Марио Бенедети
Мис Амнезия

Момичето отвори очи и остана поразено от собственото си объркване. Нищо не помнеше. Нито името, нито възрастта, нито адреса си. Видя, че е облечена в кафява пола и кремава блуза. Не носеше чанта. Ръчният й часовник показваше четири и четвърт. Усети езика си сух, слепоочията й туптяха. Погледна ръцете си и видя, че ноктите й са покрити с прозрачен лак. Седеше на пейката на някакъв площад с дървета, в центъра на който се издигаше старинен фонтан — с ангелчета и нещо подобно на три паралелно поставени чинии. Стори й се ужасен. От пейката виждаше магазини, големи рекламни надписи. Можа да прочете: „Ногаро“, „Киноклуб“, „Мебели Порли“, „Марча“, „Национална партия“. До левия си крак забеляза парче огледало с триъгълна форма. Взе го. Изпита болезнено любопитство, като погледна това лице, което беше нейно. Сякаш го виждаше за пръв път. То не предизвика никакъв спомен в нея. Опита се да пресметне на колко е години. „На шестнайсет или седемнайсет“ — помисли си тя. Интересно, че си спомняше имената на предметите (знаеше, че това е пейка, това колона, онова фонтан, онова там надпис), но не можеше да постави себе си на определено място и в определено време. Отново помисли, този път на глас: „Да, трябва да съм на шестнайсет или седемнайсет години“, само за да се увери, че го казва на испански. Запита се дали говори и друг език. Нищо. Не помнеше нищо. Но бе изпълнена с чувство на облекчение, на покой, почти на наивност. Беше изненадана, вярно, но изненадата не й беше неприятна. Имаше смътното чувство, че това е по-добре от каквото и да било друго, сякаш бе оставила зад себе си нещо противно, нещо ужасно. Зеленината на дърветата над главата й беше в два тона, а небето почти не се виждаше. Гълъбите се приближиха до нея, но веднага разочаровано се отдалечиха. Наистина тя нямаше какво да им даде. Много хора минаваха край пейката, без да й обръщат внимание. Само някое момче я поглеждаше. Тя беше готова да разговаря, дори го желаеше, но у тия непостоянни обожатели накрая надделяваше колебанието и те продължаваха пътя си. Тогава някакъв мъж се отдели от потока. Беше около петдесетгодишен — добре облечен, безупречно сресан, с карфица на вратовръзката и черна чанта в ръка. Тя предусети, че ще я заговори. „Дали ме е познал?“ — помисли. И се изплаши, че този тип може да я въвлече отново в миналото й. Беше толкова щастлива в удобната си забрава. Но мъжът се приближи и просто попита: „Случило ли ви се е нещо, госпожице?“ Тя продължително го изгледа. Лицето на мъжа й вдъхваше доверие. В същност всичко й вдъхваше доверие. „Преди миг отворих очи на този площад и не помня нищо, ама нищичко от по-рано.“ Стори й се, че не са необходими повече думи. Разбра, че се усмихва, когато забеляза, че мъжът също се усмихва. Той й протегна ръка и каза: „Името ми е Ролдан, Феликс Ролдан.“ „Аз не си знам името“ — каза тя, но стисна ръката му. „Няма значение. Вие не можете да останете тук. Елате с мене. Искате ли?“ Разбира се, че искаше. Когато се изправи, тя погледна гълъбите, които отново я наобиколиха, и помисли: „Имам късмет, че съм висока.“ Мъжът, представил се като Ролдан, леко я подхвана за лакътя и й посочи пътя. „Близо е“ — рече. Какво ли значеше близо? Няма значение. Девойката се чувствуваше като туристка. Нищо не й беше чуждо, а не можеше да разпознае нито една подробност. Инстинктивно вкопчи слабата си ръка в тая силна ръка. Костюмът беше от мек, навярно скъп плат. Погледна нагоре (мъжът беше висок) и му се усмихна. Той също се усмихна, макар че този път едва разтвори устни. Момичето успя да забележи един златен зъб. Не попита за името на града. Той сам й го каза: „Монтевидео.“ Думата остана да виси като в празно пространство. Нищо. Абсолютно нищо. Сега вървяха по някаква тясна улица с разбити тротоари и строежи. Автобусите минаваха покрай бордюра и вдигаха пръски кална вода. Тя прокара ръка по краката си, за да избърше няколко тъмни капки. Тогава забеляза, че не носи чорапи. Спомни си думата чорапи. Погледна нагоре и видя стари балкони с простряно пране и един мъж по пижама. Реши, че градът й харесва.

