Дийн Кунц
Брат Од (27)

Двайсет и седма глава

Джордж Вашингтон, Харпър Ли и Фланъри О’Конър ме гледаха усмихнато, сякаш се подиграваха на неспособността ми да отгатна какво е общото помежду им.

Сестра Анджела седеше зад бюрото си и ме гледаше над рамките на очилата си за четене, които се бяха плъзнали по носа й. Тя държеше химикалката над разграфения бележник с жълти листа.

Брат Константин не тръгна с нас. Може би най-сетне беше осъществил прехода към другия свят, може би не.

— Мисля, че повечето братя са пацифисти в границите на разумното — казах аз, крачейки. — Повечето биха се борили за спасението не един невинен живот.

— Господ изисква да се съпротивляваме на злото — отвърна игуменката.

— Да, мадам. Но само готовност да се бориш не стига. Трябват ми тези, които знаят какво значи бой. Нека брат Юмрука оглави списъка.

— Брат Салваторе — поправи ме тя.

— Да, мадам. Брат Юмрука ще е наясно какво да прави, когато се осерем до… — Гласът ми секна, а лицето ми се обагри в червено.

— Да беше си довършил мисълта, Оди. Думата „шия“ нямаше да ме обиди.

— Простете, сестро.

— Може ида съм монахиня, но не съм вчерашна.

— Да, мадам.

— Кой друг освен брат Салваторе?

— Брат Виктор е прекарал двайсет и шест години във военноморския корпус.

— Ако не се лъжа, той е на седемдесет години.

— Да, мадам, но е бил тюлен.

— Най-добрият приятел, най-лошият враг — цитира тя.

— Semper Fi определено е това, което търсим.

— Брат Григорий е бил военен санитар.

Отговорникът за лечебницата никога не е говорил за военната си служба.

— Сигурна ли сте? — попитах аз. — Мислех си, че е учил за фелдшер.

— Учил е. Но много години е бил военен санитар и е участвал в най-опасни акции.

Медиците на бойното поле често са смели колкото момчетата с пушките.

— Значи със сигурност искаме брат Григорий — заключих аз.

— Ами брат Куентин?

— Той не е ли бил ченге, мадам?

— Да, така ми се струва.

— Пишете го и него.

— Според теб колко човека ни трябват?

— Четиринайсет, шестнайсет.

— Дотук са четирима.

Крачех мълчаливо. Спрях пред прозореца. Отново закрачих мълчаливо.

— Брат Флетчър — предложих аз.

— Диригентът? — изборът ми я озадачи.

— Да, мадам.

— Той е би музикант в светското си битие.

— Да си диригент хич не е лесно, мадам.

— Понякога си показва зъбите — изрече сестра Анджела след кратък размисъл.

— Саксофонистите имат най-здравата захапка — казах аз. — Познавам един саксофонист, който изтръгна китарата на един друг музикант и гръмна инструмента пет пъти. Хубав „Фендер“^[1].

— И от къде накъде ще прави подобно нещо?

— Беше подразнен от няколко фалша.

Челото й се набръчка от неодобрение.

— Всичко това да свърши, пък нека приятелят ти саксофонист постои малко тук. Бива ме в техниките за решаване на конфликти.

— Ех, мадам, гръмването на китарата беше решаване на конфликта.

Тя вдигна поглед към Фланъри О’Конър и след миг кимна, сякаш се съгласяваше за нещо, което авторката беше казала.

— Печелиш, Оди. Значи смяташ, че брат Флетчър може да раздава ритници?

— Да, мадам, щом е за децата, може.

— Тогава петима.

Наместих се на единия от двата стола пред бюрото.

— Петима — повтори тя.

— Да, мадам.

Погледнах часовника си. Спогледахме се. След кратко мълчание сестра Анджела промени темата:

— Ако се стигне до бой, с какво ще се бият?

— В краен случай с бейзболни бухалки.

Всяка година братята сформираха три отбора. В летните вечери, през времето за отмора, тимовете се редуваха да играят един срещу друг.

— Братята имат много бухалки — въздъхна тя.

— Много лошо, че монасите не ходят на лов за елени.

— Много лошо — съгласи се тя.

— Братята цепят дърва за камините. Имат брадви.

— Може би трябва да се съсредоточим повече върху укрепването — предложи игуменката, очевидно ужасена от мисълта за възможна сеч.

— В укрепването ще бъдат първа класа — съгласих се аз.

Повечето монашески общности вярват, че отдаването на труд и размисъл е важна част от служенето на бога. Някои монаси правят превъзходно вино, за да покрият с продажбата му разноските за своята обител. Други произвеждат сирене или шоколадови бонбони или различни видове кифли. Трети отглеждат красиви кучета.

Братята от „Свети Вартоломей“ са се специализирали в ръчната изработка на прекрасни мебели. Понеже частица от лихвите, които им носи дарението на Хайнеман, изплаща всичките им разноски, не се налага да продават своите маси, столове и гардероби. Даряват всичко на една организация, която обзавежда домове за бедните.

С оръдията на труда, запасите от дървесина и уменията им, за братята не беше проблем допълнително да подсигурят вратите и прозорците.

Сестра Анджела почука по бележника с химикалката си и ми напомни:

— Петима.

— Мадам, може би трябва да действаме по следния начин: обаждате се на абата, обсъждате това с него и после говорите с брат Юмрука.

— Брат Салваторе.

— Да, мадам. Ще кажете на Юмрука за стратегията ни — укрепвай и отблъсквай — ще му дадете време да се консултира с останалите четирима. Те познават братята по-добре от нас и ще изберат най-добрите кандидати.

— Да, добре. Ще ми се да им кажа кого ще отблъскват.

— И на мен, сестро. Всички возила, използвани от братята и сестрите, бяха прибрани в сутерена на училището.

— Кажете на Юмрука…

— Салваторе.

— … че ще мина да ги взема с един от чудовищните джипове. Кажете му още…

— Ти спомена, че навън дебнат враждебни хора.

Не бях споменал за хора. Използвах лични местоимения.

— Враждебни. Да, мадам.

— Не ви ли заплашва нещо по пътя между училището и абатството?

— По-опасно ще е, ако не покажем малко мускули на онова, което се готви.

— Разбирам. Имам предвид, че ще трябва да направиш два курса, за да доведеш толкова много братя, бухалки и сечива. Аз ще карам единия джип, ти — другия и ще свършим работата наведнъж.

— Мадам, малко неща биха ми харесали колкото подобно снежно надбягване — скърцащи гуми, ревящи мотори, пистолетен сигнал — но предпочитам Родион Романович да кара втория джип.

— Той е тук?

— Той е в кухнята и е потънал до лакти в глазура.

— Мислех, че много-много не му вярваш.

— Ако той е хузи, аз съм най-запаленият любител на дюлсимера. Ако се стигне до същинска отбрана на училището, не ми харесва идеята господин Романович да шета из редиците ни. Ще го помоля да кара единия джип. Когато говорите с брат Юмр… алваторе…

— Юмралваторе? Не познавам никакъв брат Юмралваторе.

Преди да срещна сестра Анджела, не можех да си представя, че сарказмът толкова отива на монахините.

— Когато разговаряте с брат Салваторе, мадам, предайте му, че господин Романович ще остане в новото абатство, а той самият ще кара джипа на връщане.

— Предполагам, господин Романович няма да узнае, че предприема еднопосочно пътешествие.

— Не, мадам. Ще го излъжа. Оставете на мен. Все едно какво си мислите, аз съм невероятен майстор-лъжец.

— Ако си свирил и на саксофон, ще бъдеш двойна заплаха.