Филипа Морган
Чосър и Домът на славата (10)

10.

Селцето Гияк се намираше на северозапад от големия замък, кацнал на скалата над Дордона. По времето на дядото на Анри дьо Гияк то се бе състояло от няколко сгради, подобни повече на колиби. Но сега се беше превърнало в голямо село — почти град — с двуетажни и триетажни каменни къщи, разделени от стръмни улички, имаше собствена църква, изба и хан, както и различни работилници. Разчиташе на замъка за защита, а и когато заплющеше ноемврийският дъжд или завалеше обилният февруарски сняг, сякаш се сгушваше под стените на замъка като пиле под майчино крило. Но макар че жителите му живееха в сянката на замъка, те имаха повече свобода от селяните и дребните земевладелци из долините от двете страни на реката. Смятаха се за по-широко скроени от обитателите на равнините, донякъде и заради това, че селото приветстваше или поне приемаше посетители от големия свят.

Посетители като трупата актьори, водена от Луис Луп, които веднага започнаха да подготвят каруцата за представление на селския площад. Луп не обичаше да губи време след пристигането им на ново място. Днес си нещо ново, но утре вече не си новина, казваше той.

Чосър и спътниците му, като привилегировани, вече бяха допуснати на територията на замъка. След като прекосиха моста, пътниците спряха в първия двор и слязоха от конете си. Актьорите се скупчиха около каруцата си. Лакеи в ливреята на Гияк (жълто-зелена) минаваха край тях, кой по-бързо, кой по-бавно, преструвайки се, че не забелязват новодошлите, може би защото бяха решили, че всички посетители са актьори или от долен произход. Най-накрая се появи шамбеланът. Той обсипа Джефри с извинения и се канеше да ги отведе при сенешала, но Чосър му нареди първо да се погрижи за приятелите му.

„Приятели“ — Луис Луп чу тази дума и нямаше да я забрави. Джефри Чосър очевидно беше истински благородник, роден джентълмен. Шамбеланът уведоми Луп, че той и трупата му трябва да се задоволят с нощувка в една от външните постройки. Добре, каза Луп, но трябва да изиграем пиесата си пред вашите господари. „Да, да — увери го шамбеланът, хвърляйки тревожни погледи към Чосър и останалите важни гости. — Ще играете в голямата зала след два дни и в присъствието на лорд и лейди Гияк. Всичко е уредено. А междувременно можете да репетирате изпълнението си пред добрите хора от селото.“

Пиесата вече беше избрана от Луис и Маргарет Луп: историята за Ной и потопа, последвана от лековата интерлюдия за злия бирник, който продава безвъзвратно душата си на дявола, а за последно Маргарет беше предложила старата притча за Яков и Исав. Луис знаеше защо жена му държи да изпълнят точно тази пиеса. Не толкова заради яростната кавга между братята — макар че омразата между братя винаги допринася за добрата драма и съществува още от времето на Каин и Авел — колкото затова, че Ребека, майка им, е силна и хитра жена. Маргарет смяташе, че също като ролята на съпругата на Ной, тази е измислена за нея.

Селяните от Гияк вече бяха привлечени от подготовката и когато вечерта се спусна, доста хора се бяха събрали на площада — макар това да беше не толкова площад, колкото място, останало незастроено заради кладенеца в единия му край. От другата страна имаше голямо кестеново дърво с огромни цветове, подобни на бледи свещи. Тук актьорите опънаха палатката си. Всички бяха приключили с дневната работа, вечерният въздух беше мек, посетителите на винарната бяха готови да се забавляват, стига да продължат да си пийват. Няколко деца играеха наблизо, търкаляха се две-три сънливи кучета, изненадващо охранени; мърляви пилета кълвяха из прахта.

Всичко вървеше гладко. Том жонглираше с многоцветните си жезли, докато Бъртрам пееше, а Мартин му акомпанираше на лютня. Териерът Цербер се изправи на задните си крака и потанцува жига, което обаче не беше интересно почти на никого. Алис Луп и Саймън събираха парите, без които нямаше да има представление. Понесе се слух, че момичето с невинно прелъстително лице и глас на зряла жена ще изиграе Далила, изкусителката, стига приходите да са достатъчни.

