Ерих Ото Шлунк
Каубоят от града

Твърде често четем по вестниците как работници от стопанствата и овцевъдните ферми застрелват своите работодатели. Обаче рядко се среща съобщение за фермер, застрелял свой работник. За човек, запознат с обстановката, този факт говори за една похвална търпимост от страна на земевладелците, които често са поставяни пред тежки изпитания от своите т.нар. „работници“. До това положение се е стигнало съвсем естествено. Толкова много от добрите работници от стопанствата и фермите отидоха в града, че на село се получи вакуум. В този вакуум потънаха някои необикновени личности.

— Моля, ваше благородие, да не изпращате това момче в затвора — настояваше младият човек разпалено. В облеклото му имаше нещо сдържано, а в поведението — нещо невъздържано, което веднага издаваше ревностния работник от социалната сфера. — Нека аз да се погрижа за него!

Съдията погледна мистър Бърди с недоверие, защото беше вече опознал добре този тип хора.

— Но случаят е сериозен.

— Това още повече ни кара да се помъчим да го спасим, ваше благородие.

Блестящите сини очи на мистър Бърди, венецът от лъскави златисти коси, както и светският му тон и маниери накараха всички в залата да го погледнат с интерес и, общо взето, със съчувствие. Той продължи стремително, преди още съдията да е успял да се пригоди към тази странна логика на мислене:

— Аз ще го изпратя при едни добри приятели в провинцията. Далеч от мизерията и порока на бордеите, които раждат престъпността. На чист въздух и при чисти хора.

— Един младеж, който позволих да бъде изпратен в провинцията, въпреки далеч по-правилното си решение, предизвика там много сериозни неприятности — каза съдията със студен делови тон.

— Да, но не и моите момчета, сър — заяви мистър Бърди тържествуващо, като че ли беше отбелязал една точка в своя полза. — Сигурно е било от някоя друга организация, която от благородство не ще назова. Те, трябва да заявя с огорчение, правят грешки. Не прилагат моя индивидуален подход. Съзнавам, че нося отговорност както пред приятелите си от стопанствата и фермите, така и пред своите момчета. Освен това имам университетски дипломи по психология, социология…

— Добре, мистър Бърди. — Съдията махна с примирение и почука, за да въдвори тишина. — Ако сте готов да поемете съответната отговорност, можете да го вземете. И се надявам, че той няма да бъде вашата грешка. — После, обръщайки се към недодялания дългокос младеж, който седеше на подсъдимата скамейка, съдията рече със съвсем друг тон:

— Помни следното! Напълно заслужаваш да отидеш в затвора за две години. И ако имаш някакво провинение на мястото, където те пратят, ще си ги излежиш. Честно казано, искрено съжалявам този, който ще трябва да те поодяла. Да се надяваме, че е някой едър, силен мъжага, който винаги има подръка камшик.

На триста мили навътре в страната пристигна писмо, любезно адресирано до Х. Крафтман, ескуайър, фермата Донърветър, Ноголук. Нито думата „ескуайър“, нито „ферма“ направиха някакво впечатление на Хари Крафтман, макар че бързо преуспелият му баща много се гордееше, че е заслужил и двете, а дядо му, стар немски селянин с бакенбарди, сдобил се в Австралия с първото парче земя, което семейството някога е притежавало, никога не би си представил такава възможност.

Съдържанието на писмото накара Крафтман да се намръщи, с нотка на смирен песимизъм:

Изпращам ви Роналд Харби, младеж с големи заложби, който не е имал възможност да се изяви в града. Той ще се отзове на добрата дума и отзивчивостта…

Крафтман прескочи страница и половина, докато стигне до датата на пристигането. После извика на жена си:

— Софи, още едно от златните момчета на Бърди пристига утре. Скрий всичко ценно.

