Виктор Пелевин
Generation „П“ (13)

Ислямският фактор

Често се случва — минаваш с белия си мерцедес покрай някоя спирка и виждаш озверели хора, които един Господ знае откога чакат автобуса, и изведнъж забелязваш, че някой от тях те гледа накриво и дори със завист. И за миг вярваш, че откраднатата от някой незнаен бюргер кола, недоразфасована докрай в братска Белорусия, но с вече подозрително потрепващ двигател с пренабити номера, е наистина трофей, свидетелстващ за пълната ти и окончателна победа над живота. И по тялото ти се плисва гореща трепетна вълна и ти гордо пренебрегваш чакащите на спирката и дълбоко в сърцето си решаваш, че си е струвало да минеш през мръсотиите, в които си стъпвал, и че си сполучил в живота.

По този начин действа в душите ни аналният оу-фактор. Днес обаче Татарски все не успяваше да изпита сладостния му гъдел. Може би целият проблем беше в особената следдъждовна апатичност на представителите на средната класа, които се гушеха по спирките, а може би и самият Татарски бе прекалено изнервен — трябваше да представи работата си пред колегиум и щеше да присъства лично Азадовски. А може би цялата работа се коренеше в засечките, които напоследък правеше душевният му социален локатор.

„Ако погледнем нещата от гледна точка на чистата анимация — мислеше си той, докато следеше съседите си по задръстване, — всичките ни представи са обърнати с главата надолу. За небесния «Силикон», който мами целия ни свят, очуканият «Запорожец» е нещо много по-сложно от едно ново БМВ, три години продухвано в аеродинамични тръби. Така че цялата работа се свежда до криейтърите и сценаристите. Обаче какъв ли е този гад, дето е написал този сценарий? И кой е зрителят, който, докато дъвче пицата си, гледа този екран? И най-важното — нима всичко това става единствено с цел някакво си тлъсто надсветовно туловище да гепи така наречените пари чрез така наречената реклама? Всъщност може. Нали всичко в света се гради на своето подобие…“

Най-после колите тръгнаха. Татарски включи радиото. Чу се гъгнив глас, все едно някой пееше през фуния:

Ни икони, ни Бердяев,

нито „Третото око“^[1]

ще се справят с негодяите

от „Нефт, газ и т.н. Ко“!

Радио „Русия“, редакция „Реклама“!

Инферналната веселост на гласа не оставяше никакви съмнения, че изпълнителят също не е на опашката сред негодяите. Татарски нервно изключи радиото и дръпна скоростния лост.

Настроението му се скапа съвсем; дощя му се късче жива човешка топлинка. Той отби от потока коли към близката автобусна спирка и спря. Счупената странична стена бе закърпена с рекламен стенд на телевизионния канал СТС с алегоричното изображение на четири от смъртните грехове, държащи дистанционни управления. На пейката под козирката седяха една неподвижна бабичка с кошница в скута и четирийсетинагодишен къдрав мъж с мокра военна куртка и шише бира в ръка. Като прецени, че в мъжа е останала достатъчно жизнена сила, Татарски свали стъклото, опря небрежно лакът на него и каза:

— Прощавай, боец, знаеш ли наблизо магазин за ризи?

Мъжът вдигна глава. И очевидно разбра всичко, защото в очите му заблестя студена бяла ярост. Краткото споглеждане бе изключително наситено с информация — Татарски разбра, че мъжът е разбрал. А мъжът очевидно бе разбрал дори, че Татарски е разбрал, че е разбран.

— Кандахар беше по-кофти — каза мъжът.

— Простете, не разбрах.

— Казах — каза мъжът и хвана шишето за гърлото, — че Кандахар беше по-кофти. И никаква прошка за тебе.

Нещо подсказа на Татарски, че мъжът не става, за да го упъти към магазина, и той даде газ. И нещото не го излъга — след секунда нещо силно удари задното стъкло и то се напука като паяжина, по която потече бяла пяна. Под въздействието на адреналиновата вълна Татарски рязко увеличи скоростта, погледна в огледалото и си каза: „Нещастник. Добре правят мутрите, че не им дават хляб.“

На паркинга на Междубанковия комитет до него спря червен рейнджроувър последен модел с невъобразими фарове на покрива и весела рисунка на вратата: изгрев над прерията и на преден план индианец с безброй пера. „Че кой ли е тоя, дето кара такава кола?“ — зачуди се Татарски.

От рейнджроувъра слезе нисичък пълен човек в подчертано буржоазен костюм на райе, обърна се и Татарски се изуми, като видя, че това е Саша Бло — напълнял, още по-плешив, но със същата гримаса, изразяваща мъчително неразбиране какво става.

— Саша — каза Татарски, — ти ли си?

— А, Ваван — каза Саша Бло, — и ти ли си тук? В компроматите, а?

— Откъде знаеш?

— Всички почват оттам. Да се поошлайфат малко. Креативният щат не е много голям, нали разбираш. Всички се познаваме. Така че щом досега не съм те виждал, а сега паркираш пред този вход, значи си в отдела по компроматите. И то най-много от една-две седмици. Елементарно, Уотсън.

— От месец — каза Татарски. — А ти къде си?

— Аз ли? Аз съм завотдел „Руска идея“. Това е в крилото. Ако родиш някоя идея — отбий се.

— Едва ли — каза Татарски. — Мъчих се да измъдря нещо, обаче не се получи. По-добре върви в предградията, обикновените хора питай.

Саша Бло се смръщи недоволно.

— Пробвах отначало. Черпиш го, в очите го гледаш, а той ти вика: „Що не си го натикаш тоя мерцедес в гъза бе, педераст с педераст.“ Нищо пи така от мерцедес не могат да си представят… Много деструктивно… Твой ли е?

Въпросът беше за мерцедеса на Татарски.

— Мой — с достойнство отговори той.

— Ясно — каза Саша Бло, докато хлопваше вратата на рейнджроувъра. — Четирийсет минути позор и си на работа. Не се тормози чак толкова. Всичко е пред теб.

И като му кимна, заприпка към входа, размахал някаква доста дебела мърлява папка. Татарски го изпрати с дълъг поглед, после погледна задното стъкло на мерцедеса и извади бележника си.

