Мануел Диас Мартинес
Кръстоносният поход

Рапсода влезе в кралските покои и рече на крал Клофас следното:

— Господарю, снощи Птицата на съня благоволи да докосне моите клепачи. Признавам си, че не я призовах, както обикновено правя, за да мога да отговоря на твоите въпроси; тя долетя, след като тишината стана още по-дълбока от всякога, когато е откликвала на моите призиви. Усъмних се, че има да ми каже нещо много важно и й се доверих с безкрайна наслада; и ето че видях — а очите ми бяха затворени — една толкова необятна страна, колкото твоите съмнения, господарю, и толкова сияйна, колкото скъпоценните камъни на твоята корона. Долините изглеждаха като морета от зелено стъкло, пресичаха ги реки от течно слънце, планинските скатове бяха осеяни с плодородни овощни горички и всичко това под едно толкова синьо небе, че ти, господарю, който си видял почти всичко, никога не би могъл да си го представиш. — Рапсода неочаквано замлъкна и се загледа втренчено в своя крал.

Монархът изслуша разказа със силно стиснати устни и като поклащаше бавно глава ту нагоре, ту надолу, както са свикнали хората от неговия ранг, рече:

— Е добре, скъпи Лорис, всичко, което ми разказваш, е наистина много хубаво. Но тук ли свършва твоят сън?

Сякаш излизаше от някакво вцепенение, Рапсода отвърна бодро:

— Не, господарю. Птицата на съня беше щедра на приказки. Със затворените си очи видях, че онази страна не я населява никой, ни хора, ни животни. Освен това съм сигурен, че мога да те заведа до нея, макар че ако ме попиташ къде се намира, ще се наложи да ти кажа, че не знам.

Крал Клофас скри лице в дланите си и подпря лакти на трона. Постоя така известно време и накрая продума:

— Ако ми покажеш пътя, ще тръгна.

Няколко дни по-късно крал Клофас, придружен от Рапсода и от членовете на кралския двор, изпрати със сетен поглед далечните стени на замъка си, следван от дванайсет кавалерийски корпуса, всеки с по хиляда конника, и от десет хиляди пехотинци, стрелци с лъкове и копиеносци. Най-голямата войска, която някога се е струпвала в Сидея, тръгна на поход към бленуваната земя, като издигаше тъмночервени, златисти и бели хоругви и силно надуваше зурни, които издаваха резки и пискливи звуци.

Войската на Клофас напредваше седем години, без да спира, по съвсем непознати краища, за чието съществуване дотогава никой не подозираше, даже и звездоброецът Уласис от Сидея, за когото светът беше много по-голям, отколкото е в действителност, тъй като той виждаше границите на земята единствено в мечтите на хората.

Излязоха от Сидея, когато майското слънце пращаше своите първи лъчи. След като оставиха далече назад границите на своята земя и прекосиха планините Улам-Белам, на които никога не бе стъпвал човешки крак, те се натъкнаха на много добре построени пътища, прокарани в твърдата скала. Покрай тях се спущаха пропасти, издълбани от поройната река „По-Яростна“ (за нея дотогава не се знаеше), чиито води — въпреки бързото си течение, въпреки високите водопади, от които се спускаха, и въпреки назъбените от остри камъни брегове, в които се удряха с грохот — не се пенеха. Този неподозиран каменист край рядко се променяше от някое и друго петно растителност — ябълкови и дюлеви дървета, гуайаби с огромни плодове и най-вече великански мъхове, от чиито жилки тръгналата на поход кохорта черпеше вода за своите нужди, защото водата на страховитата река нито утоляваше жаждата, нито измиваше тялото.

Седемте години изтекоха като седем дни, защото нощта изобщо не се появи. Слънцето през онези години не се забули нито за миг ни от буря, ни от ситен дъждец; де се случи ни едното, ни другото. Докато завоевателите напредваха, слънцето губеше все повече от топлината си за сметка на блясъка и накрая се превърна в толкова студена светлина, че под нейния блясък оръжието, броните и сбруята се покриха с дебел пласт от лепкав скреж, а перата на шлемовете и гривите на конете станаха на възчерни кристали, сякаш предварително са били горени. Тъй като светлината на това слънце бе повсеместна, участниците в похода не се насладиха нито веднъж на каквато и да е сянка, за да смекчат силния блясък, от който очите им се зачервяваха и който накрая ги лиши от зрение. Никога не узнаха колко е часът, понеже слънчевият часовник беше излишен, като нямаше сянка, а пясъчният се счупи при допира с тази светлина.

Единствено Рапсода знаеше откъде минават и накъде вървят. Спеше само по четвърт час на ден, време, през което му бе показвана посоката, а после даваше своите указания. Единствено той можеше да заспи върху онези грапави камънаци, обгърнат от онзи пронизващ мраз, при онзи блясък, срещу който не помагаше дори най-плътната превръзка. Струва си да се отбележи, че по време на пътуването те не познаха що е умора.

Когато вече бяха изгубили надежда да възстановят зрението си, те прогледнаха. Топла нощ се беше спуснала над тях; по небесния свод ярко блестяха едри звезди, които сякаш висяха точно над главите на войниците. Околността се беше преобразила напълно, сочни пасища замениха камънаците; градини с благовонни растения заемаха мястото на скалите; леки хълмчета, накичени с лози и смокини, се намираха там, където само преди малко се издигаха сухите и голи стръмнини… Просълзен и възбуден Рапсода пристъпи към своя господар и му целуна ръцете. Възкликна:

— О, кралю на Сидея, пристигнахме в земята, която ще ти даде императорската корона!