Трупата на Луп изпълни пиесата за Ной и потопа. Луис в ролята на Бог нареди на Ной да построи ковчега си. „Животните“ лаеха и цвилеха, докато се катереха или скачаха на каруцата, претъркулваха се от другата страна и се появяваха отново като други животинки, които вече ревяха или съскаха. Маргарет си спечели одобрителни подвиквания и кикот, когато напердаши своя „съпруг“ и седна върху него — тя беше въвела отново този момент в пиесата, независимо, че истинският й съпруг го смяташе за неприличен. Дори клиентите на винарната забравиха за напитките си, докато гледаха как Ной пуска белия гълъб от кораба и чака да се върне (което той направи, тъй като беше свикнал на охолния живот в клетката си), а маслиненото клонче беше умело подхвърлено в близост до човката му.

Проблемът започна, когато стигнаха до интерлюдията, или по-точно след нея. Тя беше за злия бирник, който се среща с дявола. Това е забавно, защото в истинския живот тези хора са по-лоши и от сатаната. Никой не обича бирниците, дори лордовете, които ги наемат, за да събират наемите и да конфискуват собственост. Кой би бил обиден от осмиването на един бирник? Никой, освен самият бирник, разбира се.

Трупата на Луп рецитираше на окситански, но биха могли да играят и без думи, тъй като действието и на пиесата за Ной, и на интерлюдията за бирника бяха добре известни на селската публика, с изключение на децата, на които и без това не им беше интересно. Така че втората част беше посрещната много добре, с дюдюкания и викове, и с ехиден смях, когато бирникът получи наказанието си.

След края на интерлюдията имаше пауза, преди последното представление за вечерта, историята на Яков и Исав. Актьорите се бяха събрали зад каруцата си, където беше издигнат импровизиран навес от платнище, привързано за ниските клонки на кестена, и се подкрепяха с вино и ейл.

Внезапно Луис Луп почувства, че го дърпат за ръкава. Той нямаше да играе Бог в пиесата за Яков и Исав, но поправяше последните подробности по костюмите и грима на своята трупа. Като например телешката кожа, която Саймън щеше да увие около врата си, за да представи косматия Исав, или бялата помада, която трябваше да се нанесе върху клепачите на Мартин, който играеше слепия Исак.

Луп се огледа. До него стоеше нисък човек с момчешко луничаво лице.

— Господарят ми иска да ви види — каза той — Без въпроси, елате бързо.

— Не мога. Имам представление — отвърна Луп.

— То няма да продължи, ако не дойдете веднага — каза мъжът, сочейки към страничната стена на замъка, която се извисяваше над площада и това очевидно придаде тежест на молбата му.

Луп въздъхна. Каза на Маргарет да започнат пиесата за Яков и Исав, ако не се върне до четвърт час и последва ниския мъж. Беше очаквал той да го поведе по възвишението към една от страничните врати на замъка, но вместо това отидоха до края на площада, изпълнен със селяни, и свиха по една уличка. След няколко метра стигнаха до врата. Мъжът я отвори, пропусна Луис Луп, последва го и затвори вратата.

Не беше тъмно, но очите на Луп имаха нужда от малко време, за да привикнат със здрача. Но още преди това задушливата миризма на мухъл, която се носеше във въздуха, му подсказа, че се намира в изба с каменни стени. Високо в едната стена имаше прозорец с решетки, през който се виждаше все още светлото вечерно небе. До едната стена бяха струпани бурета и точно откъм нея се дочуваха звуци от говор и смях. Луп осъзна, че това е задната част на винарната. На една маса седеше червендалест мъж с груби черти.

— Ето го, сър — каза ниският човек.

— Ти ли си водачът на актьорите?

— Луис Луп, на вашите услуги.

— Гледах ви.

