Мануел Пейроу
Може да ми се е случило

Спомням си, че излязох от канцеларията на един мой приятел, точно на „Сан Мартин“ и „Кориентес“, и погледнах часовника на фирмата „Трансрадио“, разрушен няколко месеца по-късно при бомбардировките над Ла Алианса. Беше десет часът. Сутринта изглеждаше свежа, въпреки че бяхме февруари. Чистият въздух трептеше като наелектризиран по улиците. Горе на изток се движеха леки облачета. Извърнах глава и видях да се откроява в далечината Обелискът с малкото прозорче. Реших да повървя пеш до в къщи и веднага се унесох в мислите си, смущаван единствено от някой и друг оглушителен клаксон или от отровното издихание на ауспусите. Защото никой не се движи съвсем отнесен, а и никой не върви съвсем погълнат от това, което става наоколо му. Така беше и с мен — наполовина едното и наполовина другото, ако въобще е възможно да се измерят вниманието или невъзмутимостта. Освен това, ако дълги години си живял в Буенос Айрес, се натъкваш на различни места, кътчета, ъгли, които ти правят знаци от миналото. Тогава, не че ние сме внимателни, а просто тези места изскачат на пътя ни и ни подсказват: спомни си.

Колко пъти например съм поглеждал часовника на „Трансрадио“. Стотици. И винаги е показвал точния час, и после друг и друг. Така. Свърнах по „Кориентес“ и като стигнах на двадесет метра от входа на подлеза „Лакрос“, случайно се взрях в лицето на един човек, който се движеше в обратна посока. Повтарям, погледнах го случайно. Нямаше нищо в него, което да прикове погледа ми. Физиономията му ми беше непозната, а и не се отличаваше с нищо особено — нито красиво, нито неприятно. Не беше и минало, което изскача пред мен и казва: спомни си. Не. И въпреки това неволно се втренчих в него, в късата папионка под слабата му брадичка. Две секунди след това зарязах мисълта за него и се замислих за други неща. Продължих пътя си и минах пред кино „Ротари“. Без да се спирам, се вгледах в един рекламен плакат и пак погледнах напред. Тогава се случи това, което стана причина да напиша този разказ. Тоест случи се нещо, което породи в мен учудване, после безпокойство и най-сетне неудържимо желание да се добера до истината. Като погледнах напред, повтарям, видях отново човека, с когото се бях разминал няколко метра преди това. Изненадах се, естествено. Човекът трябва да се беше върнал бързо двадесет-тридесет метра и да е тръгнал отново в същата посока. Беше възможно, но странно. Продължих да мисля за необичайното в тази случка и изведнъж потръпнах от някакъв проблясък в съзнанието. Не. Човекът не беше облечен по същия начин. Въпреки че обърнах внимание само на лицето му, несъмнено първия път беше с папионка, а сега носеше дълга и светла вратовръзка. Не бях много сигурен, но ми се стори, че и костюмът му беше друг. Разбира се, тази подробност предизвика у мен изненада и безпокойство. За да се успокоя, си казах, че може би са били двама души, които поразително си приличат, или двама братя близнаци и в такъв случай единственото странно нещо в случая бе, че единият вървеше след другия. Потънал в тези размишления, минах пред „Сиркуло де Армас“, после пред заведението, където преди години беше дискотеката „Чарли“. Оставаха ми няколко метра, за да стигна до „Майпу“. Тогава вече, истински разтревожен, видях същия човек да идва към мен за трети път.

