Джеймс Хендерсън
Страх

Мръсната пот избиваше по лицето и капеше от носа му. Тя изпъкваше като малки черни зърна върху превития гол гръб и по ребрата. Краката му шляпаха в ботушите, където въглищният прах се смесваше с потта.

Силните ръце и коляното забиваха лопатата дълбоко в купчината, а когато хвърляше въглищата във вагонетката, бицепсите му се издуваха.

От другата страна другарят му работеше наравно с него, лопата за лопата, а двете лампи се люлееха последователно нагоре-надолу, нагоре-надолу, като частите на машина.

Когато главите се изправяха една след друга заедно с повдигането на лопатите, тънкият лъч светлина от лампата се стрелваше през мъглата от прах, увиснала над вагонетката, разсейваше се и се губеше.

Извън тесните снопове светлина бе непрогледен мрак.

Светлината потъваше, лопатата остъргваше земята, светлината се вдигаше и въглищата падаха във вагонетката.

Ритмичните удари свързваха двамата другари.

Шумът от лопатата и от падането на въглищата бе притиснат от дълбоката тъмнина. Тя стоеше близо до тях, подобна на жилави дипли черно кадифе. Мракът се оттегляше при всяко немощно настъпление на лампата, но отново заливаше всичко, за да обвие веднага раната, прорязана от копието на светлината.

Беше хиляди пъти по-тъмно от най-тъмната нощ; не просто отсъствие на светлина, а някакво просмукващо се вещество, което проникваше навсякъде и покриваше всичко. Нещо осезаемо.

И Ерик се страхуваше. Страхуваше се за първи път през дванадесетте месеца, откакто работеше „на въглищата“ като наемен миньор.

Потта, която бликаше от всяка пора, не бе резултат единствено от тежестта на лопатата и недостатъчния прилив на въздух, а бе — в много по-голяма степен — израз на страха, който разяждаше мозъка му и се свиваше на топка в стомаха му от един дълъг месец насам.

Ерик и Джордж бяха точици светлина върху тъмната сцена; актьори без публика.

Хиляда стъпки над тях пламтящото слънце изсушаваше листата на залинелите чемшири, а дребните маслиненокафяви птички се разхлаждаха в калта около коритото за поене на коне. Вагонетката се напълни и Джордж се изправи.

— Стига й толкова. — И той наостри уши, заслушан в тавана на галерията. Ерик бавно се изправи, като слушаше непрекъснато, слушаше не само с уши, но и с цялото си тяло. Слушаше с върховете на пръстите си.

Някакъв нисък звук, сякаш тиха въздишка на протест, прерасна в стон и се засили, засили, засили, докато се превърна в гръм — стенание на агонизиращо чудовище.

Възелът в стомаха на Ерик се стегна още повече, а гърлото му се сви и той инстинктивно се наведе. Искаше да побегне, да побегне с вик на ужас, да отиде на мили далеч оттук, да достигне светлината на деня. При чудното, красиво слънце.

Ужасното стенание и саванът от тъмнина го притискаха, смазваха го и затрудняваха дишането му.

Но смелостта, породена от малодушието, го принуждаваше да мълчи и възпираше краката му, както беше правила от четири страшни седмици насам.

Джордж напрегнато гледаше тавана.

— Докато ни говори, знаем какво прави — каза той със силен шепот. — Засега поне няма опасност. Но когато млъкне, нищо не се знае. Нищо не се знае. — Изведнъж спокойствието му го напусна. — По дяволите това оглозгване на стълбовете. Пълна идиотщина! Да подкопаваш опората, която те пази!

Когато стенанието заглъхна и остана само някакво глухо стържене, нов ужас сграбчи по-младия мъж.

Той не искаше таванът да престава „да говори“, да говори на Джордж, който можеше да го разбира.

На него таванът не говореше, само го ужасяваше. И все пак тишината го ужасяваше още повече.

Той наведе гръб и подкара пълната вагонетка по релсите към тъмнината.

В мрака сега светеха две петна и едното от тях бързо се отдалечаваше от стенанието, което се превръщаше в тишина. Осезаема крещяща тишина! Близкият грохот на вагонетката поглъщаше всеки друг звук и той не можеше да разбере дали таванът все още говори, или не.

Ерик искаше да спре, да спре и да слуша. Но навън бяха безопасността, конярят и механикът, с когото можеше да разговаря, и приветливата светлина на лебедката в далечината.

Джордж не се страхуваше, той разбираше какво казва таванът. Таваните му бяха говорили много пъти досега, но това, което казваха, никога не му харесваше. И Джордж беше внимателен тези дни, много, много внимателен. Той виждаше всичко. Забелязваше огънатите подпори тази сутрин, които предишната вечер бяха прави; пречупените подпори тази сутрин, които предишната вечер бяха огънати.

