Леополдо Лугонес
Статуята от Сол

Ето как разказа поклонникът истинската история за монаха Созистрат:

Който не е минавал край манастира „Сан Сабас“, той не знае какво значи отчайваща гледка. Представете си една много старинна сграда, разположена на брега на река Йордан, чиито влачещи жълтеникав пясък води се плъзгат морно сред горички от терпентинови и ябълкови дръвчета към Мъртво море. В цялата област расте само едно палмово дърво, чийто върхар господствува над манастирските стени. Безкрайна самота, смущавана отвреме-навреме само от стъпките на някои номади, които прекарват през там стадата си; огромна тишина, която се спуща сякаш от планините, преградили с високите си твърдини хоризонта като крепостни стени. Когато вее вятърът от пустинята, завалява невидим пясък; когато вятърът духа от морето, цялата растителност се покрива със сол. Залезът и изгревът се сливат в една и съща тъга. Само онези, които имат да изкупват тежки престъпления, се осмеляват да се преборят с такава самота. В манастира всеки може да присъствува на службата и да се причести. Монасите, които сега са не повече от петима, и то всички най-малко шестдесетгодишни, предлагат на поклонника скромната трапеза — пържени фурми, речна вода и понякога палмово вино. Те никога не излизат от манастира, макар и съседните племена да ги уважават, защото са вещи лечители. Когато някой умре, погребват го в пещерите, които се намират край реката, между скалите. Сега в тези пещери гнездят двойки сини гълъби, приятели на манастира; по-рано, преди много години, в тези пещери са живели първите отшелници, един от които е бил монахът Созистрат, чиято история обещах да ви разкажа. Нека Богородицата на Кармел ми е на помощ, а вие слушайте внимателно! Това, което ще чуете, го е разказвал дума по дума брат Порфирий, погребан в една от пещерите на „Сан Сабас“, където на осемдесетгодишна възраст завърши като образец на добродетелност и в покаяние житието му на светец. Дано всевишният се е смилил да го прибере в царството си небесно! Амин!

Созистрат бил монах-арменец, който решил да прекара живота си в усамотение заедно с няколко свои млади приятели от мирския му живот, преминали неотдавна в лоното на християнската църква. Принадлежал към силната раса на стилитите. След дълги скитания из пустинята един ден те открили пещерите, за които вече ви споменах, и се настанили в тях. Водата на Йордан и плодовете на една малка зеленчукова градина, която обработвали заедно, били достатъчни, за да задоволяват нуждите им. Прекарвали дните си в молитва и размисъл. От тези пещери се извисявали стълбове от молитви, които крепели, благодарение на якостта си, разклатения небесен свод, заплашващ да се срути върху греховната земя. Саможертвата на тези отшелници, които, за да омилостивят бога, подлагали на терзания и пости плътта си, спестила на света много епидемии, войни и земетресения. Но това не е известно на нечестивите, които с лекота осмиват изкупителните жертви на пустинниците. А безсъмнено саможертвите и молитвите на праведниците са подпорите, които крепят свода на вселената.

След тридесет години живот сред лишения и мълчание Созистрат и неговите другари били провъзгласени за светци. Сразен, демонът виел от безсилие в нозете на светите монаси. А те, един по един, завършили земния си път. Останал само Созистрат. Бил вече престарял и се бил смалил много. Бил почти прозрачен. Молел се на колене по петнадесет часа на ден и имал видения. Два гълъба, негови приятели, всеки следобед му носели по няколко зрънца и го хранели с човките си. Само с това поминувал. Но затова пък ухаел като жасминов храст привечер. Всяка година, на разпети петък, намирал сутрин до постелята си от натрупани клони златен потир с вино и хляб, с които се причестявал, потъвайки в неописуем унес. Никога не се замислял откъде идват тези дарове, защото знаел, че Исус може всичко. Очаквайки, изпълнен с благоговение, деня на успението си, той продължавал да влачи бремето на годините. А вече над петдесет години никой не бил минавал по тези места.

