Анхел Аранго
Нечакан посетител

Преди да скочи, даде последен сигнал.

Спусна се в атмосферата, където тялото му стана по-леко от перце, главата му се освободи от мисли, кръвта му спря, нервите изпъкнаха в мускулите като шевовете на парашут.

Без дрехи, или екипировка, тъй като тяхната материя не се подчиняваше на волята му, както плътта.

Гол.

Беше лесно. Освобождаваше се от силата на притеглянето и преставаше да го направлява. Позволи само леко да се усеща теглото на кожата, опасала го като броня, за да го предпазва от студа.

Щом достигна повърхността на водата, тялото само зае вертикално положение и се насочи към земята.

Беше спасен.

Единствената рана, която получи при бързото си освобождаване от кораба, кървеше, но не бе опасна, защото при допир с кислорода кръвта му се възстановяваше във вените. Бе необикновено висок и красив, а очите му — морскосини на цвят — святкаха с металически блясък и бяха пронизващи като слънчевите лъчи по пладне.

Още не бе брадясал, тъй като скоро се бе обръснал.

— Корабът ми трябва да е паднал в океана — си каза.

И тръгна по този непознат свят, в който никога не се бе опитвал да дойде, но който след аварията се превръщаше в негова съдба.

Насочи се към дърветата, поклащани от бриза, който идваше от близкото море.

Скоро забеляза група местни жители, които отиваха към реката, и видя как бяха облечени. Както се бе скрил, успя да чуе част от разговорите и пусна в ход волята си, за да може мозъкът му да работи с пълен капацитет и да му даде значението на думите.

Последва ги. Един по един влязоха във водата и започнаха весело да се къпят.

— Трябва да се приближа.

Отиде при тях и влезе във водата. Един, който, изглежда, ръководеше групата, го доближи и странно се поклони. Той разпери ръце, както по обичай поздравяваха на неговата планета.

— Добре дошъл — каза другият.

— Не разбирам нищо — отвърна чужденецът на своя език.

Този, който ръководеше групата, съзря колко висок бе.

— Не си като нас — каза. — Откъде идваш?

Мозъкът му работеше трескаво; думите се движеха насам-натам по нервните му отводи и се объркваха, блъскайки се безспир. Не знаеше какво да отговори, въпреки чувството, че последните думи бяха много по-лесни, имаше ги почти програмирани. Внезапно, без да разбере как, отговори, посочвайки мястото в необятното пространство, откъдето бе дошъл.

Мозъкът му — покорен, сигурен, добре захранван — бе намерил точния смисъл на първите думи. Започваше да съставя свой речник и сега трябваше да се научи да го ползва.

— От…

И ръката му отново се протегна, за да посочи мястото в небето. Групата мълком го наблюдаваше. Може би не разбираха отговора му. Може би дори не можеха да си го представят. Поиска им дрехи назаем и те му дадоха. После седна с тях и заговориха. Те говореха, а той отговаряше, все още с едносрични думи. Узна, че тук имало други хора, с железни одежди, които пробождали със стрелите си местните жители.

„Трябва да доживея, докато дойде моята спасителна група“, каза си той и се скри в пустинята, където можеше да издържи до шест месеца без храна и вода благодарение на запаса, който имаше в себе си.

Пустинята бе тиха и скучна. Почти като междупланетното пространство; да гледаш дюните бе все едно да наблюдаваш своеобразните очертания на съзвездията. Нощем, когато пясъчните форми се изгубваха в дълбокия мрак и се виждаха само звездите, той се чувствуваше изпълнен с болка и тъга, тъй като бе ужасно да си пленник на една необикновена земя и да не си в състояние да промениш гледката на тези мъртви точки. Не бе както в неговия кораб, когато можеше да чертае курса и да изменя картината, да се доближава или отдалечава от различните светове.

