Алекс Кош
Огненият факултет (9)

Действие 7

До помещението с телепортите стигнахме по познатия ми вече маршрут от еднотипни коридори със странно осветление. Цялата тълпа — около 200 души бяхме разделени на няколко колони, които бавно се движеха. Всяка колона стигаше до един телепорт.

— Кажи ми, онзи глас за какви дрехи говореше? — попитах аз Чез.

На лицето му се появи ехидна усмивка.

— Твоите халюцинации май продължават?

Един от Майсторите му изшътка.

— Спрете да разговаряте, млади човече!

Чез замълча, но не за дълго.

— Доколкото схващам, с теб ще живеем на един етаж — прошепна ми той. — Няма да е зле да се опитаме да се нанесем по-близо един до друг.

Трябва да отбележа, че възторженото изражение не слезе от физиономията му по целия път към телепорта. От това лицето му изглеждаше някак по детски глуповато. Да си призная, досега не бях виждал приятеля си такъв.

— Да, няма да е лошо, — съгласих се аз и внезапно спомняйки си думите на Ник, попитах: — Между другото, какво представляват атомите?

— Атомите ли? — повтори въпроса ми Чез. — Ами… значи, атомите са едни такива нещица, които съставляват едни други неща, от които сме направени ние.

От това изчерпателно обяснение, аз загубих и ума и дума.

— Тогава, това са някакви много малки неща — реших въпроса за себе си.

— Даже не можеш да си представиш колко са малки — потвърди Чез и се загледа настрани. — Гледай, приятелите на Лиз минаха през другия телепорт. Значи повече няма да ги видим.

— Защо да не ги видим? — удивих се аз.

— Ами, така — Чез се почеса по главата. — Нали различните стихии ще учат при различни учители, на различни етажи? Няма къде да ги видим.

— Ти пък — сега беше мой ред да се почеша. — Все ми се струва, че животът в Академията не се изчерпва само със заниманията и безсмисленото висене по стаите.

Чез изруга.

— Да, аз нещо взех да си фантазирам. Нищо не знам за живота в Академията, но да се надяваме, че по повод робството и прочее глупости, онзи глас се е шегувал.

— М-м-да, хич не ми се иска да прекарам три месеца в робство. И без това ще се наложи да живеем между четири стени. Добре би било да има поне нещо положително. — Изведнъж усетих, че Чез изобщо не ме слуша. — Ехо!

Потупах приятеля си по рамото, но той не ми обърна никакво внимание.

— Ехо, къде си? — попитах, без да се надявам на отговор.

Едва сега Чез реагира.

— Само погледни. Никога не съм виждал действащ телепорт — мърмореше той и гледаше като омагьосан как хората изчезваха в телепорта.

Аз също погледнах към телепортите: хората наистина изчезваха, след като стъпеха върху кръга. Беше красива гледка. Не изчезваха изведнъж целите, а някак от горе надолу. Сякаш от главата до петите им минаваше гигантска гума и ги изтриваше.

— Интересно, какъв ли е принципът на действие? — Чез продължаваше да си говори сам. — Мнозина смятат, че това е свързано с копирането или дори с разлагането на атоми.

— Глупости — по инерция отговорих аз, — това са измишльотини, които нямат нищо общо с истината.

Едва сега Чез ми обърна внимание.

— Кой ти каза? — попита той.

— Ами-и-и… — аз започнах да прехвърлям в главата си възможните варианти и след като не можах да измисля нищо достоверно, казах истината. — Един познат ученик от горните класове на Академията.

— Кога успя да се уредиш с такива познанства?! И по-важното, защо не ме запозна с него?

Наистина имах честното намерение да запозная Чез с всички ученици, с които се бях запознал, но за моя радост, дойде и нашият ред за телепорта.

— С теб ще си поговорим — обеща ми Чез и стъпи върху телепорта.

Веднага щом моят приятел изчезна, покрай мен се шмугна една стройна фигура.

