Дон Едуардс
Чиста печалба

Вътре в магазина бе хладно и тъмно в сравнение с ослепителната светлина на слънцето, което напичаше вратите и прозорците и изпращаше ко̀си лъчи към сандъците, рафтовете и кутиите. Инид се облегна на тезгяха, отрупан с топове плат. Тя започна да ги премества бавно, сложи една шапка на купчината до себе си, вдигна топче плат върху рафта. Срещу нея Люси, продавачката, обслужваше мисис Робъртс с бакалски стоки. Изведнъж Инид изгуби търпение и седна на тезгяха. Навън се чуха стъпки, тя скочи бързо и застана в очакване. Беше само Хари Ридли, изпратен от майка си да вземе продукти, отново на вересия. Ако зависеше от нея, Инид би дала на семейство Ридли всичко, каквото искаха. За момент тя дори си помисли да каже на Люси да дадат на Хари онова, което пишеше в бележката от майка му, но като се сети за мъжа си и свекъра си, отказа се от това намерение.

Не можеше да ги разбере. Бяха заможни, а Ридли си нямаха нищо и въпреки това не искаха да им помогнат по никакъв начин.

Мъжът й щеше да каже: „Това е делови въпрос, Инид. Не може да се върти търговия така.“ А свекърът й щеше да добави: „Ние от семейство Дей създадохме тази фирма с упорит труд и искаме да я запазим. А има хора, които искат нещо за нищо.“

Не че бяха закъсали. Те бяха богати хора. Можеше да се откажат от търговията още утре, да напуснат Делфорд и да заживеят в града. Но това едва ли щеше да стане. Когато пристигна за първи път тук и чу някакъв местен човек да казва с горчив смях: „В Делфорд всички Дей си приличат“ — прие тези думи за плоска шега. Това може би се отнасяше за нейния свекър, но не и за сина му. Гордън беше различен. Но сега вече разбираше, че в тях е имало истина. През последните две години той се бе променил, започнал бе все повече да прилича на баща си и тя често съжаляваше, че се е омъжила за него. Ако не беше почивката, от която ги деляха само часове, щеше да излее върху Гордън целия си яд и да смути глупавото му самодоволство. Но почивката щеше да промени нещата. След две седмици, прекарани в града, Инид щеше да се върне в градчето и в магазина вече успокоена. Ако само успееше да убеди Гордън да отиват на почивка от време на време, тук нямаше да й тежи толкова, защото щеше да има какво да очаква, щеше да има нещо, което да разнообрази монотонното й съществование. А може би и на самия Гордън щеше да му хареса, така че би се съгласил да ходят и друг път на почивка.

Свекърът й бе казал: „Погледнете ме! Не съм ходил на почивка от двадесет години, но я ме вижте!“ Много й се искаше да му отговори, че видът му само доказва нейната правота, но не каза нищо. Макар да упрекваше Гордън, че се страхува от баща си и не смее да отстоява собствените си права, и тя самата се боеше от стареца; освен това животът й тук бе достатъчно окаян и без да го усложнява с кавги с близките на Гордън. Винаги се бе чувствувала като чужд човек, когото са приели в домакинството, но не и в семейството, и то само защото Гордън се е оженил за нея и защото им беше от полза. Дори и сега, след толкова време съвместен живот, тя все още не бе привикнала към онези ритуали, които те наричаха „ядене“, когато мисис Дей, Гордън, Лейла и Мейвис вперваха почтителни погледи в стареца, докато той седеше на почетното място и се канеше да прочете молитвата.

Те се хранеха бавно и тържествено, старият мляскаше усърдно, мисис Дей се суетеше наоколо му, от време на време неуместно, като крясък в църква, прокънтяваше дръзкият кикот на момичетата. Всичко това действуваше на нервите й, опънати до краен предел в напразното очакване да спадне напрежението.

Може би, ако живееха отделно, нямаше да й тежи толкова. Щеше да се оттегля в усамотението на собствения си дом. Тогава може би и Гордън щеше да бъде неин. В началото, докато живееха в новата къща, все пак се понасяше. Не трябваше да се съгласява да я продадат и да се преместят у свекър й. Но не бе лесно да се опълчиш срещу всички тях; те я преследваха непрекъснато с подмятания, че се отказва от една добра сделка и оставя чистата печалба да отиде на вятъра. Нямаше смисъл да се ядосва за минали неща — нали й предстоеше да замине на почивка.