— Съвсем ще полудея — изкрещя след месец и отиде към брега, където срещна едно рибарско семейство, с което се сдружи и научи отлично езика. Подир това тръгна с лодката заедно с рибарите, за да възстанови сигналните съоръжения. Спусна се във водата и обходи морското дъно. Безполезно. Тогава излъчи под водата един телепатичен сигнал и той привлече рибите, които напълниха мрежите. Върна се на повърхността, отмести въздуха и образува около себе си безвъздушно пространство. Силата на земното притегляне не минаваше през тялото му: беше като неподвижен мъртвец и така се плъзна по водата, изправен на краката си, стъпили върху тънък слой въздух на повърхността на морето.

Моряците, които го видяха, имаха ужасно учуден вид и той разбра, че бе отишъл доста далеч. Този свят или тази част от света, в която беше попаднал, бе твърде изостанала.

„Ще започнат да приказват за мен, а нямам полза от това.“ Каза го на рибарите:

— Това не е нищо. Не го казвайте никому.

Рибарите бяха честни. Не казаха абсолютно нищо, но го заведоха при един сляп приятел, за да го види и да се опита да му помогне.

— Милост.

Гласът бе трогателен. Очите на мъжа бяха затворени и той повтаряше само това с пълна увереност:

— Милост, милост…

— Мога да използвам гласа си — помисли си той — и да разчупя печата, който закрива погледа му. Само че енергията ми е ограничена, а от този свят получавам малко и няма да мога да си я възстановя. Моята мощност, моята мощност трябва да издържи…

През това време слепецът продължаваше да стои срещу него — нещо, което не можеше да понесе, тъй като в неговия свят подобни болести не съществуваха.

— Ще ти помогна… Легни…

Слепият се подчини и той покри очите му. Няколко пъти повтори едни и същи думи. Трептенията на гласа му унищожиха вируса. Тогава другият се събуди и видя светлината.

Легенди и истории се редяха за него и животът на тези хора се затваряше около неговия мимо волята му.

Привличаше вниманието с ръста и със силата на погледа си, а вече имаше и мека брада и коси, които покриваха тила му. Скоро узнаха за присъствието му и народът идваше и го наобикаляше.

— Чуден народ, който не познава любовта и живее само с илюзии… Чуден народ, който не познава любовта.

Следваха го навсякъде, слушаха го и го наблюдаваха; бе започнал да става част от живота на тези хора.

Изпита силите си. Властта на погледа, силата на погледа.

Поздравяваше, като разперваше ръце.

— Това, което наричате богатство, няма никаква стойност в моята страна — казваше той. — Важното е любовта.

Жените го следваха, но той знаеше, че не може да се раздава, тъй като силите му намаляваха все повече и повече.

— Той е вълшебник…

— Не ни поглежда, ето това е; затова го обичаме.

— Но аз бих го следвала винаги.

— Казва толкова нови неща. Още не зная за какво говори, но в него има смисъл.

— Сякаш идва от някакво далечно и чисто място, където хората са по-силни и по-уверени и нямат нужда да се къпят, както тук.

— Изпита силите си. Властта на погледа, силата на погледа.

— Моята власт, моята власт…

У него се пробуди дълбоко съчувствие към този народ, който, независимо от всичко, толкова много се нуждаеше да създава и да обича. И въпреки че фактът, че бе далеч от своя свят, непрекъснато го притесняваше — „Моят изгубен сигнал и аз — без отговор“, — направи каквото можа, за да помогне да се подобри животът и съществованието на мъжете и жените, които така пламенно се приближаваха до него. Защото заблудата бе необходима.

Говорѝ с метафори, което му помогна да направи силно впечатление на слушателите си, а също така, за да могат да объркат думите му впоследствие.

— Никога не трябва да се отдалечавам от тези, които ме следват. Деня, в който направя това, потисниците на тази страна ще ме унищожат и тогава ще бъде изгубена и последната ми надежда да бъда спасен. Зная, че силата ми няма да трае вечно…

Въпреки това гладът сред хората и техните болести го тревожеха. И употреби честотата на вибрациите в гласа си, за да лекува, и реши да нахрани хилядите хора, които гладуваха.