— Извинете, млади човече, може ли да мина преди вас — подметна през рамо момичето и като показа кокетно вампирските си зъбки, мина през телепорта.

Известно време стоях и мигах, защото не можех да схвана, за какво й беше притрябвало на Алиса да ме прережда, след като ние с Чез бяхме последни на опашката. Зад нас нямаше никого!

Обърнах се, искрено учуден и се сблъсках с Майстора, който ни въведе в залата с телепортите.

— Да сте виждали едно момиче с черна роба?

— Момиче ли? — повторих въпроса му, абсолютно точно знаейки, за кого става дума, само дето не можех да си обясня, за какво му беше притрябвала Алиса. — Не, аз бях последен на опашката, а пред мен беше моят приятел. Вижте при другите телепорти — махнах с ръка по посока на останалите три телепорта, където все още се мотаеха хора.

Майсторът кимна с глава и тръгна към съседния телепорт, след като ми хвърли един прощален поглед и със сигурност запомни лицето ми. Чувствах, че тепърва ще трябва да отговарям за думите си.

Много бързо стъпих върху телепорта и се надявах с това да свършат моите притеснения.

— Ето къде си бил! — Тъкмо бях слязъл от телепорта и Чез скочи върху мен. — Вече си мислех, че си се прибрал вкъщи.

— Да ти кажа, така бях решил. Обаче, точно преди да си тръгна, дойде един Майстор и ме разкандърдиса. Убеди ме, че освен мен, няма кой да те надзирава. А ако бъдеш оставен на самотек, ще докараш Академията до пълна разруха.

Чез се усмихна ослепително.

— Ти разгада моите планове. Сега не ми остава нищо друго, освен да те убия и с трупа ти да нахраня приятелчетата на Лиз.

— Това пък защо? — не се усетих аз.

— Как защо? Не ти ли приличат на чакали? Те са санитарите на гората, тикво!

— А… — аз кимнах в знак на съгласие и тогава забелязах, че ние стърчим съвсем сами в коридора. — Къде са останалите?

— Отведоха ги по стаите им — повдигна рамене Чез.

— Ами ние? В коридора ли ще живеем?

— Това не е лоша идея — ухили се Чез. — Уж бях разбрал къде ще живеем, но ти така и не се появи и реших да те изчакам, обаче се оказа, че мен никой не ме чака.

— Гледай, моля ти се! — Чак ми стана тъжно. — Мистериозната Академия се оказва нещо като обикновен хотел.

— Тепърва има да се чудим. Не толкова отдавна ни нарекоха „роби“. Като ни телепортират до някое поле със зеле, ще видиш! Радвай се, че е хотел, а не някакви бараки, като онези на бригадата в Школата за Изкуствата.

Направо ме втресе от този спомен! Живяхме в такава барака няколко месеца. И досега ме засърбява, само като си спомня! Дори вана нямаше — само един душ и той беше общ. А как ни хранеха… не, по-добре да не си спомням! Да живееш с петима души в едно помещение е просто кошмар!

— Ти си глезльо — забеляза реакцията ми Чез. — С една дума — аристократ. Синя кръв. Стига спомени, по-добре да вървим да огледаме покоите си.

Тази идея ми хареса и се отправихме към края на коридора, където според Чез се намираха нашите „покои“. Номерата им бяха 5113 и 5115. Първите две цифри означаваха номера на етажа, а вторите две — номера на стаята.

Чез веднага заяви, че иска 5115, а на мен ми се пада „дяволската дузина“. Това си беше явна несправедливост, но в момента ме занимаваха съвсем други неща. Опитвах се да си представя чисто физически, че се намирам на 51-ия етаж. Каква ли е гледката от моя прозорец? Сигурно ще виждам не само замъците на вампирите, а и всички острови в Морето на дъгата. Академията е висока 88 етажа. От последния етаж със сигурност се вижда целият Шатер с неговите шатри и даже гнездата на планинските соколи.

