Пол Дохърти
Отровителят от Птах (9)

Шеста глава
Кефаи: да бъдеш разкрит

Малко по-късно Амеротке, Надиф, Норфрет и Шуфой седнаха да вечерят в къщата на съдията. Тъмнината се бе спуснала като воал над земята. Звездите блестяха ярко, увиснали като цветни гирлянди на небосклона. Луната, кръгла и едра, се плъзгаше по нощното небе в пълното си великолепие. Норфрет бе запалила лампи от алабастрови гърненца и те светеха като скъпоценни камъни. Беше приятна, освежаваща нощ, лекият ветрец галеше като божествен дъх. Той отвиваше всепроникващата жега, от която дъхът почти секваше, а кожата ставаше мокра като сюнгер. От градината отдолу долиташе какофония от звуци: совите бухаха, щурците бъбреха, а над всички това се извисяваше непрестанното крякане на жабите. Норфрет бе приготвила вкусна вечеря, питателна, но лека: агнешко в глинен гювеч, приготвено с лук, зехтин, чесън, кимион и леблебия. Амеротке бе отворил буренце от Имит — виното бе охладено и деликатно галеше езика. Той изчака да напълнят чашите, преди да се впусне в обясненията за събитията от изтеклия ден. Опита се да омаловажи опасността, но Норфрет бе твърде прозорлива и интелигентна; острият й ум веднага схвана опасността, с която се е сблъскал съпругът й. Пролича си, че стана притеснена и нервна, махна огърлицата от врата си и избърса ароматната пот от красивата си шия.

— Това е опасно — прошепна тя. — Амеротке, ти си се изправил пред самия дявол…

— А дяволите се ловят с капани — иронично отвърна Амеротке, вдъхвайки студения нощен въздух.

Той изчака малко, с тайната надежда Норфрет да осъзнае, че това е неговият път, който трябва да следва. Работата му им носеше привилегии, уважение и богатство, но също така и големи опасности.

— Влязох във връзка — внезапно заговори Шуфой — с Шурат, Поглъщача на мерзости, онзи, от подземния свят.

Амеротке зяпна недоверчиво своя дребничък приятел.

— Е, какво — сви рамене Шуфой, — с това име се нарича той самият. Иска да се срещнете. Трябвало да обсъди някои общи проблеми с вас.

— Шуфой, кога успя да уредиш това?

— Днес — отговори Шуфой, — докато тичах по поръчките на моя господар.

Амеротке кимна разбиращо. Той винаги се изненадваше приятно от познанствата на Шуфой в Амдуат — престъпническото свърталище на подземния свят в Тива.

— Шурат — заговори Надиф, ободрен от виното, — е главатар на гилдията на убийците. Всички крадени вещи отиват при него. Това е човек, когото подозираме в какво ли не, но доказателствата срещу него са нищожни. Все пак какво, в името на Хор, иска той?

— Не знам — отговори Шуфой, — обаче докато търчах насам-натам из Храма на Птах, видях един от неговите помощници, Черепа, да се спотайва и дебне в сенките. Бил изпратен там да разбере какво се е случило. Казах му колкото е възможно по-малко. Черепа заяви, че шефът му изпраща скромните си поздрави на господаря съдия и пита би ли искал Негова святост^[1] — Шуфой се засмя при ласкателната титла, — любезно да го посети около четвъртия час утре? Помоли да ви кажа, господарю — продължи саркастично джуджето, — че сам той не е в състояние да ви посети, тъй като предпочита да не напуска Свърталището на мрака — Шуфой сви рамене. — Отговорих му, че би ви било най-приятно да го посетите; в края на краищата, той може да има ценна информация. Но все пак, господарю — добави бързо той, — ако предпочитате да не ходите…

— Аз ще дойда с вас — веднага се писа доброволец Надиф. — Господарю съдия, Шурат е коварен и вероломен. Всъщност дори за известно време хората мислеха, че той е бил Рекхет.

— Ще отидем утре — заяви Амеротке. — Сега нека се върнем към работата, с която вече сме се захванали. С какво разполагаме? Ипуе и Хаят са се удавили в охраняван от наемници басейн — никакво насилие, никаква отрова, никакви нарушители. Имаме две твърде тънки нишки, за които да се хванем: най-забележителното и мистериозно съвпадение е, че са се удавили по едно и също време в един и същ басейн. Налице е възможността да не са вървели до басейна, защото по телата им не са открити никакви следи от лапис лазули — Амеротке отпи от чашата си, — но това е маловажно, да не кажем незначително. Все пак водата може и да е отмила праха, особено ако двамата са плували вътре по-дълго време. Ипуе сам се е обявил за публичен враг на Рекхет, но нямаме доказателства, че смъртта им е причинена от отрова. Какво още имаме, Шуфой?

— Работата с първата му жена — каза джуджето с пълна уста, — която просто се е изпарила.