— Това е непознато в моя свят. Странни и бедни същества.

Бавно освободи енергията, концентрирана в разума му, и увеличи земните храни чрез възпроизводителни процеси.

— Въпреки че накрая ще стана само едно тяхно подобие.

Но той беше прекъснал веригата на историята.

Не войниците направиха първата крачка към унищожението, а търговците, които продаваха храната.

— Този човек трябва да изчезне.

— Разорява ни.

— Да умре. Да го пребием с камъни.

Когато оня се приготви да вдигне камъка, чужденецът, който предусети нападението, се извърна към сергиите със стоки и ги обърна на земята. А народът моментално повтори действието с останалите сергии.

— С всяка изминала минута нещата стават по-големи и по-важни.

Някаква тишина проникна в сърцата и мъже и жени се проснаха пред него. Само той стоеше изправен като цар сред тълпата. Само той, висок и необикновен, с властен поглед в очите, които никой не можеше да отблъсне.

Вечерята се превърна в научна сесия. Пожела да обясни, че материята се приспособява към различни еволюционни процеси, към различни биофизични нива.

— Всичко това сме самите ние — каза той, поставяйки ръце върху храните. — Аз мога отново да се превърна в тази материя, а тя може да се превърне в личност. Животът трябва да се губи, само за да се променя тялото или средата. Вие умирате, защото не сте се научили да искате да живеете; не искате да живеете повече, защото способностите ви са слабо развити и ви дават ограничен възглед за света. Ако умеехте да го използвате, тогава бихте желали да се обновявате вечно…

Един го попита как бе успял да съживи мъртвец.

— Гласът ми унищожи зародишите, възстанови движението и поднови материята. Думите ми са прости и все пак създават необходимите вибрации.

Войниците вървяха по шосето в редици по четирима. Пееха някакъв химн. Един човек изскочи на пътя и им даде знак. По заповед на офицера групата спря. Той пристъпи към човека и го попита:

— Вие ли сте?

— Да — отговори другият, разтреперан.

— Добре, кажете ни къде е.

Човекът нервно притисна ръце и пошепна на офицера:

— Той е най-висок. Има сини блестящи очи.

Офицерът размести хората си и те тръгнаха напред в разгърната по полето верига, която щеше да се затвори около посочената точка.

Малко след това, когато обкръжаваха чужденеца, офицерът го запита:

— Кой си ти?

— Аз съм син на един човек — отвърна чужденецът.

— Отведете го! — каза офицерът. И даде знак да му вържат ръцете. Човекът, чието желание бе да използва времето, за да помогне на един народ, много по-изостанал от неговия, се вгледа за миг във въжето, висящо в ръцете на легионера. За миг помисли, че можеше да се освободи от всички тях с остатъка от сила, която все още имаше в резерва. Но тогава разбра също, че нямаше никакъв смисъл, тъй като бе надминал възможностите си, а никой не го познаваше истински, нито пък знаеше кой е той. Нямаше да спечели, ако спести няколко часа живот. Бе изчерпал мощта си, с която помагаше на поробения народ, увеличаваше храната, възстановяваше болните. Рано или късно щеше да се изтощи. Нямаше корен извън небесата, които бе набраздил с невероятни скорости, уморен бе да чака резултата от сигнала, даден доста прибързано. Този твърде малък за толкова голяма вселена сигнал.

Протегна двете си ръце и войникът ги завърза.

Щом пристигнаха в града, започнаха разпитите. Явиха се много хора, които казваха, че го познават и му приписваха думи и дела. След това поискаха да го накарат да признае неща, които не знаеше, и хиляди пъти настояваха да узнаят чий син беше.

