Дебора Райли
Фалшивият годеник (2)

Глава 2

Скъпо дневниче,

Стигнах до изненадващото заключение, че младите госпожици си падат по мъже, които не са достойни за тяхното внимание. Ако един мъж е разумен и с добри обноски, веднага му лепват етикет на формален. Ако е старателен и разсъдлив — смятат го за скучен. Ако е скромен и вглъбен — то той непременно е недодялан или тъп. Но представете им някой вятърничав донжуан, който предпочита картите пред тяхната компания, и той ще им разбие сърцето, без да му мигне окото, а те ще въздишат по него с обожание. Едно тъжно заключение за дълбочината на женското сърце.

Из дневника на госпожица Джейн Мидълтън

21 април 1814

Госпожица Мидълтън си проправи път из претъпкания салон до мястото си в тъмния ъгъл.

Усещаше любопитните погледи върху себе си и се мъчеше да запази спокойното си изражение. Макар че не можеше да предотврати ненавременното изчервяване, покриващо страните й. Нито треперещите си колене. Нито лудото препускане на сърцето си, което щеше да изхвръкне от гърдите й, нито пък нарастващия страх, че се е изложила като последна глупачка.

Усмихна се развеселено. И какво, ако се е представила като глупачка? Нямаше да й е за пръв път след пристигането й в Лондон. През последния месец попадаше все в абсурдни ситуации: бе разляла пунш върху настоятелния дъртак лорд Крокър, когато я ощипа по задника, и почти бе осакатила господин Смит по време на единствения валс, на който я поканиха.

Усмивката й помръкна, когато стигна зоната на „увехналите цветя“. Да разлееш пунш или да настъпиш партньора за танц не можеше да се сравни с това да предложиш значителна сума на всеизвестен донжуан и да го използваш за намирането на съпруг.

Джейн откри мястото си и се тръшна на стола с тихо ръмжене. Небеса! Какви ги вършеше! Нямаше обаче възможност да разсъждава върху лудостта си, тъй като една пълничка девойка с бухнали руси къдрици и весели сини очи седна до нея и я потупа с дръжката на ветрилото си.

— Виж ти каква безсрамница си била! — поздрави я с укоряващ тон.

Джейн се усмихна доволно. Госпожица Ана Халифакс беше единствената й приятелка в Лондон. За разлика от останалите дами, не си правеше труда да измъчва останалите необлагодетелствани от тъмния ъгъл, като че ли стоеше над общественото унижение. Всъщност, приемаше съдбата си с чувство за хумор и успокояваше притесненията на Джейн. Ако не беше Ана, щеше да е избягала в Съри още преди няколко седмици.

— Добър вечер, лейди Халифакс.

— О, я стига! — прекъсна я тя с любопитно изражение. — Искам да знам какво точно си намислила.

— Не знам за какво говориш.

— Не бъди скромна, Джейн Мидълтън. Целият салон шушука за срещата ти с божествения Хелион. Щях да убия леля ми и глупавата й шапка за това, че пропуснах представлението. Като че ли шапката има някакво значение! Настоявам да ми разкажеш всичко.

Джейн усети, че се изчервява. Тъй като никога преди не е била обект на клюки, не знаеше колко бързо могат да се разпространят из един салон за танци. Това малко я обезкуражи и обезпокои.

— Няма нищо за разказване.

Ана я погледна накриво.

— Идва ми да те удуша. Напуснала си салона с господин Колфилд, нали? Да или не?

— Да.

— Защо?

— Какво си чула? — попита Джейн, заобикаляйки въпроса.

— А, глупости, че си се хвърлила в краката му и той е бил принуден да те изведе от салона, за да избегне някоя неприятна сцена.

Точно каквото очакваше Джейн: никой не вярваше, че светският Хелион би поискал да говори с нея и да я изведе навън. По-вероятно беше небето да се сгромоляса отгоре им или прасе да се научи да танцува валс. Не можа да сдържи усмивката си: какво друго биха си помислили, Боже!

— Предполагам, че е логично — призна без желание.

— Какво? — подскочи като ужилена приятелката й.

— Истина е: приближих се до него и го помолих да поговорим.

Ана продължаваше да се чуди, но вече с дяволита усмивка.

