Р. А. Салваторе
Наследство (6)

Глава 4
Джуджешка играчка

Дризт крачеше по тихия коридор, а шумът на битката бързо заглъхваше зад гърба му. Елфът бе спокоен, макар меките й котешки лапи да стъпваха съвсем беззвучно, той знаеше, че вярната Гуенивар не е далече. Много повече го тревожеше Риджис, който все така упорито го следваше по петите. За щастие, полуръстът също се движеше напълно безшумно и понеже гледаше да се държи в сенките, все още не му бе в тежест.

Какво обаче щеше да прави неопитният в битките полуръст, ако внезапно се натъкнеха на гоблини, питаше се Дризт и единствено нуждата от абсолютна тишина го възпираше да не разпита Риджис още там.

Внезапно Гуенивар, която вървеше напред, спря и погледна към господаря си, после, по-тъмна от черния мрак, се шмугна в отворената врата на някаква стая, откъдето долитаха груби гоблинови гласове.

Дризт се обърна към Риджис, от когото се виждаха само две червени точици — чувствителните му към инфрачервените лъчи очи. Полуръстовете също виждаха на тъмно, макар и не така добре, както елфите на мрака или гоблините. Дризт даде знак на Риджис да го изчака в коридора и безшумно последва Гуенивар.

В центъра на неголямата стая пет-шест гоблина се бяха скупчили един до друг, опрели гърбове в няколко от многобройните сталагмитени възвишения, които стърчаха из цялото помещение като грозни, изпочупени зъби.

Вдясно от себе си Дризт усети едва доловимо движение и разбра, че Гуенивар вече е там и търпеливо очаква той да направи първата крачка.

Какъв превъзходен боен другар бе тя, за кой ли път си помисли Дризт. Вярната пантера винаги изчакваше той да избере тактиката и след това сама намираше най-добрия начин да му бъде полезна.

Елфът внимателно се прокрадна до най-близката сталагмитена колона, пропълзя по корем до следващата и се претърколи до третата. Всеки потайно изминат сантиметър го доближаваше още малко до жертвите му, които, както се оказа, бяха общо девет и очевидно обсъждаха какво да правят оттук нататък.

Не се бяха сетили да поставят стражи и ето че сега нямаше кой да ги предупреди за надвисналата опасност.

Един от гоблините се претърколи, така че да се облегне по-удобно на близкия сталагмит. По-малко от два метра го деляха от другарите му, ала никой не видя как в мрака проблесна ятаган, разпори корема и продължи нагоре към дробовете му.

Гоблините вече бяха осем.

Дризт безшумно избута трупа встрани и зае неговото място.

Миг по-късно, един от другите гоблини го повика, вземайки го за своя мъртъв другар. Елфът изръмжа в отговор. Една ръка се протегна, за да го потупа по рамото и Дризт не можа да скрие усмивката си.

Гоблинът го потупа отново, после още веднъж, но по-бавно, след това внимателно започна да опипва дебелия му плащ, очевидно усетил разликата в ръста.

Леко озадачено, чудовището надникна зад сталагмитената колона.

Гоблините вече бяха седем. Дризт скочи сред малката групичка, а магическите ятагани сияеха в ръцете му. Преди чудовищата да успеят дори да се изправят на крака, още двама от другарите им рухнаха мъртви.

Останалите петима гоблини изпищяха и се разбягаха във всички посоки. Обзети от ужас, те се блъскаха в сталагмитените колони или се спъваха един в друг и падаха на земята.

Едно от чудовищата се затича право към Дризт, разтворило широко ръце, сякаш в знак на приятелство, а от устата му се лееше поток от неразбираеми думи. Внезапно злото същество като че ли разбра, че този елф на мрака не е негов съюзник, защото панически заотстъпва назад. Магическите ятагани изсвистяха във въздуха и изрисуваха голямо, кървавочервено X върху гърдите на окаяната твар.

Гуенивар изскочи от мрака зад Дризт и се хвърли към другия край на стаята, където един гоблин панически се опитваше да избяга. Един-единствен мах на грамадната й лапа и враговете им вече бяха само трима.

Най-сетне двама от гоблините успяха да се съвземат достатъчно, за да се обърнат срещу нападателя. Един от тях вдигна тежката си тояга, ала Дризт я пресрещна отдалеч и отклони удара.

