Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (14)

Тринадесета глава

Разсъмваше се. Фильо и Макензен отидоха в клуба на РМС. Там имаше три камиона, изпълнени с младежи, с оръжие в ръка. Лицата на всички бяха възбудени и напрегнати. Венчо и Христо се занимаваха с товаренето на картечници и минохвъргачки. Всички бързаха. Фильо и Макензен се опитаха да помагат с цел да се вмъкнат и те в камиона. Даже успяха по едно време да се покачат, но бяха набързо свалени. Издебнаха момента и се завъртяха около двамата братя.

— Бате Венчо, вземете ни и нас, ще ви носим вода — молеше се Фильо.

— Веднага се прибирайте в къщи! — заповяда Венчо. — Хайде, дим да ви няма!

Фильо и Макензен се отдръпнаха на безопасно разстояние, но не си отидоха. Стояха дълго, чак докато изгря слънцето. Видяха как трите камиона потеглиха. Ремсистите викаха „ура“. Пред клуба не остана никой. Само там, вътре, момичето със сините очи прибираше книжа в бюрото. Те влязоха, но то не им обърна никакво внимание.

Комитетът на комунистическата партия в градчето пръв бе узнал и предал съобщението, че немците са само на трийсет километра от града. Партизаните и ремсистите веднага тръгнаха за фронта с единствената мисъл на всяка цена да задържат врага. Армията се придвижваше по-трудно. Това бе причината доброволните части първи да влязат в бой и да дадат извънредно много жертви. Армията по-късно отблъсна немците, но все пак първия удар понесе доброволческият отряд.

Двете момчета отново се измъкнаха на улицата. Целият град бе сякаш навън. Оживено бе като на празник. Някъде отдалеч се чу биенето на военен барабан. Фильо и Макензен се затичаха натам. И наистина, по главната улица маршируваше полкът. Отпред вървеше барабанчикът. След заключителните удари на барабана с повтарящия се финал засвири музиката. Бас-тубите мощно изреваха началото на „Велик е нашият войник“. И музикантите бяха в пълна бойна униформа с каски на глава. Между прочем те бяха обучени и за санитари. Пред военната музика вървяха, както винаги, много деца. Повечето бяха от махалата на Фильо. Някои от децата се обръщаха и вървяха заднишком, като дирижираха с ръце и конкурираха стария капелмайстор Гриша. Но музиката бързо ги застигаше и те пак трябваше да тичат напред на безопасно разстояние, за да могат отново да ръкомахат на музикантите.

По стар навик Фильо и Макензен също се нареждаха пред музиката. Фильо се сети, че полкът ще мине край къщата на Еми, и се отдръпна, като продължи да върви отстрани. Не искаше тя да помисли, че той е все още дете. Макензен в първия момент продължи да крачи начело на децата, но като не видя Фильо до себе си, излезе също от колоната настрани до тротоара, където бяха изпращачите. Пред желязната ограда стояха жената на полковника и Еми. След военната музика се вееше знамето на полка, носено от стар фелдфебел с брада и множество медали и ордени на гърдите, а от двете му страни крачеха двама други фелдфебели с юнашки мустаци. След знамето идеше командирът на полка, яхнал гордо английската си кобила. Когато стигна до къщата си, спря. При него изтичаха Еми и майка й. Полковникът се наведе и целуна първо жена си, а после дъщеря си, която му подаде и букет. Той го взе и пришпори коня, без да се обърне повече. Еми и майка й се отдръпнаха пак на тротоара пред красивата желязна ограда на техния двор с кокетната им къща. Еми се разхълца, но майка й стисна ръката й. Макар да беше бивша певица и ревностна председателка на женското дружество „Любов към родината“, което тържествено изпрати немците, когато напуснаха града, тя достойно сдържаше чувствата си, защото така се полагаше на една командирша.

Сега се източваха ротите. Покрай всяка рота вървяха жени и деца. Някои бяха хванали бащите си за ръце. Кран друг подтичваше жена му, като си бършеше сълзите, а трети хвърляха пред ротите котли с вода, да им върви добре. Фильо издебна момента и се приближи до Еми. Тя бе много разстроена, сложи глава на рамото му и сега се разплака на глас, като си бършеше носа в ризата на Фильо. Майка й се беше прибрала в къщи. Фильо се помъчи да я утеши.