— Да, да — Амеротке се загледа в тъмнината. — Жената просто изчезнала, след като изгорила сватбената си яка и брачната си гривна. Мериет е убедена, че Ипуе я е убил. На пръв поглед много учудващо твърдение, защото по същото време Ипуе уж бил заминал по работа за Мемфис. Според търговските му тефтери обаче не е заминавал никъде. Останал е в Тива в така наречения от него Дом на удоволствията, стая над бижутериен магазин в пазара на скъпоценни камъни в града, още едно място, което ще посетим утре.

— Защо може да е излъгал? — каза Надиф. — За да се промъкне обратно в къщата и да убие съпругата си? Може би Мериет е права. Земята около Дома на златната лоза трябва да бъде преровена надлъж и нашир, за да видим дали няма да открием тялото на съпругата.

Амеротке кимна:

— Шуфой, изпрати утре вестоносец до Асурал, капитана на храмовата ми стража. Кажи му да вземе един отряд войници и да отиде с тях в Дома на златната лоза. Градините там трябва да се преровят най-щателно. Да търсят плитък гроб, съдържащ тяло на жена.

— Ще намерите тялото й — намеси се Норфрет. Гласът й бе ясен.

Амеротке се усмихна на жена си:

— Какво те кара да мислиш така?

Норфрет се потупа с пръст по слепоочието.

— Женска логика. Е, господарю съдия, ако аз бях нещастна тук… — тя запърха с клепки. — Добре, да кажем, че ти си най-непоносимият мъж, с когото е невъзможно да се живее, развратник, женкар; защо това трябва да ме накара да напусна лукса на разкошната си къща, за да се скитам из улиците на някакъв град? Имало е и други начини на действие пред жената на Ипуе. Скъпи мой, много се съмнявам, че някоя жена би напуснала подобна красива къща. Знам Дома на златната лоза, не бих го оставила току-така, просто бих се съпротивлявала, бих протестирала. Съмнявам се, че Патуна изобщо е напускала.

Амеротке се усмихна вътрешно. Не беше помислил за това. Просто бе приел логичното заключение, че ако жената е нещастна, ще напусне. Всъщност нито веднъж Мабен или другите не бяха споменали, че пред Патуна е имало и други алтернативи.

— Направи това, което те помолих, Шуфой — промърмори той. — Утре заран кажи на Асурал да вземе също и работници и градинари от храма. Те трябва да не оставят камък необърнат.

— И така, стигнахме до отравянията, нали господарю съдия?

— Да, да, стигнахме и до това. Какво знаем? Преди около петдесет години авторът на Ари Сапу станал истински експерт по отровите. Причинил не една внезапна и жестока смърт. Според преданието той е арестуван, съден и погребан жив. Легендите твърдят, че гробът му лежи някъде в земята на храма и че там, до него се намират и Книгите на гибелта — Ари Сапу. Дали това е истина или не, всъщност не знаем. Въпреки всичко преди около четири години се появява Рекхет и отново има много убити граждани. Ето тук наистина имам нужда от твоята помощ, Надиф. Кои са били жертвите? Какво общо са имали помежду си?

— Мога да кажа само това, което вече знаете, господарю съдия. Жертви имаше сред всички класи, макар повечето да бяха търговци, благородници и висши чиновници. Има обаче едно нещо, което е общо за всички, и то е, че или те, или техни близки наскоро бяха посещавали Храма на Птах.

— Откъде разбрахте това? — попита Норфрет.

— По време на моето разследване поисках да видя дневниците от всичките храмови олтари, светилища и параклиси. Скоро установих, че имената на посетителите се повтарят сред имената на жертвите на Рекхет. Разбира се, храмовата управа подозираше, че има нещо нередно. Първожрецът Ени често ме търсеше, за да обсъждаме този проблем. Накрая ме информира, че е бил посетен от група лекари — свещеници, водени от Усербати. Те му изложили хипотезата, че Рекхет е член на храмовата йерархия, но все още не били намерили твърди и необорими доказателства — Надиф разпери ръце. — Останалото го знаете. Усербати и колегите му имаха празнична вечеря, на която са изяли или изпили някаква отрова и са умрели в ужасни мъки. Бях извикан в храма. Видях телата им, после претърсих жилището на Усербати, където открих указания, сочещи към убиеца. Нахълтахме в стаята му в храма, намерихме отрови, прахове, препарати и доста голямо богатство, след което започнахме да издирваме самия него. Господарят Ени ни каза, че заподозреният е в приятелски отношения с Хутепа. Разпитахме я… — Надиф замълча, сякаш се вслушваше в крякането на жабите в тъмнината. — Тя ни каза, че Рекхет е избягал в Тива и се крие в една къща в квартала на калайджиите. Арестувахме го там. Благодарение на авторитета на храма му бе даден избор: или да бъде изправен на публичен процес и да пледира невинност, или да признае вината си и да се остави на милостта на фараона. Той избра второто и беше изпратен в затворническия оазис.

— Сигурен ли сте, че сте арестувал точния човек? — попита Амеротке.