Този път човекът носеше безупречен бял костюм от ленен плат. Същата вечер, останал сам в квартирата си, докато неоновите отблясъци проникваха през завесите и уличните шумове заглъхваха, прегледах няколко трактата. Прочетох, че съществува сетивна измама на паметта, която те кара да вярваш, че познаваш до най-малките подробности психологическия комплекс, който образува цялостната и съответствуваща за дадения момент същност на съзнанието, и ти се струва, като че ли отново изживяваш напълно един вече преживян момент. Не беше лошо. Може би съм преживял няколко пъти един и същ миг. Но защо човекът беше с различни дрехи? В такъв случай моментът не беше един и същ. Четох също, че има и други случаи, предизвикани от смущения в паметта. Възможно е да съществува фалшивото усещане за нещо познато, което в действителност нито веднъж не е било възприемано, или пък чувството за нещо ново, когато е било вече възприемано. Първият случай не изменяше съществено горното положение. А ако срещите с човека, които аз възприемах като нови, действително бяха нещо, реално случило се вече, то аз се връщам на изходната позиция, т.е. на странния случай да срещнеш човек, който на разстояние от двеста метра няколко пъти върви сам след себе си. Щом стигнах дотук, захвърлих книгата на пода и потръпнах, като си припомних фантастичните романи, които бях чел и чувал някога. Сега аз самият бях герой на един сюжет, в който тревогата и фантазията се сливаха, на едно от тези събития, които налагат промяна в представата ни за времето, карат ни да се изправим пред един звезден, главозамайващ прозорец. Но беше вече късно. Сънят и умората надделяваха и ме заливаха като морски прилив. Преди да заспя, успях да съставя план за действие; после бавно, много бавно потънах и меките и мрачни вълни.

Да. Тъкмо така трябва да постъпя, си казах и си повторих, когато на сутринта вървях по улица „Лавалье“ към канцеларията на моя приятел. Планът ми, от друга страна, беше изключително прост. Състоеше се в това да посетя приятеля си, управител на голяма книжарница, да поговоря с него точно толкова минути, колкото предишната сутрин, и да тръгна по улицата точно в десет часа (помнех добре, че бях прекъснал разговора, като видях, че часовникът сочеше десет без една минута). В бюрото на приятеля ми всичко стана така, както го бях замислил, с изключение на разговора, воден несвързано от моя страна и с отсенки на учудване от негова. Беше обяснимо, защото се чувствувах нервен и чаках само да мине точно определеното време, поради което не можех да следя дали отговорите ми са логични. Попита ме например защо не съм пласирал партида книги на някакъв млад поет (аз съм търговски агент на книжарницата). Вместо да му отвърна, че този млад поет никой не иска да го чете, му изтърсих няколко абсурдни извинения, които засилиха недоумението му. Най-после, докато се потях и поглеждах часовника, стана десет без една минута. Сбогувах се и излязох, като се стараех да вървя със същото темпо, с което помня, че се движех предишната сутрин. На ъгъла сверих часа по часовника на „Трансрадио“. Тръгнах по улица „Кориентес“, убеден, че следвам правилно плана си. Като стигнах до входа на подлеза, видях, че мъжът се задава; после, като минавах край книжарницата, отново го видях да идва към мен и накрая на няколко метра от ъгъла на „Майпу“ забелязах, че за трети път, както и предишния ден, мина край мен и продължи.

Цял месец извършвах всяка сутрин опитите си, но за разлика от първите дни, тръгвах от ъгъла. По-долу описвам извършените наблюдения, предположенията си и това, което ми се случи една нощ, преди известно време, и което ще оставя за края.