Ятаганът му — същият, с който бе отбил тоягата на гоблина — полетя наляво, после надясно, после отново наляво, и пак надясно, и пак наляво, и още веднъж надясно. По тялото на зашеметеното чудовище зейнаха шест смъртоносни рани и то рухна на пода, преди да успее да разбере какво се бе случило.

През цялото време другият ятаган на елфа с лекота отбиваше отчаяните атаки на втория гоблин.

Щом Дризт довърши другаря му и насочи цялото си внимание към него, гнусното създание разбра, че е обречено. Без дори да се прицели, то запрати късия си меч срещу елфа и се хвърли зад най-близката колона.

Внезапната поява на последния оцелял гоблин, който точно в този момент мина зад същия сталагмит, изненада Дризт и даде възможност на другаря му да избяга. Окаяната твар очевидно имаше късмет, ядно си помисли елфът. Никак не му се искаше някой от гоблините да се изплъзне, ала тези двамата — дали нарочно, или по щастлива случайност — бягаха в различни посоки. Миг по-късно, иззад сталагмитената колона се разнесе глух тътен и гоблинът, който бе хвърлил меча си срещу Дризт, рухна на земята със строшен череп.

Стиснал малкия си боздуган, Риджис се показа иззад колоната и сви рамене.

Напълно слисан, Дризт отвърна на погледа му, после се обърна и се втурна след последния оцелял гоблин, който с трескава бързина се провираше между сталагмитите в отчаян опит да достигне изхода в другия край на стаята.

Много по-бърз и по-пъргав от него, елфът скоро започна да го настига. Недалеч от себе си Дризт видя Гуенивар — с дълги, грациозни скокове пантерата все повече се приближаваше до бягащия гоблин, а от устата й още капеше топлата кръв на предишната й жертва. Вече нищо не можеше да спаси окаяното чудовище.

Най-сетне гоблинът се добра до изхода, ала там внезапно се закова на място. Дризт и Гуенивар побързаха да отскочат встрани и успяха да се скрият зад няколко сталагмитени колони, само миг преди около гоблина да избухнат безброй гръмки, пъстроцветни експлозии. Писъците на чудовището огласиха цялата стая, когато взривовете започнаха да подхвърлят тялото му във всички посоки, а във въздуха полетяха късове от дрехите и от плътта му.

Експлозиите продължиха да подмятат гоблина, дълго след като у него не остана и искрица живот. Най-сетне всичко утихна и мъртвото тяло тупна на пода, а от многобройните му рани се заиздигаха тънки струйки дим.

Дризт и Гуенивар продължиха да се спотайват зад сталагмитите, чудейки се какво ли ново чудовище пристига.

Внезапно стаята засия, огряна от магическа светлина.

Дризт присви очи и още по-силно стисна двата си ятагана.

— Всички ли са мъртви? — разнесе се познат джуджешки глас и Дризт отвори очи тъкмо навреме, за да види как в стаята влиза Кобъл, пъхнал едната си ръка в кесията, която висеше на кръста му, докато с другата здраво стискаше голям щит.

— Таз’ магийка си я биваше, свещенослужителю! — одобрително каза един от войниците, които придружаваха жреца, и Кобъл, който тъкмо оглеждаше обезобразеното тяло на гоблина, нямаше как да не се съгласи с него.

В този момент Дризт се показа иззад колоната.

Изненаданият жрец светкавично хвърли шепа дребни, подобни на речни камъчета, предмети срещу елфа. Гуенивар изръмжа, Дризт се наведе и камъчетата избухнаха, когато се удариха в стената, където елфът бе стоял само допреди миг.

— Дризт! — извика Кобъл, внезапно осъзнал грешката си, и се втурна към елфа, който с интерес изучаваше обгорената стена зад гърба си. — Добре ли си, скъпи Дризт?

— Таз’ магийка си я биваше, свещенослужителю! — отвърна Дризт, имитирайки грубоват джуджешки глас, а широката му усмивка изразяваше искрено одобрение.

Кобъл го потупа по гърба така, че замалко не го събори на земята.

— И аз си я харесвам, право да ти кажа — отвърна той и показа на Дризт кесията си, която бе пълна догоре с дребните, взривоопасни камъчета. — Искаш ли да си вземеш няколко?