Ключове нямаше. Вратата се отвори сама, щом се доближих до нея. Оставаше ми само да гадая как от администрацията ще се досетят коя е моята стая. Бях сигурен, че въпреки приветливата обстановка, която ни заобикаляше, вратите не се отваряха пред всеки току-така.

Стаята всъщност не беше нищо особено. Мен това изобщо не ме учуди. Най-обикновена стая със средни размери, макар че ако леля ми беше тук, сигурно щеше да каже, че това жилище не е достойно дори за моето присъствие, камо ли да става за живеене. Впрочем, хубаво се сетих за леля си — как й позволи съвестта да ме упои?! Като се върна, ще си поговорим сериозно. На какво прилича това, да упоиш любимия си племенник?! Току-виж съм си изпатил заради тази история! Знам ли от кого…

Приближих се до прозореца, който заемаше половината стена и спрях изумен. Допусках, че петдесет и първият етаж не е това, което представлява десетият — най-голямата височина, на която аз се бях изкачвал, но че разликата е чак такава!… Пред очите ми се простираше целият град от височината даже не на птичи поглед… облаците висяха някъде откъм четиридесетия етаж надолу.

Стреснат, отстъпих крачка назад.

Ако вземеш, че се изтърсиш от такава височина, не само целият ти живот ще мине пред очите ти, ами ще успееш и да остарееш. А когато паднеш и мокро място няма да остане.

Дръпнах се още малко по-далеч от прозореца. Не изпитвах никакво чувство на благоговение, бях изпълнен единствено с чувството на животински страх, страхът, който изпитва същество, неизмеримо по-малко от тази немислима височина.

Огледах стаята, където предстоеше да прекарам минимум три месеца с доста по-осмислен поглед. Интересно, къде ли е тоалетната?

Някой почука нетърпеливо на вратата.

— Кой чука? — попитах автоматично.

— Точно след един час започва първата лекция на курса в аудитория 3333 — чу се глас иззад вратата.

Побързах да отворя, за да разпитам за по-нататъшното разписание, но не видях никого, освен Чез, който също надничаше в коридора.

— Избяга — полувъпросително, полуутвърдително каза Чез. — Виждаш ли? Още не сме се нанесли и вече ни подкарват към плантациите!

— Към кои плантации? — не разбрах аз.

— Не се ли сещаш? — Чез направи умна физиономия. — Ще гребем знания с лопата и ще вадим от корен погрешните си представи и схващания.

Напрегнах всичките си сили, за да смеля поредната сентенция на моя приятел. Може да се каже, че той умееше да си служи добре с метафорите, но най-често зад тях се криеха прости и практични мисли. Жалко обаче, че нямаше нито умението, нито желанието да ги поднася в някаква адаптирана версия.

— Погледна ли през прозореца? — попита Чез, докато аз размишлявах. — Адски красиво, нали?

— Аха — отговорих аз. — Само че малко страшничко.

— Глупости, няма нищо страшно. Когато усвоим левитацията, скачането от петдесет и първия етаж със сигурност ще стане моят любим номер.

— Чез — мен изведнъж ме осени една интересна мисъл. — Влез за малко.

Чез влезе на драго сърце. От него направо бликаше енергия и той не знаеше какво да прави с нея.

— Погледни през прозореца и ми покажи къде е слънцето.

Приятелите затова са приятели, за да се разбират с половин дума. Той на секундата прозря намеренията ми.

— Ето го моето слънце! — издекламира Чез и невъзпитано посочи с пръст.

— А моето е това — казах аз, застанах до него и посочих с ръка малко по-вдясно.

— Трябва да се лекуваш — констатира Чез. — Мога да те успокоя само с това, че ефектът от хипнозата е краткотраен.

Въздъхнах облекчено.

— От няколко часа до няколко години.

— Какво?!

— Голяма работа — ухили се Чез. — За теб слънцето ще изгрява малко по-рано, отколкото за нормалните хора. Няма да ти навреди.

— Я ми се разкарай — обидих се аз.

