Барбара Смит
Грешница на любовта (17)

Глава 17

Керн се беше напил за първи път през живота си. Той седеше в библиотеката на дома си, вдигнал крака върху махагоновото бюро, на което често преглеждаше проектозакони или проверяваше счетоводните книги на имението си в Дербишър. Сега, на светлината на няколко свещи, той се беше облегнал назад в стола си и броеше пукнатините на тавана.

Това безсмислено занимание беше по-приятно, отколкото да мисли как беше провалил целия си живот. И което беше по-лошо, как беше провалил живота на Изабел.

„Мръсник. Разбил си надеждите й да си намери добър съпруг.“

Обвинението на Диана ехтеше в съзнанието му и засилваше чувството за вина, което графът изпитваше. Той посегна към чашата си. Пръстите му хванаха деликатния кристал и той я вдигна към устните си. Празна.

— Дявол да го вземе — изръмжа Керн през стиснати зъби.

Той свали крака на пода, отблъсна стола си назад, изправи се като залиташе, и отиде до барчето. Не му харесваше, че съзнанието му беше замъглено и че чувствата бяха заменили логиката. Не му харесваше начинът, по който мислите му неизменно се връщаха към Изабел, към онзи невероятен миг, в който я беше довел до върха и тя беше извикала името му.

„Обичам те.“

Той се втренчи в празната си чаша. Нищо чудно, че никога не се беше напивал. От това болката не преминаваше. Алкохолът го правеше опасно сантиментален. Въпреки това той си наля още една чаша уиски и я изпи на един дъх.

Освен всичко друго, беше провалил и живота на Хелън, въпреки че тя все още не знаеше това. В дългите часове, откакто беше оставил Изабел, графът бе взел едно трудно, но неизбежно решение. Трябваше да промени плановете за живота си. Не можеше да се ожени за Хелън.

Той не изпитваше облекчение, а само ужас от това, че трябваше да я нарани. Тя му се възхищаваше и му вярваше, както можеше да вярва само едно непорочно момиче. И независимо че той щеше да поеме цялата отговорност за развалянето на годежа им, тя щеше да изтърпи унижението да бъде отхвърлена пред очите на цялото общество.

Керн не можеше да направи нищо, за да облекчи болката й. Въпреки че новината за изневярата му щеше да съсипе Хелън, той не можеше да се изправи пред божия олтар и да се закълне да я уважава и обича. Не и след като друга жена беше обсебила тялото и душата му.

„Обичам те.“

В отчаян опит да потисне копнежа си, графът захвърли чашата си към мраморната камина, но нея улучи и кристалът се разби в стената и парчетата се посипаха по килима. Това обаче не можа да го отърве от болезнената нужда, която изпитваше. Нуждата от Изабел.

Той отиде до един стол и се отпусна на него, след което прокара пръсти през косата си. Почти можеше да усети свежия аромат на кожата й. Почти виждаше чувствената й усмивка. Почти усещаше горещата кадифена ръкавица на тялото й, която го обгръщаше. Една страстна нощ не го беше заситила, а само беше увеличила стократно желанието му. Той не можеше да живее без нея.

„Обичам те.“

Тихите й думи пронизваха сърцето му. Тя заслужаваше добър съпруг, но Керн никога не можеше да бъде такъв. Той никога нямаше да може да се ожени за нея. Подобни неща просто не се правеха. За нея обаче той беше готов да захвърли принципите си, да забрави за честта си. За нея той беше готов да стане като Линууд.

По дяволите честта. Той щеше да има Изабел, въпреки че това щеше да съсипе живота му.

Щеше да направи Изабел Дарлинг своя любовница.

 

— Ама че си мързелана — заяви Хелън.

Изречените през смях думи накараха Изабел да отвори очи. Хелън беше застанала до леглото й, притиснала към гърдите си Милорд, който размахваше весело опашка. Слънцето осветяваше спалнята, а ветрецът, който нахлуваше през отворения прозорец, носеше миризмата на дъжд.

— С Милорд сме будни от часове — продължи Хелън, като чешеше кучето по ушите — Кали каза, че снощи си се прибрала късно. Оправи ли се твоята позната?

Усмихнатото й лице показваше, че тя си нямаше никаква представа за събитията, които бяха задържали Изабел толкова до късно миналата вечер. Изабел почувства вина и завист едновременно. О, какво ли не би дала да бъде годеницата на Керн! Осъзнаваше ли Хелън каква късметлийка беше?

