Макс Алън Колинс, Уилям Голдман
Мавърик (11)

Опасна игра

Малко неща във факоуайското село подсказваха, че вождът му — който бе приел името Джоузеф дори сред своето племе — е отлично запознат с начина на живот на белите. Набезите на Джоузеф в джунглата на цивилизацията обикновено бяха доходоносни, със случайни изключения — като хилядата долара, които бе изгубил от мен в Сан Франциско.

Но знаех със сигурност, че той и Джим Бъкли Контето заедно са продали на разни градски ахмаци индианска земя два пъти колкото територията на щата Таксас.

Но печалбите от тези изкусни контраатаки срещу белите не бяха покварили културата на тази малка общност, поне не много.

Конусовидните типита от лосова кожа, разпръснати по брега на реката, бяха същите, каквото са били преди да дойде Големият Бял Баща, макар че към памтивековния обичай да се поддържа огън в центъра на типитата, бяха добавени метални съдове. Тук-там сред жителите на селото — мъже в кожени ризи, панталони и мокасини, жени в роклите си от еленова кожа и шарени навуща от телешка кожа, вързани до колената — бомбе или чифт купени мокасини напомняха за влиянието на белите търговци. Освен това сред играчките, с които се забавляваха факоуайските деца, можеше да се срещне топка, пумпал или нещо друго.

По-ексцентричен пример за нахлуването на цивилизацията на белите бе последната „играчка“ на Джоузеф, свръхмодерна версия на велосипед, с педали от двете страни и еднакви по размер метални колела, които бяха заменили дървените си предшественици.

Аз изпробвах модерната машинария и въпреки педалите Джоузеф вървеше до мен и ми помагаше да пазя равновесие. Слънцето бе високо и топло, но не неприятно горещо. Спрях, за да се насладя на гледката на факоуайското село, слънчевите лъчи блещукаха в реката.

— Красиво е тук — казах аз.

— Прекалено красиво — каза Джоузеф, като продължи да ме крепи.

Между другото, говорехме на английски.

— Как може едно място да е прекалено красиво? — попитах аз.

— Както казваше старият ми баща, великият вожд на факоуай: „Вземи си грозна жена, синко, за да отблъснеш конкуренцията“.

— Съвет достоен за моя Татко — казах аз, като схванах какво искаше да ми внуши.

Но лекцията на Джоузеф тъкмо бе започнала.

— Следващият път, когато твоят народ ни изгони от земята ни, ще намеря някое хубаво място сред блата, където най-накрая ще ни оставите на мира. Ще търсите тук и няма да ни намерите, ще ни търсите навсякъде и няма да ни намерите, ние ще сме неуловими като вятъра. Белият нашественик ще вдигне юмрук към небето и ще го размаха ядосано. Той ще погледне към облаците и ще извика:

— Къде е факоуай? Къде са факоуай?

— Колко често и аз съм си задавал същия въпрос — казах аз.

Ритмично-мелодично глухо бумтене привлече вниманието ми. Долу край реката няколко воини седяха с кръстосани крака и удряха по изпънатите бизонски кожи на ритуално украсените бойни барабани.

Разсеях се за миг и почти загубих равновесие, но Джоузеф ме задържа.

— Тези „зверове“ понякога са коварни — каза той. — Казват, че щели да заменят конете, обаче аз се съмнявам.

— Е, поне миришат по-добре от коне, а и не трябва да внимаваш да не те ритнат.

— Да — съгласи се той. — Не ядат, но от друга страна не се размножават.

— Това не е природно създание — казах аз, като слязох от велосипеда и го отстъпих на Джоузеф. — Това е търговски продукт.

Джоузеф кимна важно, забута колелото и го облегна на земята близо до типито си, което естествено бе най-голямото в селото. През полуотворения вход на шатрата успях да зърна невероятните животински кожи, покриващи пръстения под, и разкошните корони от пера, красящи стените.

Барабаните продължиха отмерения еклив ритъм.

— Това пък защо е? — попитах го аз.

— Реколтата беше лоша. Правителственият агент от Бюрото по индианските въпроси ми каза за някакъв руски граф, който пътувал насам-натам и искал да види истинския запад… нали разбираш „каубои и диви индианци“.

— Аха — казах аз — и ти можеш да изпълниш половината от мечтата на графа.

Джоузеф кимна, като че ли леко се отвращаваше от себе си.