— Аз искам — неочаквано се обади Риджис и се показа иззад един сталагмит, който се намираше съвсем близо до изхода, към който бе побягнал гоблинът преди малко.

Лавандуловите очи на Дризт се отвориха широко от смайване при тази неочаквана проява на храброст от страна на полуръста.

* * *

Още един отряд гоблини, повече от сто на брой, се бяха разположили в коридорите вдясно от галерията, с намерението да нападнат джуджетата по фланга. Когато обаче видяха клопката с каменния блок да се проваля, а войните на Бруенор да се хвърлят в атака, водени от смъртоносен дъжд от сребърни стрели, когато етингите претърпяха жестоко поражение, а бойците на краля получиха подкрепление, дори глупавите гоблини имаха достатъчно ум в главите си, за да се обърнат и да побегнат с всички сили.

— Джуджета! — изкрещя едно от чудовищата и онези, които идваха след него, бързо подеха вика му.

Постепенно ужасът в гласовете им отстъпи място на кръвожадна възбуда — глупавите създания решиха, че са се натъкнали на неголяма група джуджета, най-вероятно съгледвачи.

Накъдето и да бяха тръгнали, те очевидно нямаха никакво намерение да спрат и да се бият, така че преследването продължи с пълна сила.

След няколко завоя бягащите джуджета и следващите ги по петите гоблини навлязоха в широк, добре осветен тунел, прокопан от миньорите на Митрал Хол преди няколкостотин години.

За първи път от онова отдавна отминало време, там отново имаше войни, които безмълвно се спотайваха и чакаха.

Яки ръце търпеливо нанизваха диск след диск върху тежката греда, докато най-сетне конструкцията заприлича на голямо, цилиндрично колело. Висока колкото джудже, тя бе широка почти колкото коридора и тежеше повече от тон. Дървото бе обвито с тънки метални листове, от които стърчаха множество остри ръбове; на няколко добре подбрани места бяха поставени неголеми чепове; от двете страни на гредата излизаха дръжки, чиито краища бяха отзад, така че джуджетата, които управляват съоръжението, да могат да се уловят здраво, като в същото време останат скрити.

Последният щрих добавяше платнено покривало, върху което бяха изрисувани група връхлитащи джуджешки войни — неговата цел бе да поддържа заблудата у гоблините до момента, в който отстъплението щеше да бъде невъзможно.

— Идват — докладва един от съгледвачите, изпратени напред, за да следят за пристигането на гоблините. — Ще свият зад ъгъла само след няколко минути.

— „Примамката“ готова ли е? — попита джуджето, което отговаряше за отряда, обслужващ „играчката“.

Съгледвачът кимна и джуджетата, които щяха да бутат съоръжението, здраво стиснаха двете дръжки. Други четирима войни — „примамката“ — излязоха отпред и се приготвиха да се впуснат в лудешки бяг. Останалите се наредиха зад „играчката“.

— Нишите са на трийсет метра пред нас — напомни командирът на четиримата бойци от „примамката“. — Гледайте да не ги пропуснете, че тръгне ли веднъж, „играчката“ няма спиране!

От другия край на тунела долетяха престорено уплашените викове на бягащите джуджета, скоро се разнесоха и възторжените крясъци на гоблините.

Командирът на групата поклати глава — толкова бе лесно да се подмамят гоблините. Накарай ги да вярват, че имат надмощие и ще те последват и вдън земя.

Четиримата войни пред „играчката“ се затичаха, машината заскърца и тръгна, тласкана от две джуджета. Останалите войни също поеха напред, а глухият тътен на търкалящото се колело заглушаваше стъпките им.

В тунела отново се разнесоха викове, ала този път сред тях ясно отекна едно тържествуващо „Сега!“

Четирите джуджета от „примамката“ изреваха победоносно и се хвърлиха напред, а ужасяващото съоръжение ги следваше по петите. Гласовете на войните се издигнаха над грохота на колелото и подеха песен:

По тесни тунели,

в Подземния мрак,

ний, песни запели,

гоним гоблини пак.

Като тътен на страховита лавина отекнаха громолящите стъпки на джуджетата и се смесиха с дивашките викове на гоблините. Четиримата войни пред „играчката“ дадоха знак на другарите си, които подмамваха гоблините, преструвайки се на уплашен и беззащитен съгледвачески отряд, после се спряха край нишите и започнаха да сипят обиди срещу чудовищата.