Най-лошото е — записа той на последната страница, — че хората общуват чрез глупави и нищо незначещи фрази, в които алчно, хитро и безчовечно влагат аналния си импулс с надеждата, че за някой от събеседниците им той може да е орален. И ако това стане, човек се разтърсва от оргиастичен трепет и поне за секунди усеща така наречения „пулс на живота“.

Азадовски и Морковин бяха в прожекционната зала още от рано сутринта. Пред вратата се мотаеха няколко души — говореха си за политика и злостно ругаеха правителството. Татарски реши, че са копирайтъри от политическия отдел и че практикуват корпоративно нищонеправене. Викаха ги един по един, всеки беше при началството средно по десет минути, а въпросите, които се решаваха вътре, явно бяха от държавна важност: Татарски го разбра, защото на няколко пъти от залата долетя гласът на Елцин, включен на най-силно. Първия път Елцин с недоумение изломоти:

— И защо ни са толкова пилоти? Трябва ни един пилот, но да е готов на всичко! Внучето ми например играе на Play Station и като погледнах екрана, веднага разбрах, че…

Втория път явно въртяха фрагмент от обръщение към нацията, понеже гласът на Елцин беше бавен и тържествен:

— За пръв път от десетилетия насам населението на Русия има възможност да избира между сърцето и разума…

Проектът явно бе отхвърлен — личеше си по физиономията на високия мустакат мъж, който излезе от залата с папката си в ръка. На папката пишеше „Цар“. После отвътре се чу музика — дълго дрънкане на балалайка и басово припяване. После прозвуча високият глас на Азадовски:

— Ще го свалим от ефир, по дяволите! Мен ако питате, по-добре да сложим Лебед. Поне не е плешив. Следващият!

Татарски чака дълго — беше последен на опашката. Затъмнената зала, в която влезе, беше мрачно-разкошна, но някак архаична, в духа на трийсетте или четирийсетте. Като влезе, Татарски, кой знае защо, се приведе, бързо притича до първия ред и седна на ръба на стола вляво от Азадовски, който издухване пушек в лъча на прожекционния апарат. Азадовски му стисна ръката, без да го поглежда — очевидно не беше в добро настроение. Татарски знаеше защо — Морковин му го бе обяснил още предния ден.

„Отрязаха ни на триста — мрачно му бе казал той. — Заради Косово. Нали помниш — когато бяха комунистите, нямаше масло. А сега няма машинно време. В историята на тази страна има нещо фатално. Азадовски вече лично гледа всички заготовки. Пускат се само с писмено разрешение, така че се постарай.“

Татарски за пръв път виждаше как изглежда така наречената заготовка, тоест ненапаснатият ескиз. Ако не беше автор на сценария, за нищо на света нямаше да се сети, че зеленият контур, пресечен от тънки жълти пунктирни линии, е масата, на която е сложено „монополито“. Фигурките бяха еднакви червени стрелки, а заровете — две сини петънца. В долната част на екрана две по две изскачаха цифри от едно до шест, подавани от генератор на случайни числа, и ходовете отговаряха на падналите се точки — играта се водеше честно. Самите играчи обаче засега ги нямаше: вместо тях до масата седяха „скелети“ от градуирани линии с кръгчета шарнири. Виждаха се само грубо загатнатите лица. Брадата на Салман Радуев приличаше на червена тухла, лепната за брадичката, а Березовски се разпознаваше само по люляковия триъгълник на бръснатите бузи. Както можеше да се очаква, печелеше Березовски.

— Да — каза той и раздруса заровете със зелените стрелки на пръстите си, — майка Русия си има голям проблем с монополитата. Купуваш някоя улица, а после разбираш, че там живеели хора.

Радуев се засмя.

— Не само в Русия е така. Навсякъде е така. И ще ти кажа и нещо по-лошо: хората не само че живеят там, но често си мислят, че това са техните улици.

Березовски хвърли заровете и пак изкара две шестици.

— Не е точно така — каза той. — Днес хората разбират какво мислят от телевизията. Така че, ако искаш да си купиш някоя и друга улица и после да си нямаш проблеми, първо вдигни над тези улици телевизионна кула.

Чу се пищене и в единия ъгъл на масата се появи анимационна добавка: военна радиостанция с дълга антена. Радуев я вдигна до основния шарнир, бързо каза нещо на чеченски и я остави на мястото й. После каза:

— Продавам си телевизионния говорител. — Чукна с пръст фигурката така, че тя се плъзна в центъра на масата. — Не обичам телевизията.

— Купувам го — бързо каза Березовски. — А защо не я обичаш?

— Защото в нея прекалено често пикнята се докосва до кожата. Колкото пъти включа телевизора, толкова пъти пикнята опикава кожата.

— Но нали не твойта кожа, Салман.

— Именно — раздразнено каза Радуев. — Обаче защо се докосват в главата ми? Нямат ли къде другаде?

В горната част на лицето на Березовски се появи правоъгълник с вече напаснати очи. Те неспокойно погледнаха Радуев, мигнаха няколко пъти и правоъгълникът изчезна.

— Всъщност чия е тази пикня? — каза Радуев с такъв тон, сякаш тази мисъл му бе хрумнала току-що.

— Стига де, Салман — примирително каза Березовски. — По-добре играй. Ти си на ход.

— Чакай, Борис. Искам да разбера чия пикня и чия кожа се докосват в главата ми, когато гледам твоя телевизор.

— Защо да е мой?

— Тръбата минава през моето поле, значи за тръбата отговарям аз. Ти го каза, нали така? Значи, ако всички телевизионни говорители са на твоето поле, ти отговаряш за телевизора. Следователно казвай чия пикня се плиска в главата ми, когато го гледам.

Березовски се почеса по брадичката и решително каза:

— Пикнята си е твоята, Салман.

— Защо?

— Ами чия да е? Помисли малко. Заради твоята храброст те наричат „човека с куршум в главата“. Според мен онзи, който би се осмелил да те опикае, докато гледаш телевизия, не би живял дълго.

— Прав си.

— Значи пикнята си е твоя, Салман.

— А как попада в главата ми, докато гледам телевизия? Качва се нагоре от пикочния ми мехур ли?

Березовски посегна към заровете, но Радуев ги покри с ръка и каза:

— Първо обясни. После ще играем.

На челото на Березовски се появи анимационно квадратче с дълбока бръчка.

— Добре — каза той, — ще се опитам да ти обясня.

— Казвай.