Едно от първите ми открития през целия този шеметен месец беше, че срещите ми с мъжа имаха за него значение (а и за мен естествено) на протичане на един период от време. Тоест отделните образи не бяха, тъй да се каже, различни копия на една фотография. Не. За него времето течеше. Разбрах го, като наблюдавах прическата му, костюма, вратовръзките му, винаги различни или отличаващи се от предишните по някаква подробност, която се проявяваше ежедневно или даже в един и същи ден. С една дума субектът или идваше от миналото към настоящето, или от настоящето отиваше към миналото. В продължение на няколко дни се колебаех кое от двете отговаряше на истината. После, благодарение на изключителната си памет, известна на всички, което е едно от малкото неща, с които мога да се гордея, разреших загадката. Човекът идваше към настоящето — всяка сутрин аз виждах живота му назад. Как го открих? Благодарение на паметта си, както вече споменах. Забелязах, че лицето, облеклото, вратовръзката, които виждах всяка сутрин при повторението, бяха същите онези неща, които забелязвах най-напред предния ден, едва поел в посока към „Кориентес“ и „Сан Мартин“. И всеки ден първоначалният вид, по-точно — първата физиономия, първата прическа, първото облекло на същия този човек бяха различни. После всяка сутрин виждах настоящия ден и отминалите дни на мъжа, неговите сегашни и минали преходи до службата или до дома му. Предугаждам ироничната усмивка на читателя. Предусещам и въпросите, които би ми задал. Бях ли забелязал някаква нарастваща немощ у човека, чието минало се откриваше пред очите ми? Или следи от подмладяване, които да се засилват с отдалечаването на образите? Мога да отговаря без никакво колебание. Не бих могъл да забележа нито едно от двете неща, защото периодът от време, в който се проявяваше явлението, обхващаше само дни. Ние остаряваме с всеки изминат ден, но без да го забелязваме. Стана така, че докато умувах по тези въпроси, ми хрумна още нещо — аз виждах настоящия ден на човека и после другите му дни назад, миналите и бъдещите. Така. А какво би станало, ако аз, попаднал в този своего рода канал на времето, можех да видя по някакъв начин месеци и години от неговото минало? И после съвсем естествено ми хрумна друг въпрос, който ме изпълни с трескаво нетърпение. А какво ли би било, ако вместо да погледна в миналото на този непознат, който ни най-малко не ме интересуваше, погледнех в това на майка ми или на моята злочеста Жизел, починала преди толкова години? Де да можех да видя например нощта на 31 декември 1937 година в „Амбасадьор“? Какъв ли път и канал бих могъл да използвам за това? Само след няколко дни разбрах, че за да премина към този толкова невероятен етап, най-напред трябваше да приключа с първия. Тоест да изпробвам с непознатия, за да мога да стигна до следващата цел.

Изминаха няколко дни, през които не можах да открия моя човек, докато една сутрин го видях да се приближава. Стоях пред входа на подлеза, а той бързаше, като да беше закъснял. На днешния ден ли принадлежеше този човек или беше човекът от вчера, от онзи ден? Не се спрях да проверявам. Щом отмина, аз тръгнах по следите му. Забавляваше ме мисълта, че след нас идваха други варианти на същия човек, други дни, като листовете на календара, които щяха да се съберат в една точка. Стигна до една сграда с номер 200 и с влизането му портиерът го поздрави. Влязох след него в асансьора и почаках, без да го гледам, докато излезе. Извървя няколко метра по един коридор, следван неотлъчно от мен, и влезе. Тогава реших да го заговоря. Беше седнал вече пред някакви книжа. Покашлях се, почуках тихо на вратата и той вдигна поглед. После каза: „Влезте“. От гласа му ме побиха леки тръпки. Стори ми се, че съм го чувал някъде, преди много време. Но физиономията му ми беше абсолютно непозната. Влязох, седнах и пуснах в ход обичайните приказки, преди да навляза в същността на въпроса. Забелязах, че е неразговорлив човек или е много зает. Покани ме да бъда кратък.

— Ще ви се стори абсурдно това, което възнамерявам да направя — го предупредих, — но аз мога и трябва да извърша един чудноват опит с времето.

— С времето? — каза, пребледнявайки леко, а гласът му стана по-дрезгав. — С времето?

— Да. Открих, че мога да стигна до миналото на хората, но ми е необходимо съдействие.

Погледна ме леко усмихнат.

— Съдействие? От кого?

— От хората, до чието минало искам да стигна. От вас например.