— Така мисля — отвърна бавно Надиф. — Рекхет беше тих, уверен, много спокоен. Не разкри никакви детайли; много бързо си призна и не каза нищо повече. Имах известни съмнения, но все пак разполагахме със сведенията на Усербати за него в документ, както и с отровите и праховете, намерени в стаята му; да не говорим за проклятието, което бе написал. И нещо, което е по-важно — продължи Надиф, — щом бе арестуван, отравянията спряха.

— Той призна ли, че е намерил Ари Сапу?

— Не, когато го питахме за това, просто отговори, че има много трактати за отровите.

— И как точно е убивал жертвите си?

— И за това беше много тайнствен. Само изтъкна, че си признава и няма какво повече да добави.

— А Хутепа?

— Заяви, че е невинна. Помогна ни за арестуването на Рекхет; нямаше причина да вярваме, че е била съучастничка.

— Рекхет имаше ли семейство?

Надиф сви рамене.

— А бягството му? — опита Амеротке. — Как е било организирано?

— Отявлена дързост, хитрост и кураж. Очевидно, след като е избягал, е скитал из пустинята и е бил заловен от пясъчните жители, които са хванали и египетския търговец. Те сигурно са ликували; защото, както знаете, продават затворниците като роби с огромна печалба. Тази банда обаче не извадила такъв късмет. Натъкнали се на египетски кавалерийски отряд в покрайнините на пустинята, отрядът атакувал и те започнали да се отбраняват. Завързала се битка и в схватката търговецът бил убит. Находчивият Рекхет бързо приел неговата самоличност, така че когато египтяните го разпитвали, си мислели, че говорят с търговец, когото са освободили, а не с избягал затворник. Когато се върнали в Тива, Рекхет, естествено, изчезнал яко дим. Това било преди кметът на града да разбере пълната истина за ситуацията, но дори и след това какво би могъл да направи?

— Разполагате ли с описанието на Рекхет?

— Да — засмя се Надиф, — описание, което подхожда на половината мъже в Тива: среден ръст, черна коса, приятно лице, а разбира се, сега той най-вероятно е и дегизиран с дълга, рошава коса и брада. Господарю съдия, не мога да ви подсигуря надеждно описание.

— Нито пък можете да ми дадете някакво предложение за отговор на загадката — сухо каза Амеротке. — Рекхет се е върнал в Тива. Подозираме, че е посетил Хутепа, може би е правил любов с нея, после я е убил, но защо му е подобна жестокост? Не виждам смисъл в това, нито пък във факта, че Хутепа така настойчиво се е интересувала къде е гробът на вдовицата на автора на Ари Сапу. А, между другото, ето още едно място, което ще посетим, при това съвсем скоро. Но сега — продължи Амеротке — ние сме изправени пред проблема със завръщането на Рекхет. Виновен ли е той за смъртта на тримата писари? Те пиха същото вино, от същата чаша, от която пиха и либийците, които не пострадаха изобщо; египетските дипломати пиха и за съвсем кратко, почти веднага и тримата паднаха, загърчиха се и умряха в ужасни мъки…

 

 

Хатусу и Сененмут бяха седнали един до друг в залата Сребърна акация, разположена в сърцето на малкия царски палат в Храма на Птах, и досущ като малки деца пляскаха с крака в Басейна на чистотата, който хитроумно беше поставен от архитекта в средата на помещението, на долния етаж на двореца. Обширната стая бе проектирана така, че три от стените гледаха към пищната градина, пълна с цветя, дървета и храсти, донесени от всички краища на империята. Ароматите от цветята долитаха през отворените прозорци и придаваха екзотична атмосфера на залата. В светлината на фенерите в градината оркестър от митанийски музиканти, дар от покорения от Хатусу крал на този народ, подсилваше екстаза с прекрасните мелодии, които изпълняваше на лири, арфи и лютни. Хатусу слушаше съсредоточено и гледаше с интерес един малък златен шаран, който се извиваше и плуваше около боядисаните пръсти на краката й, а после побягваше от тях. Тя се любуваше на яркоцветните птици, които пикираха през единия от прозорците и пляскаха с крила като обезумели, докато успееха да намерят обратно изхода и да отлетят отново в тъмната, звездна нощ.

— Замълчи сега — Сененмут притисна твърдите си пръсти в меките й бедра. — „По-сладка от медна пита си ти“ — усмихна се той, цитирайки една известна поема. — А мислите ти?

— Убийство? — рязко му отвърна Хатусу. — Убийство и хаос в този храм! Наратуша тайничко се подхилква и ликува заради обърканото положение, в което изпадна Египет.

— Може той да е виновникът — заяви Сененмут.

— Съмнявам се в подобна възможност — Хатусу плесна силно с крака, после се разсмя. — Чувствам се като малко момиченце — промърмори тя. — Малко момиченце, което е в чудесно настроение и се забавлява на воля, защото баща му не може да го види. Разбира се, това — красивото й лице се изпъна — е много по-сериозно. Убийството на тримата писари е грижа на Амеротке, но либийците са наша грижа — тя извади краката си от водата.

