Гейвин Кейси
Онзи ден на езерата

Чудя се, дали си спомняш деня, когато ходихме с велосипеди чак до езерата Браун?

Това беше хубав ден, един от онези незабравими дни, които приличат много на доста други, но които се запечатват в паметта ни заради едно или друго нещо. Беше ден, който отговаряше на настроението ти и който завърши с умора и спокойствие.

Той започна точно когато стигнах до вас и майка ти слагаше два ябълкови сладкиша в кошничката ти за риба. По онова време смятах, че ябълковите пайове на майка ти са по-хубави от всичко, което собствената ми майка можеше да направи. Мама беше най-добрата, когато нещо с мен не беше в ред, но когато всичко бе наред, тя беше просто жена и беше жалко, че не може да прави такива сочни ябълкови пайове, каквито правеше майка ти — с хрупкава коричка.

Напълних си вода от вашия резервоар, завързах меха за рамката на велосипеда си, а ти закрепи с ремък пушката си за твоя и ние потеглихме в ранното утро с торби, пълни с хубава храна, и с целия дълъг ден пред нас.

— И да внимавате! — каза ни майка ти. — Не мога да си обясня защо толкова искате да отидете чак там. Само дето ще се уморите напразно и ще се приберете у дома около полунощ, предполагам, а и всички ще се притесняват и ще се чудят какво ви се е случило.

— О, ще се оправим! — каза ти. — Ходили сме с велосипеди и по-далече. Знаем как да се грижим за себе си.

После потеглихме един до друг по улиците на града и макар че не бих могъл да кажа какво точно мислиш сега, дори ако за това ми даваха милион, тогава знаех много добре. Тогава и ти се чувствуваше като мен — нетърпелив и снизходителен към жените, които не знаят защо един мъж иска да отиде толкова далече с велосипед и да се преумори, без да има защо. Аз не можех да понасям нито града, нито скучната ми работа при Симпсън. Мислех си, че е много по-добре да тръгна за езерата Браун с теб, отколкото с Дарки Грийн или Сид Уилсън, или дори с Лари Съмървил, макар че толкова често бяхме заедно с него в града.

Денят започна както трябва.

Когато изкачвахме хълма Парсънс, и двамата се изправихме на педали и започнахме да се потим. Когато се изкачихме на върха му, спряхме да починем и аз много се зарадвах, когато видях, че и ти имаш нужда от отдих. Разположихме се на две скали на върха на хълма; от едната ни страна се простираше целият град, а от другата безкрайният пущинак с лентата на пътя, който се извиваше през него. В града над комините се издигаше пушек, а в кравефермата на Джаксън се размотаваха няколко крави, но на много мили околовръст нищо друго не се виждаше. Местността бе сравнително равна, с изключение на хълма Парсънс.

Спомням си, че те погледнах и се почувствувах притеснен за момент, когато се чудех дали ще мога да издържа както трябва по дългия път. Когато беше дете, ти имаше яки и мускулести крака, загорели и силни, като на възрастен. Във всеки случаи, нямаше защо да се измъчвам и страхът ми изчезна след минута, тъй като, въпреки че бях мършав и лекичък, знаех от опит, че мога да карам велосипед не по-зле от най-добрите.

Спуснахме се по хълма и после продължихме с равномерна скорост, като оставяхме една след друга милите зад гърба си. През първите петнадесет мили до старите шахти пътят беше широк и прав, а и не беше лош. Докато се движехме, крайпътните дървета придърпаха сенките към себе си, слънцето се издигна високо и безжалостно и скоро ние отново започнахме да се потим. Но това не беше като задъханото, неприятно потене, докато изкачвахме хълма Парсънс. Сега потта ни бе като обилна смазка за нашите движещи се мускули; пот, която разхлаждаше и освежаваше кожата ни.

Докато въртяхме педалите през тези леки петнадесет мили, ние си говорехме. Можехме да караме един до друг и разменяхме по около две думи на всеки метър. И двамата казахме неща, които никога не бихме изрекли, ако около нас имаше и някой друг — дори и такива добри приятели като Лари Съмървил. Онова, което казахме, не беше от голямо значение, в същност сигурно бе доста глупаво, но то излезе от нас също като добрата ни пот и се смеси със слънчевата светлина и с въздуха, който дишахме, за да направи деня още по-хубав.