— Когато Аллах създал този свят — почна Березовски и хвърли поглед нагоре, — той първо си го помислил. И чак после създал нещата. Всички свещени книги казват, че в началото е било словото. Какво ще рече това на юридически език? На юридически език това ще рече, че като начало Аллах е създал понятията. Грубите предмети са за хората, а Аллах — той пак бързо погледна нагоре — вместо тях има идеи. Та когато гледаш по телевизията реклами за превръзки и памперси, Салман, в главата ти няма човешка пикня, а представа за пикнята. Идеята за пикнята се събира с представата за кожата. Разбра ли?

— Хитро — замислено каза Радуев. — Обаче не го разбрах докрай. В главата ми се събират идеята за пикнята и представата за кожата, така ли?

— Да.

— А Аллах вместо вещи има идеи, така ли?

— Да — каза Березовски и се намръщи. На избръснатите му до синьо бузи се появиха анимационни кръпки, в които се видя как стиска зъби.

— Значи в моята глава пикнята на Аллах се докосва до кожата на Аллах, да бъде благословено името му. Така ли?

— Би могло да се каже и така — каза Березовски и на челото му пак се появи квадратчето с бръчката. (За този момент Татарски бе написал в сценария: „Березовски чувства, че разговорът поема в нежелана посока.“)

Радуев поглади червената тухла на брадата си и каза:

— Истинни са думите на ал-Халадж. Най-голямото чудо е човек, който не вижда около себе си чудесното. Но я ми кажи, защо това е толкова често? Един път пред очите ми пикнята докосна кожата седемнайсет пъти само за един час.

— Е, сигурно е било за отчет в „Галъп Медиа“ — снизходително отговори Березовски. — Знаеш как стават тия неща. Колкото време продадем, толкова пъти показваме.

„Скелетът“ на Радуев се люшна към масата.

— Чакай-чакай. Искаш да кажеш, че колкото пари ти дадат, толкова пъти пикнята ще докосне кожата?

— Ами да де.

— И че ти можеш да решаваш това лично?

— Естествено — отвърна Березовски. — Не се занимавам с подробностите, разбира се, но всичко опира до мен. Как иначе.

— И мислиш да продължаваш с това?

— Разбира се — каза Березовски. — Понеже докато на едни по кожата им тече пикня, на други в сметките им текат пари.

Скелетът на Радуев се облече с грубо нахвърляно тяло с йорданска военна униформа. Радуев посегна зад стола си, измъкна калашник и го насочи към главата на Березовски.

— Какво ти става бе, Салманчик? — тихо попита Березовски, докато рефлекторно вдигаше ръце.

— Ти каза, че в началото Аллах е сътворил понятията, идеите и представите — каза Радуев. — Е, според всичките ми представи човек, който за пари е готов да опикава кожата на Аллах, не бива да мърси тази земя.

Йорданската униформа и тялото изчезнаха, на екрана останаха само тънките линии на „скелета“, а калашникът се превърна в полюшваща се пунктирна линийка. Горната част на главата на Березовски, в която бе опряна тази линия, се скри зад анимационна кръпка със сократовско чело, по което в следващия миг изби пот.

— Спокойно, Салманчик, спокойно — каза Березовски. — Двама души с куршуми в главите на една маса е вече прекалено. Успокой се.

— Няма да се успокоя! Всяка капка пикня, която си излял върху Аллах за пари, ще я миеш с кофа от собствената си кръв, заклевам се.

В присвитите очи на Березовски просветна бясно работеща мисъл. Татарски точно така го беше написал — „бясно работеща мисъл“ — и в момента изобщо не можеше да си представи какви ли технологии са помогнали на аниматорите да постигнат толкова буквална точност.

— Виж сега — каза Березовски. — Недей да ме плашиш. Главата ми не е бронирана, по това спор няма. Обаче и твоята не е, както много добре ти е известно. А наоколо е пълно с моя пехота… Така де. Нали ти казаха по радиостанцията.

Радуев се засмя.

— В списание „Форбс“ пише, че схващаш всичко в движение. Но всеки човек, който схваща всичко в движение, пише по-нататък „Форбс“, трябва да е готов, че и него могат да го хванат в движение. Твойта пехота спи.

— Абониран си за „Форбс“?

— Че какво толкова? Чечня вече е част от Европа.

— Ами като си толкова културен, махни тоя автомат — раздразнено каза Березовски. — Дай да се разберем като европейци, без тия азиатски номера.

— Добре, давай.

— Ти току-що каза, че ще мия всяка капка пикня с кофа кръв, нали?

— Казах — с достойнство потвърди Радуев. — И ще го повторя.

— Но пикнята не се мие с кръв. Това да не ти е „Тайд“.

(Татарски си помисли, че „пикнята не се мие с кръв“ е чудесен слоган за национална реклама на „Тайд“, но не посмя да си извади бележника пред Азадовски.)

— Тук си прав — съгласи се Радуев.

— Сега ми кажи — съгласен ли си, че нищо на този свят не става без волята на Аллах?

— Съгласен съм.

— Добре, минаваме нататък. Мислиш ли, че бих могъл… бих могъл… е, бих могъл да направя това, което съм направил, ако Аллах не го е искал?

— Не.

— Тогава — уверено продължи Березовски — погледни на нещата така: аз съм просто пешка в ръцете на Аллах, а човек не може да разбере какво и защо прави Аллах. И освен това, ако да не бе искал Аллах, аз нямаше да събера всичките телевизионни кули и всичките телевизионни говорители на тези три квадратчета, нали? Така ли е?

— Да.

— Тогава какво искаш?

Радуев опря дулото на автомата в челото му.

— Какво искам ли? Ще ти кажа. Ще ти кажа какво казват нашите стари хора на село. Според замисъла на Аллах този свят трябва да прилича на малина, която се топи в устата ти. Обаче хората като теб с алчността си са го превърнали в пикня, стичаща се по кожата. Може Аллах да е искал на света да има и хора като теб. Но Аллах е милостив и затова позволява да гръмнем хората, заради които животът не е като узряла малина. А след разговора с теб животът изобщо не ми прилича на узряла малина, ами на пикня, разяждаща мозъка ми, разбра ли ме? Така че оптималното решение за теб ще е да се помолиш.

— Виждам, че добре си се подготвил за разговора ни — въздъхна Березовски. — Добре. Да допуснем, че съм сгрешил. Как мога да поправя грешката си?

— Как да поправиш такава ужасна грешка? Не знам, не знам. Може би с някое богоугодно дело.