Инид застана на входа на магазина, погледна навън и отново изпадна в мрачно настроение, когато видя колко грозно бе градчето. Прашна и гореща, главната улица се простираше от дола до хълма, където се шмугваше в гората, сякаш доволна, че се е измъкнала от селището. Къщурките, сиви и неугледни като хората, бяха разположени покрай пътя, ту събрани на купчини като група клюкарки, ту раздалечени, като хора, които току-що са се скарали. Рядко се мяркаше човек, а още по-рядко — кола.

Точно отсреща бе голямата къща, която Гордън бе построил за нея. Това бе най-хубавата къща в градчето и тя си спомни колко се гордееше с нея и как внимателно бе обмислила обзавеждането й — всичко да бъде скромно, но с вкус, за разлика от явната простащина на селището. Гордън й бе казал: „Ако се омъжиш за мен, ще ти построя най-хубавата къща в този край“ и удържа думата си. Е, вярно, беше й малко трудно да го накара да се откаже от евтината претрупаност и безвкусното разкрасяване. Но той поне бе искрен в желанието си да й угоди и тя гледаше оптимистично на бъдещето — уверена в щастието си.

Когато за първи път дойде от града в Делфорд и започна да работи тук — тишината и спокойствието на селището й харесаха, просторът, горещото слънце, чувството за свобода бяха приятен контраст с живота й в шумния град. С голямо желание прие новия си живот и искаше всичко да върви добре, но въпреки това претърпя поражение. Сега всичко изглеждаше различно — магазинът, градчето, жителите му, мъжът й. Непроменен оставаше само свекър й и щом си помислеше за него, винаги си спомняше думите: „В Делфорд всички Дей си приличат.“ Тя погледна към бившата си къща, на която сега се мъдреше огромна табела:

— Колко е горещо, мисис Дей — подхвърли вместо поздрав една жена, преминавайки покрай нея. Тя кимна и си помисли: „Разбира се, че е горещо. Тук винаги е горещо, прашно и скучно.“ Да-а, наистина имаше нужда от почивка, от промяна. Слава богу, утре те с Гордън щяха да заминат за морето — далеч от градчето, от стария Дей и магазина му. Почувствува, че някой я дърпа за ръкава. Обърна се, беше Люси, която й прошепна:

— Той ви наблюдава, мисис Дей. Наблюдава ви от доста време.

Тя бързо се завъртя и видя свекъра си, който стоеше в дъното на магазина, вперил очи в нея. Отначало се почувствува гузна, след това я обзе гняв, като си помисли, че в очите на Люси тя не е нищо повече от наемен работник като нея. Изглежда, че всички мислеха така за нея, включително и близките на Гордън, и ако не внимаваше, самият Гордън щеше да започне да гледа на нея само така. Старият просто си стоеше, но цялата му поза изразяваше неодобрение, защото смяташе, че тя си пилее времето, а искаше да вижда хората си непрекъснато заети с работа. Нямаше да й каже нищо, това не бе необходимо — видът му бе достатъчно красноречив. Прищя й се той да й каже нещо, та да си му го върне. Добре, че утре заминаваха на почивка. Тя знаеше колко го измъчва това. „Безсмислено пилеене на пари. Аз не съм ходил на почивка от двайсет години насам“ — бе го чула да казва снощи на жена си.

Тръгна към него, като го гледаше предизвикателно, за да й каже нещо, но той се обърна и излезе от магазина.

Колкото повече наближаваше определеният следобеден час, когато Гордън трябваше да се върне, толкова по-неспокойна ставаше тя. Разхождаше се нервно нагоре-надолу и обслужваше разсеяно редките клиенти. Беше приготвила багажа още сутринта и сега не й оставаше нищо друго, освен да чака Гордън. Той щеше да се втурне в магазина късно, както винаги, и ще започне да се вайка шумно колко работа още му предстои и какво щяло да стане с магазина, докато ги няма. „Глупости — щеше да каже Инид. — Баща ти и сестрите ти могат чудесно да се оправят с него; освен това Люси разбира от търговия повече от всички ни.“ Той винаги се дразнеше от мисълта, че някой друг би могъл да наглежда магазина.

Старият се показваше час по час и напомняше на Люси:

— Щом се върне синът ми, кажи му, че искам да го видя.

Вероятно това бе само претекст, за да провери дали не пренебрегва задълженията си. Тя влезе в кантората, седна за малко и се замисли за града и за своя живот тук, в селището. Край нея бръмчаха мухи; щом минеше някоя кола, червеникавата прах от улицата нахлуваше през прозореца. Сигурно бе задрямала от горещината, защото неочаквано я стресна гласът на Люси:

— Съпругът ви се върна, мисис Дей. Разговарят с баща си навънка.