Мисис Крафтман не си направи труда да отговори. Младежите на мъжа й се сменяха като книгите от обществената библиотека и й правеха също толкова малко впечатление. Тя дори не се мъчеше да им научи имената, защото винаги ги изпъждаха, преди да ги е запомнила както трябва. Тя беше съвсем различна от съпруга си. Като срещнеше случайно името на някое от предишните момчета по страниците на сметководните си книги, той трепваше от болка или гореше от негодувание, независимо колко години бяха изминали оттогава.

Според приятелите му бедата беше там, че Крафтман не умееше да приема заедно и доброто, и злото. А самият Крафтман формулираше възгледите си така:

— Ако наистина беше „доброто“ и „злото“, бих търпял. Но това, на което в същност се натъквам, е „злото“ в комбинация с „ужасното“. Да вземем „златния век“ на вълнопроизводителите — викаше той. — Помисляли ли сте колко ще ви струва да поправите оградите и постройките в стопанството си (а бог ми е свидетел, че повечето имат нужда от поправка). Помисляли ли сте, а? При сегашните цени на работната ръка и на материалите? А аз съм мислил. И ще ви кажа. Много повече от стойността на целия ви имот. И какво в същност притежавате, след като сте се трудили толкова години, а бащите ви са се трудили дваж повече преди вас? Нищо! Нищичко!

Повечето от приятелите му смятаха, че Крафтмановият възглед за живота е бил попарен от непрекъснатите грижи по породистите му овце. Всяка година той отдаваше огромни усилия за съдбата на стотици скъпо струващи кочове за разплод. Тези, които имаха отлични данни, трябваше да бъдат възнаградени с харем от закръглени млади овчици от най-добра порода. Тези, които бяха дали некачествено потомство, той продаваше на хора, които много не подбираха. А съвсем долнопробните, които щяха да опетнят името му на животновъд, трябваше да бъдат кастрирани с „безкръвния“, както се изразяваше за по-кратко Крафтман — един вид възмездие, което му доставяше някакво мрачно удоволствие. В същност той имаше навика да носи този инструмент винаги със себе си и да го използва на бърза ръка върху всеки овен, който го ядосваше, като се вмъкваше в погрешна кошара. Имаше дори легенда, разправяна от най-стария постоянен работник, Стария Том, че веднъж Крафтман използвал инструмента върху един безупречен и много ценен млад коч, който имал нещастието да го настъпи случайно по болния пръст, докато го преглеждал. Другите животни, които си бяха спечелили неговия гняв, главно кучета и котки, бяха лишавани от своето бъдеще чрез този инструмент. Безброй пъти той се беше заканвал, че ще го използва и върху работниците си. Така става явно, че отглеждането на породисти животни не се отразява облагородяващо върху човека. Но тези, които познаваха Крафтман, му прощаваха всичко, защото знаеха колко жестоко и колко често е бил поставян пред изпитания.

Нощем го тормозеше мисълта дали някой от слабоумните работници наистина е сложил най-добрия коч БГ–1941 в кошарата на Горен Курайонг. (Поръчал му беше три пъти и два пъти го беше накарал да повтори, а когато работникът се върна, провери още два пъти.) Дали пък не е сложил коча в кошарата на Средния Курайонг, където той се е отдал на кръвосмесителна оргия със собственото си поколение и така е забавил с десет-петнадесет години развитието на породата.

Една мериносова порода не би била чак толкова лоша, но Крафтман отглеждаше английски дълговлакнести овце. Всяка от тях смяташе оградата за предизвикателство, а нагласеното бракосъчетание за толкова подло, унизително и неприемливо, колкото приятна и желана беше свободната любов с кочовете от съседната кошара.

Е, човек можеше да разчита, че старите постоянни работници като Стария Том, останал единствен представител на изчезваща раса, ще забележат, дори когато не са на работа, че ТМ–107 е влязъл в евкалиптовата кошара, и ще сторят нещо, та да оправят положението. Но младоците, които напоследък изпращаха на Крафтман, като видеха, че една овца отблъсква ухажванията на законния си съпруг и прави мили очи на господаря на съседната кошара, бяха способни да отворят оградата и да съберат трите животни. После сядаха там и наблюдаваха с часове майтапа, а Крафтман ги псуваше, където седне и където стане, че закъсняват.