След старите шахти пътят се влоши. В продължение на двадесет мили той се виеше между камъни и скали, а там, където нямаше камъни — имаше пясък. Освен това стана тесен и когато ни задминеше някоя кола, пълна с хора, бира и пушки, ние проклинахме праха и се олюлявахме, а понякога свивахме в пущинака и падахме. При кладенчето Ригли Соук ти размаха юмрук към пътя и изрева в смълчания пущинак цял поток от лоши думи — всичките, които знаеше. Аз също проклинах и ругаех и ние се наричахме глупаци, но и пари да ни даваха, пак не бихме се съгласили да бъдем другаде. Мехът ни беше все още пълен с хубава вода от резервоара, но ние я изсипахме, защото зеленикавата кладенчева вода ни изглеждаше най-подходяща да поддържа живота и енергията на истинските пионери и изследователи на пущинака.

Оттам нататък беше много трудно да се движим през пясъка, камъните и коренаците, затова се движехме един след друг и не говорехме много. Ти диктуваше скоростта и напрягаше всички сили. Виждах, че искаш да се отърсиш от мен по трудния път и в продължение на около миля мускулите ме боляха и аз те ненавиждах. Но скоро разбрах, че няма да изостана, дори без да се пресилвам, и почувствувах снизходителна обич към теб, като те гледах как напрягаш големите си мускули пред мен. Когато се озовахме между езерата Браун, бяхме доста уморени, но чувствувахме, че сме свършили нещо. И ни беше добре.

Може би няма да си спомниш за този ден, дори ако ти напомня за него, но сигурно понякога си спомняш за езерата Браун? Беше празничен ден за града и слухът, че там има добър лов, сигурно се бе пръснал навсякъде. Всеки, който можеше да си осигури място в някоя кола и имаше пушка, беше там и патиците не бяха оставени на мира дори за миг. Повечето от хората бяха дошли още от вечерта и навсякъде около плитката, жабунясала вода бяха разположени биваци. Групи ловци имаше почти на всяка водна площ или поточе, дори и на най-отдалечените от езерата. Те стреляха непрекъснато и уморените, озадачени птици трябваше да летят през цялото време. Беше голяма и жестока стрелба, но ние се чувствувахме достатъчно кръвожадни за нея.

— По дяволите! — възкликнах възбудено аз. — Тия птици изобщо не кацат, та да можеш да се премериш добре. Едва ли въобще ще успеем да улучим нещо.

— Поне ще ги изплашим — каза ти, като развърза пушката си от колелото. — Ясно е обаче, че ако не се опитаме, няма да успеем.

Но след това дойде един човек от някакъв бивак и сложи край на спора ни с думите:

— Момчета, тук не можете да стреляте с винтовка. Ще убиете някого. Не виждате ли, че има повече хора, отколкото патици?

Това едва не развали напълно деня ни, но когато той каза, че можем да се присъединим към групата му, всичко пак стана чудесно. Ако не си спомняш за ходенето, газенето и вълненията през онзи ден, би трябвало поне да си спомниш как той разреши на всеки от нас да стреля с неговата двуцевка. Мога да ти кажа, че опрях приклада плътно в мускулите на рамото си, тъй както винаги са ме учили да правя с пушка, която „рита“. И няма защо да крия сега, че затворих очи, когато натиснах спусъка. Всички патици, освен най-големите кутсузлии, бяха в пълна безопасност от мен. След като стрелях, бях достатъчно доволен и горд, че все още стоях прав.

Всичко през целия този ден бе хубаво, вълнуващо и уморително — и въртенето на педалите, и скитането, и яденето, и стрелянето, и приказките. А спомняш ли си връщането у дома? Спомняш ли си първите пет мили, след като стигнахме хубавия път, когато бяхме уморени до смърт и въртяхме педалите бавно, но не бяхме чак толкова уморени, та да не можем да говорим? Бе се захладило и тъкмо започваше да се здрачава, когато заговорихме за момичета, но бяхме много сантиментални, плахи, а и изпълнени с уважение към тях. Под маската, с която искахме да убедим приятелите си, че сме корави и безжалостни, ние бяхме добри момчета. Когато бяхме само двамата с теб, след такъв хубав ден, всичко бе съвсем различно. Този ден ти изказа намерения, които едва ли си изпълнил, ако може да се съди по нелепото ти хилене. Може би и самият аз не съм успял да постигна някои от нещата, за които говорихме.