— Нищо, баща ти сигурно ще си дойде!

— Ами ако го убият?

— Ще бъде герой!

— Не искам да е герой, искам да си е в къщи!… — още по-силно се разрида Еми.

Той млъкна, докато тя постепенно се успокои.

— Ами ако с мене се случи нещо, ти ще плачеш ли? — попита скромно Фильо.

— Какво ще се случи?

— Ами може да загина… — каза още по-скромно Фильо и очите му се навлажниха, защото той напълно се бе вживял в новата си роля.

— Но ти не си още мъж! — учуди се Еми. — Не можеш да отидеш на война.

— Отивам — каза Фильо. — Но щом не вярваш… Ако се случи нещо с мене, можеш да се ожениш за оня… юнкера.

— А, така ли?! — каза с раздразнение Еми.

Цялата работа щеше да свърши с караница, но тогава майка й я повика от балкона на тяхната къща.

Еми си тръгна. Фильо дълбоко въздъхна. До него застана Макензен. Той се направи, че не забелязва вълненията на приятеля си. По главната улица се носеха моторизираните части: два малки танка, няколко камиона и оръдията, влачени от коне. Ето го и подпоручик Недев на своя кон начело на батареята. Той скочи от коня и отиде към жена си, която с букет в ръка чакаше на тротоара. Лицето й беше побеляло като вар, сякаш капка кръв нямаше под кожата й. А очите й бяха сухи и трескави. Целунаха се дълго, толкова дълго, че оръдията отминаха напред. Подпоручикът едва се откъсна от младата си жена. После се огледа и видя Фильо.

— Филипе! — извика той с пресипнал от вълнение глас. — Ела тук!

Фильо отиде към него.

— Помагай на жена ми! Сега мъже не останаха в града…

— Не се безпокойте! — отговори Фильо. — А кадетската униформа татко ще я изглади и ще ви я върна.

— Не, не… Тя ти е подарък от мене! Носи я със здраве!…

Подпоручикът му махна с ръка, после се метна на коня и бързо препусна към отминалата батарея.

Градът отново утихна. Фильо и Макензен унило се влачеха по улиците. Хората се разотиваха, като се ослушваха. На запад бумтенето на оръдията стана съвсем отчетливо. След около час засвириха сирените на кметството. Воят им прониза небето. Хората побягнаха. Улиците се опразниха. Някакъв малък самолет кръжеше в небето. Чуха се далечни избухвания. Към река Струма светна огън. Раздаде се взрив. Бомбардираха гарата.

Фильо и Макензен тичаха по улицата и се набутаха в клуба на РМС. Там, на пишещата машина, момичето със сините очи и лунички по лицето, което се държеше особено внимателно с Венчо, бързо тракаше нещо. После сгъна листа в един плик. Искаше да го пъхне в пазвата си, но видя двете деца.

— Фильо, много ми трябваш!… Слушай — прошепна му тя, — аз тръгвам на фронта! Ако не се върна, дай това писмо на бате ти Венчо. Ако се върна, ще ми дадеш обратно писмото. Разбрано?

— Разбрано! — каза Фильо. — Само че защо днес всички сте решили да умирате?!

— Е, както се случи… — отвърна момичето и с ръка оправи късите си коси.

Излязоха навън. Тя заключи клуба, подръпна ремъка на автомата си и се готвеше да тръгва. В същия момент пристигна запъхтян възрастният политзатворник, който сега изглеждаше още по-слаб и прегърбен в цивилните си дрехи.

— До̀бре, идвам при тебе по работа.

— Никой не остана. Заключих и аз тръгвам с последния камион от казармите.

— Слушай, До̀бре, трябват ни двама ремсисти.

— Няма, разбираш ли? Няма никой! Всички заминаха.

— Но аз какво ще правя? Помощната организация събра подаръци за фронта. Трябва да ги занесем. Наел съм и камион.

— Нищо не мога да направя. Довиждане. Всичко хубаво! — каза До̀бра и изтича надолу по улицата.

Възрастният политзатворник запали цигара. Не обръщаше никакво внимание на децата. След малко и той се запъти нанякъде. Фильо и Макензен се спогледаха. Знаеха от родителите си, че възрастният човек на времето е бил много силен и много хубаво говорел пред хората, но от побоищата в полицията и затворите здравето му съвсем се разклатило. Може би за това му бяха дали да ръководи Помощната организация.