Но една сутрин, когато монахът се молел, заобиколен от своите гълъби, те изхвърчали подплашени внезапно и го оставили сам. На входа на пещерата се появил неочаквано един поклонник. След като го приветствувал със свети думи, Созистрат го поканил да си почине и му посочил стомна е прясна вода. Непознатият жадно пил, сякаш бил изнурен от умора; после изял шепа сухи плодове, които извадил от дисагите си, и се помолил заедно с монаха.

Минали седем дни. Пътникът разказал за своето странствуване от Кесария до Мъртво море и завършил разказа си с една история, която разтревожила Созистрат.

— Виждал съм развалините на прокълнатите градове — казал той една нощ на своя домакин. — Виждал съм как морето дими като пещ и съм съзерцавал, ужасен, жената от сол, наказаната съпруга на Лот. Жената е жива, братко мой, чувал съм я да стене и съм я виждал да се поти под жаркото обедно слънце.

— За подобни работи пише Кай Ювенк в своя трактат „За Содом“ — прошепна Созистрат.

— Да, познавам този пасаж — добавил поклонникът. — Но в него има и нещо по-определено: от текста се разбира, че съпругата на Лот продължавала физиологически да е жена. И аз си мисля, че би било човеколюбиво дело да бъде тя освободена от тази казън…

— Но това е божа казън! — възкликнал пустинникът.

— Нима Христос не изкупи чрез своята саможертва греховете на стария свят? — възразил тихичко пътникът, който, по всичко изглеждало, бил чел много свети писания. — Нима кръщението не измива както греха спрямо закона, така и греха спрямо Евангелието?…

След тези думи и двамата заспали. Това била последната нощ, която прекарали заедно. На другия ден непознатият си тръгнал, сподирен от благословията на Созистрат; необходимо ли е да ви казвам, че въпреки благата си външност този мним поклонник бил самият сатана.

Планът на Лукавия бил коварен. От този ден упорита, натрапчива мисъл се загнездила в главата на светеца. Да покръсти статуята от сол, за да избави от мъки този окован дух! Изисквало го човеколюбието, но разумът се противопоставял. И в тази вътрешна борба преминали месеци, докато накрая монахът имал едно видение: в съня му се явил един ангел и му наредил да изпълни замисленото.

Созистрат прекарал три дена в пост и молитва, а призори на четвъртия, подпрян на тояжката си от акациево дърво, тръгнал по брега на река Йордан, по пътеката, която водела към Мъртво море. Преходът не бил дълъг, но уморените му нозе едва го държали. Така вървял цели два дена. Верните гълъби продължавали да му носят храна както досега, а той се молел дълго, проникновено, защото решението, което бил взел, го измъчвало безкрайно. Най-после, когато нозете почти отказали да му служат, планините се разтворили и той видял морето.

Скелетите на разрушените градове постепенно се били заличили, тук-таме по някой и друг обгорян камък, ето това било останало: отломки от арки, срутени кирпичени стени, разядени от солта и споени като с битум… Монахът не се и заглеждал в тези останки, а само внимавал краката му да не се изцапат от допира с тях. Изведнъж старото му тяло се разтреперало. Там на юг, далеч от развалините, в една извивка на планинската верига, откъдето останките едва ли можели да бъдат съзрени, той видял очертанията на статуята.

Под вкаменената си наметка, разядена от времето, тя изглеждала висока и тънка като призрак. Слънцето печало силно, като нагорещено до бяло желязо, нажежавайки скалите, а соленият пласт, който покривал листата на терпентиновите храсти, блестял ярко. Под обедната светлина те изглеждали като посребрени. На небето нямало нито едно облаче. Горчивите води спели в своята пословична неподвижност. Поклонниците казвали, че когато вятърът повявал, в тях отеквали стенанията на градовете-призраци.

