Дъглас Стюарт
Трите весели лисици

В седем часа през едно хубаво юнско утро две красиви, лъскави лисици бързат към магазина и чайната, разположена на Фат Чау Крийк. Онази, която е от по-близката страна, не носи заек в устата си, а това е наистина за съжаление, защото голямата червена лисица, която тича от чаеното дърво към златистите тръстики покрай ручея, с наострени уши и развята разкошна опашка, има нужда само от един заек в устата си, за да се превърне в съвършена картина на лисица, ловуваща сутрин.

Що се отнася до мистър Хардкасъл, чиито големи възлести пръсти стискат кормилото на лъскавата му червена кола — той вече е уловил своя заек и човек почти може да го види в устата му — новата мисис Хардкасъл, съвсем нова — едва от снощи, се е сгушила до него в палтото си, имитация на тюленова кожа. Върхът на малкото й носле потрепва.

— На теб ти е студено! — извиква мистър Хардкасъл. Човек може да разбере, че той е истинска лисица по лая в смеха му. — На теб ти е студено! (Бау! Бау! Бау!)

— А, не! — казва дяволито и саркастично тя. Тя също се смее, шумно, пискливо и високо като голяма изненадваща камбанка — сватбена камбанка.

— О, да! Студено ти е! Утрото е много ранно за теб. Но почакай, ще те направим истински мъж!

— Едва ли би искал да ме направиш точно това.

— Ха! Така е! — продължава да лае мистър Хардкасъл. — Но на теб наистина ти е студено. Аз ще те стопля! Ще спра колата и ще те стопля.

— По-добре продължавай да караш. Освен това не ми е никак студено. Наистина не ми е! Това южно крайбрежие много ми харесва сутрин. Планините, огрени от слънцето, и морето с нежносиния си цвят и бялата пяна. Тук е чудесно… за меден месец.

— Меден месец! Ха! — лае голямата лисица. Косата му е посребрена, на върха на главата му има плешивина, очите му са малки и сиви; характерното в лицето му е големият месест нос и устата му, която той стиска силно, дори яростно, когато голямата кола навлиза в някой завой. Той кара така, че колата се занася по завоите.

— Просто да си пътуваме така — казва зайката. Тя му се усмихва широко, фризираната коса и очилата с рогови рамки сякаш изчезват и единственото, което той може да види, са нейните червени, червени устни и големите й изкуствени зъби. — При това имаме цяла седмица! Цяла седмица път до Мелбърн!

— Ако успея да открия онзи мошеник Мидълтън в Мелбърн, ще го дам под съд! — казва той. — Той ни подведе! Преднамерено! Доставихме му стоки преди две години и оттогава насам — ни вест, ни кост от него. Ако го докопам — ще го пратя в затвора.

— О! — казва новата мисис Хардкасъл. — Нека не мислим за бизнес сега. Тук наистина е божествено!

Но другата лисица — червената лисица в тръстиките — несъмнено мисли за бизнес, за разлика от фабриканта Хардкасъл.

Тя също знае, че е божествено. Слънцето топли гърба й; ручеят пред нея блести; тя усеща мириса на соленото море, на калта от прилива, на раците; вижда и една черно-бяла птица, която подскача по пътеката между тръстиките. Но не може да улови птицата. А дори и да можеше, тя нямаше да бъде достатъчна за закуската на една лисица. Да тича от зазоряване до седем часа, да ловува от зазоряване до седем часа, да ловува и души; да ловува и души през целия път от скалистите гъсталаци до чайната и магазина на Джо Па̀кет до моста над Фат Чау Крийк, да наблюдава как се вдига мъглата и се изпарява росата, как чайките се извисяват в ясното синьо небе, да чувствува дъха на море, птици и растения с ноздрите си — от всичко това гладът става непоносимо голям и се превръща в лудост.

