Георги Папанчев
Гласове от петия континент

Доскоро широката читателска публика почти не познаваше австралийската литература, а и не проявяваше кой знае какъв интерес към нея. Обикновеният читател познаваше отделни произведения на неколцина писатели, а останалото бе известно само на специалистите. Безспорно, фактът, че Патрик Уайт бе първият австралийски писател, получил Нобеловата награда, изигра голяма роля за повишения интерес към литературата на Австралия и за популяризирането й в света. Но очевидно националното своеобразие, самобитността на литературните традиции и интересните процеси и явления, които характеризират австралийската литература в наши дни, неизбежно биха привлекли вниманието на световната културна общественост. Ето защо отличието на П. Уайт като че ли просто изигра ролята на катализатор в развитието на един естествен процес: повишеният интерес към сравнително по-новите литератури.

В същност, от формална гледна точка, австралийската литература не е от най-младите. Още по време на интензивното й заселване в края на XVIII началото на XIX век Австралия вече може да се похвали с наченки на своя национална литература. Но в продължение на почти един век австралийските писатели само подражават на английските и като че ли гледат и на себе си като на представители на английската литература, които просто трябва да запознаят английските читатели с екзотиката на една далечна и много интересна страна, но не могат нито за миг да приемат, че са граждани и творци на едно съвсем различно общество. Впрочем този литературен провинциализъм, подхранван и от самия статут на Австралия като колония, а впоследствие и доминион на Англия, продължава почти до началото на Първата световна война и в известно отношение се чувствува и днес в стремежа на австралийските писатели (наред с музикантите и художниците) да получат признание преди всичко в Англия или САЩ.

Най-парадоксалното в това отношение е, че по самия си характер, по тематика и проблематика, по предпочитанието към отделните жанрове, по използуването на специфични средства и похвати по своя особен маниер на писане, австралийската литература още със своето възникване се различава съществено от английската, която тя приема за образец. Така например известно е определеното предпочитание на австралийските писатели към разказа, който е водещата литературна форма в рамките на националната литература. Нещо повече, именно разказът е „най-австралийският“ от всички литературни прояви в страната, най-специфичният популярен израз на националното литературно своеобразие.

Това се обяснява с най-различни причини, но несъмнено в основата на този факт стои дългата и богата устна традиция, възникнала край лагерните огньове и продължаваща и до днес сред многобройните сезонни работници в овцеферми, тръстикови плантации, сечища, златоносни находища и мини. Този своеобразен фолклор намира бързо своето място в рамките на националната литература, но в стремежа си да рафинират грубите и недодялани, а нерядко и „солени“ разкази на своите сънародници писателите понякога дават само бледа представа за действителната случка, предадена с живия и сочен разговорен език. Същевременно именно писателите, поставили си за цел да използуват докрай всички възможности, които предлага малкият жанр, са създали удивителни по своето разнообразие разкази, които биха правили чест на всяка литература.

Своеобразието на австралийския разказ се проявява в няколко отношения. На първо място, погледнато хронологически, би трябвало да се постави обстановката на действието — неповторимата и омайваща флора и фауна на един континент, който няма равен на себе си. Неслучайно, независимо от своята конкретна тематика и проблематика, почти всички австралийски разкази, чието действие не се развива в големия град, непременно въвеждат австралийската природа и най-често онова, което се смята за типично австралийски декор — прословутият австралийски „буш“. В своето желание да опишат точно и убедително една обстановка непозната на жителите на Англия, първите австралийски писатели поставят началото на реалистичната традиция, която изиграва главна роля в развитието на националната им литература. Реалистичната тенденция е подсилена и от факта, че в повечето от устните разкази се подчертава автентичността на разказваната случка, и австралийските писатели наистина са убедени, че „животът е често по-странен от изкуството“, тъй като необикновена е не само австралийската природа, но и историята на самите австралийци, и тяхната съдба. Каторжниците и представителите на колониалната администрация — първите заселници на Австралия — са били хора, които е имало с какво да удивят останалите. Нечовешките условия на живот, жестоките нрави и взаимоотношения, и трудностите, които е трябвало да преодолеят, за да оцелеят, са оставили своя отпечатък върху характерите на тези сурови хора. Не по-лек е бил и животът на доброволните заселници, поставили си за цел да покорят необятните простори на този толкова стар и все пак млад континент. Безмилостната борба с природата, хищническото използуване на природните ресурси, жестокото изтребление на аборигените — това са най-явните и безспорни страни на живота в Австралия през XIX век. Но има и други, по-малко известни, но не по-малко важни страни: другарският дух, защото сам е невъзможно да оцелееш; гордото непокорство на отречените от закона; съзидателният къртовски труд в борбата с щедрата, но и безмилостна природа. Това също подхранва реалистичната, а и демократична традиция в австралийската литература.