— Като например?

— Не знам — повтори Радуев. — Да вдигнеш джамия например. Или медресе. Но трябва да е много голяма джамия. Такава, че да мога да измоля в нея прошка за греха, който сторих, като седнах да говоря с човек, който опикава кожата на Неизяснимото.

— Ясно — каза Березовски и поотпусна ръцете си. — И колко голяма по-конкретно?

— Мисля, че като първа вноска десет милиона ще стигнат.

— Не са ли много?

— Не знам много ли са или малко — бавно каза Радуев и поглади брадата си, — понеже категориите „много“ и „малко“ се познават при сравнение. Но да те попитам — забеляза ли стадото пръчове на склона, докато идваше в моя щаб?

— Да. Но какво общо има това?

— Докато споменатите двайсет милиона не влязат в сметката ми в Ислямската банка, всеки час ще те потапят по седемнайсет пъти в каца с пикня, която ще докосва кожата ти, пък ти ще си решиш много ли е това или малко — седемнайсет пъти на час.

— Ей, ей, чакай малко — каза Березовски и свали ръцете си. — Как така? Нали бяха десет милиона.

— Забрави пърхота.

— Виж сега, Салманчик, така просто не може да се работи.

— Искаш да платиш още десет и за миризмата на пот ли? — попита Радуев и тръсна автомата. — Искаш ли, а?

— Не, Салман — уморено каза Березовски. — Не искам да плащам за миризмата на пот. Между другото, кой ни снима с тази скрита камера?

— Каква камера?

— Ей онова куфарче на перваза! — Березовски посочи с пръст право към екрана.

— Ух, шейтан! — изръмжа Радуев и вдигна автомата.

 

 

По екрана мина бяла зигзагообразна ивица, после той стана сив и лампите в залата светнаха.

Азадовски изхъмка и погледна Морковин.

— Става ли? — плахо попита Татарски.

— Я ми кажи ти къде работиш? — отвратено попита Азадовски. — В някой ислямски пи-ар ли, или в моята група по компроматите?

— В групата по компроматите — отговори Татарски.

— И каква ти беше задачата? Сценарий за преговори между Березовски и Радуев, в който Березовски предава на чеченските терористи двайсет милиона долара. А ти какво си ми написал? Какво предава той? Нищо не предава. Джамия строи! Слава Богу, че не е храмът „Христос Спасител“. Ако не го бяхме направили ние тоя Березовски, щях да си помисля, че той ти плаща заплатата. Ами Радуев? Направил си го на професор по богословие. И чете списания, за които дори не съм чувал.

— Но нали в сюжетното развитие трябва да има логика и…

— Не ми трябва логика, а компромат. А това не е компромат, а бълвоч. Разбра ли ме?

— Да — отговори Татарски и наведе очи.

Азадовски малко поомекна.

— Но иначе — каза той — има и добри неща. Първи плюс — поражда омраза към телевизията. Ще ти се да гледаш и да мразиш, да гледаш и да мразиш. Вторият плюс е монополито. Сам ли го измисли?

— Сам. — Татарски се посъвзе.

— Браво. Терорист и олигарх си делят народното благо на игралната маса… Простаците ще си умрат от яд.

— Не е ли малко… — обади се Морковин, но Азадовски го прекъсна:

— Не е. Важното е мозъците на хората да са заети, та да не трупат емоции. Така че този номер с монополито си го бива. Ще ни вдигне рейтинга на новините минимум с пет процента. Значи минута в праймтайма…

Азадовски извади от джоба си калкулатор и почна да пресмята нещо.

— … вдига с девет хиляди — каза той, след като свърши пресмятанията. — За час какво дава? Умножаваме по седемнайсет… Нормално. Правим го. Значи така: те си играят на монополи, а на режисьора ще кажеш да вкара монтаж: опашки пред спестовните каси, миньори, бабички, гладни деца, ранени войничета. И така нататък. Обаче махни за телевизионните говорители, понеже ще си имаме разправии. Вместо тях по-добре сложи в квадратчетата телевизионно-нефтена кула. И Березовски да казва, че иска да вдигне такива кули навсякъде, та отдолу да тегли нефт, а отгоре да прави реклама. И монтаж — Шаболовската телевизионна кула с нефтодобивна установка. А?

— Гениално — с готовност каза Татарски.

— Ти какво ще кажеш? — попита Азадовски Морковин.

— Съгласен съм с него.

— Какво си мислите вие бе! Че аз сам мога да ви върша всичко… Значи решаваме така. Ти, Морковин, му даваш за подкрепа оня новия, с яденето. Бива го момчето. Радуев като цяло го оставяме както си е, само му сменяте шапката с фес — омръзна ми вече тая шапка. Хем ще намекнем и за Турция. А, отдавна се каня да те питам — що за халтура е това? Защо непрекъснато е с тъмни очила? Толкова ли е трудно да му напаснете очите?

— Трудно е — каза Морковин. — Радуев ни е във всичките новини, а с очила е с двайсет процента по-бързо. Махаме цялата мимика.

Азадовски за секунда се свъси.

— Добре, ще се оправим с честотата. Свършваме и почвате веднага. Разбрано? Материалът е спешен.

— Свършваме и почваме веднага — повтори Морковин.

— Какво имаме още?

— Клипове за телевизори. Нов модел.

Татарски се надигна да си излезе, но Морковин вдигна ръка и го спря.

— Остани с нас — каза Азадовски. — Има още двайсет минути.

Лампите пак изгаснаха. От екрана се усмихна миловидна миниатюрна японка с кимоно, поклони се и каза с тежък акцент:

— Наш гост е Йохохори-сан. Йохохори-сан е най-старият сътрудник на фирмата „Панасоник“ и точно затова му е поверена тази чест. Поради раните, получени по време на войната, речта му е малко нарушена. Моля ви, драги телевизионни зрители, простете му този малък недостатък.

Момичето изчезна и на екрана се появи кръгла зала с боядисани в бяло стени. В центъра имаше дълга обкована с желязо ракла, на която неподвижно седяха дванайсет фигури с бели савани. Пред тях се появи набит побелял японец с начената бутилка ром в ръка. Беше със сако, но, кой знае защо, и с меч. Надигна бутилката, после щракна с пръсти и фигурите в савани скочиха от раклата и се разбягаха. Раклата се отвори и от дълбините й изплува черен телевизор с обтекаема форма: приличаше на извадено око на огромно чудовище — сравнението се появи в ума на Татарски може би защото отвътре капакът на раклата бе тапициран с алено кадифе.

