Марко Деневи
Вариации на кучето

А. М. ми се обажда^[1] по телефона, за да ми каже, че подготвя антология, която ще се нарича „Вариации върху една тема от Дюрер“^[2]. Тема с известната гравюра „Рицарят, смъртта и дяволът“^[3]. А. М. иска аз да напиша една от вариациите^[4].

Сядам пред пишещата машина и пред трагичния бял лист^[5]. За да се вдъхновя, гледам гравюрата и книгата на Пановски^[6] Разглеждам подробно фигурите на рицаря и на коня, силуетите на Смъртта и на Дявола, а по-отзад — вагнеровския пейзаж^[7]. Нищо не ми идва на ум. Далеч в нощта жално вие куче.^[8]

Продължавам да разглеждам гравюрата. Между краката на рицарския кон подскача едно куче. Казват, че когато някое куче вие, то е, защото усеща близостта на смъртта. Кучето винаги си е куче^[9]. Кучето от гравюрата трябва да бе усетило присъствието на Смъртта между дърветата във вагнеровската гора. Затова пък рицарят отминава, без да я забележи, навъсен и вглъбен.

Започвам да пиша^[10].

Рицарят (всички го знаем)^[11] се завръща от война, от Седемгодишната^[12], от Тридесетгодишната^[13], от тази между Двете рози^[14], между тримата Анри^[15], от монархическа война, от религиозна или може би и от двете по малко, в Платинато^[16], в Нидерландия^[17], в Бохемия^[18], независимо къде, нито кога, тъй като всички войни са фрагменти от една-единствена война, всички войни съставят войната без име, чисто и просто войната, войната с главна буква^[19]; така че рицарят се завръща от пътешествие из някое царство на войната и като че ли е обиколил целия този необятен във времето, сложен на вид свят на войната^[20] (но експлозиите и разноцветната украса го усложняват още повече; само от разстояние се виждат повторенията, монотонността, играта на отраженията), така че няма да имаме угризения^[21] по отношение на дати, нито на имена, няма защо да се тревожим, ако слеем фамилиите Плантедженет^[22] и Хохенщауфен^[23] в една, ако смесим ландкнехти с гренадири, стрелците с арбалети със стрелците с аркебузи, или ако обезпокоим географията и слеем градове с градове, замъци със замъци, кули с кули^[24] и сега, връщайки се към рицаря, казах, че си идва от война — едно мънисто от колието на войната, която е спечелил (той я мисли за последната и не знае, че колието е безкрайно или пък има край, но е кръгообразно и времето отронва зърната му, сякаш е безкрайно)^[25], замина млад и силен, а войната го връща стар, плешив и грохнал, това съвсем не е ново^[26], на войната й липсва въображение и повтаря хитрините си, така че рицарят, както всички рицари, преминали през война, без да попаднат в клопката на смъртта^[27], е брадясал, прашен, мирише на пот, на кръв и мръсотия, мишниците му са убежище за въшки, изриналата се кожа между бедрата пари като от изгаряне, непрекъснато храчи зеленикава слюнка, говори с глас, прегракнал от студовете, стрелбите, пиянствата, ругатните и всичките заповеди, издавани и отменяни с крясък, две думи не може да каже, без да изпсува, вече е забравил изящния език, на който говореше още като момче, когато служеше като паж в двора на Великия избирател^[28] и на един архиепископ; от жените вече не иска любов, иска им вино, храна, легло и когато войниците изнасилват момичетата, той пие сам и мълчалив^[29], докато войниците се появят отново, като се прозяват и пият заедно с него, но тогава той удря внезапно по масата и започва да проклина кралчетата, които бягат пребледнели и с разпарцалосани дрехи, яхнали някой изпотен кон, за да се появят отново, веднага след свършването на битката, облечени в злато^[30], под златен балдахин сред кортеж от пера и знамена, проклина папите, покрити с хермелин, които от височината на носилката миросват червените печати на договорите, проклина императора^[31], когото веднъж видя да крачи сред копия, вдигнати по желание на този господинчо на войната^[32], накрая рицарят става и катурва стола и масата, вдига голяма врява, кръчмата (или каквото е там)^[33] е подпалена, собственикът — бичуван, тълпата