— Джейн, ти си едно малко дяволче. Не мислех, че си способна на това.

— И аз също — призна си, въпреки че нямаше да разкрие, че спонтанното й решение бе плод на щастливата случайност.

Ако не беше минала покрай саксията точно в този момент и не беше чула отчаяното признание, никога нямаше да й хрумне подобна идея. Но финансовото състояние на Хелион беше тема, която нямаше да обсъжда с никого, дори и с най-скъпата си приятелка.

— Какво му каза? — поиска да узнае Ана, очевидно очарована пред тази пикантна случка в иначе скучното й всекидневие.

Джейн се поколеба — не знаеше дали да разкрие откачения си план. От друга страна добре познаваше Ана, за да знае, че нямаше да се спре, докато не узнае цялата истина — тази жена можеше да бъде толкова упорита, колкото ловджийска хрътка.

— Това трябва да си остане между нас — предупреди я.

Ана се намръщи.

— И пред кого да се раздрънкам? Леля ми е отвеяна, ти си най-добрата ми приятелка. Разбира се, остава ордата от обожатели, но…

— Добре де — съгласи се, смеейки се Джейн.

— И така? — Ана се наведе напред, цялата в слух и очакване.

— Направих предложение на господин Колфилд.

Сините очи светнаха от удоволствие, предвкусвайки скандала.

— О, Джейн, страшна шегаджийка си.

Джейн се размърда върху мястото си. Ако обществото я задължаваше да стои седнала цяла вечер, домакинята можеше да предложи поне по-удобни столове.

— Не този тип предложение — отговори може би по-сурово, отколкото искаше, — а бизнес сделка.

По лицето на Ана се четеше известно разочарование.

— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина. За теб е винаги бизнес — оплака се тя. Не разбираше страстта на приятелката си да движи сама огромното си богатство. От друга страна Джейн беше щастлива само когато планираше нова инвестиция. — И какво му предложи? Мина за въглища, коприна, подправки?

Джейн стисна ветрилото си и се поизправи на стола си.

— Предложих му пет хиляди либри, за да се преструва, че ме ухажва.

За пръв път Ана изгуби дар слово. Отвори веднъж уста, после два пъти, преди да може да издаде звук.

— Какво?

Неспокойна да види, че е успяла да скандализира приятелката си, която от нищо не се впечатляваше, Джейн се защити.

— Ана, уморих се ме тикат в ъгъла и да се отнасят към мен като към прокажена. Никога няма да се запозная с някой подходящ кандидат, ако не се запозная с няколко. Трябваше да направя нещо, пък било то и нещо толкова отчаяно.

Настъпи друга пауза, в която госпожица Халифакс анализираше обяснението й и кимаше с глава.

— И какъв по-добър начин да станеш център на вниманието от това да прелъстиш най-известния негодник в цял Лондон? — усмивка осветяваше лицето й. — Брилянтно, абсолютно брилянтно.

Джейн не се чувстваше брилянтна. По-скоро, с всеки изминал момент се чувстваше като съвършена тъпачка. За пореден път.

— Така мислех тогава. Сега започвам да се питам дали не съм полудяла.

Ана пропусна думите й покрай ушите си.

— И той прие ли?

— Обеща, че ще помисли над предложението ми.

— Добре, добре! Ухажвана от Хелион! Каква чудесна идея! — започна да си играе с ветрилото, после погледна дяволито Джейн и попита: — Как е той?

В интерес на истината Джейн не очакваше такъв въпрос и не знаеше как да отговори. Как е той? Въпреки нервността си, а може би благодарение на нея, бе успяла добре да го разгледа. Не само заради мъжката му красота, макар че несъмнено и тя бе достатъчна да очарова, която и да било жена. На лунна светлина изсечените му черти притежаваха неземно съвършенство и косите му светеха като посребрена коприна. Без съмнение, ореолът на мистериозност бе това, което бе ускорило пулса на Джейн. Нямаше спокойствие в душата на този екземпляр, нито в тревожните му черни очи. Напротив, една разтърсваща сила бушуваше в дълбините му.

Изведнъж Джейн забеляза, че Ана е присвила очи, опитвайки се да прочете мислите й, и сви рамене.