Друга особеност на австралийския разказ е голямото разнообразие от литературни стилове, маниери, методи, тенденции и направления, съпътствуващи развитието му в историческа перспектива. Може да се каже, че разказът се оформя като специфичен национален жанр в австралийската литература именно в процеса на борба и сблъсъци между различните подходи към него и различните виждания за неговата същност. А популярността на разказа като най-предпочитана литературна форма при формирането на австралийската литература вероятно се дължи на неговите особености като литературен жанр, чиито потенциални възможности отговарят най-добре на стремежите на австралийските писатели, на техните художествени цели и намерения.

Кратки описания на различни случки, скици от живота и отразяване на отделни страни на австралийския характер започват да се появяват в австралийските вестници още в края на XVIII и началото на XIX век. Но специалистите са почти единодушни, че първият художествен разказ в истинския смисъл на думата е „Духът върху оградата“ (1859) от австралийския писател Джон Ланг. Това произведение носи всички белези на ранния австралийски разказ: автентичност на материала (сюжетът е базиран на истинска случка), стремеж към максимално реалистично предаване и на обстановката, и на действието; твърда нравствено-етична и социална позиция; достатъчно убедителен и по качество, и по количество диалог; наченки на характеризация; прекалена описателност и обстоятелственост. По този начин Джон Ланг (1816–1864) не само въвежда разказа в австралийската литература, но и до голяма степен предопределя основните черти на този жанр, които се запазват в продължение на почти три десетилетия. И все пак независимо от големия брой различни по характер, но еднакво неубедителни в художествено отношение разкази, публикувани към средата на XIX век в Австралия, този жанр почти не бележи напредък.

Своя първи истински разцвет австралийският разказ бележи през 90-те години на XIX век, когато, групирани около списанието „Бюлетин“ (започнало да излиза през 1880 г.), неколцина писатели (Хенри Лосън, Прайс Уорънг, Луис Бек, Стийл Ръд, Родерик Куин и някои други) постепенно променят коренно характера на австралийския разказ. Така например повечето от техните предшественици пишат разкази, които се отличават с прекалена обстоятелственост, претенциозен и натруфен стил, превзета сантименталност и неоправдана разтегленост на описанието, диалога и действията. Дори когато се описват природни картини, това става под формата на сравнения с английската природа, а характерите са неизменно или типични английски „джентълмени“, или антиподи на „джентълмени“, което твърде скоро ги превръща в стереотипи. Не по-малко стереотипни са и сюжетите, и героините. Изглежда, единственото достойнство на подобни писания е бил фактът, че те все пак са предавали някаква случка. Получавал се парадоксът, че когато описвали удивителната природа и удивителните обитатели на една необикновена земя, писателите сякаш едва ли не извинително са се мъчили да обяснят колко по-долу стоят и хората, и природата на тази страна в сравнение с природата и обитателите на Англия, които за тях са били и своето рода идеал и образец за подражание. Този вид изгнание в собствената си родина „австралийски комплекс за малоценност“ в сравнение с метрополията се подхранвал и от снобизма на управляващата върхушка в Австралия, която гледала на себе си като на „британци в чужбина“, а на австралийската литература като на хилаво клонче от могъщото дърво на „голямата“ английска литература.

В продължение на десетилетия групата около сп. „Бюлетин“ създава качествено нов разказ, който бързо се оформя като типичен австралийски жанр и запазва основните си характеристики.