А пък и тия „постоянните“, дето ги взимаше напоследък, му създаваха ядове също като младоците, въпреки че осигуряваше жилища за семействата им и всякакви облаги, като безплатно мляко и месо. След като се оженеха за градски момичета, които нямаха никакво намерение да живеят на село, те рядко оставаха достатъчно дълго, че да се научат да вършат добра работа.

— Идват тука — мърмореше той, — защото има къща, където да се оженят и да си родят дете като хората. А после, като чуят за нещо друго, веднага изчезват.

Освен Стария Том единственият „постоянен“, който даваше някакви надежди, беше един мъж на име Ларкинс. Плановете му за женитба се бяха осуетили по времето между неговото назначаване и настаняване. Засега се хранеше и спеше у тях, нещо доста неприемливо за жената на Крафтман, защото това намаляваше броя на романите, които можеше да прочете. Така че Крафтман прибави към задълженията си и задачата да намери подходяща жена за Ларкинс.

Той съзнаваше, че задачата не е лесна, защото знаеше най-добре от всички колко е трудно да се постигне успешно чифтосване. Животните, за които беше платил баснословни суми с точно определена цел, или не даваха никакво поколение, или пък даваха съвсем неочакван вид потомство. А сега той се интересуваше именно от потомството, защото, след като има глупостта да разреши на многобройното семейство на Стария Том да се насочи към други професии, беше решил, че ако ти трябват хора да вършат истинска работа, налага се да си ги отгледаш сам в стопанството.

Неудобството, за разлика от овцете, беше, че ако сгрешиш през първата година, не можеш после да ги размениш и да опиташ друга комбинация. Освен това овцете не бяха свързани със странични неща и не искаха топла вода в къщата, електрифицирана за предишното семейство, стояло тук само шест месеца.

Все пак сега той имаше подръка доста добър кандидат. Дъщерята на един дребен фермер, която притежаваше всички необходими физически качества, за да компенсира длъгнестата слабовата фигура на Ларкинс. Беше я наел да помага на жена му в къщи няколко пъти седмично, тъй че да може да изучи характера й и да е сигурен във вкусовете й, тоест дали обича селския живот, дали ще се настани да живее в къщичката, дали ще иска да има повече деца и дали ще може да ги отгледа здрави и яки.

Момичето толкова му се понрави, че я попита, съвсем предпазливо, дали е склонна да се омъжи за Ларкинс. В отговор тя само се изкикоти, обаче в смеха й като че ли се долавяха нотки на съгласие. Все пак една женитба е нещо сравнително окончателно и тъй като той искрено желаеше да бъде напълно сигурен, че двамата „ще си пасват“ (както казваха овцевъдите), все още се колебаеше.

В един от онези чудни пролетни дни, които деятелите от социалната сфера възприемат като лично признание за своята дейност, една малка английска кола спря край огромните и многобройни кошари на Крафтман. От нея излезе социалният деятел Бърди, грейнал и сияещ, с цел да провери какво са направили чистият въздух и чистите хора за превъзпитанието на Роналд Харби. За човек така слабо запознат с отглеждането на овце за разплод картината му изглеждаше очарователна и спокойна. Тъмнозелени кипариси хвърляха гъста сянка по двора, където овцете дремеха с отпуснати глави. Тук-таме кучета и хора правеха опити, бавничко и без ентусиазъм, да преместят овцете от една кошара в друга. Наоколо се носеха лай и груби подвиквания: „Хей! Айде! Вашта мама!“ Само в средата на този хаос от огради имаше известни признаци на живот. Двама мъже държаха огромен коч, за да може Крафтман да го прегледа. Самият той разучаваше биографията на коча от грамаден тефтер и си мърмореше:

— Нищо, че съм платил за тебе петстотин гвинеи, мекушаво тревопасно такова! С най-голям кеф ще ти прережа пихтиестия врат.