— Дали да не похапнем? — Сененмут посочи към подиума в дъното на стаята, където беше подредена вечерята им.

— След малко — задържа го Хатусу, все още бе потънала в мислите си. — Защо либийците всъщност искат мир? Те не са претърпели военно поражение. Доскоро племената им скитаха из западната пустиня, плячкосвайки наред, грабейки на воля, тъй като бяха убедени, че могат да се измъкнат безнаказано — тя отново потопи крака във водата. — Ние се съгласихме да уважаваме техните биваци и да не закачаме търговците и прекупвачите им. Те не са искали от нас да изтеглим кавалерийските патрули или малките гарнизони от определени оазиси. Никои от нашите военни части не са съобщавали за нищо, нали? А твоите шпиони?

— Съвсем малко — отговори й Сененмут. — Либийската търговия със синайските мини се е разраснала, но няма сведения за струпване или организиране на племената. Странно — замислено додаде той, — този търговец, когото пясъчните обитатели са хванали заедно с избягалия Рекхет, чиято самоличност отровителят после е обсебил, той…

— Какво той? — сопна се Хатусу, после въздъхна. — Господарю мой — тя се протегна по-близо към него и го целуна леко по бузата, — извини ме, но сърцето се изморява, душата се изтощава…

— Той беше един от моите най-добри шпиони — отговори Сененмут, взирайки се във водата. — Познаваше езика на пустинята, беше ходил по-навътре в Червените земи от всеки друг. Чудя се дали не е видял или чул нещо по-особено? Либийците не ме притесняват на този етап, като изключим момента непосредствено преди да дойда тук — той кимна с глава по посока на вратата. — Командирът на ескадрона Славата на Амон докладва, че кавалерийски патрул не се е завърнал. Бил е предвождан от един от нашите търсачи на слава, млад капитан. Просто се чудя. Още с пукването на зората, в сияйния час ще изпратя два отряда в пустинята да разследват случая и да ги издирват. Може би ще открият нещо. Това, което наистина ме тревожи — Сененмут извади краката си от водата и се изправи, — са морските хора. Знаеш, че военните им кораби бяха забелязани при делтата, натъпкани с войници — боядисани, с пера, въоръжени! Нашите кораби ги прогониха, но изглежда, че са започнали отново да се струпват; плават до малките островчета във Великото зелено море за прясна вода и пак се връщат. Сякаш пробват, сондират да намерят някое слабо място.

— Ще им дам аз едно слабо място! — изправи се Хатусу и отиде до една красива резбована табуретка от акациево дърво, с изящно тапицирана в алено и златисто седалка. Вдигна робата си, хвърлена върху нея, надяна я и я пристегна с красив бродиран шарф около талията си. — Слушай, господарю мой — тя потупа стомаха си и посочи към маслените лампи, които блещукаха по полиците над подредените с прибори за хранене маси, — сега ще хапнем и ще пийнем, пък после… кой знае? — добави тя закачливо.

Сененмут бе готов да се включи в шеговитата закачка, но в този миг отвън долетя ужасяващ писък, последван от трясък на счупени чинии. Той побърза към вратата и изскочи навън; в дъното на коридора един слуга лежеше на пода, сгърчен в конвулсии, а около него се бяха скупчили стражите от Марияну и Накту-аа. Други слуги пищяха и викаха, сочейки към масичката, където бяха наредени подноси с храна, поставена там, за да бъде поднесена на вечерята на фараона. Сененмут забърза към тях, наведе се, сърцето му биеше учестено, по кожата му избиха едри капки пот.

— Назад! — офицерите и слугите се отдръпнаха. Сененмут ужасено гледаше как мъжът, прострян на пода, се гърчи и рита, а от устата му излиза пяна. Той посочи към подносите с храна. — Какво се случи?

— Господарю — отговори му един офицер, — тук имаше оставени плодове и студено месо в очакване да поискате да ви ги поднесат. Един от слугите огладнял — той посочи към чиния с печени пъдпъдъци, нарязани на парчета и покрити с много вкусен на вид сос. — Ние непременно щяхме да опитаме храната — продължаваше той, — но той бил толкова гладен, че откраднал едно парченце и си плати за това…

Сененмут се взря в мъжа долу. Ужасните и странни звуци бяха престанали; само краката му все още потрепваха в спазми. По лицето му бяха избили петна, езикът му бе изхвръкнал навън, а от устата му се стичаха лиги. Сененмут отблъсна настрани офицера и се наведе над умиращия човек мъж.

— Как? — запита свирепо той.

— Господарю — пристъпи главният готвач, — царските кухни са отворени. Имаме посетители, търговци, които ни снабдяват с продукти…

— В бъдеще — изкрещя Сененмут на уплашените офицери — кухнята да се охранява! Всяка стомна и кана с вино, всяко блюдо с храна, приготвено за Божествената, да се опитва!