— Недей да се впрягаш от дреболии — продължи да ме навива моят приятел. — Ние сме в Академията, не схващаш ли?

— Схващам — въздъхнах аз.

— Добре, тогава. Искаш ли да ти покажа най-добрия начин за справяне с всяка хипноза?

— Покажи ми.

— Вдигни дясната си ръка.

Послушно вдигнах ръка.

— А сега я пусни рязко и кажи: „Да вървят по драконите!“

— Да вървят… аман от твоите шегички! — побеснях аз, но наистина ми поолекна и даже се усмихнах.

— Нали ти казах, че помага? Проверен похват — авторитетно заяви Чез. — Добре, аз отивам да си разопаковам багажа.

— Мини да ме вземеш, когато тръгнеш за лекцията — промърморих след Чез и затворих вратата.

Беше много важно да не забрави, защото сам никога нямаше да намеря аудитория 3333, тъй като не се оправях особено добре с телепортите. Още не можех да разбера кой накъде води. Оставаше ми само надеждата, че любознателният Чез вече разполага с нужните сведения.

Тъкмо извадих резервната музикалка от джоба на изрядно смачканото си сако и на вратата отново се почука. Побързах да отворя, преди посетителят ми отново да е изчезнал.

Но противно на моите съмнения, посетителят не само, че не изчезна, ами даже влезе в стаята.

— Дрехите ви — изрече младежът в синя ливрея.

Пред погледа ми лежеше купчинка непозната материя с жълт цвят. Доколкото схващах, когато това нещо се прегънеше и закопчееше на определените за това места, то трябваше да се превърне в една много удобна ливрея, като тези, които носеха Майсторите. Проблемът беше, че аз си нямах понятие къде се намират тези места.

— А-а-а… — понечих да кажа.

— Ей сега всичко ще ви обясня — с готовност се отзова момчето.

Десетина минути по-късно, вече бях облечен и готов за всичко. Щеше ми се да попитам момчето дали и утре ще дойде, за да ми помогне да се оправя, но не посмях, защото щях да изглеждам като глупак. Колкото и старателно да ми беше обяснил кое къде и как се закопчава и връзва, аз така и нищо не бях успял да запомня. Не ми оставаше друго, освен да си отбележа още едно нещо, за което да питам Чез като най-просветен във всичко що се отнася до Академията. Вярно, че някъде тук, между стените на тази осемдесет и осем етажна кула имаше и други мои познати, които знаеха повече от Чез, само че нямаше как да ги открия.

Момчето, което ми беше донесло дрехите, беше успяло благополучно да изчезне, оставяйки ми резервни връвчици, кукички и още някакви дреболии. Кой нормален човек би могъл да се оправи с толкова връзки и копчета?!

Не се чувствах особено уморен и затова, след като пропилях десетина минути, тъпо взрян в пода, реших да отскоча до Чез. Като отворих вратата, видях, че приятелят ми също излиза от стаята си.

— Да ти кажа… — започна той. — Нещо ми е скучно — в един глас довършихме и двамата изречението и се разсмяхме.

— Как е новата ти униформа? — попита Чез и с подозрение прекара ръка по ливреята си.

— Толкова вързулки и копчета, направо ужас! Утре сутринта със сигурност ще се оплета в това парче третокачествен текстил — оплаках се аз.

— Не те питам за това — намръщи се Чез. — И платът изобщо не е трето качество. Някакъв странен е.

Вдигнах рамене. Щом Чез твърди, че е странен, значи е странен. На мен ми изглеждаше като най-обикновена коприна.

Тръгнахме по коридора в посока към телепортите, откъдето бяхме дошли.

Впрочем, като казах за телепортите…

— Ти знаеш ли как се ползват тези телепорти?

— Откъде да знам? — учуди се Чез.

Леко се смутих.

— Как откъде, нали ти си специалистът, като става дума за Академията?

Чез се усмихна мрачно и поклати глава.

— Само толкова, колкото са запознати всички хора. А това си е направо нищо. Що се отнася до действието на телепортите — представа си нямам!