После, за да поучи Ларкинс, тъй като Стария Том беше достигнал предела на своите възможности още преди петнадесет години, той рече с глас, преливащ от гняв:

— С каквато и овца да го чифтосам, скапаните му агнета все имат задници като на кастрирани кучета.

В този момент се приближи Бърди, все още сияещ въпреки трудния преход през лабиринта от огради, съзнателно затворил уши за думите, които чу, и за гнева, с който бяха изречени. Поздрави Крафтман и помощниците му с вид, сякаш беше готов да сподели с тях своето небесно излъчване независимо от вероизповеданието им.

— Прекарвам отпуската си в един тур по фермите и стопанствата, където са настанени моите момчета — рече той на Крафтман. — Да ги навестя.

На Крафтман му трябваше известно време, за да свикне с мисълта, че човек може да жертвува толкова много за нещо така незначително.

— Тъкмо ще разгледаш околността — каза той, сякаш смяташе това за истинската причина. — Сега наоколо е чудесно.

— О, прелест, прелест! — продължи Бърди, решил, че е напипал подходящата струна в сърцето на Крафтман, и готов да не я изпуска, за да извлече възможно най-голяма полза. — Сигурно е прекрасно да живееш винаги сред такава красота и покой.

Ларкинс и Стария Том го гледаха и недоумяваха за какво, по дяволите, говори пък тоя. Но Крафтман, който все още пазеше спомени от поезията, изучавана в колежа, му се усмихна със съчувствие, задето толкова бавно се разделя с детството. Вероятно по-нататък щяха да намерят някоя по-достъпна и за двамата тема за разговор, ако в този момент заплашителният грохот на конски копита не ги беше накарал да се обърнат.

Появи се каубой, изваден направо от Тексас, целият в черно, с огромна кадифена шапка с развети копринени ресни, живописна жилетка от плетени кожени ивици, жълта риза, изпъстрена с розови фигури на къпещи се момичета, върху панталоните нещо като защитни полубричове, високи ботуши с токове и лъщящи шпори. Понеже имаше доста публика, той спря рязко разпенения кон на няколко крачки, както правят страхотните каубои от уестърните. Работниците, които държаха коча, погледнаха разтревожени към Крафтман в очакване той да се изложи пред Бърди, когото те вземаха за пастор. Но преди още Крафтман да е отворил уста, Бърди вече захвана:

— Роналд Харби! Моят Роналд Харби! Чудесно! Каква прелест! Каква промяна! — После извика: — Роналд, Рони, ела насам! Мистър Бърди е дошъл чак от Сидней да те види!

И докато момъкът се прекачваше през оградите с мъка поради каубойското си снаряжение, Бърди довери на Крафтман в изблик на откровеност:

— Като си помисли само човек, че ако не бях аз, сега той щеше да излежава присъдата си в затвора.

Крафтман рязко се обърна и се сопна на Бърди:

— Какви глупости ми говориш!

Бърди събра целия си чар и благовидност, за да поправи грешката си.

— Повярвайте ми, мистър Крафтман. Много добри момчета загазват просто защото имат нужда от свобода и активна физическа дейност, да яздят коне например. В същност дълбоко в себе си те не са лоши.

— Не ме интересува, че е престъпник — прекъсна го грубо Крафтман. — Тия, дето ми ги изпращате, са все от един дол дренки. Най ме е яд, дето ги съжаляваш. Ако не беше се намесил, щеше да ми спестиш тоя Роналд Харби, а самият той щеше да си получи онова, от което има толкова голяма нужда.

Но Бърди, впил блеснал поглед в ослепителния каубой, се изсмя високо, защото го бяха предупредили да очаква от хората по фермите разни майтапи. Той прескочи няколко огради, за да посрещне Харби.

