ви го разказвам, се чувствувам затрогнат от наблюдението на това сладостно и дребно изживяване на сутринта от бедния Косимо Шмиц, автоматизиран във възприемане щастието на глътки, вглъбен в себе си, с ясното чувство за функциите на организма си и за неговото съществуване. Съжалявам, че се случи така. Като истински психолог, а не психофизиолог, допускам съвсем спокойно, че същият резултат — било лишаване от памет или от предвиждане — би могъл да се постигне, без да се прибягва до тази сложна и скъпа от биологична гледна точка хирургическа намеса. Тя, както всяка намеса — химична, клинична, диетична или климатична, във вкусовете и в естествените наклонности, с които се раждаме, представлява една пагубна и всеобща заблуда. За да избегнеш предвиждането, достатъчно е да се освободиш от паметта, а за да се освободиш изцяло от паметта, ти стига да отхвърлиш всяка мисъл за миналото.

Така че, скъпи читателю, ако този разказ не ти хареса, вече знаеш как можеш да го забравиш. Възможно е да не си го знаел, а без това никога не би могъл да го забравиш.

Както виждаш, този разказ е за истински читатели, но и за истински автор, тъй като те научава как да забравяш измислиците му.

След като вече е използвал способността на съзнанието си да предвижда осем минути напред, той започва да възприема настоящето — това, че го връзват за машината, но без да може да предвиди следващата минута, в която ще бъде умъртвен. Съзнателният ритъм на обстоятелствата, предопределящи предвиждането, е редуващ се или цикличен, а не непрекъснат (отделен е въпросът, че поради преднамереното неупражняване на способността да се предвижда се заживява все повече с едно абсолютно настояще и все по-малко съществува следващият момент), както не е непрекъснат и в едно съзнание, неподложено на често прилаганата, и то с успех, техника на ампутиране на разсъдъка, от доктор Десфутуранте^[2] (псевдоним, под който се прикрива добре познатият лекар Екстирпио Темпоралис^[3], тъй като истинското му име е Ексисио Апорвениус^[4], а то също не е окончателното, защото най-истинското от всичките му имена е Педро Гутиерес. Въпреки цялото вълшебство, което се крие в действията на този хирург, аз протестирам затова, че той си присвоява всяко изтръгнато бъдеще, и така нито един негов съвременник не ще има удоволствието да присъствува на погребението му)^[5]. Напомням между другото един важен за читателя факт — че доктор Десфутуранте се надява да усъвършенствува психическата операция от големия раздел на новата „Хирургия на съзнанието“, като я допълни с изтръгване и на миналото. Щом това се осъществи и от него се възползват онези, които биха желали никога да не са преживявали някои моменти, може би един хубав разказ (и дано този е такъв, дано може да ви бъде полезен за целта) ще бъде достатъчен за отмора, за да забравите всичко преживяно в живота. Читателят, лишен от бъдеще и от минало, ще получава това усещане винаги когато отново реши да прочете моя разказ и ще ми е задължен заради привилегията, с която е бил удостоен, именно той да бъде човекът, живеещ само с един разказ.

Предавам перото на читателя, за да опише за себе си онова, което аз не ще мога да предам, лудостта, ужасния страх, припадъка, изтощителната съпротива при тегленето, ужаса да те поставят на онзи стол и да те завържат; докато на това лице, в това изражение се чете сияйно щастие, спокойствие, след като изтекат осемте минути на предчувствие за бъдещето; така че две минути преди той да издъхне при изпълнение на присъдата, усещането престава да действува. (Тъй като ужасът се подхранва от очакване на предстоящото, след като поредните осем минути предвиждане минат, той се отпуска усмихнат и успокоен на електрическия стол и в това състояние е поразен от тока. Защото, ако сме пропуснали да споменем, а фантазьорското повествование на този разказ го изисква, импулсът от осем минути предвиждане биваше последван от пауза от още толкова минути на абсолютно действие на настоящето; така жертвата на електрическия стол, а също и наша, умря, най-блажено усмихната.)

Ще се покаже ли читателят достоен за Едгар По, какъвто аз не съумях да бъда, в тези ужасяващи критични моменти, следвани от блаженство? (А ще звучи ли художествено, ако това се описва с думи и жестове в литературни произведения?)

Сега е мъртъв, без да е изпитал мъките на агонията, без никакво страдание, без да се опитва да бяга, както преди да започне някоя най-обикновена сутрин от своето настояще във вечността.