По устните на джуджешкия командир заигра мрачна усмивка — вече бе сигурен, че играчката ще отмине спасителните ниши само миг преди гоблиновите пълчища да успеят да се доберат до тях.

Точно както беше планирал. Място за отстъпление нямаше, ала гоблините, сигурни, че са се натъкнали на обикновена джуджешка експедиция, дори и не помислиха да бягат, а се хвърлиха в атака с подновена ярост.

Джуджетата, които ги бяха подмамили дотук, достигнаха четиримата от „примамката“ и побързаха да се скрият в тесните ниши. „Играчката“ изтрополи покрай тях и се насочи право към гоблините. Заблудени от изрисуваното платнено покривало, чудовищата забавиха крачка и върху грозните им лица се изписа глуповато недоумение.

Много скоро уплаха смени недоумението, а бойните викове отстъпиха място на ужасени крясъци. Гоблинът, който се намираше най-близо до „играчката“, храбро замахна с меча си, ала успя единствено да разкъса покривалото и да разкрие странното съоръжение в целия му страховит блясък, миг преди да бъде премазан до смърт.

Храбрите джуджета наричаха изобретението си „изстисквачката“ и локвичката гоблинова течност — единственото, което остана от окаяната твар — напълно оправдаваше това име.

— Да запеем, войни! — викна командирът и гръмките гласове на джуджетата се издигнаха над агонизиращите писъци на гоблините.

Дали е буца или камък,

или пък гоблинска глава;

дали е локва или бара,

или на гоблина кръвта,

играчката не пита и не чака,

че още гоблини спотайват се в мрака!

Жестокото съоръжение подскачаше и громолеше и на джуджетата, които го бутаха, понякога им бе доста трудно да си проправят път през купчините смазани гоблинови тела. Ала дори да се случеше някой да се препъне, наоколо винаги имаше поне дузина от неговите другари, готови да заемат мястото му, та „играчката“ да може да продължи кървавия си път.

Бойците, които крачеха зад страховитото колело, започнаха да разтеглят редиците си, мнозина от тях спираха, за да довършат онези от премазаните гоблини, които все още шаваха. Повечето, обаче, се придържаха близо до „играчката“ и всеки път, когато минеха покрай някой страничен тунел, част от тях свиваха в него и посичаха всеки гоблин, успял по някакъв начин да се спаси от премазване.

— Тесен завой! — провикна се командирът.

Покритите със стомана каменни колела заскърцаха пронизително, разхвърчаха се искри. Именно тук, според плановете на джуджетата, търкалящата се ужасия трябваше да спре своя бяг.

Тя обаче не го стори, а някак си успя да се провре между тесните стени и продължи по следващия коридор, в края на който неколцина гоблини отчаяно дращеха неумолимия камък, в обречен опит да намерят изход.

— Пускайте! — извика командирът и джуджетата побързаха да изпълнят заповедта.

Увлечени от инерцията на лудия си бяг, те изпопадаха едно върху друго и продължиха да се търкалят още няколко метра, преди да успеят да спрат.

Страховитият трясък, който се разнесе, когато „изстисквачката“ се блъсна в стената, разтърси самите недра на скалата и за ликуващите джуджета не бе никак трудно да се досетят какво бе станало с гоблините, имали злощастието да попаднат между ужасяващото съоръжение и яката скала.

— Чудесна работа! — възхитено отбеляза командирът, когато обърна поглед назад, към осеяния с десетки гоблинови трупове под.

Всъщност битката още не бе свършила, ала сега джуджетата имаха огромно числено превъзходство над своите противници, след като „играчката“ бе погубила повече от половината гоблини.

— Чудесна работа! — доволно повтори командирът и наистина, от гледната точка на едно джудже, това си бе самата истина.

* * *

В това време в галерията, окървавените Бруенор и Дагна победоносно се прегръщаха или, както го наричаха те, „си поделяха кръвта на своите врагове“. Неколцина джуджешки войни бяха паднали в боя, имаше и доста ранени, и все пак нито Бруенор, нито Дагна се бяха надявали, че разгромът на гоблините ще бъде толкова пълен.

— Какво ще кажеш сега, момиче? — обърна се Бруенор към Кати-Бри, когато видя дъщеря си да се приближава към него, небрежно преметнала магическия си лък през рамо.