Друг актьор би се почувствал поласкан от подобни думи, но от устата на седящия зад масата, те прозвучаха заплашително. Само че Луис Луп не се впечатли особено. Той и трупата му бяха получавали много заплахи през годините. Не отговори, само кимна. Пред масата имаше друг стол, но не го бяха поканили да седне.

— Нямате право да играете пиесата за бирника.

— Извинете, сър, но шамбеланът каза, че можем…

— Нямам предвид неговото позволение — каза червендалестият мъж — а това на по-висша власт. Откъде взехте текста на пиесата за бирника и дявола?

— Текст? Няма такова нещо. Това е добре известна история.

— Светото писание я забранява.

— Не…

Притеснен, Луп се зачуди дали няма срещу себе си някой по-педантичен духовник, който възразява срещу пиеси, разказващи за нещо извън Библията.

— Опасно е да се оспорват правата на човек, изпратен от Бога по Божии дела.

— Изпратен от Бога ли?

— Бирникът от пиесата.

Ето какво било! На този не му харесваше представянето на бирника в пиесата! Е, тя наистина не беше и ласкателна. Но Луп си премълча.

— Не е разумно да се подстрекават хората да не изпълняват задълженията си към по-висшестоящите от тях, особено в момента.

— Пиесата е само за развеселяване, сър, за развлечение.

— От дълго време ли си в Гийена, Луп?

— Само от година.

— Мога да накарам да те бичуват на позорния стълб. Мога да накарам да те пропъдят от страната ей така.

Мъжът щракна с пръсти. Но Луис Луп не беше кой знае колко разтревожен. Всеки, който казва „Мога да направя това, мога да направя онова“ е поне на няколко крачки от реалното действие. Има големи шансове да не изпълни това, с което заплашва. В същото време Луис се отиваше да разбере кой е този човек. Не беше Анри, господарят на Гияк, в това беше напълно сигурен, тъй като собственикът на това огромно имение едва ли щеше да седи в задната част на винарната. Но все пак явно беше по-висшестоящ от шамбелана, който вече им беше позволил да изнесат представлението си.

— Мога ли да попитам с кого имам честта да разговарям, сър?

Иззад Луп се чу кашлица, сякаш луничавият мъж до вратата го предупреждаваше, че не бива да задава такива глупави въпроси. Червендалестият мъж изгледа за миг Луп, преди да отговори.

— Аз съм Ришар Фоа, сенешалът на Гияк.

— Разбира се, сър — каза Луис и наведе глава. — Чух да говорят за вас с уважение, но не очаквах да срещна такъв знаменит човек в толкова… в толкова неподходяща обстановка.

Навън бе настъпила тишина и той реши, че представлението отново ще започне. Вече се досещаше защо този Ришар (за когото, между другото, никога не беше чувал) се бе обидил от пиесата за бирника и дявола. Сенешалът — въпреки внушителната си титла — не е нещо повече от издигнал се иконом или бирник.

— Аз избирам обстановката — каза червендалестият сенешал.

Настъпи мълчание. Луп разбираше, че е бил доведен тук по някаква друга причина, а не само за да бъде скастрен от този надут служител. Това беше просто опит да го сплашат.

— Ако сме те обидили по някакъв начин, сър, моля да приемеш смирените ми извинения.

Фоа махна с ръка — жест, който по-скоро показваше нетърпение, отколкото безразличие.

— Ако има начин да се реванширам за простъпката ни…

— Има, Луп. Пристигнахте тук с още четирима мъже, нали?

— Срещнаха ни по пътя.

— Уговорка ли имахте?

— Не, не. Дотогава не ги бях виждал.

— Но си разговарял с тях? И по-точно с Джефри Чосър.

— Говорихме… доста — каза Луис, преценявайки, че това е отговорът, който мъжът би искал да чуе.

— Тогава трябва да ми разкажеш всичко за него — каза сенешалът.

 

 

Представлението беше свършило. Селяните от Гияк си извадиха достатъчна поука от историята за Яков и Исав, тъй като тя съдържаше безспорно полезни съвети как да се справи човек с лукавството на жените и лицемерието на по-малките си братя. Луис Луп се появи, точно преди края на пиесата.