Беше първото физическо нападение. Поиска да разкъса въжетата и помисли за тях, само за тях, като се абстрахира от всичко, което го заобикаляше. Концентрира се напълно. Но въжетата не отстъпиха; бе загубен, последните му висши сили го бяха напуснали. Беше беззащитен човек като останалите, като жителите на този поробен народ.

— Ти си конспиратор — изкрещя един истеричен старец и целият съвет на старейшините го подкрепи. — Ще те предадем на войската…

Така и стана.

Заведоха го при един военен, облечен в железни доспехи като останалите, само че този беше загърнат в червена мантия.

Преди да стигне до него, трябваше да мине между две редици хора, които държаха бойни знамена. Огледа се и видя как от яростта на погледа му знамената увиснаха.

„Имам още сила.“

Пак се опита да разкъса въжетата. Но нищо; само знамената увиснаха; остатъкът от енергията му ги правеше необикновено тежки в ръцете на войниците.

— Кой си ти? — попита офицерът.

Чужденецът погледна със съмнение предводителя на войниците:

— Аз съм човек от…

Командуващият го прекъсна:

— Ти Христос ли си?

— Това име ми даваш ти — каза затворникът и помисли, че ако документът му за самоличност бе у него, щеше да го покаже на офицера.

— Ти ли си царят на тези хора?

— Не разбирам какво казваш — отвърна чужденецът. — Не съм тукашен.

— Тогава това не е твоето царство.

Обърна се към множеството и каза, че високият човек не може да бъде обвинен в конспирация.

Само че начело на тълпата бяха търговците, от които чужденецът се бе бранил. И те започнаха да надават викове:

— Смърт! Смърт!

И думата изплаши военачалника, който го предаде на войската.

Войниците го отведоха в едно мазе, където го ритаха, удряха… накрая го завързаха за един стол и го покриха с чудновати символи, като да бе плашило.

Малко след това го извлякоха на улицата и сложиха на гърба му огромен кедров кръст. Човекът придържаше, доколкото можеше, тежестта, докато го караха да върви към един близък връх, известен като „Мястото на черепа“. Сред удари от камшици и копия — както правеха с този поробен народ — нечаканият посетител се влачеше с мъка.

Стигнаха до върха и го изправиха на кръста.

До него имаше двама други екзекутирани, но той изглеждаше много по-голям.

— Навярно щях да умра по-лесно, ако не бе този навик да разпервам ръце…

Един от войниците го чу да говори и заби копието си в него.

Напълно се отпусна, за да не страда.

И въпреки че го помислиха за мъртъв, сърцето му все още биеше с ритъм, недоловим за земния човек.

Свалиха го и го набутаха в някакъв гроб. Беше се смалил много, откакто се беше спуснал на земята.

Войниците пазеха гроба от страх да не би любопитни хора от народа да изровят трупа.

Над света се спусна мрак. Слънцето се скри и небето стана тъмно, макар да бе ден. Видяха се звездите. Луната, която беше като кръв, не огря през цялата нощ.

Спасителният патрул бе отправил два-три предупредителни изстрела към земята и сградите. В гробището се отвориха гробовете на мъртъвците. Докато корабът стоеше във въздуха, близо до земната повърхност и всичките му прожектори бяха запалени — затова небето изглеждаше като при буря, двама от мъжете се приближиха до гроба, пред ужасения поглед на пазачите. Бяха високи, с красиви униформи и лесно отместиха камъка, който покриваше гроба.

Изтезаваният чужденец се надигна и следвайки собствените си стъпки, се присъедини към двамата мъже.

— Да си вървим — каза.

И те изчезнаха в небето.

След това народът започна да разказва историята много вълнуващо. Клеветниците я променяха, приятелите — също. Писателите заимствуваха от всички тези варианти и създадоха литературни творби. Всеки каза това, което искаше, а човечеството продължи да го повтаря и все още не е престанало. Дори днес, през 3000-та година.