Прави впечатление, че писателите от групата около „Бюлетин“ се различават много един от друг, а и самите те внасят голямо разнообразие в собственото си творчество. Доказателство за това са произведенията на Хенри Лосън, който въвежда целия диапазон от смешното до трагичното, но едновременно с това никога не се повтаря: нито по маниера на писане, нито по начина на характеризация, нито по построяването на сюжета. Това може да се обясни отчасти с различното влияние върху него и останалите писатели от групата на Брет Харт, О’Хенри, Чехов, Мопасан и т.н. и отчасти със стремежа на тези писатели да разчупят шаблоните и да дадат по-голям простор на действие в тази област. Ето защо би било погрешно да се смята, че групата се е обединила, за да създаде някакъв модел, който е единствено валиден за тях. Напротив, общите черти на създадения от тях модел са в същност извлечени от множество разкази, които се отличават с голямо идейно-тематично и художествено разнообразие, защото пионерите на разказа са се стремели да овладеят по-скоро „нови територии“, отколкото да усъвършенствуват вече съществуващи модели. Същевременно, представата за този първи период на разцвет на австралийския разказ би била непълна, а и неправилна, ако не се внесат две пояснения. Първо, не всички разкази, публикувани в „Бюлетин“, са от вида, посочен по-горе. Би могло да се каже, че това се отнася главно за разказите на Лосън Стийл Ръд, докато по-голямата част от останалите не се отличават съществено от стереотипите на предшествениците им. Нещо повече — и това е второто пояснение — вярно е, че голяма част от разказите са наистина от нов тип: кратки, силни, реалистични, написани на езика, на който наистина се е говорело в Австралия, а не на измисления език на псевдоромантиците, но с няколко явни изключения преобладаващата част от тези разкази не са били на много високо художествено равнище.

Неслучайно, когато се говори за по-нататъшното развитие на австралийския разказ, обикновено се подчертава, че то е свързано с традицията на Лосън, а не с традицията на групата около сп. „Бюлетин“. В същност традицията на Лосън бележи цял етап в развитието на австралийския разказ, етап, който завършва някъде към края на Първата световна война. Този първи етап се характеризира предимно с интереса към живота на австралийците извън големите градове, с интереса към малкия човек и неговата непрестанна борба ту с природата, ту със социалната несправедливост, ту със самия себе си. Сравнително стабилни са и художествените особености, които вече бяха посочени, но независимо от всичко променената действителност и начин на мислене след Първата световна война и особено след победата на Великата октомврийска социалистическа революция води до нови сериозни промени в австралийския разказ.

В известен смисъл, след края на Първата световна война се забелязва известен упадък в разказа и в тематично, и в художествено отношение. Единствената сериозна фигура, която поддържа престижа на разказа през този период, е Ванс Палмър, който е и свързващото звено между периода на първия разцвет на разказа в Австралия и периода на 30-те години, когато се стига до втори разцвет на разказа.

Вторият период на разцвет е свързан предимно с имената на Франк Долби Дейвисън, Дал Стивънс, Дон Едуардс, Маргарет Трист, Марджъри Барнард, К. С. Причард и Гейвин Кейси. Това са писатели, които се придържат здраво към установените реалистични традиции, но едновременно с това внасят своя принос за развитието и усъвършенствуването на разказа и се отличават с творческа оригиналност. По същото време пишат и много други писатели, които под влиянието на чужди писатели също внасят нещо ново в австралийския разказ и може уверено да се каже, че художественото равнище на австралийските разкази е на завидна висота.

При това положение съвсем естествено възниква въпросът: има ли някой велик австралийски разказвач? Има ли австралийски писател, който да може да се сравнява с Чехов, Хемингуей, К. Мансфийлд, Мопасан, Джойс, О’Хенри и т.н.? Поставен така, този въпрос може да има само един отговор — не. Защото независимо от големия брой австралийски разказвачи, с изключение на Хенри Лосън никой друг не би могъл да претендира за ранга на изброените по-горе големи майстори на разказа. Но този въпрос има и друга страна. Ако оставим отделните имена и се обърнем към конкретни разкази, тогава ще видим, че някои от тях са наистина на много високо художествено равнище и могат да бъдат сравнявани с постиженията на големите майстори. Именно това оправдава предлаганата антология. Очевидно високото качество на много от австралийските разкази налага необходимостта да бъдат запознати българските читатели с тях. Скромната цел на тази антология е да представи само някои от най-добрите австралийски разказвачи, което от своя страна може да доведе до още по-голям интерес към някои от тях или пък до необходимостта впоследствие да бъдат представени и други.

Така или иначе, настоящият том ще даде известна представа и за австралийския разказ, и за австралийските писатели, и за живота на хората в тази далечна и интересна страна. А това е вече нещо.