— Представителен и очарователен, разбира се.

— Това вече го знам — отвърна с ирония.

— Добре тогава: изненадващо интелигентен и не толкова суетен, колкото очаквах.

— И ужасно съблазнителен?

Джейн потръпна против волята си. Фактът, че знаеше за липсата на интерес от негова страна, не пречеше на женските й инстинкти да я предават. Само от близостта му й настръхваше кожата. Какво ли щеше да е, ако наистина я желаеше? Ако ръцете му я погалеха? Или пък я целунеше с онази страст, с която го правеха измислените образи от сънищата й? В стомаха си почувства зараждането на една смущаваща възбуда и побърза да я потуши.

Ако я беше докоснал, без съмнение щеше да се превърне в глупачка, неспособна да произнесе и дума.

— О, да, ужасно съблазнителен.

— Има нещо, което криеш от мен.

Джейн въздъхна. Нямаше начин да заблуди тази ловджийска хрътка.

— Има нещо… опасно в него — призна най-накрая.

— Разбира се, всеки очарователен негодник крие някаква опасност: точно тя привлича жените.

— Не е само това, въпреки, че няма съмнение — майстор е в изкуството на съблазняването.

— Страхуваш се да не е насилник?

— Не — отговори тя. Изобщо не смяташе, че е способен да нарани жена. — Изглежда… малко… меланхоличен. Под целия този чар се крие една ранена душа.

Ана се засмя невярващо.

— Как, по дяволите, може да е нещастен? Говорим за богат господин, един от най-влиятелните в обществото.

Джейн реши, че не желае да говорят повече по темата, изглеждаше й като намеса в личните дела на Хелион.

— Може би е само плод на въображението ми — отговори с безразличие. — В края на краищата разговаряхме съвсем накратко.

Предчувствайки отстъплението на своята приятелка, Ана се усмихна лукаво и добави:

— Опита ли се да те целуне?

Джейн избухна в смях при абсурдния въпрос.

— Не, въпреки лунната светлина и красивата градина, нямаше порив на страст. Изненадващо, нали?

— Явно е алергичен към розите.

— Сигурно. Е, и лекият ветрец имаше вина.

— О, да, няма нищо по-лошо от малко ветрец, който да охлади огъня на един обожател.

— Да, разбира се.

Засмяха се и двете. След това Ана прикова поглед върху приятелката си, а очите й заблестяха по странен начин.

— Скъпа моя Джейн, страшно много се гордея с теб, да знаеш!

— Гордееш се?

— Ти въстана срещу съдбата по най-славния начин.

— Какво говориш? Държах се безсрамно.

— Не. Взе нещата в свои ръце. Отказа да приемеш унизителната роля, дадена ти от обществото. Влезе в абсурдната им игра, но с твои собствени правила. Ако Хелион успее да види смелата жена в теб, същото това общество ще се влачи в краката ти. Ти си героинята на „увехналите цветя“.

— Абсурд! Аз съм само една отчаяна жена, която опитва поредната глупост. Освен това, още не съм сигурна, дали той ще приеме предложението ми.

Леко движение в салона привлече вниманието им и Ана завъртя глава по посока на двамата джентълмени, които влизаха през терасата.

— Ха, гледай ти, какво съвпадение… идва насам. С лорд Бидуел.

Джейн се застави да не се прехласва по елегантната фигура на Хелион. Достатъчно бе дето всички мислеха, че го преследва, нямаше да влошава нещата като го гледа с обожание. Напротив!

— Странен господин — промърмори, докато оглеждаше бледосиньото му сако и тъмните панталони.

— Наистина — съгласи се Ана разсеяно.

Насочвайки вниманието си обратно към своята спътница, Джейн с изненада установи отнесения израз на лицето й.

— Какво става? — поиска да узнае Джейн.

— Какво?

— Гледаш лорд Бидуел по странен начин.

Ана продължаваше да изучава острите черти на Бидуел.

— Знаеш ли, подозирам, че не е толкова лекомислен, за какъвто иска всички да го смятат.

— И как разбра?

— Неведнъж съм го виждала да души зад завеси и саксии.

— Да души?