— Рони, момчето ми — рече той, като сграби дланта му с две ръце. — Изглеждаш очарователно. — И той огледа крещящия костюм с възхищение, за което Харби бленуваше, откакто си беше купил тези дрехи, но все още не беше успял да го получи. Изведнъж Бърди отстъпи назад, стреснат и учуден. — Е, няма защо да отиваш чак дотам, Роналд! Сигурно не е истински, нали?

Харби измъкна от кобура си малокалибрен пистолет и уж простреля една овца, за да демонстрира бързина при ваденето.

— Истински е, няма грешка. И няма грешка, че ми трябва. Тука шефът заплашва, че ще ми тегли куршума средно два пъти седмично. Аз трябва с нещо да се пазя, нали тъй?

— Но, Рони — каза Бърди, като се мъчеше да налучка подходящия психологически подход. — Мистър Крафтман е благ човек, той само се шегува.

— Майтап, а? — Харби се захили с голямата си грозна уста. — Ако видиш сичките кучета, дето ги е застрелял, ще разбереш, че хич не е майтап. Само нещо да му се опрат и грабва пушката. Колкото и далеч да са, улучва ги право в главата от първия път.

— Е, виж какво — мрънкаше Бърди, който мислеше за кучетата с представите на градски човек, като за любими другари, обичани дори и когато са грохнали от старост. А Крафтман гледаше на тях като на работни животни, които е отгледал с много грижи. Те или си вършеха работата добре, или трябваше да бъдат унищожавани като непоносими, неблагодарни досадници. — Все пак едно е да застреляш куче, а друго да убиеш човек.

— Той един път застреля кон — увери го Харби, издал силно напред долната си устна в знак, че нищо не може да му отнеме правото да носи огнестрелно оръжие. — И то само щото падна от него. Застреля и бика на един съсед, дето струваше триста и петдесет лири. Щото счупи една ограда.

Последваха още много истории от този род, изречени с ярост, за да бъдат заглушени думите на Бърди за предупрежденията на съдията, както и за задълженията, морални и финансови, които тон беше поел за негово добро. Не че Бърди беше кой знае колко разтревожен. Какво ли би могло да се случи тук, под топлото септемврийско слънце, където боровете постепенно изпускаха дълбоките глътки въздух, които бяха поели през нощта. Забавно беше всичко това, и маскарадът, и шегите, а и толкова полезно за това момче от бедните предградия. Така си мислеше Бърди. Харби продължаваше да разказва за богатата колекция от карабини, пушки и пистолети на Крафтман, за навика му винаги да има подръка някакво оръжие. И какво си говорели Крафтман и хората му. Колко често казвали: „Направо си заслужава да го застреляш“, и си го мислели. Как на два пъти хладнокръвно обсъждали колко добре би било да го застрелят, него самия, и да хвърлят тялото му в старите мини. „Никой няма да се сети за копеле като него“ — казвали те.

— Тъй че трябваше да си зема това. — Харби размаха пистолета, който имаше толкова малка цев, че Бърди все пак го взе за играчка. — Животът ми зависи от него. Шефът винаги казва „дотук!“, преди да стреля. Тъй ще мога да пусна един куршум пръв и ако не го улуча, спукана ми е работата. При него няма празно.

— Ако искаш да остане здрав и читав, вземи го със себе си — каза Крафтман на Бърди, като го гледаше право в очите и говореше с откровен глас. Бърди реши, че Крафтман се е добрал някак си до литературата за обучение на социални деятели и сега злоупотребява с нея.

На Бърди му оставаше само да се засмее от сърце и да каже:

— Рони е чудесно момче. Сигурен съм, че и вие го знаете. Но трябва да ви предупредя, че взима на сериозно заплахите, че ще го застреляте.

На това място работниците се изсмяха толкова невъздържано, че Бърди си тръгна и прекалено прибързаното му сбогуване беше изпълнено с укор. След като не успя да отвори две от вратите и с мъка прескочи през три огради, го осени просветление, ослепително и прекрасно като лъчите на слънцето. Явно Харби вече дотолкова се беше преобразил в селянин, че успя да ги удари в земята дори и в майтапите. Обърна се да им махне въодушевено с ръка и литна леко над останалите огради, понесен от порива на сърцето си.