Лежи мъртъв Косимо Шмиц. Петнадесет дни след смъртта му съдът прави следното реабилитиращо изявление:

Съвкупност от деликатни фаталности заблудиха този съд и го накараха да изпадне в една фатална и извънредно злощастна грешка. Нещастният Косимо Шмиц беше много неспокоен дух, който се стремеше да опита всяка новост, открита по света — механична, химична, терапевтична и психологична. Така един ден, преди петнадесет години, той се подложи на лечението на авантюристичния и възхваляван на времето си учен Джонатан Деметриус, който въпреки цинизма си беше направил велико откритие в областта на хистологията и мозъчната физиология и успя наистина да промени по оперативен път миналото на хората, недоволни от него^[6].

На консултация при него попаднал нещастният Косимо Шмиц, жаден за новости; протестирал от празното си минало и помолил Деметриус да му присади минало на най-безстрашния и зловещ разбойник, тъй като в продължение на четиридесет години ставал всеки ден в един и същ час, в една и съща къща, правил едно и също и си лягал всяка вечер по едно и също време, което причинило заболяването му от обща монотонност на миналото.

Оттам излязъл с присадено съзнание, някъде в мъглявините на спомена, че е бил убиец на цялото си семейство, нещо, което доста го забавлявало в продължение на няколко години, но впоследствие се превърнало в мъчение. Във връзка с това съдът се чувствува задължен да заяви, че семейството на Косимо Шмиц е живо, здраво и целокупно, че е избягало, уплашено от някои признаци на психическо разстройство у Шмиц. Това се случило в една далечна равнина в Аляска; оттам достигна до съда вестта за колективното убийство, което в действителност никога не е било извършено.

Съдът признава, че ако Косимо Шмиц се е объркал напълно с неговата хирургическа авантюра, това важи още повече за съда при разследванията му и при налагането на присъдата за ужасното и несъщестуващо престъпление, което Косимо признал, че извършил.

Горкият Косимо Шмиц, горкият съд на Горна Каледония.

Да живее в спомена ти нещо, което никога не си преживявал дори и като емоция или видение; да имаш минало, което никога не е било настояще^[7]. О, в онзи ден, с какво желание натисна той спусъка, обхванат от ужас и наслада. Цялото му семейство! Да имаш до четиридесетте си години едно минало, после друго, с паметта на друго същество в същото тяло. Може би по-късно ще се окаже, че и това настояще никога не е било негово. След някоя нова намеса в послушния мозък той ще получи още едно нетрайно съзнание, че е бил герой, химик. Може би ще разтваря ръце, докато обяснява как е изследвал Судан или Самоа.

Джонатан Деметриус, влюбен във всяко щастие, ваятел на щастия и на любовни спомени в онези съзнания, чието настояще е било свързано със сълзи, проявяваше изобретателност и със спокойно умение и сладка нежност разгадаваше всяка душа.

— Какво желаете? — И Косимо му четеше най-страховитите страници за разбойника Драйк, за Морган или за любимия на Рекамие.

— Бих предпочел да бъда…

— Ще бъдеш.

Бедният Косимо Шмиц. Не е ли възможна трета операция след двете толкоз пагубни, която да го възкреси? А, не — възкликва терапевтиката, — нашата професия е безпогрешна, не сме длъжни да поправяме грешките на съдилищата.

Тъй като досега и най-търпеливите изследвания не са открили средство, което несъмнено да бъде повече благотворно, отколкото разрушително, тук му е мястото да се пофилософствува по въпроса за непоправимото несъвършенство на човешките открития. За пример може да послужат удивителните методи на великия доктор Десфутуранте, чието приложение очевидно притежава предимството да ни освобождава от всякакъв род неопределени и далечни страхове и трепетни и далечни надежди, но същевременно и неудобството от това, че след осемте минути предвиждане следва пауза, при което всяка предвидливост изчезва и оперираният пациент не може да предвиди дори това, че след три секунди ще бъде прегазен от задаващия се на десет метра влак.^[8]

На читателя се пада сега да изпълни дълга си, след като аз вече изпълних моя, т.е. да се направи, че вярва.^[9]

За повече сведения може да се консултирате с моя разказ „Самоубиец“, отнасящ се за операция на съзнанието, в който вече направих страшния и дълбок намек за методите на Цялостно ампутиране на съзнанието, чиято техника, както е установил читателят, беше използвана с ограничено приложение за частични ампутации.

Умря с усмивка. Неговото богато настояще, липсата на бъдеще и двойното му минало не му отнеха в последния миг радостта от живота. Косимо, който беше и не беше, който беше повече и по-малко от другите.

(„Юг“)