— Изглежда, ще има доста погребения — каза философски Макензен. — Ще падне голямо плюскане на гробищата.

— Кажи, това мисли на свестен човек ли са? Не те ли е срам?

— Абе аз какво ти правя?! Само казвам. Да не би аз да ги убивам!

— Хората живота си дават!…

— Ами, като пораснем, ако е необходимо…

— Стига! Аз тръгвам на фронта! Не мога да живея с такива като тебе!

— Добре, че каза, да ти приготвя букет! — и Макензен глупаво се изсмя на шегата си, но после му стана мъчно. — Фильо… Фильо бе… аз така, на смях. Виж, да бяхме по-големи, веднага щяхме да тръгнем. Пък даже с… Помощната организация!

Изведнъж Фильо бе осенен от някаква мисъл. Плесна се по челото.

— Тичай след мене!

— Какво ти стана? — каза Макензен, но се забърза след Фильо.

Задъхани стигнаха пред някакъв бивш дюкян. Сега там висеше скромна табела, на която пишеше: „Помощна организация“. На улицата бе спрял камион. Двама цигани пренасяха в него пакети от дюкяна. Пред камиона, облегнал се на радиатора, стоеше старият шофьор, известен под името Кольо Унчето. Той бе стар и камионът му допотопен. Кой знае как, и двамата успяваха все още да се движат. Унчето извади от задния си джоб едно плоско шише ракия и отпи голяма глътка. Погледна бутилката срещу слънцето. Останало бе твърде малко. Той със съжаление завинти запушалката и въздъхна.

— Бай Унче — попита Фильо, — какво товарите?

— Разни боклуци — отговори механично Унчето.

— За къде?

— За майната си! — каза Унчето.

— А кой е тук главният?

— Един изветрял комунист!… И аз не съм наред, но той хептен! Ама мене що ми е — да плати курса, па да си троши главата!…

— Закъде заминавате, за фронта ли?

— Я се разкарайте! — изведнъж се сопна Унчето. — Та къде, та що… Ти да не ми си чорбаджия, бе?

Единият от циганите се придвижи към Унчето.

— Челеби — каза мазно циганинът, — яз мислим да е готово.

— Е, та какво?

— Да даваш нещо?

— Влезте вътре при стария! Той да ви даде!

Двамата цигани свиха рамене и се отправиха към дюкяна.

— Асане — викна Унчето, — иди в кръчмата на бай Васил да напълни шишето!

И двамата цигани се върнаха.

— Готово, челеби!

Унчето надигна шишето. Двамата цигани протегнаха ръце. Той го изправи срещу слънцето и продължително се взря. Отпи глътка и чак тогава го подаде на циганите. Те си свалиха каскетите и пресушиха шишето.

— Да ти дава господ илядо годин да живееш! — казаха те обичайната си благословия.

Фильо сръга Макензен. Беше моментът!… Двамата влязоха в канцеларията на Помощната организация. Зад бюрото седеше старият политзатворник и нещо пишеше. Момчетата застанаха и чакаха. По едно време той вдигна глава.

— Какво има? — попита недоволно той.

— Вие ли сте председателят на Помощната организация? — вежливо запита Фильо.

— Да, защо?

— Изпращат ни от РМС — каза авторитетно Фильо.

Макензен учуден искаше да каже нещо, но Фильо го сръга и той млъкна.

— Най-после! — каза председателят и излезе иззад бюрото. — Седнете, момчета.

— Няма да сядаме. Да тръгваме! — нямаше търпение Фильо.

— Но нямаше ли други… — по-големи от вас?

— Изпълняваме заповед! — каза важно Фильо. — Освен това ръководството смята, че ние сме най-подходящи.

— Добре, добре, не се сърдете, момчета… Само че родителите ви знаят ли? — усъмни се все пак възрастният човек.

Макензен отново се готвеше да каже нещо и Фильо пак недоволно го сръга.

— Ние сме сираци — с тъжен глас каза Фильо и добави: — сираци от войните…

— Кои войни? Вие сте много малки!

— Политическите войни — посмути се Фильо.