— „Панасоник“ представя едно революционно изобретение в света на телевизията — с леко заекване каза японецът. — Първият телевизор на света с дистанционно управление на всички езици на планетата, включително руски. „Панасуърд ви-ту“!

На екрана се появи надпис „Panasword V-2“.

Японецът недружелюбно и напрегнато се втренчи в зрителите и изведнъж измъкна меча и кресна:

— Това е меч, изкован в Япония! — И допря острието до обектива на камерата. — Това е мечът, с който този изродил се свят ще си пререже гърлото! Да живее императорът!

По екрана се защураха фигурите със саваните — повлякоха господин Йохохори нанякъде; пребледнялата девойка с кимоното започна да се кланя и да се извинява и пред цялото това безобразие се изписа логотипът на „Панасоник“ и някакъв басов глас каза: „Панасоник. Истинската Япония!“

Татарски чу, че звъни телефон.

— Да? — каза в тъмнината гласът на Азадовски. — Какво? Идвам веднага!

И стана, като засенчи част от екрана.

— Днес Ростропович май ще получи орден — каза той доволно. — Сега ще ми звъннат от Щатите. Вчера им пратих факс, че демокрацията е в опасност, помолих ги да вдигнат с двеста мегахерца. Изглежда, са разбрали, че работата ни е обща.

На Татарски за миг му се стори, че сянката на Азадовски върху екрана не е истинска, а е елемент от видеозаписа, силует като онези на пиратските копия, снимани направо от екрана. За Татарски тези черни сенки на излизащите си от залата зрители, които стопаните на пиратските видеотеки наричаха бежанци, бяха своеобразен индикатор за качество: под въздействието на изтласкващия оу-фактор от хубавите филми си тръгваха повече зрители, отколкото от лошите, и затова той обикновено си взимаше „филми с бежанци“. Сега обаче почти се уплаши от мисълта, че ако човекът, който току-що бе седял до него, е такъв бежанец, това може да означава, че и той е същият. Чувството беше сложно, дълбоко и ново, но Татарски не успя да се ориентира в него, защото Азадовски се плъзна към края на екрана и си тръгна. Тананикаше си някакво танго.

Следващият клип започваше доста по-традиционно. Пред голяма камина, пламтяща пред някаква странна огледална стена, седеше семейство — бащата, майката, дъщерята с котенце и бабата с чорап и куки в ръце. Гледаха огъня в камината и движенията им бяха някак забързани и дори карикатурни — бабата плетеше, майката похапваше парче пица, момичето галеше котето, а бащата надигаше бирата си. Камерата се приближи, заобиколи ги и влезе през огледалната стена. От другата страна стената беше прозрачна; когато камерата спря, семейството беше оттатък огъня и решетката на камината. И изведнъж яростно и страшно засвири орган, камерата се отдръпна и прозрачната стена се превърна в плосък екран на телевизор със стереоусилватели отстрани и палав надпис „Tofetissimo“ на черния корпус. В екрана подскачаха пламъци и в пламъците, зад решетката, се виждаха четири почти подскачащи черни фигури. Органът стихна и се чу мазен глас:

— Мислите си, че зад абсолютно плоското стъкло на „Блак Тринитрон“ има вакуум? Не! Там пламти огън, който ще стопли сърцата ви! „Сони Тофетисимо“. It’s a sin^[2].

Татарски не разбра много от видяното, но си помисли, че коефициентът на въвличане може да се увеличи значително, ако чисто английският слоган се направи смесен: „It’s a Сън.“ Пробва и други гласни и си спомни, че навремето бе имало едно виетнамско селце, Сонгми, което бе станало култово след някакво американско въздушно нападение.

— Какво е това? — попита той, когато лампите светнаха. — Не ми прилича много на реклама.

Морковин се усмихна доволно и каза:

— Точно там е номерът, да не прилича. Ако ще си говорим сериозно, това е нова научнообоснована рекламна технология, отразяваща реакцията на пазарните механизми по отношение на нарастващото човешко отвращение към същите тези пазарни механизми. Накратко, у зрителя постепенно трябва да се формира чувството, че някъде на света — в слънчева Калифорния например — съществува последният оазис на непритесняваната от мисълта за пари свобода и че точно там правят такива реклами. Самата реклама е дълбоко антипазарна по форма и тъкмо затова се предполага, че по съдържание ще е изключително пазарна…

Той се озърна, за да се убеди, че в залата няма никой, който да ги чуе, и зашепна:

— Сега по работа. Тук май няма подслушващи устройства, но за всеки случай говори тихо. Браво на теб. Всичко е като по ноти. Ето ти дела.

В ръката му се появиха три плика — един дебел и жълт, другите два — по-тънки.

— Прибирай ги по-бързо де! Това са двайсет от Березовски, десет от Радуев и още две от уахабитите. Техният е дебелият, понеже банкнотите са на дребно. Събирали са ги по аулите.

Татарски преглътна, взе пликовете, бързо ги напъха по джобовете си и прошепна:

— Азадовски не се ли досеща, как мислиш?

Морковин завъртя глава.

— Добре де — продължи да шепне Татарски и пак се озърна. — Как става така? Хайде, за уахабитите разбирам. Обаче Березовски нали го няма, и Радуев го няма. Тоест има ги, но са само от нули и единици, нули и единици. Как така ще ни пращат пари?

Морковин разпери ръце и на свой ред прошепна:

— И аз не го разбирам съвсем. Може пък някои среди да са заинтересовани. Работят в някои структури и коригират имиджа, нали разбираш. От друга страна, ако се поразровим, в крайна сметка всичко ще опре до самите нас. Само че защо да ровим? Къде другаде ще изкараш трийсет бона наведнъж? Никъде. Така че просто не мисли за тези неща. Никой всъщност не разбира нищо в този свят, от мен да го знаеш.

Киномеханикът отвори вратата и попита:

— Ще се бавите ли много?

— Говорим за клиповете — прошепна Морковин.

Татарски се изкашля и с неестествено висок глас каза:

— Ако правилно съм разбрал разликата, обикновената реклама и това, което видяхме току-що, могат да се сравнят с поп музиката и алтернативната музика, така ли?