И ако е лудост да се промъкнеш до самия край на тръстиките, покрай увехналата царевица на Джо Па̀кет, където той е заложил капаните си за ловене на зайци — тогава нека бъде лудост. Но в чайната и магазина на Джо Па̀кет не пее и не крещи никой, а над покрива все още не се извива никакъв дим. Джо Па̀кет и жена му си лежат в топлото легло, докато лисицата се приближава до техните капани за зайци.

И въпреки всичко лисицата, която си мисли, че би могла да издебне Джо Па̀кет, докато той спи, наистина трябва да е луда. И Джо е същинска лисица: той си лежи на топло до своята лисичка, но през цялата нощ устата му е зинала навън да лови зайци — резервната му уста, цяла дузина резервни усти, всички зейнали очаквателно с остри стоманени зъби. Докато спи, Джо Па̀кет вече е успял да хване два заека. Смазани, те лежат в резервните му стоманени усти, а тези усти са стиснати толкова здраво. Колко топло и апетитно миришат те! Колко примамлива е мисълта за розовата плът под меката сива кожа! Червената лисица провесва език. Тя вие от удоволствие.

Лисицата подтичва около зайците — отчасти за удоволствие, отчасти за да се убеди, че Джо Па̀кет не е наблизо. От него няма ни следа, само върху стоманените усти се чувствува дразнещата му миризма — там, където се е докоснал до тях, може би за да спре прозявката си.

Лисо, лисо! Джо Па̀кет никога не се прозява. Внимавай, лисо!

Да, вий! Твърде късно виеш, смахнато червено куче от планините. Джо Па̀кет е щастливец, защото е уловил лисица в капана си.

Джо се размърдва в леглото си. Време е за чаша чай. И за отваряне на чайната и магазина. По пътя може да се зададе някой. Хубав ден за търговия.

А и хубав ден да се поразходи покрай примките и капаните, докато жена му запали огън и приготви закуската. Черна жена, като всяка сутрин! Но синьо утро навън. Джо Па̀кет обува панталоните си и големият му корем увисва над тънкия колан; под отворената му сива риза се показват косматите му гърди — тъмни косми, които са започнали да посивяват.

Квадратната глава на Джо Па̀кет, обикновено наведена напред, сега е извита назад, докато той вдишва соления въздух. Краката му в удобни стари обувки без връзки крачат леко по моста. Докато се прекачва през оградата, той пухти.

Прокрадва се през царевицата, като че ли мъртвите зайци могат да избягат от стоманените му усти. Ха! Той надава цвилещ смях.

Лисица! Лисица в капана! Бързо! Преди да е успяла да прегризе крака си. Пръчка, пръчка, тояга. Червената лисица се мята, сякаш танцува.

Тежкият Джо Па̀кет, който иначе е много подвижен, хуква през царевиците и тръстиките да търси тояга. Той почти не забелязва голямата червена кола, която минава по моста.

Едър мъж, високо кокалесто момиче. Това са мистър и мисис Хардкасъл, които слизат от колата и се отправят към чайната. Аха, Джо Па̀кет ги вижда.

Туп! Тоягата се стоварва върху лисицата.

— Туристи! — казва Джо Па̀кет. — Днес ми върви!

Мистър Хардкасъл е така гладен, както и лисицата, но никой няма да го удари с тояга по главата. Особено ако знае за това.

— Хайде! Бързо, бързо, бързо! — казва той на жената на Джо. — По чаша чай, преди да започнем. После — бекон с яйца за двама.

— О! — казва мисис Хардкасъл. — Само една препечена филийка хляб. Съвсем тъничка.

— Бекон и яйца за двама! — вика мистър Хардкасъл. — И по-бързо, скъпа.

— Разбира се! — съгласява се жената на Джо Па̀кет.

Младоженците са сами. Сами сред крехки тръстикови столове, маси със стъкла върху тях и вази с изкуствени цветя. Между кремавите завеси на големия прозорец, заемащ почти цялата стена, се вижда далечната синева на морето и част от боядисания в бяло парапет на моста. Промъкват се и слънчеви лъчи. Почти веднага щом шумната веселост на мистър Хардкасъл престава да отеква, из стъклената стая се чува затихващо тракане. Подът се тресе под стъпките на жената на Джо Па̀кет.