„Пристигнахме“ — каза мъжът на име Ролдан до някаква двукрила врата. Тя мина първа. В асансьора мъжът натисна копчето за петия етаж. Не каза нито дума, но я погледна неспокойно. Тя отвърна с поглед, преливащ от доверие. Когато той извади ключа, за да отвори вратата на апартамента, момичето видя, че на дясната си ръка носи халка и пръстен с червен камък. Не можа да си спомни как се наричат червените камъни. В апартамента нямаше никого. Когато вратата се отвори, отвътре ги лъхна миризма на затворено, на застояло. Мъжът на име Ролдан отвори прозореца и я покани да седне в едно от креслата. После донесе чаши, лед, уиски. Тя си спомни думите чаша и лед. Думата уиски — не. Първата глътка алкохол я накара да се закашля, но й хареса. Погледът на момичето обходи мебелите, стените, картините. Реши, че подредбата не е хармонична като цяло, но беше в чудесно настроение и това не я подразни. Отново погледна мъжа и се почувствува удобно, сигурно. „Дано никога не си спомня нищо от миналото“ — помисли си тя. Тогава мъжът се разсмя гръмогласно и тя се стресна. „Я ми кажи сега, божа кравичке, сега сме сами, на спокойствие, кажи ми сега коя си.“ Тя отново се закашля и отбори широко очи. „Нали ви казах, не си спомням.“ Стори й се, че мъжът шеметно се променя, че е все по-малко елегантен и все по-груб, сякаш изпод карфицата на вратовръзката и мекия плат на костюма започваше да избива непоправима простащина, някаква неочаквана антипатия. „Мис Амнезия? Така ли?“ А какво означаваше това? Тя нищо не разбираше, но усети, че я дострашава, че изпитва почти същия страх от това грубо настояще, както и от непроницаемото минало. „Хей, мис Амнезия — пак се захили мъжът, — много си оригинална, ша знайш. Кълна ти се, че за пръв път ми се случва таквоз нещо. Новачка ли си?“ Ръката на мъжа, наречен Ролдан, се протегна към нея. Това бе същата силна ръка, в която тя инстинктивно се бе вкопчила там на площада. Но в същност беше съвсем друга ръка. Космата, алчна, почти квадратна. Вцепенена от ужас, тя разбра, че нищо не може да направи. Ръката се плъзна към деколтето й, опита се да се мушне вътре. Но имаше четири копчета, които затрудняваха действията й. Тогава ръката дръпна надолу и три от копчетата хвръкнаха. Едно от тях дълго се търкаля, докато се блъсна в цокъла. По време на лекия шум двамата стояха неподвижно. Девойката се възползва от неочакваната кратка пауза и скочи, все още с чашата в ръка. Мъжът на име Ролдан се хвърли върху нея. Тя усети, че я блъска към широк диван, тапициран в зелено. Само повтаряше: „Божа кравичка, а, божа кравичка“. Почувствува ужасния му дъх първо върху врата и ухото, после върху устните си. Почувствува, че тези силни, противни ръце се опитват да я съблекат. Усети, че се задушава, че не може повече. Тогава забеляза, че пръстите й още стискат чашата с уиски. Напрегна всичките си сили, поизправи се и без да пуска чашата, заудря с нея Ролдан по лицето. Той се отдръпна назад, олюля се и накрая се свлече край зеления диван. Момичето бе обхванато от паника. Прескочи тялото на мъжа, пусна най-после чашата (която падна върху едно килимче, без да се счупи), изтича към вратата, отвори я, излезе в коридора и забързано слезе — по стълбите, разбира се. Вече на улицата, успя да пооправи деколтето на блузата благодарение на единственото останало копче. Тръгна бързо, почти тичешком. С ужас, с мъка, с тъга, тя не преставаше да си мисли: „Трябва да забравя това, трябва да забравя това.“ Позна площада, позна и пейката, на която бе седяла. Сега на нея нямаше никого. Тя седна. Един гълъб като че я загледа, но тя не беше в състояние дори да се помръдне. Владееше я една-единствена натрапчива мисъл: „Трябва да забравя, боже господи, помогни ми да забравя и този срам.“ Отпусна глава назад и като че ли загуби съзнание.

Когато момичето отвори очи, то остана поразено от собственото си объркване. Нищо не помнеше. Нито името, нито възрастта, нито адреса си. Видя, че е облечена в кафява пола, а блузата, на чието деколте липсваха три копчета, е кремава. Не носеше чанта. Часовникът й показваше седем и двайсет и пет. Седеше на пейката на някакъв площад с дървета, в центъра на който се издигаше старинен фонтан — с ангелчета и нещо подобно на три паралелно поставени чинии. Стори й се ужасен. От пейката виждаше магазини, големи рекламни надписи. Можа да прочете: „Ногаро“, „Киноклуб“, „Мебели Порли“, „Марча“, „Национална партия“. Нищо. Не помнеше нищо, но бе изпълнена с чувство на облекчение, на покой, почти на наивност. Имаше смътното чувство, че това е по-добре от каквото и да било друго, сякаш бе оставила зад себе си нещо противно, нещо ужасно. Край пейката минаваха хора. С деца, с чанти в ръце, с чадъри. Тогава някакъв мъж се отдели от безкрайния поток. Беше около петдесетгодишен — добре облечен, безупречно сресан, с черна чанта, карфица на вратовръзката и малка бяла лепенка над окото. „Дали не е някой, който ме познава?“ — помисли си тя и се уплаши, че този тип може отново да я въвлече в миналото й. Беше толкова щастлива в удобната си забрава. Но мъжът се приближи и просто попита: „Случило ли ви се е нещо, госпожице?“ Тя продължително го изгледа. Лицето на мъжа й вдъхваше доверие. В същност всичко й вдъхваше доверие. Видя, че мъжът й протяга ръка и го чу да казва: „Името ми е Ролдан, Феликс Ролдан.“ В края на краищата името най-малко имаше значение. Така че тя се изправи и инстинктивно вкопчи слабата си ръка в тая силна ръка.