 

 

В Къщата на книгите в Храма на Птах библиотекарят се приготвяше за вечеря. Това му бе любимият час от деня. Можеше да затвори вратата и да се усамоти тук, седнал в своята лична канцелария: лампите весело блещукаха, кана вино, чиния месо и пресен хляб от храмовата кухня бяха на негово разположение, за да им се наслаждава, докато хвърля по едно око на пикантните сцени на дами в най-различни любовни пози в една книга, която отдавна починал търговец бе завещал на храма. Библиотекарят ценеше този ръкопис повече от всички останали. Той намираше някои от сцените за особено забавни. Изучаваше рисунките на лудуващи млади жени, чието единствено одеяние бяха напоените им с благовонни масла перуки; изкусителки, изтегнати в различни пози на пода, на табуретки или на легла, и стенеше и пъшкаше от удоволствие, плъзгайки ръка по чатала си. Той си наля чаша вино, отпи внимателно, после махна ленената кърпа, покриваща подноса, и започна шумно да дъвче парче от пъдпъдък, сготвен в пикантен сос. Беше стигнал едва до втората хапка и точно приближи свитъка папирус към очите си, за да може по-добре да разгледа една сцена, когато усети първите признаци на неразположение. Последваха нови пристъпи и пронизване в стомаха, сякаш вътре бе запален огън. Болката се разпростря в гърдите и гърба му. Краката му омекнаха, сякаш се бяха превърнали в желе. Опита се да се изправи, но не успя. Преви се надве от болка, свлече се върху възглавниците, свит на кълбо, опитвайки се да облекчи ужасните спазми. Но дори и в това безпомощно състояние успя да зърне първия факел, който влетя през отворения прозорец и падна върху купчина ръкописи. Пламъците лакомо ги облизаха и бързо се разпространиха. Библиотекарят отвори уста, за да изпищи, но не можа да си поеме дъх. Искаше да избяга от болката дори и когато умиращите му очи видяха как един пълен мях с масло бе хвърлен през прозореца, за да превърне окончателно стаята в бушуваща пещ.

 

 

Амеротке и началникът Надиф, придружени от двама яки, плещести меджаи, с блестящи гривни и пръстени, поставени на десните им ръце в знак на тяхната служба, и с внушителни криваци, пъхнати в поясите им, минаха през Лъвската порта на Тива и тръгнаха из града. Сияйният час бе отминал. Дъхът на Амон, освежаващият бриз на зората, вече беше изчезнал. Слънцето бе ослепително ярко и силно, жегата се усещаше. Настилката от базалтовите плочи на Алеята на сфинксовете пареше под краката, а във въздуха се вдигаше прашна, гореща мараня. Над всичко това се извисяваха и блестяха на слънчевата светлина обелиските със златни и сребърни върхове; корнизите на храмовете и обточените с малахит ръбове на дворцовите покриви. Магарета, кервани натоварени мулета и каруци бързаха надолу към пазарите. Винарски павилиони и бирени шатри бяха отворили врати, въздухът се изпълваше с миризми на готвено. Търговци и калайджии се провикваха от импровизираните сергии, винаги нащрек за появата на пазарната полиция. Група свещеници, нагласени в минзухарено оранжеви роби; с бръснати глави, лъщящи от зехтин и благовония, бързаха надолу към реката, понесли наоса на своя бог върху носилка. Пътьом си мърмореха и припяваха някакви молитви. И както бързаха, тъй и честичко поспираха, затваряха очи, пляскаха с ръце, подрънкваха със систрата и звъняха с мънички камбанки, преди да продължат процесията си. В утринния въздух отекваше тръбният зов на храмовите рогове — раковини, подрънкваха цимбали, думкаха гонгове. Групичка джуджета данга, облечени в пъстроцветни дрипи, изнасяха импровизирана сценка за Бес, Бога на семейството и дома. Лицата им бяха скрити зад гротескни маски; те скачаха нагоре-надолу под едно дърво на прашния и мръсен площад за радост и възхита на няколко деца, запътили се към училище, които пищяха и врещяха до небесата.

Амеротке и Надиф свърнаха от булеварда по една тясна уличка. Стените на извисяващите се над главите им къщи бяха като странични калкани, без нито един прозорец. Те подминаха поставените под солидна охрана търговски складове, пълни със злато, скъпи платове, ценни вази, сандъци и скринове с най-разнообразни стоки. Вратите на някои от сградите бяха обезопасени от тежки дървени кофари и резета; други бяха отворени, за да може да се товарят каруците. Вратниците на прилежащите към тях импозантни домове на търговци зееха отворени. Господарките им бяха заети — в един от дворовете стопанката караше слугата да извади вода, в друг — подвикваше на ратая да помогне на пекаря да сипе с шепи зърно в отвора на хромела, за да смели брашно и да изпече пресен хляб за деня. Отвън, на улицата се мотаеха още слуги, снабдени с ведра, и се оглеждаха за изпражнения на магарета, волове и овце, за да ги съберат и след това да ги изсушат на слънце, за да ги ползват като гориво. Врати се хлопваха и се отваряха, гласове се извисяваха, а в сянката на цялото това изобилие и този кипеж гуреливи просяци се караха кой да заеме по-благоприятна позиция за днешната си просия.