— Добре са си тука те — казва с поверителен тон Хардкасъл. — Евтино. Не плащат наем. Отглеждат зеленчуците си сами. Скубят собствените си домашни птици. Скубят и туристите.

— Нима? — учудва се мисис Хардкасъл. — Толкова отдалечени отвсякъде… Не бих допуснала. Но разбира се, ти знаеш по-добре.

Дали му се надсмива, когато го ласкае, или пък наистина цени толкова много деловите му качества? Очите на мистър Хардкасъл се присвиват. Устата му се изкривява в яростна гримаса, която се появява винаги когато прави завой с колата.

— Разбира се, че изкарват хубави пари — вика той.

— Особена жена, нали? — пита мисис Хардкасъл. — Толкова мургава и потайна. Тръпки ме полазват от нея. Тя е от онези жени, които едно време са причаквали пътници и са ги убивали в леглата им — ханджийските жени.

Големите очи на мисис Хардкасъл примигват зад очилата с рогови рамки. Тя заравя ръце във фризираната си коса и издърпва от нея една тъмна къдрица, като че ли е злодей от мелодрама, който закрива лицето си със своя плащ.

— Прилича ми на студено, дебнещо животно. Сигурна съм, че би й се искало да ни убие.

— Глупости — избоботва мистър Хардкасъл. Той вече е забелязал склонността на жена си да преувеличава. Това може и да се влоши.

Жената на Джо Па̀кет донася чай и препечен хляб. Тя насочва дългия си нос към туристите:

— Джо хвана една лисица. Сега дере кожата й навън.

— И колко ще струва тя? — пита бързо мистър Хардкасъл.

— Лисица? Кожата на лисица? О, трябва да я видя! — извиква мисис Хардкасъл. — Къде е тя? Мога ли да я видя? Къде?

— На гаражната врата. В момента я заковава там, за да съхне.

— Като си помисля само… — казва драматично мисис Хардкасъл, поспирайки на входа — че точно по това време щях да влизам в кантората и да свалям калъфката на пишещата си машина, а сега съм тук — на Южното крайбрежие — на път за Мелбърн — видях и чудесна кожа на лисица. — Тя се втурва навън…

— Вълнува се, нали? — казва слабата, мургава жена на Джо Па̀кет. — Също като момиче.

— Скъпа госпожо — казва подкупващо мистър Хардкасъл, — как бихте могли да развълнувате и мен, ако ми донесете бекона и яйцата. — Той лапва почти цяла препечена филийка в устата си, а разтопеното масло се стича по пръстите му. — Ах!

„Значи, също като момиче, а? — мисли си той, докато жената на Джо Па̀кет се оттегля към кухнята. — Ха! Снощи!“ (Той излайва отново.) Да, като момиче. А и не че… Е, вярно, че му беше секретарка от десет години насам. Секретарка, би могла да се нарече. И все още също като момиче: вълнува се, гали се като котка, върти големите си очи зад очилата, мърда нослето си и се усмихва с големите си бели зъби. Момиче, котенце, зайче.

Зайчето на мистър Хардкасъл е на четиридесет години. Защо се ожени за нея тогава? И то след десет години. Е, човек остарява. Времето, самотата и… тъмното. Вдовец в тъмна къща. А и освен това тя го искаше толкова много. Изпуснала влака, със старомомински навици, наистина малко чалната, е, съвсем мъничко. Защо да не й достави удоволствие? Къща, пари, палто от тюленова кожа, кола, сватба, меден месец по Южното крайбрежие и мъж… Ха! Да, мъж! — колко много неща може да осигури на своето зайче.

Чернооката жена на Джо Па̀кет му донася бекона и яйцата.

— Ще пазя чинията на госпожата стоплена. Сигурен ли сте, че тя наистина иска бекон и яйца?

