Саки
Отвореният прозорец

— Леля ми ще слезе след малко, мистър Нътъл — съобщи младото, петнайсетинагодишно момиче и добави с твърде самоуверен тон: — А дотогава ще трябва да се задоволите с моята компания.

Фрамтън Нътъл се опита да прояви учтивост и да каже нещо, което да поласкае момичето, без да оскърби закъснялата да се появи леля. Той дълбоко се съмняваше, че тези непрекъснати официални визити у напълно непознати хора ще му помогнат да излекува разстроените си нерви; а бе дошъл тъкмо с това намерение.

— Знам какво ще стане — бе казала сестра му, когато той реши да отиде на почивка в това провинциално кътче. — Ще се усамотиш, няма да размениш дума с жива душа и накрая нервите ти още повече ще се разстроят. Затова ще ти дам препоръчителни писма до хората, които познавам там. Някои от тях, доколкото си ги спомням, са доста приятни.

Фрамтън се питаше дали мисис Сапълтън, дамата, на която бе дошъл да представи поредното препоръчително писмо, спада към категорията на приятните.

— Познавате ли много от съседите? — попита племенницата, когато реши, че достатъчно са общували мълчаливо.

— Никого — отвърна Фрамтън. — Сестра ми е гостувала у енорийския пастор преди близо четири години и ми даде препоръчителни писма до някои от познатите си.

Последната част от фразата той произнесе с явно съжаление.

— Значи не знаете нищо за леля ми? — продължи да разпитва самоуверената госпожичка.

— Само името и адреса — призна посетителят.

Той се питаше дали мисис Сапълтън се числи към обществото на омъжените дами, или е вдовица. Нещо неуловимо в атмосферата на стаята говореше за мъжко присъствие.

— Преди три години я сполетя голямата й трагедия — рече момичето, — сестра ви вече си е била заминала.

— Трагедия ли? — изненада се Фрамтън, сякаш в това спокойно провинциално кътче не можеше да се случи нищо трагично.

— Сигурно ви е чудно защо държим този прозорец отворен, макар че е октомври — каза племенницата, като посочи един голям френски прозорец с изглед към моравата.

— Доста е топло за сезона — забеляза Фрамтън, — но нима прозорецът има нещо общо с трагедията?

— Преди три години точно на днешния ден съпругът й и двамата й по-малки братя излезли през него и отишли на лов. И повече не се върнали. Докато вървели през мочурището на път към ловния участък, където обикновено ходели за бекаси, почвата поддала и тримата потънали в тресавището. Лятото било много дъждовно и местата, които в други години се смятали за напълно сигурни, коварно се продънвали. Телата им така и не се намерили. И това всъщност е най-ужасното — тук спокойният глас на момичето потрепера и то продължи съчувствено: — Горката ми леля все се надява, че някой ден ще се върнат заедно с малкия кафяв шпаньол, който също загинал с тях, и че ще влязат през този прозорец, както обикновено правели. Затова прозорецът стои отворен всяка вечер, докато напълно се стъмни. Горкичката ми леля често ми е разказвала как са тръгнали: съпругът й носел преметната на ръка бялата си непромокаема мушама, а Рони, по-малкият от братята й, запял Бърти, защо ме отбягваш?, което правел винаги, за да я дразни, понеже тя казвала, че песента й действала на нервите. Знаете ли, понякога в тихи и спокойни привечери като тази имам чувството, че те всеки миг ще влязат, и ме побиват тръпки…

Момичето млъкна и леко потрепера. А Фрамтън изпита истинско облекчение, когато лелята се втурна в стаята с порой от извинения, че се е забавила.

— Надявам се, че Вера не ви е оставила да скучаете? — рече тя.

— Напротив, много интересни неща ми разказа — отвърна Фрамтън.

— Дано не ви е неприятно, че държим прозореца отворен — бързо продължи мисис Сапълтън. — Съпругът ми и братята ми всеки момент ще се върнат от лов и имат навика да влизат през него. Днес отидоха да ловят бекаси в блатата и здравата ще изкалят горките ми килими. Но какво да се прави, вие мъжете сте си такива.

Тя бъбреше оживено за лова, за това, че дивечът бил намалял и какви били изгледите за патици през зимата. Фрамтън я слушаше ужасен. Той направи отчаян, но само частично успешен опит да отклони разговора от тягостната тема. Забеляза, че домакинята го слуша разсеяно и често поглежда към отворения прозорец и моравата отвън. Колко злополучно бе избрал момента за посещението си, точно на годишнината от трагичната случка.

— Лекарите бяха единодушни, че се нуждая от пълна почивка, препоръчаха ми да избягвам всякакви душевни вълнения и тежки физически усилия — разказваше Фрамтън, който робуваше на доста широко разпространената заблуда, че всеки срещнат, познат и непознат, жадува да чуе до най-малката подробност от какво си болен, как си се разболял и как се лекуваш. — По отношение на хранителния режим бяха на различно мнение.

— Нима? — рече мисис Сапълтън с такъв вял глас, сякаш в последния миг бе успяла да сподави прозявката си. После изведнъж се оживи, лицето й доби съсредоточен израз, но не от това, което й разказваше Фрамтън. — Ето ги най-после — възкликна тя. — Тъкмо навреме за чая и наистина са се окаляли до уши.

Фрамтън леко потръпна и се обърна към племенницата, за да изрази с поглед съчувствието си, но момичето се бе взряло в отворения прозорец със стаен ужас в очите. Овладян от неописуем вледеняващ страх, Фрамтън се извърна на стола и погледна в същата посока.

В сгъстяващия се здрач трима души прекосяваха моравата и се насочваха към прозореца. И тримата носеха пушки под мишница, а единият се беше заметнал с бяла мушама. Малък кафяв шпаньол се тътреше уморено подире им. Те наближиха безшумно къщата и изведнъж от мрака дрезгав младежки глас запя: Бърти, защо ме отбягваш?

Фрамтън грабна като обезумял бастуна и шапката си и в паническия си бяг не усети как премина през вратата на преддверието, по засипаната с чакъл алея и излетя през входния портал.

Един велосипедист, който се движеше по пътя, се принуди да кривне към живия плет, за да избегне неминуемото сблъскване.

— Ето че пристигнахме, мила — каза човекът с бялата мушама, докато влизаше през прозореца. — Доста сме окаляни, но сухи. Кой беше този човек, дето избяга, когато се появихме?

— Някой си мистър Нътъл. Голям особняк — отвърна мисис Сапълтън. — Говори само за болестите си и като ви видя, побягна, без дори да се сбогува или да се извини. Ще си кажеш, че е видял призрак.

— Май се изплаши от шпаньола — обади се спокойно племенницата. — Разправи ми, че изпитвал ужас от кучета. Веднъж глутница бездомни кучета го подгонили в някакво гробище, някъде по брега на Ганг, и той бил принуден да се скрие в един прясно изкопан гроб, а озверелите животни цяла нощ ръмжели и се зъбели над него. Такова преживяване може да разстрои нервите на всекиго.

Племенницата имаше слабост да съчинява кратки небивали истории.