— Правим се на идиоти, обикаляме напред-назад, нарисувани с цветовете на войната, викаме, бием тези глупави барабани. Знаеш ли, не ги бяхме използвали от години, трябваше да видиш облаците прах, които се вдигнаха, като започнахме да блъскаме.

— Добри пари ли падат?

Джоузеф отново кимна.

— Тогава не се притеснявай — казах аз. — Той е балъкът, не ти.

— Той иска до говорим като истински индианци. Тези от евтините романи. „Хау, бледолики… Уф…“

— За „уф“ е прав.

Той поклати глава.

— Белите хора понякога са такива кретени.

Мрачно мълчание обгърна вожда. Очевидно унизителният начин, по който той и хората му напоследък печелеха, му тежеше. Той направи няколко крачки встрани от мен и се загледа в отблясъците на реката.

— Хей — подвикнах аз. — Онзи е идиот. Ти го работиш, нали така…

— Не е това проблемът, Мавърик — той изглеждаше искрено нещастен. — Въпросът е в хилядарката, която ти дължа.

— Какво има?

— Нямам толкова.

— Ами парите, които смучеш от графа?

Той протегна двете си ръце към селото.

— Всичко отиде за храна и дрехи на хората ми. Зимата наближава…

— Колко можеш да ми върнеш?

— Би ли приел индиански пари.

Изстенах и поклатих глава. Сега бе мой ред да бъда нещастен.

— Не мисля, че с това мога да си купя чипове в Сейнт Луис.

— Сейнт Луис?

— Големия покер шампионат, най-големият. Остават ми само няколко дни да събера три хиляди за входната такса.

— Доста тлъста такса, Мавърик.

— Това е капка в морето, приятелю. Таксата за участие е двайсет и пет хиляди.

Безизразната маска на лицето на Джоузеф се напука, очите му светнаха, усмивка пробягна по устните му.

— Значи имаш двайсет и две хиляди долара?

— Точно така.

— В брой? Никога не съм виждал толкова много пари на куп. Къде са те? Мога ли да ги видя? Може ли да ги пипна?

— Хей, аз съм твоят бял кръвен брат, не забравяй… никакви измами, нито пък онези прически, в които твоите момчета бяха такива специалисти…

— Стига, моля те — каза той. Беше развълнуван като малко дете пред перспективата да се порови в такава огромна купчина от банкнотите на чичо Сам.

Отидох до Оли и бръкнах в торбата на седлото за кожената кесия с пари. Джоузеф заничаше над рамото ми, очите му светеха с коледно нетърпение, докато аз отварях торбата. Вътре имаше снопове нарязани страници от каталог за семена.

Почувствах физическа болка. Извадих негодните за нищо пачки — не ставаха дори за тоалетни нужди, хартийките бяха твърде малки — и се вторачих в тях, опитвайки се да ги превърна в зелени банкноти. Тогава вятърът ги духна и ги отвя от дланите ми, като ги разпиля из селото.

Анабел.

— Как е могла да открадне от мен. Аз тръгнах да посрещна мъчения и евентуална смърт в ръцете на диваците?

— Жена ли е направила това?

— Жена. Невярна, покварена, ужасна, двулична… ад. Е, както казваше Татко: „Човекът е единственото животно, което можеш да одереш два пъти“.

— А шампионатът по покер в Сейнт Луис?

Гледах разпилените хартийки, които се гонеха по земята.

— Никога няма да мога да участвам… поне що се отнася до тази игра. Аз съм мъртъв човек.

— Мъртъв човек — каза Джоузеф, кимайки съчувствено.

— Точно така.

Тук Джоузеф направи нещо забележително.

Той се усмихна, усмихна се така лъчезарно, както и аз едва ли бих успял.

— Да бъдеш мъртъв човек — каза той — може да бъде много изгодно…

След кратка езда през красивия пейзаж около факоуайското село се стигаше до опустошената земя на изгоряла наскоро гора. Джоузеф ме уведоми, че това е работа на графа — лагерният му огън излязъл извън контрол, непредумишлен, но все пак сериозен грях срещу индианските богове, които владееха тези земи.

Помагах на Джоузеф и хората му да се разплатят и с малко късмет щях да започна самият аз отново да трупам пачка… очевидно не достатъчно за турнира в Сейнт Луис, освен ако се случеше чудо.