— Често се прави, че си гласи токата на обувката, или че дреме в някой ъгъл, но съм сигурна, че намерението му е да подслушва чуждите разговори.

Изглеждаше абсурдно. Защо един лорд на кралството ще се държи така невъзпитано? Без съмнение, Ана грешеше. След това се изопна, почувствала спазъм на страх в стомаха си.

— Небеса! — промърмори.

— Какво става?

— Лорд Бидуел разговаряше с господин Колфилд, когато се приближих. Бях толкова нервна, че не му обърнах внимание.

— Много е добър, когато трябва да се изпари в тъмното.

— Да. И сега се връща в балния салон с господин Колфилд.

Ана раздвояваше вниманието си между разговора и спътника на Хелион.

— Смяташ, че може да е подслушал разговора между вас двамата?

— Възможно е — Джейн стисна зъби, докато обмисляше последствията. — О, Боже! И ако се раздрънка за предложението ми? Ще бъда тотално загубена.

Ана поклати бавно глава.

— По-вероятно е да се опита да те шантажира. Ще стане голяма бъркотия.

Джейн се задави със собствената си кашлица — никак не й допадаше идеята да се окаже пленница на собствените си кроежи.

— Благодаря ти, Ана, думите ти ме успокоиха — иронизира тя.

— Не се страхувай, Джейн. Аз ще се оправя с лорд Бидуел.

— Така ли? И как?

Няколко секунди приятелката й обмисляше варианти, след което на устните й се появи усмивка:

— Очевидно ще трябва да бъдем по-умни от него.

— Моля?

— Не се притеснявай, Джейн. Ще измисля начин да държа този любопитко далеч от твоите дела — мекото изражение на Ана изведнъж бе заменено от решителност, но очите й запазиха странния си блясък. — Винаги съм искала да си премеря силите с някого. Сега имам идеалната възможност.

Джейн никога преди не беше виждала приятелката си толкова ентусиазирана.

— Мисля, че полудяваш.

— Не, само ми е толкова скучно, че с удоволствие бих продала душата си на дявола за малко развлечение.

Против волята си Джейн се обърна да погледне Хелион, чудесната му стойка, черните му очи. Усети, че тялото й настръхва. Предчувствие? Или желание? Беше й невъзможно да отгатне.

Сделка с дявола е точно това, което се каним да направим.

 

Няколко часа по-късно Хелион излизаше от задимения игрален салон, но внезапно се закова на място. В другия край на множеството видя слабата фигура на госпожица Мидълтън, седнала в пълна изолация. Изглеждаше спокойна. Не даваше признаци на нервност, с изключение на начина, по който вееше с ветрилото си. Хелион почти физически усети разочарованието й, което се засили с преминаването на група елегантни господа покрай нея и пълното им пренебрежение. По дяволите! Колко ли пъти и той я е подминавал с такава арогантност? Присви устни с недоволство.

Но какво му ставаше? Той не се занимаваше с дебютантки. В редки случаи бе танцувал с някоя или я придружаваше до масата за вечеря. Познаваше задължението си към домакините. Но никога не повтаряше с една и съща госпожица и не демонстрираше намерения, по-сериозни от един тривиален разговор.

И въпреки това, не можеше да отрече, че се чувства неудобно при вида на госпожица Мидълтън, наблюдаваща с ентусиазъм танцуващите.

Проклятие! Очевидно струваше повече от всички тези разглезени момиченца, подскачащи върху дансинга. Още повече за някого, който предпочита искрената топлота пред изкуствената красота.

Погледът му се плъзна по деликатния профил, забави се на устните и слезе към гърдите. Не би могла да задоволи мъж, който се прехласва по обемните извивки, но опитът му подсказваше, че тези малки гърди ще прилегнат идеално на ръцете му.

— А, Хелион! Надявам се, че късметът не те е напуснал тази вечер! — възкликна Бидълс, заставайки до него.

Постара се да смени изражението си. Не бе готов да признае странния си интерес към една невинна девойка.

— Мислех, че си в прегръдките на любовницата си, Бидълс.

— Чудесна идея! За нещастие, скъсах с Барбет.

— Наистина ли?

— Беше неизбежно. Тя реши да прекрати връзката си с френския посланик.