— Е, да, наистина… — въздъхна възрастният човек. — Като помислиш, войните на Балканите никога не са преставали. Радвам се, че сте синове на антифашисти. Скоро и за вас партията ще се погрижи и какъв светъл живот ще настъпи!… А сега горе главите! Идете до в къщи и си вземете по една топла връхна дреха.

Възрастният човек почти се просълзи от умиление и си избърса очите с носна кърпа. Двамата бързо излязоха.

— Аз няма да дойда. Войводата ще ме пребие — каза Макензен.

— Абе кой ти гледа сега кой е в къщи и кой не е. Татко ти няма да разбере.

— Ами ако ме убият? — каза Макензен жално.

— Тебе ли? Кой убива поп?!

— Ама те не знаят…

— Ще им кажем. Хайде сега в къщи! Ти вземи мушамата на Войводата, а аз ще свия на стария кожуха — заповяда Фильо.

— Нямаш ли нещо за ядене? — попита Макензен.

— Ще гризкаме от подаръците.

— Ами! Сигурно са само стари ръкавици и вълнени чорапи. Знам аз тези помощи! Всеки дава това, дето не му трябва…

— Глупости! — възмути се Фильо. — Така беше преди, за германците! Уж помощи, пък си ги изкопчваха…

Четвърт час по-късно двамата като престъпници се измъкнаха от портата. След тях вървеше Томи. Изпращаше ги сестричката на Макензен — Ружа. Само на нея бяха казали къде отиват.

— Ако ни издадеш, да му мислиш! — напомни Макензен строго.

— Няма — хълцаше Ружа. — Ще ви убият ли?

— Не се знае… — каза Фильо. — Всичко става, може и да се върнем живи…

— Не искам да те убиват!

— А за мене не ти ли е жал? — попита насмешливо Макензен.

— И за двамата ми е жал — още повече се разхълца Ружа.

Фильо нещо се сети и дръпна настрани Ружа. Извади от пазвата си една тетрадка, доста изпомачкана.

— Ако стане нещо с мене, ще дадеш тия стихотворения на Еми.

— Няма да ги дам! — каза троснато Ружа.

— Значи не искаш да изпълниш последното ми желание? Така ли? Аз те мислех за близък човек…

— Аха — плачеше Ружа.

— Млъкни сега и слушай! Ще й кажеш: тук Фильо е записал последните си мисли в рима… и…

— Няма да я дам!

— Добре тогава! От днес вече не си ми нищо!

— Ще я дам — каза Ружа. — За нея ли си ги писал?

— Въобще съм писал… За живота… Не съм имал никого предвид.

— Мога ли да ги прочета?

— Не. Какво разбираш ти от поезия!…

Тя беше готова пак да се разплаче.

— Подай си ръката! — й каза Фильо. Тя си подаде ръката. — Отпусни китката!

Ружа се засмя.

— Защо така глупаво се смееш? — попита учуден Макензен, който се приближи.

— Гъдел ме е…

Фильо се наведе и целуна ръката й.

— Важното е да не си допираш носа до китката, особено когато си хремав! — каза Фильо педагогически.

— Е, стига де! Ти все много знаеш! — ядоса се Макензен. Той извади от пазвата си парче хляб и започна да яде.

— Аз знам много работи… — каза дълбокомислено Фильо. — Ако пък се върна жив и здрав, ще те науча да танцуваш! Бях като фурия във военния клуб! „Такъв танцьор не съм виждала…!“ — каза Еми, тоест майка й де! — Особено валса…

Макензен не изтърпя и го дръпна. Двамата тръгнаха. Ружа остана на улицата и им махаше с ръка. Томи лаеше и тичаше пред тях.

Като стигнаха къщата на учителката Виолета, тя стоеше на прозореца и гледаше надолу по уличката. На очите й блестяха сълзи. След кратко колебание Фильо й се обади:

— Учителке…

— Фильо! — възкликна тя радостно и изтича долу.

— Тръгваме за фронта. Ще носим подаръци на войниците…

— Почакайте — каза Виолета. Тя отново влезе в двора и след малко донесе две рози.

— Едната ще дадеш на мъжа ми, а другата…

— Знам — късо каза Фильо.

Двамата изтичаха по уличката.

— Пазете се! — викна след тях Виолета.

Томи и отговори с лай.