 

 

— Знаеш ли какво правят на Оркнейските острови? — попита една вечер мисис Крафтман, вдигайки очи от романа на Линклейтър с почти изръфани корици. Най-пикантните страници бяха откраднати още в града и сега книгата беше предоставена за четене на провинциалните абонати. — Вечер младите се вмъкват в спалните на момичетата и не се женят за тях, докато не се уверят, че са бременни. Колко ужасно!

Крафтман дълго мисли върху това със заинтересоваността на професионалист.

— Абе не знам дали е ужасно — рече той. — Има какво да се каже в защита на тая практика. Ако искаш да си сигурен, че ще си имаш семейство, това е най-сигурният начин да подходиш към проблема.

И той се зачете отново в „Ежемесечник на скотовъдеца“, където пишеше подробно за един нов и по-добър метод за изкуствено осеменяване. Но все се връщаше към първите редове, въртеше се неспокойно на стола, като че ли в главата му се оформяха неотложни и спешни задачи. Най-накрая рече на жена си:

— Тия твои романи не били чак толкоз лоши.

Стана и отиде в стаята, където спеше Ларкинс.

— Виж какво, Ларкинс — каза той, като се мъчеше гласът му да прозвучи необичайно сърдечно и приятелски, та Ларкинс да спре да гледа така, сякаш го вдигат от леглото, за да измине няколко мили с пикапа на стопанството и да провери дали някоя врата не е оставена отворена. — Като си вземеш отпуската след обеззаразяването, не щеш ли да отидеш в мойта къща край морето?

— Ами — рече бавно Ларкинс, който знаеше отлично, че в това предложение има нещо повече от чистосърдечна щедрост, — благодаря, мистър Крафтман, ама не ми се ще да кисна там самичък.

— Е, няма да си сам — рече Крафтман, като се мъчеше да запали някаква искрица живот върху заспалото лице на Ларкинс. — Онова момиче, дето идва тука да работи от време на време… Нали съм ти казвал за нея? И тя отива с момичетата там за празниците и да приготви къщата за нас. Няма да си сам, какво ще кажеш, а?

Той смигна на Ларкинс едва забележимо и затова още по-неприлично.

В Донърветър беше настъпило времето за обеззаразяването на овцете — винаги критично време за Крафтман, защото бележеше изтощителния край на един дълъг период, изпълнен с тежък труд. Веднъж да свърши, и той можеше да очаква кратък интервал на сравнително спокойствие. Първо, можеше да освободи работниците, които вече бяха станали непоносими. Номер едно сред тях беше самозваният каубой Харби, най-кошмарният от цяла поредица ужасни неудачи на Бърди. Други щяха да отидат в отпуска. Нямаше да го има отегчителното задължение да караш работниците, дето едва или хич не им се мърда, да си вършат работата. След обеззаразяването и кочовете щяха да се държат по-добре. Новият високо научен и изключително ефективен метод на обеззаразяване, който той използваше, имаше странен ефект върху кочовете. През следващите три седмици те като че ли губеха нормалните си мъжки инстинкти. Не прескачаха оградите, за да се бият с другите кочове за техните законни партньорки. Дай им сенчесто дърво, много храна, малко покой и те бяха напълно доволни.

Обеззаразяването на овцете е ужасна работа дори когато става дума за модерния начин с пръскачки, който Крафтман използваше. Стотина овце се вкарват наведнъж в кръглото обеззаразително помещение и нито една не влиза там с особено желание. Те отлично знаят, че вратите ще се затворят и разтворът ще шурне върху тях отвсякъде, впръскван от мощни помпи, които се задвижват от трактор. Достатъчно е сред работниците да се намери само един глупак, който да направи грешно движение в неподходящия момент, и овцете веднага спират, след като с часове са ги кандардисвали да влязат. А Харби беше неизменно наоколо, в ролята на този глупак.