войници, начело с рицаря, тръгва отново, сега минават през гора, огряна от луната, рицарят вече не проклина, не говори, продължава напред с очи, втренчени в нощта, войниците се смълчават един след друг, задрямват на конете си, сънуват с обронена на гърдите глава, някой мисли, че чува далечна музика, музика от неговото детство, прекарано в някое село на Миланското^[34] или Каталонското^[35] графство, друг мисли, че чува гласове, които го викат: гласа на майка си, на жена си или на годеницата си, някой изкрещява и се събужда стреснат^[36], но рицарят не се спира, не се обръща да види кой е изкрещял, продължава напред^[37], продължава с отворени очи, приковани в нощта, луната лъска оръжието му, а на войника, който върви зад него^[38], който е най-близо до рицаря, който носи разнищено знаме, обгорено от барут, увиснало сега на хълбока на коня подобно на мръсен чул^[39], на този войник — русо момче с вид на фокусник, внезапно му идва на ум^[40], че доспехите на рицаря яздят празни, че рицарят се е изпарил, изчезнал е и са останали само доспехите, като призрак, като кукла, или пък може би доспехите са обсебили рицаря^[41], попили са го, както гъба попива течност, изсмукали са кръвта му, раздробили са костите му и сега доспехите са куха черупка, без плътта на рицаря в нея, така си го представя, понеже винаги е виждал рицаря, облечен в доспехи, и от него познава само тези доспехи, които жестикулират и крепят копието и шлема^[42], който издава и отменя заповеди и излайва ругатни (а под шлема — чорлави коси, но, изглежда, само коса е останала от рицаря) и тази мисъл, тази измислица разсмива светлокосия войник, защото му идва наум, че навярно е минало много време, откакто рицарят е изсъхнал в доспехите си, без те да го разберат^[43], и са вървели подир този железен гроб от битка на битка, предизвиквайки смъртта, но когато знаменосецът се разсмива като сомнамбул, рицарят се възправя на стремената и избухва в проклятия (сякаш бе отгатнал причината за смеха на знаменосеца и на свой ред иска да се пошегува с него или да го укори), русият войник се свива от ужас, обаче веднага разбира, че рицарят нито се е размърдал, нито е проклинал заради неговия смях, ами дърветата в гората, които до този момент изглеждаха заспали в нощта и студа, внезапно се пробуждат, внезапно се покриват с цветове и плодове; искам да кажа, макар че метафората е стара и всички са се досетили^[44], искам да кажа за цъфтежа, който зноят на войната предизвиква зиме и лете както в горите, тъй и в пустините, за вечно зрелите плодове, искам да кажа за врага, за ненаситните врагове, които ни дебнат^[45] търпеливо, упорито, скрити в сянката, слети с мъглата и дима, а в този момент дремещите конници и пияните войници с аркебузи се превръщат в…^[46], но всичко това вече се случи и отмина, сега рицарят сам се завръща в своя замък, без бъркотията от железа, коне и хора, която го съпровождаше по време на пътешествието му из една провинция на войната, вече остави зад гърба си целия този грохот, завинаги се раздели с биваците^[47], с грабежите, със засадите, с ужаса, с безсънието, с глада, от войната пази само коня, доспехите, копието с лисича кожа в единия край (за да не шурти кръвта и да не му наквасва ръката), пази миризмата на мръсотия и пот, въшките, обрива, набраздената със зелено слюнка и спомените, спомените^[48], спомените, изрязани^[49] от голямата шумна картина на войната, този младеж, паднал на тревата с лице към небето, който потапяше в една река, вече не зная коя: Мено, Тахо, който потапяше в една безучастна река двата си крака, умъртвяваше ги и ги премазваше, отнасяше ги надолу по реката, превърнати в жили, най-напред червени, сетне розови, сетне сиви, дванадесетте жили, дванадесет на един площад, съвсем черен и пуст, и на всяка жила по един екзекутиран^[50], висящ с изплезен език, вятърът ги блъскаше един в друг, а онази камбанария показваше часа, независимо кой час, час извън времето; старецът, който приклякваше, за