Спусна се към вратата и видя, че Гордън и баща му разговарят разпалено на пътеката. Макар че гореше от нетърпение да види мъжа си и да поговори с него за пътуването, Инид реши да почака, защото се боеше да прекъсне стареца. Най-после Гордън се запъти към нея.

— Връщаш се по-рано, отколкото те очаквах, Гордън — каза тя. — Можем да тръгнем преди мръкване и да хапнем нещо по пътя.

Той не отговори и тя продължи бързо, сякаш за да унищожи възраженията му със своето въодушевление:

— Можем да хапнем в малкия хотел край морето. Нали се сещаш? Там, където спахме, когато се връщахме от медения си месец.

— Не можем да тръгнем още, Инид. Трябва да замина спешно за Хилсайд, по работа — прекъсна я внезапно той.

Тя не му даде възможност да обяснява повече. Значи, и той е станал роб на това място като другите жители, като баща му, който имаше такава власт над него. И тя щеше да стане същата, ако останеше тук още дълго — ограничена, дребнава, самодоволна, проста. Тя се обърна и тръгна към къщата. Гордън не направи опит да я последва.

Качи се в стаята си и затвори вратата. Дочу гласовете на свекърва си и дъщерите й в кухнята. Дори в собствената си стая не можеше да намери спокойствие. В същност това не беше нейна стая, те можеха да нахлуят всеки момент, без дори да почукат. Готовите куфари върху леглото прогониха желанието й да се разплаче и разпалиха гнева й. Погледна часовника върху тоалетката. Автобусът щеше да мине през селото след около 20 минути. Драсна една бележка на Гордън, грабна куфарите и се промъкна тихо навън.

Хвана автобуса при хотела.

Единственият друг пътник бе един фермер, така че тя седна сама на задната седалка. Отначало изпитваше само гняв към мъжа си и омраза към градчето и магазина, но настъпването на нощта, равномерният шум на мотора и свежият хлад на планинския въздух я успокоиха и скоро започна да изпитва само изненада и дори малко страх от онова, което бе направила. И все пак, това може би щеше да вразуми Гордън и близките му и щеше да ги накара да разберат, че не могат да се отнасят с нея като със слугиня.

Макар че напоследък все по-рядко го проявяваше, Гордън сигурно още я обичаше. Ако само забравеше магазина за малко и отхвърлеше опеката на баща си — нещата щяха да бъдат далеч по-различни. Чудеше се дали вече е прочел писмото и какво щеше да предприеме.

На гарата, още преди да успее да слезе от автобуса, началник-гарата я пресрещна и каза:

— Сигурно вие сте мисис Дей. Мистър Дей ми телефонира и каза да ви предам да не хващате влака, а да го изчакате в хотел „Роял“. Той вече е тръгнал насам.

Тя се запъти към хотела и чу как влакът потегля. Чудеше се дали Гордън ще иска да преспят в хотела, или ще продължат направо за града. Беше красива, ясна и хладна вечер и щеше да бъде приятно да преминат прохода с колата, да слязат до океана и да продължат покрай брега. Дано само Гордън да не й се сърди. Сега тя дори малко се срамуваше от себе си. Явно е била несправедлива към него. Нещата не са били чак толкова черни, колкото си ги представяше там, в градчето. Всичко вече й се струваше по-различно. Ще отиде до ресторанта да хапне нещо, докато стане време мъжът й да пристигне.

В хотела сигурно бе заспала, защото се стресна от почукване на вратата. Скочи нетърпеливо, отвори вратата и видя стария Дей. Първоначалното й объркване и разочарование отстъпиха място на внезапен гняв срещу стария с угодническото му държание. Изведнъж й се стори, че е отново в магазина, завладя я омраза към градчето, към стария Дей и дори към мъжа й. Гордън можеше поне сега да остави баща си у дома.

— Къде е той? Къде е Гордън? — попита тя.

Старецът постави ръка на рамото й и тя неволно се отдръпна.

— Гордън трябваше да замине за Хилсайд по работа. Ще се забави там няколко дни. Затова, като прочете бележката ти, помоли ме да телефонирам и да дойда да те взема. — Той я погледа мълчаливо и добави с усмивка, която според него би трябвало да усмири гнева й. — Не можем да се оправим в магазина без теб, Инид, а тази работа ще му донесе 20 лири чиста печалба.