Виктор Пелевин
Омон Ра (9)

9

Беше май, край Москва горяха торфените блата, и в покритото с дим небе висеше бледо, но горещо слънце. Урчагин ми даде да прочета една книжка от японски писател, който през Втората световна война е бил пилот-смъртник, и аз до крайна степен бях поразен от сходството на моето състояние с онова, което описваше той. Точно по същия начин аз не мислех какво ме очаква занапред и живеех с днешния ден — потъвах в книгите, забравях за всичко на света, гледайки пламтящия от взривове киноекран (в събота вечер ни показваха военноисторически филми), искрено се вълнувах за своите не много високи оценки. Думата „смърт“ присъстваше в живота ми като хартийка с напомняща записка, висяща от дълго време на стената — знаех, че е на мястото си, но никога не спирах поглед върху нея. С Митек не говорехме на тази тема, но когато ни казаха, че накрая започват и нашите занятия с апаратурата, ние се спогледахме и сякаш усетихме първото подухване на приближаващия се леден вятър.

Отвън луноходът напомняше голям контейнер за бельо, поставен на осем тежки колела, наподобяващи трамвайните. На корпуса му имаше много и всякакви издатини, антени с различна форма, механични ръце и прочие — всичко това не работеше и бе нужно главно за телевизията, но оставяше много силно впечатление. По покрива на лунохода имаше малки полегати насечки; това не беше специално измислено — просто металният лист, от който бе направен покривът, е бил предназначен за пода при входа на метрото, а тях винаги ги правят така. Но поради това машината изглеждаше още по- тайнствена.

Странно е устроена човешката психика! На първо място на нея са нужни детайли. Помня, когато бях малък, често рисувах танкове и самолети и ги показвах на другарите си. На тях винаги им харесваха рисунките, където имаше много и всякакви безсмислени чертички, така че аз дори нарочно ги дорисувах. Така беше и с лунохода — изглеждаше много сложен и умен апарат.

Неговият капак се отваряше настрани — той беше херметичен, с гумена лента, с няколко слоя топлоизолация. Вътре имаше свободно място, колкото примерно в кулата на танк, и там стоеше преправена рама от велосипед „Спорт“ с педали и две зъбчатки, една от които бе акуратно заварена за оста на задните колела. Кормилото беше обикновено, от велосипед-полубегач — чрез специална предавка то можеше съвсем леко да завърта предните колела, но както ми казаха, такава необходимост не трябвало да възниква. По стените бяха поставени полици, но засега те бяха празни; към средата на кормилото бе прикрепен компас, а към пода — тенекиената кутия на предавателя с телефонна слушалка. На стената пред кормилото се чернееха две мънички кръгли лещи, прилични на шпионки; през тях се виждаха краищата на предните колела и декоративния манипулатор. От другата страна висеше радиото — най-обикновена тухла от червена пластмаса с черно копче за регулиране на звука (началникът на полета обясни, че за преодоляване на психологическото откъсване от страната на всички съветски космически апарати задължително транслират предаванията на радиостанция „Маяк“). Външните лещи, големи и изпъкнали, отстрани и отгоре бяха ограничени с капаци, така че изглеждаше, сякаш луноходът има лице, или по-точно муцуна — доста симпатична, като онези, които рисуват на дините и роботите в детските списания.

Когато за пръв път се вмъкнах вътре и капакът се затвори над главата ми, аз помислих, че няма да понеса такава теснота и неудобство. Налагаше се почти да вися над рамата, разпределяйки теглото си между ръцете, лежащи на кормилото, краката, опрени в педалите, и седлото, което не толкова поемаше част от теглото, колкото задаваше позата, която трябваше да заема тялото. Така се накланя велосипедистът, когато развива голяма скорост — но той поне има възможност да се изправи, а тук такава нямаше, тъй като гърбът и тилът практически опираха в капака. Наистина две седмици след началото на занятията, когато посвикнах, се оказа, че мястото вътре е напълно достатъчно, за да забравям за цели часове колко малко е то.

Кръглите „шпионки“ се озоваваха право срещу лицето — но лещите така изкривяваха всичко, че бе съвършено невъзможно да разбера какво има там, зад тънката стомана на борда. Затова пък петното земя право пред колелата и краят на ребристата антена бяха ясни и силно увеличени; останалото се размиваше в разни зигзаги и петна, и ми се струваше, че през сълзи гледам дългия тъмен коридор зад стъклата на противогаза.

Машината беше доста тежка и бе трудно да я привеждам в движение — така че у мен дори се появиха съмнения дали ще съумея да преодолея цели седемдесет километра през лунната пустиня. Само след като направех един кръг из двора, аз силно се уморявах; болеше ме гърбът, раменете и кръстът.