— Точно така — също така високо отговори Морковин, стана и си погледна часовника. — Обаче как да определим що е това алтернативна музика? Кой музикант според теб е алтернативен и кой е „поп“? Ти как ги разграничаваш?

— Всъщност не знам — отговори Татарски. — По усет.

Минаха покрай киномеханика на вратата и тръгнаха към асансьорите.

— Има си съвсем ясна дефиниция — назидателно каза Морковин. — Алтернативната музика е музика, чиято комерческа същност е крайната й антикомерческа ориентираност. С други думи — тя е антипопмузика. И за да я може, алтернативният музикант на първо място трябва да е много добър попкомерсант, а добрите комерсанти рядко влизат в музикалния бизнес. Тоест влизат, разбира се, но не като изпълнители, а като мениджъри… Край, отпусни се. Текста носиш ли го?

Татарски кимна.

— Да се качим при мен. Ще ти дадем съавтор, както нареди Азадовски. Ще му бутна три бона, за да не развали сценария.

Татарски никога досега не се беше качвал на седмия етаж, където работеше Морковин. Коридорът беше мрачен и напомняше за учрежденията от съветско време — покрит с изподраскан паркет под и тапицирани с черна изкуствена кожа врати. Вярно, на всяка врата имаше изящна метална табелка с някакви цифри и букви. Буквите бяха само три — „А“, „О“ и „В“, но се срещаха в различни комбинации. Морковин спря пред една врата, на чиято табелка пишеше „1 — A-B“ и набра кода на ключалката.

Кабинетът му беше впечатляващ — и с размерите, и с подредбата си. Дори само бюрото очевидно беше поне няколко пъти по-скъпо от мерцедеса на Татарски. Този шедьовър на мебелното изкуство обаче беше почти празен — на него имаше само тъничка папка и два телефона без шайби, червен и бял. Плюс някакво странно устройство — малка метална кутия със стъклена горна страна. Над бюрото бе окачена голяма картина, която Татарски отначало взе за хибрид между социалистически пейзаж и дзенска калиграфия. На нея бе изобразено кътче от сенчеста градина: над една шипка, изрисувана с фотографска точност, небрежно бе намацан сложен йероглиф, покрит с еднакви зелени колеленца.

— Какво е това?

— Президентът на разходка — каза Морковин. — Азадовски ми я подари, за да съм се настройвал на държавна вълна. Не виждаш ли вратовръзката на скелета? И значка има — точно над ей това цветче. Обаче трябва да се вгледаш по-хубаво. Въпрос на художествено виждане, нали разбираш.

След като разгледа картината, Татарски забеляза, че не са сами в просторния кабинет. В другия му край имаше стойка с три плоски монитора и ергономични клавиатури — кабелите им изчезваха в облицованата с корк стена. Пред един от мониторите седеше младеж с вързана на опашка коса и спокойно пасеше мишката си на миниатюрна сива ливадка. Ушите на младежа бяха надупчени от поне дузина мънички обици, имаше и още две на лявата ноздра. Татарски си спомни съвета на Морковин да се боде с нещо остро, когато си помисли, че във всеобщия ред на нещата все пак трябва да има някаква логика, и реши, че въпросът в случая не опира до прекомерна привързаност към пиърсинга, а че просто поради близостта си до техническия център на случващото се младежът не смее дори за секунда да извади иглите, с които се е набол.

Морковин седна на бюрото, вдигна слушалката на белия телефон, нареди нещо, после се обърна към Татарски и каза:

— Сега ще дойде съавторът ти. Не си идвал тук, нали? Тези терминали са свързани с главния рендър. А този младеж е главният ни дизайнер Семьон Велин. Работата му е страшно отговорна.

Татарски плахо пристъпи към младежа на компютъра и погледна екрана, на който трепкаше мрежа сини линии. Линиите се съединяваха в две събрани само със средните си пръсти ръце и ръцете бавно се въртяха около невидима вертикална ос. Картината напомняше с нещо недоловимо на кадър от нискобюджетен фантастичен филм от осемдесетте. Младежът с опашката помръдна мишката, боцна със стрелката на курсора иконките на менюто, които се появиха в горната част на екрана, и наклонът на ръцете се промени.

— Нали още отначало казах, че трябва да използваме златното сечение — каза той на Морковин.

— Какво имаш предвид? — попита Морковин.

— Ъгъла между ръцете. Трябваше да го направим като на египетска пирамида. И зрителят изпитва безкрайна хармония, покой и щастие.

— За какво са ти тия отживелици? — каза Морковин.

— Идеята за покрива заслон е много добра. Така или иначе, ще се върнем към нея.

— Добре де — съгласи се Морковин. — Давай тогава със златното. Нека си поемат малко дъх. Обаче няма да го пишеш в документацията.

— Защо?

— Защото аз ти казвам — каза Морковин. — Ние с тебе може и да знаем какво е това златно сечение. Обаче в счетоводството — той посочи с брадичка към тавана — може и да не подпишат. Ще решат, че като е златно, е скъпо. В момента пестят за Черномирдин.

— Ясно — каза младежът. — Просто ще им дам ъглите. Обади се да включат основната.

Морковин придърпа червения телефон, вдигна слушалката и каза:

— Ала? Морковин се обажда, от анално-изтласкващия. Отвори основната директория на пети терминал. Правим козметичен ремонт. Благодаря…

После сложи ръка на прозрачния капак на странното устройство и по стъклото премина ярка светлинна вълна.

— Готово — каза Морковин. — Момент, Ала, Семьон иска да те пита нещо.

Младежът с опашката взе слушалката от ръцете му.

— Алочка, здрасти! Я провери какво е окосмяването на Черномирдин. Какво? Не бе, за полиграфията ми трябва. Искам да направя и цветопробите. Така, записвам… трийсет и две ейч-пи-ай, къдравост нула три. Даде ли достъп? Е, това е тогава. Чао.

— Я ми кажи — тихо почна Татарски, когато Семьон се върна при терминала си, — какво значи това анално-изтласкващ?

— Така се казва отделът ни.

— Що за странно име е това?

— Хм, това е свързано с общата теория на изборите. — Морковин се намръщи. — Значи винаги трябва да имаме трима оу-кандидати — орален, анален и изтласкващ. Обаче недей ме пита какво значи това, още не си допуснат до тези неща. Пък и аз не си спомням точно. Единственото, което мога да ти кажа, е, че в нормалните страни им стигат оралният и аналният, а у нас всичко тепърва започва и затова ни трябва изтласкващият. Даваме му петнайсет процента в първия тур. Ако ти е интересно, ще ти дам пропуск. Ще отидеш при Марлен в отдела за народната душа и той ще ти обясни.