Най-накрая Амеротке и Надиф стигнаха до квартала на бижутерите и пазара на скъпоценни камъни, където бе магазинът, наречен от Ипуе Дом на удоволствието. Намираше се на един засенчен от дървета пазарен площад, обграден с будки, павилиони и магазини, продаващи хититска бижутерия, сандалово дърво от Пунт, най-разнообразни и фини ленени тъкани, корали, злато, сребро и скъпоценни камъни. Собственикът беше подредил сергията си пред къщата. Опитите му да се преструва, че не разбира какво иска Амеротке, секнаха мигом, щом Надиф пристъпи стремително, изсъсквайки недвусмислена заплаха. Ключът за вратата незабавно излезе на бял свят и съдията и полицейският началник, придружени от двамата меджаи, се качиха по стълбата на горния етаж. Те отключиха вратата и влязоха. Още щом пристъпи прага, Амеротке свирна от смайване пред разкоша, който се разкри пред очите им. Таванът беше от полирани дървени греди, които оребряваха боядисания бял хоросан. Върху гладките, люлякови стени художник бе изрисувал любовни сцени, мъже и жени в най-различни пози и храмови момичета, служещи на Мин, Бога на танца. Мебелировката беше елегантна и изискана: тръстикови рогозки покриваха пода, огромно легло с възглавнички стоеше в единия ъгъл, табуретки и масички изпълваха къта за ядене под един от големите прозорци. Надиф го отвори и блъсна назад капаците, за да влезе повече въздух. Амеротке бе виждал подобни стаи из града — кътчета на удоволствието, в които търговците можеха да се уединят със своите момичета, проститутки, блудници или куртизанки. В шкафовете покрай стените имаше скъпи кани, чаши, бокали, подноси и чинии. Амеротке си даде сметка, че, когато е забавлявал посетителките си, Ипуе сигурно е купувал вино, месо и други деликатеси от околните магазинчета.

Надиф издърпа един сандък изпод леглото — ковчеже, укрепено с две ключалки, всяка една защитена от малък дървен катинар. Той ги счупи, вдигна капака, извади два свитъка и ги подаде на Амеротке. Първият беше любовна книга с еротични сцени, описващи уменията, средствата и приспособленията, използвани от куртизанките, за да доставят наслада на своя клиент. Беше мръсна и по нея се виждаха множеството отпечатъци от пръсти, личеше си, че е четена многократно. Амеротке я хвърли на леглото. Много храмове в Тива съхраняваха подобни ръкописи, описващи най-изтънчени подробности на любовното изкуство от школата на куртизанките. Вторият свитък бе много по-изненадващ, Амеротке никога не бе виждал подобен преди. Бе написан от грижлива, старателна ръка, която, заключи съдията, може би бе принадлежала на Ипуе. Това бе подробна статистика на всичките му срещи с различни проститутки, курви и куртизанки от града и с други гостенки: описваха се начините, по които всяка една се е държала в леглото; различните удоволствия, които му бяха доставяли; специалитетите им и характерните им особености. В този подробен дневник на любовта Ипуе бе дал на всяка от приятелките си име и бе обозначил датата и времето, по което са го посетили: Блестяща светлина, Бетну — Сладката, Некбет Анкх — Господарката на живота, Нешем — Скъпоценният камък, Хериет — Ужасът (Амеротке се усмихна на това), и Нибит Пи — Господарката на къщата. Нямаше физически описания, но Ипуе не бе пропуснал техните чарове и умения, какво предпочитат и как точно ги е притежавал и им се е наслаждавал. Съдията започна да си дава сметка, че е възможно първата съпруга на Ипуе да е избягала, макар че истината за това тепърва трябваше да бъде установена. Той постави двата ръкописа в ленените им калъфи и заоглежда тази стая на любовта: рисунките по стените, символите на Анкх и Са^[2], възвестяващи живот и щастие; скъпите бродирани възглавнички; лакираната мебел, тръстиковите кошници и таблички, отрупани с пособия за писане и папирус; това широко легло с бели, чисти ленени чаршафи. Надиф все още обикаляше стаята, завършвайки своя собствен оглед.

— Пълен лукс — каза той през рамо. — Ипуе със сигурност е бил мъж, който е обичал плътските наслади — началникът приседна пред Амеротке. — А ръкописите, господарю съдия?

Амеротке набързо му ги описа. Надиф се ухили:

— Мислите ли, че всички тези жени са били куртизанки и курви?