— Къде беше, мъжо? — попита Маргарет.

— Намерих нови приятели — отвърна той.

— Имаме високопоставени зрители — каза тя и посочи към края на площада, в близост до страничната порта към замъка. Там се виждаше група добре облечени хора. И без да му казват, Луис знаеше, че са от замъка. Стори му се, че вижда Джефри Чосър сред тях.

— Гледаха ли ни как играем?

— Току-що пристигнаха. Предполагам, че са дошли да проверят дали сме достатъчно добри, за да изнесем представление пред тях.

— Граф Дьо Гияк и лейди Розамонд тук ли са?

— Да — каза тя.

— Добре ли си, жено? — попита Луис, усетил напрежение в гласа й.

— Мислех си, че предпочитам да играя пред обикновените хора — каза тя. — При тях всичко е ясно.

— Благородниците плащат повече.

— Но не са така добросърдечни — отвърна тя.

Без да обръща внимание на внезапните притеснения на жена си, Луис Луп се качи на каруцата и както обикновено, обяви накратко кои пиеси ще представят на следващата вечер. Главната атракция щеше да бъде историята за Самсон и Далила с Алис в ролята на изкусителката и Саймън като най-силния човек на земята, който най-накрая унищожава враговете заедно със себе си. Алис изглеждаше притеснена, когато споменаха името й, но все пак се постара да прокара сладострастно ръка по бедрото си.

Небето вече беше тъмносиньо, над главите им кръжаха лястовици. Знатните гости от замъка се обърнаха и влязоха през страничната порта. Селяните не бързаха толкова да се разотидат, но постепенно площадът се опразни, така че кръчмата беше затворена и с пуснати кепенци, когато изгряха първите звезди. Актьорите се върнаха в отредената им сграда в двора на замъка. По някое време забелязаха, че Бъртрам не е с тях. Но никой не се разтревожи много. Играчите бяха независими хора и можеха сами да се грижат за себе си.

Но ако знаеха къде се намира Бъртрам в този момент, щяха да бъдат много притеснени, защото той се бореше за живота си в реката. Не можеше да плува, но извади късмет. Ако беше паднал във водата по друго време на годината, бързо щеше да бъде отнесен от силното течение. Но през лятото, извън сезона на пролетните порои и есенните дъждове, реката не беше пълноводна и макар да течеше бързо, не беше толкова опасно. Докато актьорът пляскаше във водата — дрехите му вече го дърпаха към дъното сякаш бяха направени от олово, ботушите се впиваха в глезените му като окови — докато пляскаше във водата, понякога показвайки се за миг над повърхността, преди да бъде отново всмукан, докато размахваше всичките си крайници, с уста и нос, пълни с вода — през цялото това време Бъртрам си мислеше, че е настъпил последният му миг. При едно от поредните си изплувания той отвори уста, за да извика за помощ, но от нея излезе само отчаяно бълбукане, преди отново да потъне.

Не можеше да разбере как се бе оказал в това ужасно положение. През ума му премина поредица от образи. Един монах стоеше в края на тълпата с лице, скрито от качулката. Когато пиесата за Яков и Исав свърши, той се приближи към Бъртрам и настойчиво каза:

— Кучето ти ще се удави.

— Какво?

Бъртрам се огледа за Цербер в гаснещата светлина. Кучето беше негово, а не на трупата и не се отделяше на повече от няколко метра от господаря си, освен ако не подгонеше някой гълъб или катерица.

— Къде е?

— При реката. Ела бързо!

Бъртрам последва монаха по неравния път, който се виеше покрай замъка към реката. Когато наближиха, тракането и скърцането на воденичното колело се чуваше по-силно. Монахът затича напред, черното му расо се вееше около него. Бъртрам нямаше време да се чуди какво става. Знаеше само, че не иска да загуби Цербер. За трупата актьори кучето беше полезно и като ловец на зайци, и като танцьор на жига, но за Бъртрам то беше приятел.