— Няма нужда — каза Татарски. — Друг път.

— Правилно. За чий ти е да си претоварваш мозъка за такава заплата? Колкото по-малко знаеш, толкова по-леко се диша.

— И ти си прав — въздъхна Татарски и си каза, че трябва да запомни, че ако „Давидофф“ пусне бренд за „ultra lights“, няма да измисли по-добър слоган.

Морковин отвори папката и взе един молив. Татарски деликатно отиде до стената и почна да изучава набедените по нея снимки и плакати — бяха много. Вниманието му веднага бе привлечено от един голям плакат с Антонио Бандерас в холивудския шедьовър „Степан Бандера“. Бандерас, романтично небръснат, с огромна украинска бандура в ръка, стоеше на склона над условната Жмеринка и тъжно гледаше една изгоряла „трийсет и четворка“, обрасла в копривено-слънчогледов чапарал. Още от пръв поглед, тоест щом човек видеше тълпата селяни с увиснали мустаци и с бродирани на петлета пончо, които мижаха срещу червено-жълтото фотографско слънце, ставаше ясно, че филмът е сниман в Мексико. Плакатът беше колаж — някакъв незнаен шегаджия беше монтирал на Бандерас, който бе облечен в тежък кожен жупан, две въздебелшки оголени до задника момински бедра в черни чорапи. Отдолу имаше слоган:

А на плаката със скоч бе лепнат факс на бланка на компанията „Йънг енд рубикам“. Беше кратичък:

Серьога! Издънка. Окончателна корекция на брендесенциите за следващите две тримесечия:

Чубайс — проява на храброст по време на пожар/гущери в буркан

Лебед — истината зад защитната униформа/иначе — да

Явлински — think different/ think doomsday^[3] (Apple не възразява)

Елцин — стабилност в кома/демокрацията в ковчег

Hi there^[4],

Едик.

— За Чубайс не струва — каза Татарски. — А комунистите къде са?

— Тях ги съчиняват в оралния отдел — отговори Морковин. — И слава Богу. И за двойна заплата не бих се занимавал с тях.

— Там повече ли плащат?

— Ами, пак толкова. А има и хора, навити да им работят и безплатно. След малко ще видиш един от тях.

До Бандерас бе закачена направена на цветен принтер картичка със златен двуглав орел, който с единия си крак държеше „Калашников“, а с другия — кутия „Марлборо“ Отдолу имаше златен надпис:

Вдясно от картичката имаше още един рекламен плакат — Елцин, наведен над шахматна дъска с подредени за игра фигури. Гледаше я някак отстрани (очевидно трябваше да се подчертае ролята му на върховен арбитър), а вместо белия и черния цар имаше мънички бутилчици с надписи „Обикновено уиски“ и „Black Label“. Отдолу пишеше:

На вратата се почука. Татарски се обърна и замръзна. За един ден толкова много срещи със стари познати бяха направо неправдоподобни — в кабинета влизаше Малюта, копирайтърът антисемит, с когото бяха работили заедно в агенцията на Ханин. Беше облечен с турска риза без яка, препасана с войнишки колан, на който висеше цяла батарея оргтехника: клетъчен телефон, пейджър, запалка „Зипо“ в кожен калъф и шило в тясна черна „шилница“.

— Малюта! Какво правиш тук?

Малюта обаче не се изненада.

— На всичките им правя имидж-менюто — каза той. — Видя ли клипа за кваса като национален руски сексстимулатор? Или за пелмените с пича плънка? Мои хитове са. Освен това съм на половин щат в оралния отдел. Ти в компромата ли си?

Татарски не отговори.

— Познавате ли се? — попита Морковин. — Всъщност да, нали и двамата бяхте при Ханин. Значи ще се сработите без проблеми.

— Предпочитам да работя сам — сухо каза Малюта. — Каква е задачата?

— Азадовски иска да довършиш един проект. За Березовски и Радуев. Радуев няма да го пипаш, Березовски лекичко ще го доработиш. Ще ти се обадя довечера да ти дам някои инструкции. Ще се справиш ли?

— Няма проблеми — каза Малюта. — За кога да е готово?

— За вчера, както винаги.

— Къде е материалът?

Морковин погледна Татарски, той вдигна рамене и подаде на Малюта папката с разпечатката на сценария.

— Няма ли да поговориш с автора? — попита Морковин. — Да те въведе в работата.

— Ще се ориентирам по текста. Утре в десет го имате.

— Е, както искаш.

Когато Малюта излезе, Морковин каза:

— Нещо май не те обича.

— Ами — каза Татарски. — Няма такова нещо. Просто веднъж се поскарахме за геополитиката. Обаче я ми кажи — кой ще сменя кулите? Кой ще ги прави на телевизионно-нефтени?

— По дяволите, забравих. Добре че ми напомни — ще му обясня довечера. Между другото, вземете се сдобрете. Знаеш как сме с честотите, а и Льоня му е дал един 3D-генерал. Внасял свежа струя в ефира, така каза. Имам предвид, че той е перспективен кадър и че никой не знае каква корекция и откъде може да дойде утре. Току-виж станал завотдел на моето място и тогава…

Морковин не довърши, понеже вратата се отвори и при тях влетя Азадовски. След него влязоха двама души от охраната със „скорпиони“. Лицето на Азадовски беше пребледняло от ярост, а пръстите му се свиваха и отпускаха с такава сила, че Татарски си спомни за ноктите на орела от картичката. Никога не беше виждал шефа в такова състояние.

— Кой последно е напасвал Лебед? — кресна Азадовски още от прага.

— Ами както винаги — уплашено отговори Морковин, — Семьон. Защо, какво е станало?

Азадовски се обърна към младежа с опашката и викна:

— Ти?! Ти ли го направи?

— Кое? — попита Семьон.

— Ти ли смени цигарите на Лебед? От „Кемъл“ на „Житан“?

— Аз — каза Семьон. — Защо? Просто реших, че ще е по-актуално. Нали щяхме да го монтираме с Ален Делон.

— Разкарайте го — нареди Азадовски.