Сега аз през ден, сменяйки Митек, се качвах горе с асансьора, излизах в двора, събличах се по шорти и фланелка, вмъквах се в лунохода и дълго, за да укрепя мускулите на краката си, въртях кръгчета из двора, като при това разгонвах кокошките и понякога дори ги газех — разбира се, правех това не нарочно, просто бе невъзможно през оптиката да различа заблудилата се кокошка примерно от вестник или паднала от простора партенка, а така или иначе не успявах да спра. Отначало пред мен вървеше с количката си полковник Урчагин, показвайки ми пътя — през лещите той изглеждаше като размито сивозелено петно — но постепенно добих такава сръчност, че можех със затворени очи да обиколя целия двор: за това просто трябваше да завъртя кормилото под определен ъгъл, и машината сама описваше плавен кръг, връщайки се на мястото, от което бях започнал маршрута. Понякога дори преставах да гледам през шпионките и само работех с мускули, отпусках глава и мислех за свои неща. Понякога си спомнях детството, понякога си представях какъв точно ще бъде стремително приближаващият се миг на старта към вечността. А понякога довършвах разни стари мисли, отново изплували в съзнанието ми. Ето например, често мислех — какво точно съм аз?

Трябва да кажа, че си задавах този въпрос още в детството, събуждайки се рано сутрин и гледайки в тавана. После, когато пораснах малко, почнах да го задавам в училище, но единственото, което чух, бе — че съзнанието се явява свойство на високоорганизираната материя, произтичащо от ленинската теория на отражението. Аз не разбирах смисъла на тези думи, и също както преди се учудвах — как аз виждам? И кой е този аз, който вижда? И какво изобщо значи — виждам? Виждам ли аз нещо външно, или просто гледам в себе си? И какво е това — извън мен и вътре в мен? Често усещах, че стоя на самия праг на разгадаването, но опитвайки се да направя последната крачка към него, изведнъж губех това „аз“, което току-що стоеше на този праг.

Когато леля отиваше на работа, тя често молеше една бабичка съседка да остане с мен, и аз задавах на ная всичките тези въпроси, с удоволствие чувствайки колко й е трудно да ми отговори на тях.

— Ти, Омочка, вътре имаш душа — казваше тя — и тя гледа през очичките ти, а самата тя живее в тялото, както твоят хамстер живее в аквариума. И тази душа е част от Бога, който ни е създал всички нас. Така че ти си същата тази душа.

— А защо Бог ме е сложил в тоя аквариум?

— Не знам — казваше бабичката.

— А къде седи самият той?

— Навсякъде — отговаряше бабичката и показваше с ръце.

— Значи аз също съм Бог?

— Не — казваше тя. — Човек не е Бог. Но той е богоподобен.

— А съветският човек също ли е богоподобен? — питах аз, произнасяйки с труд непознатата дума.

— Разбира се — казваше бабичката.

— А боговете много ли са? — питах аз.

— Не. Той е един.

— А защо в справочника пише, че са много? — питах аз, сочейки справочника на атеиста, който стоеше на полицата.

— Не знам.

— А кой бог е най-добър?

Но бабичката отново отговаряше:

— Не знам.

И тогава аз питах:

— А мога ли сам да си избера Бог?

— Избирай, Омочка — смееше се бабичката, и аз почвах да се ровя в речника, където боговете бяха цял куп. Особено ми харесваше Ра, бог, на който преди много хиляди години са се доверявали египтяните — харесваше ми сигурно, защото имаше глава на сокол, а летците, космонавтите и въобще героите по радиото често ги наричаха соколи. И аз реших, че ако наистина съм подобен на бог, то най-добре на този. Помня, че взех една голяма тетрадка и в нея написах:

„Денем Ра, осветявайки земята, плава по небесния Нил в ладията Манджет, вечер се премества в ладията Месектет и се спуска в преизподнята, където, сражавайки се със силите на мрака, плава по подземния Нил, а сутринта отново се появява на хоризонта.“

Древните хора не са могли да знаят, че всъщност Земята се върти около Слънцето, бе написано в речника, и затова създали този поетичен мит.

Веднага под текста в речника имаше древноегипетска картинка, изобразяваща прехода на Ра от едната ладия в другата — там бяха нарисувани две еднакви долепени една до друга ладии, в които стояха две девойки, едната от които предаваше на другата кръг със стоящ в него сокол — това беше Ра. Най-много ми хареса, че в тези ладии, освен множеството непонятни предмети, имаше и четири съвършено явни шестетажни блока.

И оттогава, макар че отговарях на името „Омон“, сам аз наричах себе си „Ра“; именно така се наричаше героят на моите вътрешни приключения, които преживявах преди да заспя, затворил очи и обърнат към стената — дотогава, докато мечтите ми не претърпяха обичайната възрастова трансформация.

Интересно, ще хрумне ли на някого от онези, които гледат във вестника снимката на лунохода, че вътре в стоманената тенджера, съществуваща, за да пропълзи по Луната седемдесет километра и да спре навеки, седи човек, озъртащ се навън през две стъклени лещи? Впрочем каква е разликата. Дори някой да се досети за това, той все едно никога няма да разбере, че този човек съм аз, Омон Ра, верен сокол на Родината, както каза веднъж началникът на полета, прегръщайки ме през раменете и сочейки с пръст сияещия облак зад прозореца.