— Разбира се, че иска — отвръща грубо мистър Хардкасъл. — Нека се нахрани, ще й се отрази добре. Та тези момичета живеят само с лист маруля в някоя задна стая в Дарлингхърст.

„Коленете на мисис Хардкасъл са прекалено кокалести — мисли си той. — Е, ще почне да се храни. Вярно, че не е съвсем момиче; не е елегантна, стегната и подвижна, но… това е положението.“

— А как ли бих изглеждал с някое момиче? — пита той гласно жената на Джо Па̀кет. — Дъртак като мен!

— Сигурна съм, че ще изглеждате много добре с някое момиче, сър — казва дипломатично жената с жълтеникавото лице.

— Ха! — възкликва презрително той. — Да ме вкара в гроба, а после да изчезне с парите ми. На мене тези не ми минават.

Мисис Хардкасъл се втурва при тях и вика:

— О! Това е ужасно! Той я прикова изцяло към стената, като разпъната на кръст. Вижда се вътрешната част на кожата. Пфю, колко е слузеста! А главата е клюмнала напред и изглежда като жива. И се хили. Хили се от стената! — Фризираната й коса сякаш подскача от уплаха.

— Ха! — възкликва съпругът й. — Трябва да я видя.

Той става от масата.

— О! — казва жена му. — Хайде да тръгваме. Предстои ни толкова дълъг път. Да тръгнем веднага.

Мистър Хардкасъл поставя съвсем новата си съпруга на стола й, като казва:

— Сядай и си изяж закуската!

— Не бих могла!

— Изяж я! Поръчана е. Трябва да я платим — ти трябва да я платиш, защото ти се грижиш за домакинството, — така че изяж я и да приключим с това. — И той излиза навън.

Жената на Джо Па̀кет гледа съчувствено към мисис Хардкасъл.

— Сигурно сте станали много рано — казва тя, — ако идвате от Сидней тази сутрин.

— О, да — казва безгрижно мисис Хардкасъл. — Мистър Хардкасъл обича да тръгва рано, когато пътува. Дори… е, дори и тази сутрин.

— А тази сутрин е нещо по-специално, нали, скъпа? — пита съчувствено жената на Джо Па̀кет.

— О, не — отвръща мисис Хардкасъл. — О, нищо специално.

„А дали пък е? — чуди се тя. — Дали е? Какво направих? Той е толкова груб, толкова недодялан; кара я през просото в живота, също като футболист на игрището.“

— Чудя се — казва изпълнената със съчувствие жена, като се навежда към нея и полюшква малка безвкусна огърлица от ярки цветя, направена от тесто. — Чудя се дали не бихте искали да ми помогнете в благотворителната ми дейност. Тези неща са за Червения кръст.

Жената на Джо Па̀кет не прилича на дама, която продава предмети за Червен кръст. Тя има дълъг, заплашителен нос, който пронизва гръдта на мисис Хардкасъл; има студено, блеснало черно око, което мисис Хардкасъл би предпочела да бъде втренчено в някой друг; има прокрадваща се, котешка походка, която мисис Хардкасъл би искала да я изведе вън от стаята. Но жената на Джо не се отделя от масата. Тя си стои там неподвижна и зловеща.

— О — казва мисис Хардкасъл, — значи, ги продавате, така ли?

— За Червения кръст, скъпа. Десет шилинга.

Десет шилинга! Но мистър Хардкасъл, силният закрилник мистър Хардкасъл не се вижда нито отляво, нито отдясно на носа на жената на Джо Па̀кет. Мисис Хардкасъл бърка в портмонето си.

— Благодаря ви, скъпа — казва жената. — А не искате ли още едно герданче? Много са хубави, нали? Или обеци? За Червения кръст.

— Мисля — казва отчаяно мисис Хардкасъл, — че засега това е достатъчно. Може би някой друг път. Например на връщане. Мисля — казва тя решително, — че ще платя закуската още сега и след това можем да тръгваме.