В този миг забелязах две неща. Човекът беше протегнал надолу ръка и беше натиснал нещо под бюрото. Далеч, много далеч ми се стори да чувам звънец. Другото, което забелязах, беше още по-тревожно. Гласът на човека ми беше направил вече странно впечатление, все едно че слушаш нещо познато, което си забравил и в момента си припомняш. Но ме разтревожи това, че човекът започна да ми се струва познат, и то с мъчителното чувство, което те обхваща, когато не можеш да си припомниш нищо повече. По-скоро ми напомняше нещо. Възможно бе да го познавам. Но откъде? Кога? Попитах го, а той отрече грубо. Стана раздразнителен и отново натисна нещо под бюрото си. Почти го мразех, но се опитах да го убедя.

— Искам чрез вас да стигна до миналото на други хора. Вие ще бъдете само обект на чудноватия експеримент. Може би после и вие ще искате да опознаете живота на други хора, на други личности.

Раздразненето му нарасна и аз започнах да го разбирам. В този момент вратата се отвори и се появи един нисък тип, който раболепнически попита:

— Викате ли ме, господине?

— Да. Придружете този човек до улицата. Ако ви създаде трудности, извикайте полиция.

Почти ме изблъскаха навън, но тъй като не се противях, а само протестирах, не ме закачаха повече. Извървях няколко пресечки, като мърморех проклятия, и щом се успокоих, си отидох в квартирата. Целия следобед не излязох, а вечерта си легнах много рано. Ето че дойде моментът да разкажа съня си — ако това, което се случи, е било сън — и последиците от него. Вях легнал по гръб на леглото и през прозореца нахлуваха много образи като щампи от лицето на човека, които се напластяваха върху първата, докато се оформи едно живо лице, с измерения за дължина, ширина и дълбочина. Не раздвижи устни, но аз чух гласа му, като че идваше някъде от мен или като че имах радиотелефонни слушалки в ушите си. Думите му ме огорчиха. Каза ми: „Спри се! Не се опитвай да гледаш назад. Зная, че можеш да видиш майка си. Най-напред ще я видиш покойница, после немощна, после по-млада, но тогава образът й ще се размъти и няма да я познаеш. Ще видиш и нощта на 31 декември 1937 г. в «Амбасадьор», ще видиш и Жизел, но ще видиш и това, което не искаш да видиш.“ Не зная колко време продължи да говори, но аз вече не го слушах. С ужас бях разбрал какво значеше за мен това лице. Беше и е някой, който ми е причинил огромно зло и когото никога не съм успял да разкрия. Някой, когото винаги съм виждал в гръб, който ме е наранявал, без да се показва, който винаги е затварял прозореца и се е прикривал, когато съм се опитвал да видя лицето му.

Събудих се потен. Разхождах се известно време из стаята като сомнамбул и накрая реших. Този път знаех къде да го намеря. За всеки случай взех малкия си „Смит Уесън 32“ и излязох. Тъй като беше наблизо, тръгнах пеша. Докато вървях, се насърчавах сам във взетото решение. Стигнах до канцеларията, взех същия асансьор и прекосих коридора. Вратата беше отворена. Влязох, но не видях никого. Плеснах с ръце и на повикването се отзова, любезно усмихнат, онзи нисък и раболепен човек, който предния ден ме беше изхвърлил оттам. Попитах за господина, „дето обслужва там“, сочейки бюрото. Отговори ми, че на това бюро никой не работел, че служело само за трупане на досиета, които куриерите оставяли или изваждали, за да ги разнесат по другите канцеларии. Човекът беше любезен, но като почнах да настоявам, на лицето му се изписа недоумение. Извиних се и излязох. Не зная колко часа съм вървял като замаян по улиците, докато накрая неволно стигнах до в къщи и си легнах. Струва ми се, че в един момент на просветление правих някакви проекти за следващия ден. Но на следващия ден не се случи нищо, и по-късно също. Минаха няколко месеца, през които ежедневно следях в определения час улицата, където в онова февруарско утро бях срещнал човека. Повече не го видях. Въпреки това не съм се отказал от мисълта да намеря някой ден онзи, който бе причинил всичките ми страдания в живота и да разбера кой е.