Вентура Гарсиа Калдерон
Бялата лама

Като пришпори коня, сграбчил края на юздите в ръка, господарят на имението се нахвърли яростно върху индианеца, за да го накаже за пример пред всички пеони^[1]. С приведено над дясното стреме тяло той шибаше сгърчения слуга, които свит на кълбо на земята, викаше и молеше бащицата за прошка. Но дон Висенте Кабрал вече не искаше да си затваря очите пред тази скандална любов. Нима нямаше жени в имението? Ако още веднъж го хванеше сред ламите — двеста тояги на гол задник и цяла нощ в прангите.

Стадото лами наблюдаваше побоя с човешко внимание — петдесет животни с нежни очи и деликатна женска грациозност. Една лама, по-висока от останалите, украсена като муле на панаир, чисто бяла без никакво петно, се кипреше с червените си панделки и пискюли, вързани с вкус за козината на шията, които при поклащане докосваха сребърния хлопатар. Индианците я наричаха Киля, защото беше бяла и може би свещена като пълната луна.

Наказаният индианец пропълзя, за да се скрие между забитите й в земята копита. Тогава всички пеони спряха с молещо уважение коня на господаря, да не би да удари и ламата.

— Майка Киля — промълви един индианец, като посочи вече порозовялата в априлския следобед луна.

Всеки земевладелец в Перу носи постоянно револвер, а ламите не са скъпи. Освен това той трябваше да научи индианците, че ламите не са жени и не могат да бъдат любени като такива. След точно попадение в ухото Киля падна на земята, цялата трепереща; широко отворените й очи погледнаха с толкова женска нежност, че самият господар се разкая веднага за бруталността си. Кръвта вече цапаше козината, хлопатара и звънчетата, които леко звънтяха от гърчовете на агонията. Тогава индианците коленичиха и започнаха жално да ридаят, а най-дръзкият от всички посочи отново луната, която се пенеше в нощта, цялата почервеняла от прокоби.

— Майка Киля, бащице!

Без да обръща внимание на суеверията на „тези варвари индианци“, дон Висенте Кабрал слезе от коня в двора на имението и се качи да си легне с лошо настроение. Вече нямаше да търпи да кичат красивите животни като проститутки.

Четирима индианци отнесоха тялото на Киля до гробницата, където са погребани телата на великите деди, на всички онези генерали и принцове, които изградиха величието на Перуанската империя, преди неуязвимите, облечени в метал мъже да пресекат посоките, указани от Уиракоча^[2]. Гробницата беше до реката, в подножието на Андите. Далечна надгробна музика отекна от хълм на хълм до самите долини, заглушавана тук и там от бумтежа на водата в скалите, изтърколени от планината. Сякаш под заклинанието на невидимите кени^[3] луната побеля и се изпълни с прошка. Тъмни фигури, които едва напредваха с монотонната танцуваща стъпка на индианците, се появиха в нощта. От обятията на пончото изплуваха бледи жени е пуснати върху гърдите им плитки, които проплакваха в погребален ритъм. Когато индианците се наредиха до агонизиращите пламъци, прозвуча остър зов към татко Уиракоча и стиснатите юмруци отправиха закани към къщата на белия човек, разположена там долу, на края на имението. Стопанинът на ламата, битият индианец, коленичи да целуне кървящата рана върху козината, която изглеждаше още по-бяла в тъмата. Тогава Киля потрепери мъртва на земята, вързаха сърцето й, за да оросят гробницата на дедите, а далечните кени продължаваха да оплакват несправедливия упадък на расата. На небето свещената луна, Майка Киля, примираща като сестра си тук, не показваше заплашително кървящите си бразди, но индианците разбраха какъв беше дългът им. Нашибаха кучетата, за да вият злокобно по майката на небето и да й разкажат мъката на земните й синове. Оплакваха тихичко добродетелите на умрялото животно, съвършената му белота, женските му очи, бухналата му като цвета на памука козина. Никоя друга лама не можеше да превозва като нея тежките кюлчета злато от мината, никоя друга лама не беше толкова опитна като водач в пуната на капризното и бавно стадо, което едва спираше, за да гризне бледа трева.

* * *

Заровиха я под един камък на брега на реката; по този въпрос няма никакво съмнение, само господарят на имението остана изумен, когато на следващия ден стадото пристигна, водено от бяла лама. Беше същата, Киля, със същите накити и същия поглед. Дон Висенте Кабрал потрепера. В околността на империята нямаше толкова бели лами, а и той бе сигурен, че стреля с точна ръка в дясното ухо. Излезе на двора, без да отрони дума. Индианците пеони както винаги свеждаха поглед, за да не се четат мислите им.

Когато не прекосяваха с безразличие под тежестта на товара снега по височините или не отхвърляха с рязък скок кюлчетата злато или балата памук, ламите лудуваха в двора, радостни като кози. Неподвижна и изправена до вратата на кошарата стоеше Киля. Да, същата, украсена като вчера, с поглед, впит в господаря. Дон Висенте Кабрал познаваше от горчив опит странните изкуства на индианците, мълчаливия им гняв, оплакващите им отмъщения, неподвижния им смях и предпочете да не разпитва никого. Биха му отговорили като друг път — толкова пъти, — нагаждайки вечния си стон: „Манан, тайта.“ Не знаели, не видели нищо… Бяха способни на всичко. Може би знаеха да съживяват животните с магиите си, може би са тичали цяла нощ по пътищата и са намерили и довели друга бяла лама. Нямаше да им достави удоволствието на тези потайни хора да се покаже изненадан или да избухне в гняв.

Възседна коня и се приближи до стадото, като го броеше на висок глас: една… две… петнадесет… петдесет. Бяха всичките. Тогава краката му се разтрепераха и вероятно индианците забелязаха, защото шпорите иззвънтяха. Застана неподвижно, за да се успокои, но различи съвсем ясно, до дясното ухо на Киля, червено и кръгло петно като следа от куршум. Ламата беше толкова близо, че не издържа на изкушението да я погледне лице в лице. Двете горди очи изразяваха човешка злоба! Изведнъж животното го заплю в лицето и се отдалечи с танцуваща стъпка. Беше една от онези храчки, от които се страхуват индианците, защото остават завинаги петна по дрехите. Дон Висенте Кабрал не разбра точно и защо не се нахвърли с камшика върху индианците и животните. Избърса бавно с кърпа тъмната и пенеста слюнка, която се стичаше по бузата му. Индианците вече коленичеха в очакване на наказанието, като стенеха предварително, защото познаваха жестокия господар. Но господарят беше изгубил разсъдъка си — за първи път нямаше желание да ругае или пък в душата му на цивилизован човек се беше промъкнала коварно любовта на индианците към ламите. Докато стадото се отдалечаваше в планината, Киля не преставаше да обръща глава, за да погледне господаря на имението, изправен неподвижно на коня срещу небето, луната и орлите от високите гнезда, срещу цялата тайна на планинската нощ, която кара белите хора да треперят. От коня падна направо на легло. Петното от плюнката не се изтриваше, напротив, разрастваше се все повече по бузата като странно страдание, наричано от индианците ута^[4]. Лицата, ръждиво-петнисти и морави на цвят, се разпадат на парчета, разядени от неизлечима болест.

Докато господарят умираше, като повтаряше тихо името на бялата лама, слугите гледаха лицето му, изпъстрено с червени петна от изгоряло — като рани от револвер с голям калибър.