— Още десет шилинга, скъпа — казва мършавата жена на Джо Па̀кет.

Десет шилинга за две порции бекон с яйца! Но мисис Хардкасъл ги плаща. Дали ще трябва да види отново лисицата? Трябва да намери мъжа си и да тръгват.

Но мистър Хардкасъл не е пред гаража, където червената лисица се хили на жена му. Джо Па̀кет го е завел в магазина си.

— Името ми е Па̀кет — казва Джо Па̀кет — и характерът ми е ПАКЕТ. Малко шунка мистър Хардкасъл, а? Ще ви трябва за из пътя. Ще я опаковам.

Той е бърз и сръчен в движенията си, бърз и сладкодумен в речта си.

— Ха! — изревава развеселен мистър Хардкасъл. — Май искаш да ми опаковаш целия си проклет магазин!

— Старата червена лисица е мъртва, нали? — казва Джо Па̀кет. — Нейната вече е свършена. Но ние с вас сме живи. Хей, мистър Хардкасъл, ние сме живи, а докато сме живи, трябва да ядем.

— Имате ли сьомга? — пита мистър Хардкасъл. — Дайте ми и от нея.

— Три кутии — казва Джо Па̀кет. — Четири кутии. Нека са четири. Старата червена сьомга — тя вече не плува в морето.

Тежък случай е този Джо Па̀кет. Лицето му се сбръчква в усмивка, а под вечно повдигнатата му от хилене горна устна се вижда жълт кучешки зъб.

— По дяволите, за какво са ми четири кутии сьомга? — избоботва развеселен мистър Хардкасъл.

— Пътувате за Мелбърн. С дама. Ще пътувате най-малко една седмица. Ще се храните по пътя. Яжте по много, за да имате сили.

— Сложи и тях тогава — казва мистър Хардкасъл. — За да имам сили. (Лай.)

Джо се смее. Квадратната му глава е отново отметната назад, а пронизителният му, цвилещ смях гръмва, като че ли насочен към кутиите бисквити на най-горния рафт. Той притиска корема си с ръце.

— Добре! — казва Джо. — И така — плодове, шоколади, цигари… Какво друго обича дамата? Бисквити? Бисквити с джинджифил, вафли… Не! Шоколадови пръчици…

Той се качва на стълбата, за да стигне до най-горния рафт. Единствено силата на навика не позволява на сините му панталони да се смъкнат от него.

Мисис Хардкасъл е смаяна. Такава купчина от хранителни продукти! Просто пилеене на пари. При това точно той! А какво ли би казал, ако знаеше за десетте шилинга за закуската и за другите десет за гердана?

Ами, в момента той — мистър Хардкасъл, хитър, твърд и пресметлив директор на фабрика, няма да каже нищо. Колко странно, странно! Какво ли са си говорили с Джо Па̀кет, докато са гледали старата мъртва лисица? Какви ли мъжки шеги са си разменяли? Тя знае! Тя знае! Трите весели лисици!

Но ето че зад нея се задава онази жена, чийто дълъг, остър нос пробива дупки в гърба й.

— Е, хайде — казва мисис Хардкасъл на мъжа си. — Трябва да тръгваме.

Джо Па̀кет се смъква от стълбата.

— Да — съгласява се мистър Хардкасъл. — След малко.

— Сигурна съм, че пътуването ви ще бъде много приятно — намесва се жената на Джо Па̀кет.

— Мисля — казва мисис Хардкасъл на съпруга си, — че ще трябва да седна в колата и да те чакам там. Не се бави.

Тя поглежда над роговите си очила мисис Па̀кет, която сега не е някакво дебнещо, зловещо животно, а тъй като мисис Хардкасъл вече си тръгва, просто алчната жена на един бакалин.

— Довиждане — изчуруликва саркастично мисис Хардкасъл, докато излиза от вратата. — Надявам се, че ще донесете много успехи на Червения кръст.