Но човек трябва да почне отнякъде, а аз отново тръгвах от пътеката на фортуната (и двата смисъла на думата) от една опустошена от пожар гора, облечен в кожени панталони, мокасини и носещ на лицето си цветовете на войната на племето факоуай. Освен това бях потъмнил бялата си кожа с боровинки и от разстояние… всъщност дори от доста близо… можех лесно да мина за индианец.

На път за тук, от върха на един хълм пред нас се бе разкрила гледката на лагера на графа, който величествено се разстилаше сред една ливада. Палатки заобикаляха гигантска покрита кола, чиято вътрешност Джоузеф подробно описа: платна в богато украсени рамки, представящи руския живот, плюшени мебели, сребърни чаени сервизи. Знаете как е — суровият живот на дивия запад.

Като се върнахме в селото Джоузеф ми обясни:

— Омръзнало му е да убива рисове и елени. Смятам, че „Великия Мъж Дошъл отвъд Голямата Вода“ е готов за по-едър дивеч.

— По-едър дивеч?

Джоузеф кимна.

— Индианец.

И този индианец бях аз.

Когато тропотът на копитата им се приближи, аз се превих на две и застенах от болка. Лицето ми не се виждаше, а през обгорената земя до мен достигаха гласовете им.

— Аз размислих — занарежда царствен глас с руски акцент, но от друга страна тънък като тръстика. — Невъзможно е това да е законно…

Джоузеф на най-добрия си пиджън индиански отговори:

— Ако никой не разбере, законно като да убиеш лос. Освен това бял човек прави това много години.

Тънкият глас затрепери от вълнение.

— Убивал съм животни от всички континенти, повече видове, отколкото броя на вашите мъниста и одеяла… но никога не съм ловувал толкова едър дивеч.

Джоузеф изсумтя и после каза:

— Трябва много зелени хартии за такъв лов.

— Колко?

Не чух отговора на Джоузеф. Може би бе показал с пръсти.

— Няма да го връзваме, нали? — попита графа. — Това някак няма да е честно.

Графът бе истински благородник.

— Той е свободен? Разбираш? Умира, тъй и тъй. Той много боли. Ти избавиш от мъки.

Чух как графът и Джоузеф слязоха от конете. Погледнах нагоре, без да вдигам глава и видях пухкавия мустакат аристократ — облечен по-скоро за лов на лисици, отколкото за убиване на човешка плячка, — който се затири към мен, в ръцете си държеше едноцевна карабина Шарпс. Джоузеф носеше лък висок почти колкото графа.

Вождът на факоуай вдигна ръка и те спряха.

— Бял човек остане тук. Индиански обичай казва, аз сега отива даде на умиращ войн кураж.

Графът кимна и докато нервно пристъпваше от крак на крак с готова за стрелба карабина в ръка, Джоузеф се приближи към мен.

Разговаряхме на факоуай.

— Пушката с халосни ли е заредена — попитах аз — както се уговорихме?

— Не можах да я докопам — каза Джоузеф. — Той никога не я изпуска от ръцете си.

— Не става тогава — казах аз. — Няма да рискувам живота си за някакви жалки двеста долара.

— Качих на петстотин.

Размислих. Както вървяха нещата, май си заслужаваше риска…

— Пази се! — извика графът. — Кажи му да се затича!

Джоузеф се изпречи пред дулото на карабината с разперени ръце.

— Не! Не… това грешно!

Графът, объркан, свали огромната пушка. Джоузеф дотича до него.

Вождът му се скара, като размаха заканително пръст и строго го погледна.

— Индианец застрелян от оръжие на бял човек никога не стигне щастливите ловни полета…

— А как очакваш…

И той подаде на графа огромния лък и измъкна една стрела от кожения си колчан, украсен с мъниста.

Като хленчещо дете, графът се заоплаква:

— Но аз не знам как да използвам това нещо…

— Уф. Лесно е.

— Добре тогава — каза графът нетърпеливо, вдигна лъка и постави стрелата на тетивата.

— Кажи му да започне да тича.

Джоузеф се обърна към мен и ми каза на факоуай:

— Не тичай прекалено бързо. Помни, че ти си на умиране…

— Шегуваш ли се?

— Ако не вярваш на кръвния си брат, на кого можеш да вярваш?

— Уф — казах аз.

И хукнах, като криволичех, куцуках и се опитвах да не съм твърде лесна мишена. Графът вдигна огромния лък и се прицели.