— Как тогава…

— По метода на пробата и грешката — прекъсна ме Чез. — Щом като специално не са ни обяснили как да ги ползваме, значи е много просто. До такава степен, че да са достъпни дори за глупаци като приятелчетата на Лиз. Няма нужда да говорим за гении като нас!

По повод на „гениите“ аз имах някои съмнения, но си премълчах, за да не сривам малкото останало ми самоуважение.

Помещението с телепортите изникна внезапно иззад ъгъла, но най-изненадващото беше, че там нямаше никого. Може би ние бяхме подранили, а останалите все още разопаковаха багажите си. В стаята имаше само десетина еднакви телепорти. На стената висеше табелка с номера на етажа.

— Готов ли си да се пробваш? — попита Чез.

— Разбира се — съгласих се веднага. — Пръв в портала влизаш ти, оглеждаш се, а след теб, аз повтарям процедурата.

— Отлично, ти ще си пръв — реагира Чез на мига. — И недей да се бавиш. Само поглеждаш табелката и готово.

Чез ме бутна към най-близкия телепорт и аз стиснах очи. Когато ги отворих, стоях в стая, точно като тази, която бях напуснал току-що. Разликата беше само в номера на етажа. Табелката на стената гласеше — „52 етаж“. Кратко и ясно.

Стъпих обратно върху телепорта.

— Е? — веднага попита Чез.

— Петдесет и втори етаж — отвърнах.

— Сега аз — потри ръце Чез и скочи върху другия телепорт.

В продължение на около десет минути изследвахме всички телепорти на нашия етаж и после преминахме към следващия. След двайсет минути, горе-долу, успяхме да намерим телепорта, който ни трябваше (по-точно, намери го Чез) и тръгнахме по коридора, за да открием аудиторията, която търсехме.

Според часовника на Чез, бяхме дошли малко по-рано. Вратата беше отворена и ние, леко смутени, неуверено надникнахме вътре.

Помещението по нищо не се различаваше от класната стая, в която бях получил досегашното си образование. Бих казал даже, че тази аудитория ми се стори по-малка от училищната. В класната ми стая се побираха поне сто човека, а тук — най-много четиридесет.

Вътре седяха трима души. Двете момчета не познавах, а третият човек беше Алиса. Тя всъщност е вампир, но мен това не ме засяга. И тримата явно скучаеха. Много хитро — те или бяха тръгнали по-рано, или се бяха оправили по-бързо с телепортите. Между другото, успях ли да ви кажа, че на Алиса жълтата дрешка й стоеше страхотно?

— Не сме закъснели, нали? — поинтересува се Чез и се запъти към най-отдалечената банка.

— Не, разбира се — чу се глас зад моя гръб. — Затова пък, останалите закъсняват.

Бързо се обърнах и видях един от големите ученици да влиза в стаята. Синята ливрея ясно говореше, че той принадлежи към ученическото съсловие, но аз бях сигурен, че не е дошъл тук просто така. Изпитото му лице не изглеждаше унило. Напротив, излъчваше увереност и спокойствие, заедно с някаква лека насмешка.

— Аха, може би и на тях, както и на нас са пропуснали да им разяснят как действат телепортите — предположи едно от момчетата от първата редица.

— Защо да са пропуснали? — удиви се ученикът. — На Академията не й трябват ученици, които не могат да открият аудиторията си.

— Значи, ние сме най-добрите! — уточни Чез. — Щом сме успели да се доберем дотук, значи заслужаваме награда!

Алиса, която наблюдавах през цялото време, се изхили. С това нейното участие в разговора приключи.

— Как не? — усмихна се ученикът. — По-скоро обратното. Между другото, поздравявам ви. За практическите упражнения цялата група се разделя на подгрупи от по пет човека. Вие току-що много успешно образувахте една подгрупа.