да се изходи на замръзналата земя, покрита със сняг^[51], и моментално рухваше върху цвете от кръв и лайна, цветето на дизентерията, превисоката четвъртита тухлена кула и по-нататък — редицата кипариси^[52] и струята масло, която се изля от зъбците на кулата, която се изля върху рицарите, облечени в бели туники с червен кръст на гърдите^[53] (всички бяха изящни и красиви и преди миг бяха слушали литургия, литургията, която отслужи за тях един епископ, отрупан със скъпоценни камъни), и зейналият черен кратер, където се изля маслото, дупка, която миришеше и цвъртеше подобно тиган на огън, а на него, на рицаря, му замириса сладко на пържено и на изгорели парцали и внезапно на ръката си усети парене и видя, че там бе попаднало късче вряло месо, парченце от плътта на някой от рицарите, които преди миг слушаха литургия и се осланяха на божието покровителство, тъй като за тях това бе войната, макар че навярно за кралете и съвсем сигурно за папите и императорите тя да бе нещо друго^[54], партия шах^[55], която ще изиграят от разстояние, всеки един, затворен в своя град, в своята крепост, в своя дворец, докато, щом завършеше партията, щяха да излязат да се срещнат и да си стиснат ръце като добри съперници и щяха да разпределят земните царства, но сега вече и рицарят изскочи от шахматната дъска на папите и императорите и се завръща в своя замък, където е жена му (когато мисли за жена си, той мисли за младата жена, която напусна преди много години), където е соколът^[56], който кацваше на ръкавицата му^[57] през утрините, когато отиваха на лов, където е лютнята, с която понякога акомпанираше песните си в един провансалски^[58] или сицилийски^[59] двор, рондата на Чино ди Пистоа^[60], замъкът, където най-сетне ще се освободи от доспехите като от засъхналата мъртва коричка на някоя вече оздравяла рана, където ще си свали шлема като някаква чужда глава, която знаеше само да ругае и да преследва противника, замъкът, където кралете, които спаси от позор, ще го отрупат с почести, където папата и императорът, които местеха шахматните фигури на войната, ще го направят придворен шут или граф, и ето зад един завой на пътеката вижда върху непокътнатия хълм своя непокътнат замък, вижда орната земя наоколо и селяните, сведени над земята^[61], вижда едно куче, домашно куче, което подтичва между камъните и се спира тук-там, за да подуши следата на други кучета и пред тази почти идилична картина на замъка, орачите и кучето рицарят мисли, че както на него му избягват истинските ключове на войната (които навярно са в ръцете на папите и императорите, на които кралете ще завиждат), така на селяните, приведени над зеленчуците, не им е дадено да познаят изнурителния труд на войната, който той пък изтърпя в продължение на толкова време, защото за тях войната е била най-много някаква смътна новина, сияние от пожар на хоризонта, минаване на войски по пътя, а що се отнася до кучето, мисли рицарят, то дори не е знаело, че има войни, грабежи, битки, договори, благословени от папата, император, който кара копията да се вдигат, кучето сигурно е продължило да си яде, да спи, да се чифтосва с някоя кучка, без да знае, че там, където се сражаваше рицарят, границите се разпадаха, за да се възстановяват по-далеч, кучето никога нямаше да узнае, че Христовият викарий^[62] е бил влачен по улиците, че един император ден и нощ е стоял на колене^[63], гол пред вратата на един замък, че цветът на християнството се е пържил в катран и масло, защото за кучето топовният изстрел ще бъде нещо като грохота на гръмотевица по време на буря и ако то бе видяло този господинчо на войната, щеше да го залае като някой обикновен непознат или щеше да размаха опашка, ако му станеше симпатичен, или пък му дадеше да яде, така че рицарят се чувствува горд, че принадлежи на Историята, че е бил една от шахматните фигури на войната, а наедно с гордостта не може да не изпита и съчувствие към орачите, които не правят Историята, и дори някакво изумление