Крафтман можеше да го праща по работа надалеч колкото си ще, той се връщаше след няколко минути, запъхтян от мерак непременно да участвува. А работата оплескваше така безобразно, че не можеше да му възложиш да свърши нищо, ако не ти е непрекъснато пред очите. Случваше се Ларкинс да го сграби за каубойското шалче и да го помъкне като непокорен пес, но той все пак успяваше да създаде хаос с крясъците си или с необмислените си движения. Все още го търпяха във фермата, защото срокът му изтичаше. Крафтман държеше той да получи свой дял от прахоляците и бъхтането, след като му се плащаше толкова време да препуска безцелно с коня си наоколо. Именно той трябваше да влезе в помещението и да изкара навън мокрите овце. Него трябваше да оплескат те с разтвора всеки път, когато се отърсваха. Нямаше да му се размине и опъването на уши и ръгането с дръжката на метлата, задето риташе овцете, когато го пръскаха. Единствен Ларкинс изпитваше удоволствие от работата, учудващо оживен в сравнение с друг път. Работеше като луд да свърши бързо с обеззаразяването и показваше раздразнение само когато тормозеше Харби. Стария Том, който вече четиридесет години извършваше тази процедура, беше единственият нормален. Той имаше такъв опит с овцете, че беше далеч по-полезен, като стоеше спокойно на едно място, отколкото двама-трима други, които се щурат наоколо като луди.

Крафтман, както обикновено, гледаше да отложи колкото е възможно повече прекъсването за сутрешната закуска. Не се знаеше дали това е някакво несъзнателно убеждение, че по този начин работниците вършат повече работа, или защото искаше да отложи колкото може възможността да се случи нещо лошо. Това беше моментът, когато всички мъже се събираха заедно, всеки си изкарваше сутрешното лошо настроение върху другите, а вечните жертви си го връщаха под привидната защита на господаря. Но все някога този момент трябваше да настъпи.

— Знам защо Ларкинс е толкова весел — извика Харби в едно от кратките затишия. — Мисли, че ще отиде да се чифтосва с…

Дори и в една развъдна ферма има неща, които не са разрешени, а Харби беше извършил едно от тях или по-скоро беше го направил точно както не трябва. Ларкинс му изби от устата името на девойката с един удар с опакото на ръката, подсилен от тежестта на сандвича, направен от самото момиче тази сутрин. Харби не само че се просна по гръб, но шпорите му се забиха жестоко в задника.

Харби скочи на крака, като плюеше сандвича. Беше така побеснял от раните от шпорите, че надмина всичките си досегашни щуротии. Той изкряска гаменски с голямата си разтегната уста:

— Ще я оправя преди тебе, когато си поискам!

Крафтман скочи с вид на човек, загубил ума и дума. Той гледаше как Ларкинс бие Харби безжалостно с юмруци, първо с едната ръка, после с другата, а след това се изправя над него в очакване, щом се появят някакви признаци на живот, да го цапне пак. Крафтман се приближи да погледне Харби, ужасно разтревожен. Известно е, че жените вършат неочаквани и странни неща дори когато им се предлагат възможно най-добрите условия.

— Хайде, момчета, връщайте се на работа! — извика Крафтман, сигурен, че са премного развълнувани, за да забележат, че е изминало само половината от обичайното време за почивка. Той все още стоеше до Харби, потънал в мисли. Харби отвори бавно очи. Готвеше се отново да изпадне в безсъзнание, когато видя, че ръката на Крафтман е пъхната дълбоко в джоба, където той обикновено държеше оня ужасен инструмент, използван с такава наслада върху непокорните кочове. Той скочи с вик на ужас и се втурна към другия край на огромния двор, без да погледне Крафтман.

— Отивай да работиш — сопна му се Крафтман, доволно ухилен, че го е стреснал така.

Харби бързо изчезна, хвърляйки неспокойни погледи през рамо.