— Възможно е — каза Амеротке. — Трябва да задам няколко въпроса на собственика долу. Може би сред тях е имало вдовици, дъщери, сестри на други търговци — оттук и имената. Обикновено известните куртизанки си имат свои собствени титли и прозвища, но за тези специално заслугата се пада на Ипуе. Вероятно е искал да прикрие истинската им самоличност?

Амеротке млъкна, тъй като вратата се отвори. В стаята нахълта Шуфой. Беше се разгорещил, лицето му се бе зачервило, той си вееше с все сили с едно помпозно натруфено ветрило, с дръжка от блестящ абанос и разкошни дипли в ярки цветове. В другата си ръка носеше неизбежния си слънчобран, който поклащаше напред-назад, сякаш беше някакъв специален символ на поста му.

— Този тъпак, съдържателят — изруга той, но изведнъж млъкна и изумено зазяпа из стаята, смаян от изразителните, впечатляващи стенни рисунки. — В името на рогата на Хатор, господарката на пиянството — той си пое дъх, — какво, за бога, е това?

— Каквото изглежда — усмихна се Амеротке и се изправи. — Любовен рай, Шуфой. Занесе ли указанията ми където трябваше?

— Асурал, неговата храмова охрана и всички безделници, които можа да подбере, сега претърсват земята в имението на Ипуе. Господарката Мериет е особено доволна.

— Добре — усмихна се Амеротке. — Е, знам, че Шурат ни очаква, но преди това, Шуфой, собственикът на това заведение…

Долу на улицата бижутерът все така проявяваше неохота да разговаря. Когато Амеротке го сплаши с двамата меджаи, застанали прави на стража до външната стълба, негодникът стана по-отзивчив и увери съдията, че доколкото той знае, Ипуе е имал много посетителки, макар всичките да бяха останали забулени в пълна мистерия.

— Забулени и маскирани — разпери ръце бижутерът, — това е всичко, което мога да кажа. Кои бяха те? — той поклати глава. — Изглеждаха хубави: стройни, с фини, изящни глезени, боядисани нокти, бляскащи гривни и пръстени на ръцете и краката, които подрънкваха, докато се качваха нагоре по външните стълби. Ипуе винаги ги очакваше, но повече от това, господарю съдия, не мога да кажа.

Амеротке му благодари и тръгна.

— Едва ли са били куртизанки — промърмори Надиф, като го настигна. — Професионалистките не се притесняват да показват лицето си. Всъщност — разсмя се той, — то дори е част от стоката, която продават.

Началникът се обърна, извика на меджаите да го последват и те отново си запроправяха път през вонящите сокаци към Голямото пристанище на Нил. То бе по-оживено и от мравуняк. Хамали и слуги носеха денкове, търговци и благородници се поклащаха на богато украсените самари на магарета с пищни сбруи; виждаха се дами в носилки; изгорели от слънцето моряци шумно си проправяха път през тълпата, бързайки да стигнат до корабите и лодките си; кръчми и бордеи се нижеха край вълнолома. Кошари с малки жирафчета, маймуни, кози, овце и гъски издаваха гранива воня, която ставаше още по-задушлива, когато се смесеше с миризмите на тиня и риба, идващи от реката. Шарлатани и клоуни викаха и шумно рекламираха услугите си, надявайки се да привлекат повече клиенти. Сводници сновяха из тълпата, шмугваха се напред-назад, разяснявайки с шепот прелестите на своите красавици. Хора-гущери и хора-скорпиони^[3] се оглеждаха крадешком за лесна плячка. Свещеници се тълпяха, за да отидат до Некропола. Три погребални шествия стояха с приготвени сандъци и саркофази; хоровете нетърпеливо чакаха да запеят. Господарите на гробниците обучаваха опечалените как да се държат, какво да правят в различните етапи на ритуала.

Амеротке и придружителите му си пробиваха път с лакти, а Шуфой зорко следеше за „заблудените“ пръсти на ловките мъже-гущери. Съдията се насочи надолу към малък кей и използвайки фараонския си картуш, успя да осигури една дворцова баржа, „Царският хор“, развяваща имперското знаме. Те се качиха на борда и матросите я оттласнаха от брега. Един моряк стоеше на борда и свиреше като с рог през голяма раковина. Виещият звук, подобен на сирена, предупреждаваше другите съдове да направят път на фараонския пратеник.