Петимата, включително и аз се спогледахме. Ако Чез, аз и Алиса донякъде се познавахме, то другите двама бяха съвършено непознати. Не знаехме нищичко за тях, те за нас — също. Огледахме се взаимно с оценяващи погледи и останахме, общо-взето, доволни. Двете момчета бяха средни на ръст, руси, по-големият беше слаб, а по-малкият — напротив, по-скоро възпълен. Щях да ги сметна за близнаци, ако не беше явната разлика във възрастта.

Чез начаса седна при тях и тримата заприказваха оживено. Предпочетох да седна при Алиса.

— При телепортите за теб разпитваше някакъв Майстор — започнах аз, за да завържа разговор.

— И какво от това? — лениво провлече вампирката, но по тревогата, която се мерна в очите й, разбрах, че изобщо не й е все едно.

— Нищо, казах, че не съм те виждал — със същия ленив тон й отвърнах аз.

— Ти наистина не си ме виждал — отсече Алиса.

— Моля ти се — изненадах се аз. — Ти притича покрай мен при телепортите.

— За какво говориш? — намръщи се Алиса.

— За това, че…

Неочаквано, тя ме прегърна и ме млясна по бузата.

— Благодаря ти, че не си ме издал.

Всичко стана толкова бързо, че не успях нищо да схвана. Алиса пак седеше с непроницаемо лице, а за нейната целувка ми напомняха само собствената ми памет и слисаните физиономии на останалите четирима.

— Няма защо — все още леко шокиран отговорих аз. — Ако има нещо, пак заповядайте. На вашите услуги съм. Но какво се случи все пак?

Много е странна, тази Алиса. Наистина ли не си спомня, че се видяхме при телепортите?

Тя само с поглед посочи към старшия ученик, който се беше настанил зад катедрата.

— Какво за него? — не разбрах аз.

Алиса започна да прави някакви неразбираеми жестове, но престана, като видя оглупялата ми физиономия.

— Майсторът ще чуе думите ми, нищо че не е в аудиторията, а ако е тук, забрави, че нещо можеш да скриеш от него.

— Значи, няма никакъв смисъл да сядам най-отзад? — огорчих се аз. — Тогава, по-добре да седна на първата банка.

Хвърлих поглед към Чез и другите двама, които седяха зад първата банка. Те веднага се бяха ориентирали. А аз ги бях взел за зеленчуци. Щом няма значение къде ще седнеш, по-добре е да седнеш под носа на учителя, за да види как се стремиш, с цялото си същество към познанието. Ако искаш да зададеш въпрос, най-отпред си е екстра, не е като да си в галерията!

— Ти как се оправи с телепортите? — смених темата с надеждата по-късно да се върна пак към нея.

Алиса показа вампирските си зъбки.

— Нормално. За три минути.

— За три?! — повторих аз. — Двамата с Чез изгубихме половин час. Ти си направо гений!

Алиса не издържа на възхитения ми поглед и без ентусиазъм си призна:

— Може да се каже, че късметът ми проработи. Третият телепорт ме закара на нужния етаж.

Наистина, късмет. Кога ли ще дойдат останалите? Едва ли късметът на Алиса ще споходи още някого, а и никой няма да се навие да обикаля телепортите и етажите като нас с Чез. Особено, ако принадлежи към някой от Високите домове и е препълнен с усещането за собствената си значимост.

— Алиса, предлагам ти да седнем зад първата банка — най сетне се реших аз, защото с крайчеца на окото си бях забелязал, че разговорът на братята и Чез изглежда особено интересен, та си мислех, че си струва и ние с Алиса да се присъединим.

Първо сякаш реши да ми откаже, защото по лицето й премина характерната й пренебрежителна гримаска, но в крайна сметка, здравият разум възтържествува. Все пак, с тези хора ще се наложи да поддържаме тесен контакт цели три месеца, освен ако не променят състава на подгрупите всеки месец, да речем. Забелязах, че мисълта за тесен контакт с Алиса ми е особено приятна и затова идеята за смяна на партньорите изобщо не ми се усмихваше.