— Направихме онова, което трябваше — отвърна Кати-Бри. — Както очаквахме, гоблините не бяха нищо друго, освен шайка безчестни подлеци. Ала аз все още вярвам, че постъпихме правилно като се опитахме първо да преговаряме с тях.

Дагна пренебрежително се изплю на пода, ала Бруенор, по-мъдрият от двамата, кимна в знак на съгласие с думите на дъщеря си.

— Темпос! — долетя до ушите им победоносният вик на Уолфгар, а скоро видяха и самия него — вдигнал Щитозъб високо над главата си, той се приближаваше към тях с широки крачки.

— А и все още смятам, че всичко това ви доставя прекалено голямо удоволствие — добави Кати-Бри на Бруенор.

После, понеже явно не гореше от желание да разговаря с Уолфгар, побърза да се махне оттам — в битката бяха ранени доста джуджета и някой трябваше да се погрижи за тях.

— Ха! — изсумтя Бруенор зад гърба й. — Все едно пък на теб не ти хареса отново да чуеш песента на Таулмарил и сребърните му стрели!

Кати-Бри отметна една червеникавокафява къдрица от лицето си и продължи, без да се обръща. Не искаше Бруенор да види развеселената й усмивка.

Половин час по-късно в галерията пристигнаха бойците от отряда, отговарящ за „играчката“, и докладваха, че на десния фланг не е останал и един жив гоблин. След още няколко минути в залата се появи и Дризт, заедно с Риджис и Гуенивар, и съобщи на Бруенор, че Кобъл, заедно със своите войни, довършва прочистването на тунелите по левия фланг и тила.

— Успя ли да намериш неколцина и за себе си? — попита Бруенор. — Тъй де, след като довърши онез’ етинги, разбира се.

Дризт кимна.

— Успях — отвърна той. — Както и Гуенивар…, а и Риджис.

Двамата приятели хвърлиха изпълнен с любопитство поглед към полуръста, който си стоеше преспокойно и все още стискаше окървавения си боздуган. Усетил, че го гледат, Риджис побърза да скрие малкото оръжие зад гърба си, сякаш неизречените въпроси, които се четяха в очите им, го притесняваха.

— Изобщо не очаквах, че ще дойдеш с нас, Къркорещ корем — каза Бруенор. — Мислех, че ще си останеш горе и ще се тъпчеш както винаги, докат’ ние се бием.

Риджис сви рамене:

— Реших, че най-сигурното място на света е там, където е Дризт — обясни той и джуджето не можеше да не се съгласи с него.

— След няколко седмици започваме да копаем — обърна се Бруенор към елфа. — Е, след като миньорите дойдат тук и решат, че е безопасно, разбира се.

Само че Дризт вече не го слушаше. Много повече го интересуваха Уолфгар и Кати-Бри, които в този момент се движеха между ранените и очевидно всячески се стараеха да се избегнат.

— Зарад’ момчето е — обясни Бруенор, когато видя накъде гледа приятелят му.

— Смята, че мястото на една жена не е в разгара на лютите битки, които мъжете водят — отвърна Дризт.

— Ха! — изсумтя джуджето. — Че тя е един от най-добрите бойци, дето сме имали някога! Че то само днес, наравно с нас в боя участваха и шейсет джуджешки жени. Две от тях даже ги убиха!

Лицето на Дризт се изопна от учудване, но той не каза нищо, само поклати глава и се накани да отиде при Кати-Бри, ала преди да направи и две крачки, спря и отново поклати глава.

— Истина ти казвам, елфе — повтори Бруенор. — Шейсет джуджешки жени.

— Приятелю — отвърна Дризт. — Така и не се научих да ги различавам.

* * *

Два часа по-късно, войните на Кобъл се присъединиха към другарите си в галерията и докладваха, че и останалите коридори са прочистени. Разгромът (поне доколкото Бруенор и Дагна можеха да преценят) беше пълен — нито един гоблин не бе успял да се спаси.

Никое от джуджетата не забеляза стройните, черни силуети, които се носеха между сталактитите и с огромен интерес наблюдаваха бойните умения на брадатите войни. Никой не забеляза съгледвачите на Джарлаксъл.

Гоблините вече не представляваха заплаха за него, ала неприятностите за Бруенор Бойния чук едва сега започваха.