Връщането у дома бе трудно, защото всички коли от езерото потегляха обратно и често някоя от тях ни избутваше в пущинака, докато се движехме по лошия участък от пътя, а и във въздуха имаше непрекъснато облак от червеникав прах, но нямаше значение. Бяхме млади, силни и пълни с илюзии. Смятахме, че войната е героична, а бизнесът — романтичен и че светът никога няма да ни мисли злото, тъй като ние не му го мислехме. Беше хубав ден. Но за мен най-хубаво беше, когато се мръкна, когато ни отмина и последната кола и запалихме фаровете, а аз пукнах три пъти гума в продължение само на една миля и след това задната ми външна гума се разцепи на две. Макар да беше смешно, детинско и несправедливо към родителите ни, а и въобще малко налудничаво, но изпитвах задоволство.

Чудя се дали си спомняш. Бяхме вече на около шест-седем мили от града, когато положението стана безнадеждно и решихме, че моят велосипед не може вече да се кара. Ние се стараехме да закърпим гумата ми на жълтеникавата светлина на фаровете, заобиколени от призрачната, хладна и тъмна пустош и щурците, които ни се надсмиваха в хор, ругаехме лошия си късмет, а в същност се радвахме на малкото си приключение, така близко до дома.

— Е, това е! — казах аз. — Ти по-добре тръгвай за града да им кажеш, че всичко е наред. Аз ще тикам колелото си, а ако татко е у дома, нека ме пресрещне с колата.

— В никакъв случай! — извика ти. — Най-добре е ти да се прибереш с моята таратайка, а аз ще се върна пеша.

— Не говори глупости! — възразих аз. — На твоето колело му няма нищо. Качвай се и продължавай!

— Виж какво — отвърна ми ти. — Не е сигурно дали баща ти си е у дома. Може да се наложи да вървиш пеша целия път. А за мен няма значение. Въобще не се чувствувам уморен.

— А защо мислиш, че аз съм? — попитах възмутен аз. — Ако смяташ, че не мога да вървя или да карам колело колкото теб, да имаш да вземаш.

— О, не исках да кажа това — прекъсна ме ти. — Само че ние сме заедно в тази работа. Няма да те оставя тук просто защото малко не ти е провървяло, което може да се случи на всекиго. Ако искаш — да хвърлим ези-тура.

Когато хвърлихме, спечелих аз, но не исках да взема колелото ти. Чувствувах се като герой, а вълнението от глупавия ни спор премахна всякаква умора от тялото ми. Вече бях съвсем бодър и изпълнен с решимост, а и разчитах на теб. В началото аз наистина очаквах, че ти ще продължиш с колелото си, а аз — пеша. Но след като започна спорът ни, ти щеше да ме разочароваш, Дик, ако бе отстъпил. Мислех, че приятелите трябва да се поддържат. Бил съм доста глупав, защото само няколко мили ни деляха от дома, но ние бяхме просто деца и това чувствувах тогава. Когато ти настоя и потеглихме заедно, бутайки колелата си по тъмния, утихнал път, това бе за мен чудесен завършек на един чудесен ден. Бях въодушевен, приказлив, изпълнен с приятелски чувства и просто не ми пукаше, че родителите ни може да си изкарат акъла, докато ние изминем пеша седемте мили в деня, в който тръгнахме за езерата Браун с колела.

Тогава ти не ме разочарова, но дали няма да ме разочароваш сега? Сигурно се боя, че е така, защото иначе бих ти го казал на глас, бих ти казал всичко, което си спомням, вместо просто да си го мисля, докато седим тук на чаша бира. Онзи ден — в същност целия онзи ден — ние с теб страшно си приличахме; но сега сме различни. Ти вероятно ще си помислиш, че съм луд. Годините, през които не сме се виждали, годините, които и двамата прекарахме в тичане подир надеждите от онзи ден, са ни променили много. Сега ти не изглеждаш човек от моя тип, Дик. Ти си набит, дебел, добре облечен, благополучието и тревогите са оставили своя отпечатък, но въпреки това може би си по-добър човек от мен, Дик. Не зная. Зная само, че си различен.

А може и да греша. Ти мълчиш вече доста време. Просто седиш втренчил поглед в бирата си, докато аз си спомнях всичко това, и може би ти също си мислел за онзи ден, когато ходихме с колела до езерата Браун.