Созистрат се приближил до статуята. Странникът бил казал самата истина. Хладна влага покривала лицето й. Белите очи, белите устни били напълно неподвижни под нашествието на камъка, потънали в своя вековен сън. В тази скала нямало и знак за живот. Слънцето я жулело с безмилостно упорство, все същата сила от хиляди години; и въпреки всичко тази статуя била жива. Как иначе щеше да се поти? Не разкривало ли това видение тайната на библейските ужаси? Гневът на Йехова бил облъхнал това същество, ужасяваща смесица от камък и плът. Не би ли било проява на дързост опитът да бъде смутен този покой? Нямало ли да падне грехът на тази прокълната жена върху онзи, който би се опитал да я спаси? Не би ли било престъпна лудост — може би изкушение, изпратено от ада — да разбудиш мистерията? Созистрат, изпълнен със скръб, коленичил да се моли в сянката на едни храсти.

Няма да ви разказвам как е протекло действието. Знайте само, че когато светената вода паднала върху статуята, солта бавно се разтворила и пред очите на отшелника се появила една жена, стара като вечността, навлякла някакви ужасни дрипи, с пепеляво лице, слаба и трепереща под бремето на вековете. Монахът, който се бил срещал без страх с демона, почувствувал ужас пред видението на тази жена. В нея бил въплътен прокълнатият народ. Очите й били видели пораженията на сярата, която божественият гняв изсипал върху безчестието на тези градове; дрипите били изтъкани от космите на камилите на Лот; нозете й били стъпвали по пепелищата на пожара на Всевишния! И ужасната жена му заговорила със своя идващ от дълбочината на вековете глас.

Вече нищо не помнела. Само някакво смътно видение на пожара, някакво неясно чувство при вида на това море. Душата й била смутена. Била спала дълго време, потопена в някакъв кошмар. Монахът я бил спасил. Чувствувала го. Това било единственото, ясно за нея нещо. И морето… пожарът… катастрофата… изгорелите градове… всичко това се смесвало в някакво ясно чувство за смъртта. Щяла да умре. Значи, била е спасена. Спасил я бил монахът!

Созистрат целият треперел. Червен пламък горел в зениците му. Миналото започвало да изчезва, сякаш огнедишащ вятър бил прочистил душата му. И само тази мисъл владеела съзнанието му: ето, това е жената на Лот! Слънцето слизало към планините. Пурпурът на залеза светел на хоризонта. Трагичните дни оживявали в тези пламъци. Като някакво възкресение на наказанието, което се отразявало за втори път във водите на горчивото езеро. Созистрат се връщал във вековете. Спомнял си. Бил участвувал в катастрофата. И тази жена — тази жена му била позната!

И тогава страшно желание запалило плътта му. Устата му проговорила и той попитал възкръсналия призрак:

— Кажи ми, жено, една-единствена дума.

— Говори, питай…

— Ще ми отговориш ли?

— Да, говори. Ти ме спаси!

Очите на отшелника блестели, сякаш в тях се отразявал огънят, който опожарявал планините:

— Кажи ми, жено, какво видя, когато обърна лице, за да погледнеш?

Потиснат от страх глас му отговорил:

— О не… В името на Елохим, не искай да го знаеш!

— Кажи ми какво видя!

— Не… не. Това би те погубило!

— Но аз искам да знам!

— Това значи смърт!

— Кажи ми какво видя?

— Не мога… не искам!

— Аз те спасих!

Слънцето залязло.

— Говори!

Жената се приближила. Гласът й сякаш бил покрит с прах; заглъхвал, залязвал, замирал.

— Заклевам те в праха на дедите ти.

— Говори…

И тогава този призрак приближил устата си до ухото на отшелника и му казал една дума. И сякаш от гръм ударен, поразен, без дори да извика, Созистрат паднал мъртъв. Нека се помолим на господа за спасението на душата му!