— Е, и? Това не е ли добра новина?

— Добра? — Бидълс го погледна учудено. Или по-скоро, като че ли Хелион беше невинно момченце. — И за какво ми е сега Барбет, когато не може да ми предоставя кореспонденцията на посланика в негово отсъствие?

— Тя те е информирала кога ще се среща с него, за да можеш ти да преглеждаш личните му документи, така ли?

— Беше взаимноизгодно споразумение.

Хелион остана възхитен от дързостта на приятеля си.

— Добре, предполагам — жалко, че е приключило, но… сигурен ли си, че жената не е имала и други качества?

— Както обикновено — Бидълс сви рамене с безразличие, — но се страхувам, че вече съм на възраст, когато искам нещо повече от това да плащам за топло тяло.

Вълна на незадоволеност заплашваше да погълне Хелион. Не, по дяволите! Изпитваше удоволствие от любовниците си. Кой мъж със здрав разум ще седне да се оплаква? Бяха красиви, изкусни съблазнителки и най-хубавото, достатъчно мъдри, за да знаят кога да оставят един мъж на мира. Макар че понякога му се искаше да намери жена, с която да споделя не само сексуално удоволствие, а и нещо друго. Имаше усещането, че търси нещо извън кръга на възможното.

— Щом казваш… — опита се да изглежда безразличен.

И май не прозвуча толкова безразлично, тъй като Бидълс го погледна съучастнически.

— Скоро сам ще го откриеш.

Хелион предизвикателно притвори очи. Не беше готов да дискутира темата.

— Много се съмнявам, скъпи ми приятелю. И не намери ли друга, с която да се насладиш на чудесната вечер?

Светлите очи отново заблестяха.

— В действителност, имах няколко възможности, но както сам ще се сетиш, ми наредиха да събера информация за госпожица Мидълтън.

Хелион изненадано повдигна вежди. Дори и той не очакваше резултати толкова бързо.

— Научил си нещо?

— Да не би да се съмняваш в способностите ми?

— Способности? Трябва да си магьосник, за да събереш сведения за толкова кратко време.

— Талантите ми са безкрайни, драги ми господине.

— Май да. Какво откри?

— За начало мога да потвърдя, че госпожица Мидълтън наистина е една доста богата наследница.

Хелион не се изненада. Въпросът за богатството лесно можеше да се провери. Това, че никой не беше разбрал за неговите финансови проблеми, беше защото никой не се бе разровил за истината.

— Колко?

— Според източниците — сто хиляди либри.

— Боже Господи! — сърцето му прескочи един удар.

— Притежава също и имение в Съри, без задължения.

— Една щастлива наследничка, без съмнение — въздъхна Хелион.

Беше повече, отколкото бе очаквал да наследи като дук на Фалсдейл. Много повече. Невероятно как още никой пресметлив кучи син не я е докопал. Възможно ли е всички да са глупаци? Бидълс прочисти гърлото си, като с това сложи край на неговите размишления.

— Колкото до някакъв скандал, не намерих такъв. Ако трябва да бъда честен, много малко хора са обърнали внимание на пристигането й в Лондон, за да очакваме слухове.

— Типично „увехнало цвете“ — беше сухият му коментар.

— Така е.

— Научи ли кои са приятелките й?

— Изглежда има само една, някоя си госпожица Халифакс, която изчезна, преди да успея да се запозная с нея.

— Жалко!

— Ще се опитам да я намеря преди края на седмицата.

Хелион скръсти ръце на гърдите си и хвърли един поглед към самотната фигура в тъмния ъгъл.

— Тогава единственото, което ни липсва, е откриването на някоя тайна.

— Не върша чудеса — запротестира Бидълс. — Събирането на такава информация изисква време.

— Но не се бави.

— Значи ще приемеш предложението й?

Тръпка премина през тялото на Хелион. Не беше сигурен точно защо е готов да приеме това странно предложение. Единственото, в което беше сигурен, е, че не можеше да пренебрегва повече положението на Джейн Мидълтън.

— Как бих могъл да откажа? — промърмори той. През това време погледът му не се отместваше от жената, която бе успяла да направи това, което никой друг не бе успявал: да привлече пренаситения му интерес.