— Може би имаш право, Лорис — отвърна крал Клофас, докато гледаше наоколо с разширени от вълнение очи, — ала не виждам тази страна да сияе, както ти ми каза, нито пък виждам, докъдето ми поглед стига, реката от течно слънце, нито неописуемо синьото небе, за което ми съобщи, а тъкмо обратното, виждам един край, над който господствуват сенките, макар и безспорно красив.

— Господарю, навярно от многото светлина, която заля нашите зеници, сега ние можем да виждаме само сенки.

— Не те разбирам, Лорис; но тъй като нощта дойде, обзема ме безкрайно желание да легна и поспя. — Кралят слезе от коня и заповяда почивка. Цялата войска, разпръсната сред ободряващия и ведър хлад на пасищата, се отдаде на съня.

Утринният светлик ги събуди. Утринта пристигна като запратена от метателна машина. Птиците дигаха гълчава в клоните; като се спущаше между далечните хълмове, някаква огнена река пъплеше едва-едва. Земята съперничеше по сила на багрите с небето.

Ала всичко това се замъгли от едно по-голямо чудо: на върха на един хълм, спотаен сред истински гори от виеща се растителност, която бе по-висока от старо бамбуково стъбло, се извисяваше величествен замък от чер мрамор, заобиколен от ровове, над чиито води прелитаха птици с къдрави пера. Удивлението беше всеобщо по две причини: понеже предната нощ не се виждаше никакъв замък, колкото и войниците да изследваха местността, където се бяха настанили на стан, и понеже това откритие посочи една важна грешка в твърдението на Рапсода: страната беше населена.

Когато се върнаха пратениците, които крал Клофас проводи, за да помолят стопанина на този замък да ги приеме, всички научиха, че там живее един крал на име Омегус ел Анфитрион. Той ги канеше на гощавка, която бе приготвил в чест на смелата войска.

Следван от войската си, крал Клофас премина по моста и влезе в замъка, чиито вътрешни размери значително превишаваха външните. В един огромен салон, за чиято големина може да се съди по това, че подслони двадесетте и две хиляди войника на Клофас, и който бе пълен с маси и пейки от превъзходно черно дърво (едните застлани с тънки покривки, а другите с меки възглавници), ги очакваше Омегус, висок, болнаво бледен и мършав старец, с много вдлъбнати черни очи и дълга брада, толкова бяла и лека, като птиците, които докосваха водата в рововете. Омегус направи повелителен знак с ръка на всички да заемат места около масите и каза:

— Отдавна ви очаквах, деца мои. За това посещение сте се родили и аз съм тук, за да ви предложа подслон.

— Благородни монархо — отвърна Клофас, — моят позор е безграничен и трябва да ти поискам прошка, задето съм дошъл да завзема земята ти. Аз пътувах дотук в качеството си на завоевател, тъй като зле осведомен, смятах, че тези земи са пусти и поисках да ги присъединя към моя цивилизован свят. Виждам, че съм бил излъган, защото те си имат крал. В такъв случай аз се отказвам от своето начинание и ти обещавам да се върна веднага в моята страна, като извървя обратно пътя, който съновиденията на някой си Рапсода и моята доверчивост ме заставиха да предприема.

Старецът се усмихна добродушно и отговори на крал Клофас така:

— Няма за какво да ви прощавам; няма и за какво да се боя от вас. Вие сте се родили, за да дойдете и да завоювате моето кралство, но тъкмо тук е бедата. Аз съм единственият жител на тази страна; все пак много по-могъщи войски от вашата са пристигали в този замък със същото намерение, а аз все съм си Омегус ел Анфитрион. Само ви моля да вкусите в моя чест от гощавката, която съм приготвил за вас с любимите си ястия. Кукумявката на фурна със сос от смокини трябва да я запивате с каберне, а тортата от анемонии — с мискетовото вино от сините гарафи. Това е всичко, което мога да ви препоръчам.

След като си похапнаха от ястията, всички почувствуваха нужда да си починат и със съгласието на стареца излегнаха на покритите с възглавнички пейки и заспаха. Когато се събудиха, беше дълбока нощ. Клофас, още сънен, се обърна към стопанина на къщата:

— Съжалявам, че злоупотребихме с твоето гостоприемство. Реших да потеглим веднага. Ако дойдеш в Сидея, в моето кралство, ще те възнаградя за вниманието ти към нас.

— Никога няма да замина — от страната си не излизам. Тя е толкова голяма, че никога не съм се опитвал да изляза от нея. Сбогом.

Войската на Клофас тръгна на път. В студената и гъста нощна мъгла замъкът на Омегус постепенно се изгубваше, докато напълно изчезна зад един хълм. Умислен, Рапсода крачеше далече от своя господар, който отвреме-навреме го поглеждаше с крайчеца на окото си.

Внезапно, без да се е здрачавало изобщо, дейният светлик се спусна тежко и шибна с острия си блясък очите на пътниците. Надмогнали веднъж заслепението, от гърлата им се откъсна един див, гръмовен вик: костите им блестяха и всеки, застанал на мястото си, можеше да види през другите изпепелената земя на Сидея.