пред това куче — съвременник на папи и императори, което никога не ще узнае^[64], че е имало папи и императори (нито дори, че има рицари)^[65], пред кучето, идващо насреща му, също както би могло да върви срещу някой селянин или срещу самия император, без да прави разлика между двамата^[66], без дори да подозира катастрофите и подвизите, които окръжават с ореол доспехите на рицаря, и продължавайки тази мисъл, тази верига, която започва от кучето, рицарят смята, че тя не свършва с папите и императорите, тъй като на кучето не е известно това, което отчасти и погрешно знаят селяните, а пък на тях не им е известно това, което знае рицарят, а на него — това, което знаят кралете, а на кралете — това, което знаят папите и императорите, така, мисли си рицарят, папите и императорите ще узнаят само отчасти и погрешно това, което в своята пълна и чиста истина е известно само на бога, а тези размишления^[67], тази вяра, че у бога е последният ключ, който поставя в съгласие всички фрагменти, поражда в душата на рицаря надеждата, че ако папата и императорът, които владеят играта на войната, го направят дук или граф в знак на признателност за неговата смелост и преданост, то бог, който владее играта на папите и императорите, ще му опрости на него, на рицаря, убийствата, насилията и грабежите в знак на благодарност за страха, безсънието и глада, а тази надежда предизвиква усмивка у рицаря, но точно в момента, когато надеждата го ободрява и го кара да се усмихне, кучето, което тичаше насреща му, се спира като пред някаква стена, заковава лапи в земята, козината му настръхва, очите му блясват, полуотваря уста, оголва зъби и започва да вие като вълк, но рицарят отдава неочакваната враждебност на кучето на едно незначително обстоятелство, извлечено от собственото му положение, отдава го на това, че кучето не го познава, че кучето се плаши от коня, от доспехите, от лисичата опашка на върха на копието, човек не трябва да се учудва, че това селско куче се плаши от един рицар, покрит с желязо, и от кон, окичен с оглавник и ремъци^[68], така че рицарят не отдава никакво значение на поведението на кучето и продължава напред по пътя, краката на коня едва не премазват кучето, то отскача встрани и продължава да вие, продължава да стене и да оголва зъби, а рицарят си спомня отново за жена си, за сокола и за любимата лютня и забравя за кучето, но това, което рицарят никога не ще узнае^[69], е, че кучето е подушило около доспехите му лавата на Смъртта и на Ада, тъй като кучето вече знае това, което не е известно на рицаря, вече знае, че един оток в слабините на рицаря е започнал да дестилира соковете на черната чума^[70] и че Смъртта и Дяволът очакват рицаря в подножието на хълма, за да го отнесат, защото ако рицарят го знаеше, щеше да помисли (наподобявайки реда на предишните си разсъждения, макар и в противоположен смисъл), че ако кучето се спря там, където рицарят отмина, така и рицарят навярно би се спрял там, където папите и императорите отминават, и все в същия смисъл рицарят би помислил, че папата и императорът не ще направят рицаря нито дук, нито граф, а бог не ще опрости греховете му, искам да кажа, че ако бе разсъждавал по този начин, рицарят би помислил, че може би за бога събитията, които сграбчват хората, образуват тъкан, която не улавя самия бог, както рицарят отминава, без да забележи примката, в която се е хванало кучето, въпреки че е била заложена за рицаря, а не за кучето (независимо от това, че човешките молитви например са изтъкани за бога), обаче рицарят не го знае и вече се спуска по хълма към своя замък, ощастливен от надеждата, че смелостта му е оплела мрежата, в която ще попадне мухата-папа, мухата-император, а мъката му е оплела другата, по-тънката мрежа, в която ще попадне мухата-бог, докато там долу, на пътя, кучето, което смесва тътена на войната с тътена на бурята, продължава и продължава да подрежда фигурите на друга война, в която рицарят обърква лая на смъртта с лая на едно куче.