— Чакайте, чакайте — уплашено възкликна Семьон и вдигна ръце. — Трябва да обясня…

Двамата от охраната обаче вече го влачеха към коридора. Азадовски се обърна към Морковин и го прикова с поглед.

— Нищо не знаех — каза Морковин. — Кълна се.

— А кой да знае? Аз ли? Знаеш ли откъде ми се обадиха преди малко? От „Джей-Ар Рейнълдс тобако“. Предплатили са ни за Лебедовия „Кемъл“ за две години. И знаеш ли какво казаха? Че ще ни резнат петдесет мегахерца чрез конгресмена си. И че ще отрежат още петдесет, ако при следващата си поява в ефира Лебед пак е с „Житан“. Не знам колко е изцицал твоят Семьон от черния пи-ар, обаче нас ще ни изцицат много. Ама наистина много. Ти да не искаш да влезем в двайсет и първи век със сто мегахерца бе? Кога е следващата поява на Лебед?

— Утре. Интервю за руската идея. Всичко е изброено и напаснато.

— Материала гледа ли го лично?

Морковин се хвана за главата и ахна.

— Гледах го. Боже Господи… Да, той наистина е с „Житан“. Видях го, но си помислих, че е утвърдено отгоре. Нали знаеш, че не решавам тези въпроси. Изобщо не си помислих, че…

— Къде са му цигарите? На масата ли са?

— Де да беше така. През цялото интервю ги размахва.

— Ще можем ли да ги напаснем?

— Не. Не и докрай.

— Ами ако сменим надписа?

— Не става. „Житан“ е с други габарити. А кутията непрекъснато е пред камерата.

— Какво да правим тогава?

Азадовски погледна Татарски, сякаш едва сега го забелязваше. Татарски се изкашля и плахо каза:

— Да вземем пък да добавим кутия „Кемъл“ пред него? Това е лесно.

— И какво? Ще размахва едни цигари, а другите да са пред него на масата? Глупости.

— А ръката му — продължи Татарски, обзет от внезапно вдъхновение — ще я гипсираме. И цигарите няма да ги има.

— Да я гипсираме? — замислено каза Азадовски. — И какво ще кажем?

— Покушение — каза Морковин.

— И са го улучили в ръката?

— Не — каза Татарски. — Взривили са колата му.

— Да де, ама той нищо ли няма да каже в интервюто за покушението? — попита Морковин.

Азадовски помисли секунда, после каза:

— Няма. Точно там ще е номерът. Желязно самообладание… — Той разтърси юмрук. — Няма да намекне даже. Нали е боец. Покушението ще го пуснем по новините. А по време на интервюто слагаме на масата не кутия, а цяло кашонче „Кемъл“. Да им приседне на тия гадове дано!

— Какво да пуснем по новините?

— Минималната схема. Чеченската следа, ислямският фактор, води се следствие и така нататък. На какво сме го качили Лебед? На стар мерцедес? Веднага пращай екип извън града, вземи и милиция, намирате някакъв стар мерцедес, взривявате го и снимате. До десет да е в ефир. Казвате, че генералът е заминал веднага и работи според графика си. Аха, и да намерят на местопрестъплението фес — такъв като оня, дето ще го сложите на Радуев. Разбра ме, нали?

— Гениално — каза Морковин. — Наистина гениално.

Азадовски се усмихна криво — усмивката му повече приличаше на нервен тик.

— Обаче откъде да намерим стар Мерцедес? — попита Морковин. — Нашите всичките са нови.

— Бе някой май кара стар — каза Азадовски. — Видях го на паркинга.

Морковин погледна Татарски.

— Ама… ама… — почна Татарски, но Морковин само поклати глава и каза:

— Изобщо не си го и помисляй. Дай ключовете.

Татарски извади ключовете от джоба си и покорно ги пусна в шепата на Морковин.

— Ама калъфките са нови — жално каза той. — Да взема да ги сваля, а?

— Ти да не си се побъркал бе! — кресна Азадовски. — Ако ни резнат още петдесет мегахерца, какво да правим, а? Пак ли да сваляме правителството и да разпускаме Думата? Какви ти калъфки! Идиот с идиот!

Телефонът в джоба му изписука и той го извади и го отвори.

— Да? Какво да правите с оня ли? Значи така. След малко един снимачен екип тръгва извън града да снима взривена кола. Взимате го това момченце, слагате го на мястото на шофьора и го взривявате. Да има кръв, крайници, парцали и така нататък — и ще ги снимате. Та другите да имат едно наум за черния пи-ар… Какво? Кажи му, че е настъпил най-важният момент в живота му. И да не се разсейва. И изобщо да не си мисли, че може да ми каже нещо, дето не го знам.

Азадовски затвори телефона, прибра го в джоба си, въздъхна дълбоко няколко пъти, хвана се за сърцето и тъжно каза:

— Боли. Вие какво искате бе, да получа инфаркт на трийсет години ли? Мен ако питате, май само аз не крада в този комитет. Бързо на работа. Всички. Отивам да дрънна до Щатите. Може и да ни се размине.

Щом Азадовски излезе, Морковин погледна Татарски многозначително, извади малка ламаринена кутийка, изсипа на бюрото купчинка бял прашец и каза:

— Включвай се.

Когато свършиха с процедурата, Морковин облиза показалеца си, събра останалите на бюрото бели прашинки и ги лапна. После каза:

— А ти ще ме питаш: ама как така, кой ръководи, кой управлява… Едно ще ти кажа — тук човек мисли само как да си опази задника и да си свърши работата. За други мисли просто не остава време. Апропо, извади парите от пликовете още сега, а пликовете ще ги пуснеш в клозета. Веднага. За всеки случай. Клозетът е като излезеш и вляво…

Татарски се заключи и напъха пачките в джобовете си — никога не беше виждал толкова пари накуп. Скъса пликовете на малки парченца и ги хвърли в чинията. От единия плик изпадна бележка — той я хвана във въздуха и я прочете.

Здравейте, момчета! Много съм ви благодарен, че от време на време ми позволявате да живея паралелен живот. Без това истинският е наистина отвратителен!

Успех и сполука,

Б. Б.

Текстът беше разпечатан на лазерен принтер, а подписът беше син — факсимилен отпечатък. „Морковин пак си прави шегички — помисли си Татарски. — А може и да не е Морковин…“

После се прекръсти, ощипа се силно по бедрото и пусна водата.