Мисис Па̀кет се усмихва, а под потрепващата й горна устна с едва забележими черни мустачки се показват много ситни бели зъби — също като на риба. Толкова отблъскваща жена!

— Бързо тогава! — казва Джо. — Три по един шилинг и два пенса е три шилинга и девет пенса; бисквитите са два шилинга и седем пенса; сьомга, круши, три кутии праскови, шоколади — да речем — два шилинга, не! — половин крона; шунка, пилешки пастет; един хляб — седем пенса; остават цигарите. Вижте, мистър Хардкасъл, ще добавя и пакет кибритени кутии, а това прави — две лири и десет шилинга всичко. И няма да ви взема нищо за това, че погледахте старата червена лисица!

— Ха! — смее се мистър Хардкасъл. — Сега вече зная коя е червената стара лисица. Две лири и десет шилинга!

— Но нима не си заслужава? — казва Джо. — Животът си го заслужава. Пикниците по пътя си го заслужават. Ние с вас разбираме тези неща, мистър Хардкасъл. Човек е стар само веднъж! — Следва цвилещият му смях.

— Значи, две лири и десет шилинга — казва малко тъжно мистър Хардкасъл, защото в края на краищата парите са си пари.

— И десет шилинга за закуската, не забравяйте! — намесва се с острия си нос в разговора мисис Па̀кет.

— Три лири — казва Джо. — Три весели стари лири всичко.

Мистър Хардкасъл му плаща и казва:

— Слушай какво ще ти кажа. Тази проклета стара лисича кожа не струва нищо. Сам видя дупките, пробити от кърлежите.

— Това няма значение — казва Джо. — Ще я използуваме за нещо. На времето е била хубава лисица. Довиждане, мистър Хардкасъл.

Докато мистър Хардкасъл потегля с колата, Джо Па̀кет маха с ръка, а червената лисица на гаражната врата се хили.

— Мислех вече, че въобще няма да можем да се измъкнем — казва мисис Хардкасъл, като поглежда назад към магазина от един завой на пътя. — Ужасни хора! Просто ни ограбиха.

— Казах ти, че са добре тук — отвръща мистър Хардкасъл. — От мен измъкнаха три лири, но си струваше.

— Какво си струваше? — пита новоизпечената мисис Хардкасъл. — Три лири само за тази кутия с продукти?

— Десет шилинга от тях са за закуската — казва мистър Хардкасъл.

— Но аз им платих за закуската!

— По дяволите! Аз им платих!

— Значи, и двамата сме платили! — казва ужасена мисис Хардкасъл. — Значи, сме я платили два пъти! О!

— Ха! — смее се мистър Хардкасъл и поставя ръката си на коляното й, както прави доста често несъмнено поради това, че го бърка с лоста за скорости. — Оскубаха ни! Хубаво ни оскубаха!

— Ще се оплачем на полицията от тях! — възмущава се мисис Хардкасъл.

— Не! — отвръща презрително съпругът й. — Мога да си го позволя. Остави ги.

— Мисля, че трябва да се върнеш веднага при тях и да си поискаш парите обратно. Сигурно си полудял, щом го приемаш толкова спокойно. И даже се смееш.

— Хареса ми тази гледка! — виква мистър Хардкасъл с лаещия си смях. — Старата лисица и жена му! Тази двойка ще стигне далече. Те ще спечелят много пари. Бих искал тази стара лисица да е между служителите ми в търговския отдел.

— Самият ти си малко като лисица — казва нежно мисис Хардкасъл. Тя го поглежда дяволито над роговите си очила. — Но трябва да внимаваш. Не малко лисици са стъпвали право в капана за зайци. И това е било краят им. — Сватбените й камбани звънят ли, звънят.

Мистър Хардкасъл започва да се смее, после спира. Втренчва поглед в съвсем новата си булка. В мисис Хардкасъл има нещо, което странно наподобява стомана. Тези рогови очила, фризираните пружини на косата й, тези огромни зъби. И старата лисица е в капана. Той натиска докрай педала на газта.