Следвайки монаха, Бъртрам затича по пътеката и стигна до реката на място, където брегът беше много стръмен. Реката течеше, изпъстрена със сребриста пяна там, където водата срещаше някакво препятствие. От по-горната част на течението се чуваше тракането на воденицата. По-надолу имаше малък кей.

— Къде е? — попита отново Бъртрам.

Монахът посочи към краката му. Бъртрам се приближи до ръба. Чу драскане и видя териерът да се мъчи да се изкачи по почти отвесния бряг. Цербер стоеше на тясна ивица кал, под която водата се носеше с невероятна скорост. Кучето нямаше достатъчна опора, за да се изкачи по брега.

Бъртрам го извика по име и седна на ръба. Усетило спасението наблизо, кучето заджафка. До долу имаше три-четири метра. Бъртрам се хвана за туфите трева на ръба, преди да скочи. Падна тромаво на ивицата кал и едва не полетя във водата. Олюля се, но се задържа, сграбчвайки един корен, който стърчеше от брега. Хвана кучето, което беше мокро до кости. Двамата трудно се побираха на тясната ивица. Оттук реката изглеждаше по-широка и дълбока.

Внезапно почувства как нещо бръсна рамото му. Погледна нагоре. Монахът беше коленичил на брега. Виждаше го само като тъмен силует. От ръката му висеше въже. Бъртрам хвана другия край. Чудеше се откъде го е намерил монахът.

— Първо кучето — извика той. — Аз ще се справя.

Хванал Цербер между коленете си, той завърза въжето зад предните му крака, провери здрав ли е възелът и каза на монаха да го изтекли. Гърчещото се животно изчезна от погледа му. Бъртрам изследва брега пред себе си, повече с допир, отколкото с поглед. Откри, че може да стъпи в меката кал и да използва стърчащия корен за опора. На няколко пъти се подхлъзна и по-скоро издраска нагоре, отколкото се изкачи, но когато главата и раменете на монаха отново се появиха на фона на потъмняващото небе, актьорът беше успял да достигне до ръба на брега.

Хвана протегната ръка и най-после се изкачи. Беше изненадващо здрава ръка за човек, който прекарва живота си в манастир. Чу как териерът изджафка от радост при появата му. Монахът беше вързал кучето за едно дърво, вероятно за да не се опита отново да скочи в реката. Бъртрам застина за момент, за да успокои дишането си.

— Благодаря ти — каза той.

Монахът, който не беше свалил качулката си, наведе глава и белият овал на лицето му съвсем изчезна. Кой знае защо, това обезпокои Бъртрам, все още мокър и задъхан.

— На кого благодаря? — попита той.

— Брат съм от „Светия кръст“. А кого спасих?

— Казвам се Бъртрам. За нищо на света не бих искал да загубя Цербер.

— Цербер ли се казва? — попита монахът.

— Като кучето, което пази входа на ада. Нямаше да мога да го извадя от водата. Щях да потъна като камък.

— Не можеш ли да плуваш?

— Не, разбира се — отвърна Бъртрам, мислейки си, че това е странен въпрос. Не познаваше човек, който да може да плува.

— Винаги съм мислил, че ако Бог ни беше създал, за да плуваме, щяхме да имаме плавници и опашка — каза монахът.

Безпокойството на Бъртрам нарасна не толкова от думите — които може би бяха израз на преклонение пред Божията воля — колкото от поведението на мъжа. Изведнъж той осъзна, че говорят на английски, а не на френски или на местен диалект. Мъжът му беше сънародник. Какво правеше тук? Междувременно монахът беше свалил качулката си и Бъртрам забеляза, че нямаше тонзура. Беше почти тъмно, но последните остатъци от светлината на деня разкриваха късо подстригана коса, в която нямаше и следа от обръснатото кръгче, което отличаваше приелите монашество. Каквото и да се въртеше в тази глава, явно не бяха набожни мисли.

— Кой си ти? — попита той.