Нил течеше, ленив и муден. Въздухът, дори и далеч от бреговете, бе наситен с миризмите на спарен такелаж, тиня, дзифт и престояла риба. В средата на течението имаше дори повече погребални кораби, отколкото покрай брега, на някои кабините бяха съвсем прости, а на други — драпирани с бродиран плат или с кожа. На палубите им стояха опечалените, обърнати с гръб към по-бавната баржа за ковчезите, представляваща имитация на тайнствения кораб, който превозил Озирис до Далечния хоризонт. „Царският хор“ обаче имаше екипаж от опитни гребци и лесно си проправяше път през оживената като централен булевард вода. Птици се стрелкаха нагоре и се спускаха надолу, пикираха и се рееха из въздуха. Над всичко това, извивайки се като тъмна переста сянка на фона на светлосиньото небе, се носеха огромни лешояди и ястреби, долетели от пустинята, за да пируват с изобилната мърша наоколо. Седнал до Надиф на кърмата, Амеротке се чудеше какво ли ще може да им каже Шурат, докато баржата се носеше като стрела през водата към основното пристанище на Града на мъртвите: Вечния дом на Озирис, чиято огромна статуя се извисяваше над главния вход на Некропола. Въпреки горещата мараня и облаците прах съдията все пак можеше да различи отделните слоеве на Града на мъртвите: редиците на къщите, вилите и работилниците, сбутани едни в други, покатерени по склона на планината, прорязан от различни пътища и лъкатушещи тесни пътечки. Амеротке се държеше здраво и остана непоклатим, докато баржата правеше остър завой, за да акостира на пристана. Накрая маневрата приключи успешно и съдията и придружителите му слязоха на брега и започнаха да се промъкват през гъстата, притискаща ги отвсякъде тълпа, като се мъчеха да отвяват настрани прашните облаци и хилядите мухи. Шуфой отвори слънчобрана, но Амеротке се отказа от него; не му даде сърце да каже на дребосъка, че е твърде дребен, за да му го носи. Вместо това закрачи устремно напред, а останалите, заедно с двамата меджаи, го следваха по петите. Сега вече се намираха в Страната на смъртта, Входа към Далечния изток, Прага на Далечния хоризонт, зад която лежаха гробниците, Домовете на милионите години. Вътрешният град бе посветен изцяло на смъртта. Тук опечалени се приготвяха да вземат участие в предстоящите погребални обреди, а наетите хорове репетираха химна: „Когато най-добрите отиват на Запад^[4], тогава и боговете ридаят…“

Недалеч от погребалните шествия се бе наредила пъстра сбирщина от хора, решили на всяка цена да изкарат насъщния си, заменяйки и продавайки какво ли не — от пакетчета с кукички за риба до наливен зехтин. Готвачи предлагаха храна, вряща в гърнета над пламъците на импровизирани огнища. Винарчета на висок глас обявяваха колко струва чаша от стоката им. Амеротке подмина бързо цялата тази навалица и навлезе в уличките на смъртта, покрай които бяха наредени балсаматорски и погребални дюкяни, предлагащи пълен набор от услуги, като се започне от изваждане на вътрешностите от телата на бедняците, които после трябваше да се почистят в наситена със самородна сода вана и да се натъпчат с евтини дървени стърготини и парцали, та се стигне до пищни и разточителни погребални обработки за богатите, с които се подсигуряваше абсолютно всичко за подобаващо последно пътуване на мъртвия. Те се отклониха от главната улица и завиха надясно в един отвратителен, мизерен и вонящ лабиринт от пълни с боклуци сокаци — мрачния квартал на Ашу, бездомниците, с тесни тунели, подслоняващи всякакви престъпници. Мяркаха се сенки, плашещи и опасни, но прибягващите им силуети мигом се стопяваха някъде, щом разпознаеха Надиф с меджаите му. Амеротке и придружителите му бяха приветствени със злокобни викове, които отекваха наоколо из мръсните сокаци, за да оповестят кой идва и да предадат информацията в самите дълбини на това гето на ада. Тук всъщност бе Свърталището на мрака — квартал, лабиринт от тунели, рушащи се къщи, запуснати храмове и занемарени, мръсни дюкяни. На Амеротке му се стори, че стените от двете му страни се събират върху него, но в този момент тунелът, през който се промъкваха, ги изведе на широк, прашен площад, в чието дъно имаше изоставен стар храм.

— Сърцето на Свърталището на мрака — прошепна Надиф. — Тук ще намерим Шурат.

Едва бяха преполовили площада, когато от сокаците и вратите се заизмъкваха мъже от всякакви националности — кити, жълтокоси наемници от островите във Великото зелено море; нубийци, черни като нощта; ханаанци, блестящи като бронз; пясъчни жители, либийци, всички до един облечени в дрипи, но и всички до един много добре въоръжени. Безшумни и безмълвни, те приближиха към Амеротке. Съдията спря, отвори ленената си торба, преметната през рамото му, и извади картуша на фараона.

— Аз съм Очите и Ушите на Божествената — извика той, — а това е началникът на Меджай Надиф.

Групата мъже спря, камите бързичко бяха прибрани и скрити обратно и те паднаха на колене в уважение пред имперския печат. Амеротке се чудеше колко дълго ще трае това, когато един силует се появи в опасаната с колони галерия на храма. Бе облечен от глава до пети в чисто бял, надиплен лен, с бръсната глава, аскетично лице с фини черти и с маска на безоблачност и спокойствие.

— Братя мои — гласът му бе изненадващо силен, — посрещнете любезно нашите гости. Елате, заповядайте — той направи жест към Амеротке, — Шурат ви приветства с добре дошли.