Докато отделяше методично пластовете от опорния стълб, той виждаше как под тежестта на хилядите, стотиците хиляди тонове, които напираха върху все по-изтъняващата колона, избликваха малки поточета от въглища.

И той слушаше. Слушаше, докато загребваше с лопатата; слушаше, докато се движеше наоколо; слушаше, слушаше.

Слушаше по един спокоен и внимателен начин, който почти влудяваше Ерик.

И все пак младежът знаеше, че ушите и очите на Джордж се и негови уши и очи, и той му се доверяваше и черпеше спокойствие от потната му близост.

Ужасяващо спокойствие, но все пак спокойствие.

Той искаше да остане навън и да говори, да не чува зловещото стенание и стържене, да бъде далеч от звука на тази зловеща тишина.

Но съвсем скоро Ерик отново бе вътре и светлинките пак се люлееха нагоре-надолу, нагоре-надолу в единен ритъм. А двамата другари слушаха и работеха.

Една трета светлинка се присъедини към тях и за известно време деловият глас на помощник-началника обгори краищата на кървящите му нерви.

Отговорникът по безопасността се отправи със спокойна решителност дълбоко навътре в опасната зона и светлинката му изчезна зад един завой.

Ерик искаше да извика, да го задържи, да се втурне след него и да го извлече обратно.

Но Джордж работеше тихо и Ерик се придържаше към неговото темпо. А потта се събираше и избликваше навън.

Някъде в далечината на шахтата се чу изстрел; глухите му бавно замиращи вибрации, които в друго време биха останали незабелязани, сега говореха със злокобния глас на разрушението.

Той едва успяваше да си поеме дъх, защото диафрагмата бе притиснала сърцето му.

Завръщането на помощник-началника го стресна:

— Няма нито една здрава подпора. Не знам защо все още няма срутване! Време му е, да се облекчи натискът.

Да, точно така. Срутване, за да се облекчи натискът. Точно това беше нужно. Срутване.

Но Ерик не искаше срутване. Мисълта го изпълваше с ужас. Нито малко срутване, нито пък голямо. Стенанията, скърцането, пъшкането — това не бе гласът на детска кофичка, пълна с камъчета, а агонизиращият вик на милионите тонове, обезпокоени в съня им, обезпокоени в недрата, където бяха почивали безбройни години.

А той и Джордж, и други миньори с мазолести ръце се потяха в тъмнината точно отдолу и изгризваха, изгризваха, изгризваха опорните стълбове като бели мравки, а чудовището изразяваше своя протест. Говорейки на Джордж, но не и на него. Засега той не разбираше този език.

За наемния миньор мярката за време е броят на напълнените вагонетки, но за Ерик времето се движеше от сутринта към следобеда като товар от мръсотия, пот и страх. Особено страх.

Когато избута своята шестнадесета вагонетка през натежалата от прах платнена вентилационна преграда и тя се разтвори, а после отново се спусна зад гърба му, Ерик веднага почувствува успокоение, сякаш преградата бе затворила опасността зад себе си.

Тук беше безопасността, имаше достатъчно опора за тавана и се чуваше дружелюбното проскърцване на движещото се транспортно въже.

Когато се обърна да погледне назад, земята под краката му като че ли потрепера и се надигна. Отвътре изригнаха търкалящи се облаци прах, преградата изчезна и едно ревящо, разкъсващо кресчендо от разрушителен шум изтрополи след праха, задмина го и се втурна напред.

На негово място дойде тишината, която помете всичко. Ерик стоеше, обвит в прах, без да чува и без да чувствува, без да мисли — сякаш се страхуваше да наруши спокойствието.

Далече вътре един стотонен отломък падна с глух тътен, но разстоянието и завесата от прах задушиха звука.

Ерик отново изпита страх. Нов, по-ужасен страх.

Страх, много по-силен от агонията, която бе изживял през последните седмици. Този страх го прониза като удар с нажежен до червено нож. Джордж!

Страхът за самия него го бе тласнал към желанието да избяга от опасността, да избяга от зловещия шум и страхотната тишина, да избяга при светлината. Но сега страхът му бе по различен — той се надигаше и заличаваше всичко останало. Страх не за самия себе си.

Този страх го изпрати олюляващ се, препъващ се в задушливия прах към челюстите на чудовището, притихнало злокобно.

Джордж!

— Джордж!

— Всичко е наред, Ерик. Чух го, преди да започне.

Спокойният глас откъм праха бе последван от призрачна светлинка и звука на познати стъпки.

Ерик отстъпи встрани, за да направи път на Джордж, и преизпълнен от спокойна радост, тръгна навън след другаря си.