Монахът не отговори. Все още стояха на брега, Бъртрам — с гръб към водата. Твърде късно актьорът осъзна колко е уязвима позицията му. Твърде късно, защото мъжът го блъсна силно в гърдите и актьорът полетя към водата. Падна с плясък, потъна и изплува, пляскайки безпомощно. Течението моментално го повлече и го понесе към средата на реката. Монахът се задоволи с това. Беше се притеснявал, че актьорът може да бъде отнесен към кея по-надолу по течението, да се хване за една от дървените подпори и да се спаси. Но течението като по поръчка го отнесе далеч от него.

Мъжът в монашеско расо дълго наблюдава какво става във водата. Очите му бяха привикнали с мрака, а и на фона на сиво-сребристата река можеха да се различат по-тъмни предмети, и неподвижни, и движещи се — загладени камъни, клони на дървета. Видя пляскащите ръце на Бъртрам, главата му, която се показа на няколко пъти над водата, вече далеч, много далеч от брега. После главата се показа за трети път. Колко живота казваха, че има удавникът, преди водата да го погълне завинаги? Чу вик, безсмислен звук, който се понесе над водата. Гледа, докато вече нищо не се виждаше. После се обърна към вързаното куче, което беше замлъкнало, но заръмжа и настръхна, когато го доближи.

Цербер имаше основание да се опасява от мъжа, защото преди по-малко от час той го бе грабнал, както си дремеше до дънера на кестена, докато очите на всички бяха приковани в представлението. Първоначално мъжът бе възнамерявал да го хвърли във водата, за да придаде повече достоверност на историята за удавеното куче, но случайното падане на териера на калната ивица свърши по-добра работа. Той не се интересуваше от кучето и мислеше да го хвърли в реката след господаря му, но внезапно му хрумна как да се възползва от спасяването на животното.

За миг мъжът пренебрегна воя на Цербер. Той бързо извади сивата торба изпод близкия храст и съблече расото. Отдолу носеше собствените си дрехи. Прибра расото в торбата, развърза кучето от дървото и го хвана здраво през корема. После мушна мокрото му телце под мишницата си. Отначало Цербер се бореше, но после размисли и се укроти. Мъжът преметна торбата на другото си рамо и тръгна по пътеката към замъка.

 

 

Трупата на Луп се беше разположила в дървената барака в двора на замъка, която им бяха предоставили. Очевидно подобното на хамбар помещение се използваше за прибиране на каруци и плугове, които имаха нужда от някои поправки и наточване на лемежа. Главният коняр им беше осигурил сламеници по нареждане на шамбелана, който имаше грижата за голямата зала, където щяха да играят пред господаря и господарката на Гияк. Случвало се бе актьорите да спят и на по-приветливи места, но по-често се задоволяваха с по-лоши, както предишната вечер в гората. Тук поне бяха на сухо и в безопасност, само няколко плъха им правеха компания. И макар храната, която им донесоха от кухнята на замъка да не беше първокласна, превъзхождаше печените диви зайци и изсъхналото сирене.

Луис не разказа на останалите за срещата си с Ришар Фоа, който имаше по-висок сан от шамбелана и началника на конюшните в йерархията на замъка. Червендалестият сенешал се интересуваше много от английските посетители и особено от Джефри Чосър. Луп не беше успял да му каже много, но като опитен актьор се възползва по най-добрия начин от малкото, което знаеше. Но по основния въпрос — защо Чосър е в Гияк — Луп успя само да предположи, че идва да види старата си приятелка лейди Розамонд. Това не удовлетвори Фоа, а дори самият Луп беше вътрешно уверен, че трябва да има някоя по-важна причина за пътешествието му. Фоа му каза да си държи очите и ушите отворени. Че щяло да има награда, ако Луп открие нещо. Актьорът не смяташе, че ще научи нещо повече, но и не виждаше причина да уведомява Фоа за това. Сенешалът може и да беше само един издигнал се иконом, но все пак имаше значителна власт в замъка.

„Вероятно всичко ще свърши добре“ — помисли си Луп. Той беше непоправим оптимист, а това беше ценно качество за трупа пътуващи актьори, чието оцеляване никога не беше сигурно.