Шмугнах се зад едно дърво и чух как стрелата се заби в него, където трептя почти колкото и аз, след като чух раз цепващия звук.

Чу се и друг шум, почти едновременно: виещият от болка глас на графа.

Надзърнах зад дървото и видях, че графа бе хвърлил лъка и приведен тръскаше и двете си ръце все едно горяха, а той се опитваше да ги изгаси. Огромният лък здравата бе опарил дланите му.

Стоях скрит зад дървото, а през обгорения пейзаж до мен долитаха гласовете им.

— Дай ми карабината! — фъфлеше графът.

— Още пари.

— Колко?

Явно Джоузеф отново показа с пръсти, защото не можах да чуя сумата…

— Ами Щастливите Ловни полета? — попита графът.

— И без това никога не съм го обичал — каза Джоузеф. — Стреляй бързо.

Отново хукнах, сигурен, че Джоузеф е заредил карабината с халосен патрон, — ако не можеш да вярваш на кръвния си брат, на кого да вярваш?

Обгорелите дървета се разтърсиха от изстрела на голямата пушка, а едно от тях се пръсна на парчета, поемайки куршума предназначен за мен. Въпреки това аз паднах на земята, изкрещях от болка, хванах се за гърдите и стиснах торбичката еленова кръв. Графът бе наистина отличен стрелец, бе успял да ме уцели в гърба и все пак отпред, право в сърцето.

Чух шумоленето на обутите в мокасини крака на Джоузеф по сухите листа, когато дотича до мен, обърна ме с крак и каза:

— Уф. Съвсем мъртъв.

Гласът на графа трепереше от вълнение.

— Сигурен ли си?

— Могъщият Мъж иска скалп?

— Не! Но бих искал… бих искал отново да направя това. Утре възможно ли е?

— Не. Други от племе здрави. Ела пак зима.

Чух ги как се качват на конете, макар че преди да тръгнат, този истински благородник графът каза:

— Струва ми се, че е грешно да го оставим ей така на лешоядите.

— Той харесва. Това негово име.

— Какво искаш да кажеш?

— Бягащия Лешояд — каза Джоузеф. — Той сега чака пернати приятели.

Вече се здрачаваше, когато аз, приведен над реката, миех боята от лицето си. Индианските барабани мълчаха. Тук-там из факоуайското село просветваха пламъците на лагерните огньове.

Джоузеф препусна към мен и скочи от коня.

— Този глупак можеше да ме убие! — казах аз. — Това не беше халосен патрон, мой скъпи „пернат приятелю“…

Вождът се ухили, свали огромния лък от рамото си и ми го подаде.

— Ето, опитай го.

Вдигнах рамене, взех една стрела и се прицелих в едно дърво отвъд реката. Силата, с която лъкът изхвърли стрелата, бе страхотна, грубото дърво ожули ръцете ми, а стрелата полетя като обезумяла и падна във водата. Аз хвърлих лъка и изстенах.

— След като „Великия Мъж Дошъл отвъд Голямата Вода“ пробва това — изкикоти се Джоузеф — не можеше да уцели бизон от две крачки с тази Шарпс.

Коленичих и потопих пламналите си длани в реката.

— Ами ако бе поискал да ме скалпира, както му предложи?

— Уф — каза Джоузеф. — Това струва още много пари.

Изправих се, тъй като ми хрумна нещо друго.

— Знаеш ли, някой ден ще срещна моите спътници от дилижанса и ще трябва да им обясня как съм се измъкнал от свирепите диваци.

Той вдигна пренебрежително рамена.

— Кажи им, че си ни напил с огнена вода и си се измъкнал в бъркотията.

— Мислиш ли, че ще повярват?

Той сложи ръка на рамото ми и важно занарежда:

— Мавърик, ако днешният ден на нищо не те е научил, поне трябваше да разбереш едно… както казваше моят баща великият вожд: белите хора вярват на всичко.

Много бе прав.

— Та така — каза той и измъкна няколко банкноти от кожената си риза — сега мога да ти върна онази хилядарка, която ти дължа.

— Оценявам жеста — казах аз искрено. Тъй като не бях чул преговорите, Джоузеф можеше да ми даде петстотин. От друга страна, доколкото познавах Джоузеф, вероятно бе измъкнал две хилядарки от графа.

Джоузеф ме прегърна.

— В крайна сметка, ако човек не може да вярва на кръвния си брат…

— Тук са деветстотин — казах аз.