И така отново подкараха овцете, поливаха ги и ги изкарваха да се сушат. Стадо след стадо. Харби, не особено във форма след боя, въртеше неспокойно очи, нащрек, щом погледнеше към Крафтман, и пълни с отмъстителност, щом попаднеха върху Ларкинс. После в един миг той усети подходящия момент. Ларкинс нещо се забави в обеззаразителното, където всичко беше готово за пръскането. Мъчеше се да изправи една овца, но тя упорствуваше, като не искаше и да знае, със своя безпаметен идиотизъм, че може да се удави. Харби затръшна вратата и пусна помпата.

— От това ще ти се стъжни — изкряска диво той, докато въртящите се железни прътове изливаха разтвора върху Ларкинс и от всички страни го обливаха пронизващи струи.

За момент всички замряха, неспособни да предприемат нищо. Крафтман се втурна към вратата на обеззаразителното, като крещеше и даваше наставления като обезумял. Вече виждаше как най-добрият му работник и най-съществената част от плана му са застрашени от унищожение. Докато тичаше, той сипеше страшни закани по адрес на Харби. Уплашен от суматохата, която беше предизвикал, Харби изведнъж забеляза, че до вратата, към която тичаше Крафтман, има закачена пушка. Той не чака повече. Явно сметна, че ако започне сега, ще има възможност да изстреля два куршума преди Крафтман.

Първият мина толкова далеч, че ако Крафтман не беше погледнал към Харби, нямаше и да забележи, че той е стрелял по него. Но вторият мина толкова близо, че Крафтман сграби пушката вместо вратата. Харби се просна като че ли миг преди изстрела и Крафтман повече не го погледна. Един от работниците се затича да спре помпата, друг да отвори вратите, други двама се втурнаха да измъкнат Ларкинс, който имаше голяма рана на челото от въртящите се прътове и беше прогизнал като овца.

— Бързо! — извика Крафтман. — Двама да го сложат в гореща вода. Търкайте го здравата и сменяйте непрекъснато водата. — После той се обърна раздразнен към едно от уплашените момчета, което се опитваше да привлече вниманието му.

— Ами Харби, мистър Крафтман?

— Нищо му няма — рече Крафтман ядосан. — Счупих му ключицата да не може да стреля.

— Струва ми се, че е доста зле — каза момчето.

Крафтман отиде до него, обърна го по гръб и започна да псува.

— Как не спря с тия негови глупости! Трябва да се е навел в последния момент. Гледай къде съм го улучил.

Стария Том се приближи и го огледа. После рече замислено:

— Всяка година се каним да застреляме някой. Но за пръв път тая работа стана.

После погледна Крафтман, като че ли истинското значение на случилото се бавно започна да прониква в стария му мозък. Каза с огромно облекчение:

— Имаш късмет, шефе, че го направи при самозащита.

Единственият, който създаде неприятности, беше Бърди. Той се появи на разследването, припомняше страховете на Харби и заплахите на Крафтман, Крафтмановата знаменита точност в стрелбата, вече напълно убеден, че нито Крафтман, нито Харби са си правили шеги с него.

Но провинциалните следователи не обръщат много внимание на „теоретиците“, както ги наричат те, когато става въпрос за човек с добра репутация и при това подкрепен от толкова очевидци. Освен това Бърди не можа да спечели кой знае какви симпатии, защото беше принуден да признае, че е знаел за градските провинения на бедния Харби и за навика му да носи незаконно оръжие (за което той, отговорният за поведението на Харби, не беше съобщил на полицията). В същност един от зрителите в залата извика грубо след него:

— Ти си истинският виновник!

Все пак от всичко това имаше някаква полза. Дали защото изпадна в краткотраен пристъп на добродетелност, или защото се боеше от всякакви изненади, Крафтман побърза да ожени Ларкинс за момичето, преди да са разбрали какво в същност става. После той им позволи да използват за медения месец къщата край морето, макар че според закоравелите му убеждения това не беше вече необходимо.