Луп току-що беше казал на Маргарет колко са приходите от вечерното представление, но тя изглеждаше разтревожена.

— Какво има?

— Мисля, че представлението ни утре няма да има успех. Ще ходят на лов.

— Ловът е сутринта. Вечерта хората ще са готови за развлечение.

Когато Маргарет не отговори, Луис каза:

— Този Дьо Гияк е смел човек. Казват, че може сам да убие глиган.

Но Маргарет отново не отговори и Луис настоя да му каже какво я тормози.

— Е, добре, мъжо, притеснявам се за Бъртрам — каза тя. — Къде е отишъл?

Отсъствието на другаря им беше необичайно, но както каза Луис на Маргарет, той беше вече мъж и можеше да се грижи за себе си.

В това време Саймън и Алис си бъбреха и се смееха в ъгъла на хамбара, а Мартин и Том играеха на зарове наблизо. Единствената светлина идваше от две малки маслени лампи на земята. Внезапно нещо дребно и мръснобяло влетя в помещението и разпознало гласа на Алис, се отправи към нея.

— Цербер, целият си мокър! — възкликна тя.

— Той имаше късмет — дочу се глас от вратата.

Актьорите се изправиха. Фигурата пристъпи напред и застана така, че тялото й бе осветено, но лицето оставаше в сянка. В ръката си държеше торба.

— Къде е Бъртрам? — попита Луис Луп.

— Това един човек с прошарена коса ли е?

— Да — отвърна Маргарет Луп — Какво е станало с него? Добре ли е?

— Уви, госпожо, имам лоши новини за вас и приятелите ви. Боя се, че той се е удавил.

Някой ахна, друг каза „Не“, но това беше всичко.

Непознатият седна на пода с кръстосани крака и заразказва как бил на чудесното представление на трупата на площада само преди час. Някога и той бил мим, така че знаел за какво говори. Дълбоко развълнуван от пиесата за Яков и Исав, както и от изпълнението на добрия стар татко Исак (тук непознатият кимна към Мартин), той отишъл до речния бряг, за да се наслади на последните мигове от вечерта. Там дочул отчаян лай, който сякаш идвал от реката. Когато погледнал от брега, видял това нещастно псе на една тясна ивица кал да джафка към водата. На няколко метра от брега един мъж пляскал в реката, опитвайки се да се задържи на повърхността. И точно в този миг сякаш невидима ръка натиснала главата му надолу и когато отново се показала, тя била вече много далеч. Мъжът чакал, викал, отново чакал, но не видял нищо повече. Най-накрая се спуснал долу и взел кучето, което сякаш не искало да бъде спасено.

— Бъртрам обичаше Цербер и кучето беше привързано към него — каза Мартин.

— Сигурно се е опитвал да го спаси и е паднал в… — обади се Луис.

— Предполагам — отвърна странникът — На това място брегът е доста хлъзгав. По-добре да беше оставил животното да се удави, отколкото сам да загине.

— Да — каза Маргарет.

От мрака се чу хлипане. Беше Алис. Мъжът добави:

— Бих се опитал да го спася, но и аз не плувам по-добре, отколкото бедния ви приятел.

— Направил си всичко възможно — каза Луис и го потупа по рамото. Мъжът леко потръпна и за да го прикрие, отвърна:

— Винаги казвам, че ако Бог е искал да плуваме, щеше да ни даде перки и опашка.

Настъпи тишина и той усети, че репликата му не е на място, затова бързо добави.

— Трябва да отслужат заупокойна литургия за бедния човек. Утре ще отида при свещеника. В замъка вече знаят за случилото се, защото по пътя срещнах шамбелана, който ми каза къде сте настанени.

— Благодаря, приятелю — каза Луис.

— На кого благодарим? — попита Маргарет, без да знае, че повтаря въпроса на Бъртрам, преди да падне в реката.

— Наричайте ме Хюбърт — каза странникът.

— Нали каза, че си бил мим, Хюбърт?

— Навремето.

— Ние предпочитаме да ни наричат актьори — намеси се Мартин.

— Играл съм много роли — каза Хюбърт.