Станахме, аз галантно подадох на Алиса ръка, но тя се дръпна и се премести там, където течеше оживената беседа.

— Сигурен ли си, че теорията за потоците би трябвало да се разглежда именно от гледна точка на теорията на обикновеното пространство? — с усмивка попита Чез единият от блондините.

— Разбира се, че не — отрече Чез. — Казвам само, че такава гледна точка дава възможност да бъдат изразени някои величини като интензивност и Модул на Келнмиир.

Двамата с Алиса се спогледахме и беше ясно, че нито аз, нито тя разбирахме нещо от този разговор.

— Да ви представя, Зак и Алиса. А това са братя Викерс. По-големият — Невил. По-малкият — Наив.

Аха, нали ви казах, че си приличат! Как ли са влезли и двамата в Академията? Според теорията на вероятностите, да се случи такова нещо е равносилно на… ъхъ… на вероятността аз или Чез да бъдем приети тук. Ето обаче, че и аз, и Чез сме приети, седим заедно в тази зала и чакаме началото на лекцията. Хм… животът поднася какви ли не изненади…

— Много ми е приятно — стиснах ръцете и на двамата братя, а Алиса само кимна сдържано с глава.

През цялото време старшият ученик седеше тихо зад катедрата, но в момента в който зад вратата се чуха стъпки, високо изрече:

— Лекцията вече тече, а тридесет и пет човека отсъстват. Това не ми харесва.

Стъпките утихнаха и на вратата се появи една фигура със съвършено гола глава.

— Може ли да вляза? Моля да ме извините, но изгубих сума ти време, докато се ориентирам как да облека тези странни дрехи.

Големият ученик издаде нечленоразделен звук и с жест покани новодошлия.

Нелепата фигура, облечена в тази торба (да нарека този как да е нахлузен парцал „ливрея“ никак не ми се връзваше) седна на съседната банка.

— Не ти ли обясниха как се облича, когато я донесоха? — попита го Чез.

— Обясниха ми — потвърди плешивият. — Но когато реших да пробвам да я облека, за да видя дали ще се справя утре сутринта се оказа, че не съм запомнил абсолютно нищо. Един дракон само знае колко време съм се мъчил да облека този полуфабрикат и сега съм сигурен, че при най-малкото движение всичко ще се разпадне.

Не се сдържах и се разхилих само като си представих гледката.

През това време на вратата се показаха трима човека.

— Драконовските телепорти отказват да работят — избуча единият от тях и тримата накуп се отправиха към най-отдалечената банка.

През следващите трийсет минути се появиха и останалите трийсет и двама. Едните се извиняваха за закъснението, други се оправдаваха с „драконовските телепорти“, а трети заплашваха, че ще се оплачат незнайно на кого. Старшият ученик търпеливо изчакваше всички да седнат и не бързаше да подхване лекцията. Трябва, между другото, да отбележа (с всичкото ми уважение към Алиса), че в групата имаше още шест момичета, нещо, което не можеше да не ме радва.

— И така — проговори най-накрая старшият ученик и всички разговори секнаха на мига. — Лекцията започва четиридесет минути по-късно, затова ще продължи два часа по-дълго. Тези, които закъсняха, да останат след заниманията, за да си получат задачите, с които ще си отработят закъснението.

— Ама, телепортите… — опита се да каже един от закъснелите.

— Телепортите са едно от най-елементарните средства за придвижване и не могат да затруднят дори малко дете. Ако не можете да се справите с това най-просто техномагическо приспособление, значи още сега трябва да ви върнат в началното училище и да ви поставят отново ученическите пръстени — отряза старшият ученик.

Желанието ни за спор с лектора се изпари завинаги.

— И така, казвам се Кейтен. Ще ви преподавам техномагия и една нова дисциплина, която изучаваме от тази година — заклинания на изкуствения интелект. Аз съм вашият младши преподавател до края на първи курс. Днешната уводна лекция ще ви даде обща представа какво предстои да научите и какво ще ви струва това.