Момичето очакваше отговор.

— Моята позната? А, приятелката на майка ми. — Изабел се сети за случилото се с леля Мини и едва се въздържа да не потръпне. — Тя… е имала малка неприятност, но вече е по-добре. Благодаря ти, че прояви разбиране и ме остави да отида при нея.

Хелън направи закачлива гримаса.

— Аз не разполагам с времето ти, братовчедке. Но вчера наистина ми липсваше. Пазаруването с Гили не е много забавно, въпреки че намерих едно прекрасно розово боне.

Докато тя описваше нещата, които си беше купила в очакване на сватбата си с Керн, Изабел водеше безмълвна война с отчаянието и ревността. Интимността на миналата вечер сега й се струваше като хубав сън. Реалността беше Хелън, която продължаваше да й говори щастливо за сватбените си дрехи.

Господи. Ако Хелън узнаеше истината, щеше да намрази Изабел.

„Това е най-малкото, което мога да направя, за да те защитя.“

Думите на Керн бяха светъл лъч в облака на нещастието й и изпълваха сърцето й с радост. Не защото Изабел се смяташе за слаба и неспособна да се оправя сама, а защото той беше достатъчно загрижен за нея, за да желае да я предпази от неприятности. Това я караше да се чувства желана. Обичана. Днес тя се чувстваше преобразена напълно, като момиче, което току-що беше открило какво означава да бъде жена. Тя обаче не можеше да каже на Хелън нищо за това.

— Поръчах още пет рокли за път за медения ни месец на континента — казваше Хелън. Тя се завъртя. — О, изгарям от нетърпение да видя Париж, Венеция и Рим и всички онези места, които винаги съм искала да посетя. Знаеш ли, че из проходите в Алпите все още скитат бандити? А това, че смели мъже се бият с бикове в Мадрид?

Хелън никога не беше изглеждала толкова оживена. Изабел с усилие успя да задържи любезното изражение на лицето си. Меденият месец. Тя беше готова да продаде душата си, за да познае такова щастие с Керн.

Изабел отиде в съседната стая да се облече, без да слуша веселото дърдорене на Хелън за пътуването. Докато се обличаше, тя не можа да престане да мисли за графа — за усещането на големите му ръце върху тялото й, за устните му върху гърдите й, за екстаза от сливането й в едно с него. И за това как след това той я беше прегръщал, сякаш не бе искал да я пусне никога.

„Никога не съм желал друга жена толкова, колкото желая теб.“

— Усмихваш се — обвини я Хелън, която беше седнала на столчето пред тоалетната масичка и държеше Милорд в скута си. — Не виждам какво толкова забавно има в една липсваща закуска.

— Липсваща закуска? — Внезапно Изабел осъзна, че беше загубила представа за какво точно ставаше дума.

— Не си ме слушала изобщо — скастри я Хелън през смях. — Казах, че вече е почти време за обяд. Ела тук, ще ти помогна да вдигнеш косата си.

Изабел седна на освободеното от Хелън столче и момичето сръчно прибра косата й в елегантен кок, като я закрепи с игли от черупка на костенурка. Този приятелски жест накара Изабел да се почувства още по-виновна. Как бе могла да предаде момичето, което й беше като сестра?

Но как би могла да отрече безграничната си любов към Керн?

През по-голямата част от нощта Изабел се беше мятала в леглото си, разкъсвана между копнежа по графа и тревогата за бъдещето. Бремето на тайната им тежеше на съвестта й. Дали не трябваше да признае истината на Хелън?

„Надявам се, че нямаш нищо против, но аз се влюбих до уши в годеника ти. Снощи двамата споделихме страстта, която изпитваме един към друг.“

Хелън щеше да бъде съсипана. Сигурно щеше да развали годежа. Честно ли беше Изабел да проваля живота на своя скъпа приятелка?

Не. Нямаше да признава нищо. Това решение трябваше да вземе Керн. Но дали и той щеше да си замълчи?

Една ужасна мисъл се беше загнездила в съзнанието й. Може би след кратък размисъл той щеше да реши, че му трябва дама за съпруга. Може би и той като толкова много благородници щеше да реши, че любовта нямаше никакво значение в брака. Може би щеше да се ожени за Хелън. Може би щеше да изчезне завинаги от живота на Изабел.

— О, пак гледаш отнесено — каза Хелън и я погледна разтревожено в огледалото. — Прости ми, че говоря толкова много. Доста неприятен навик.

— Моля те, няма за какво да се извиняваш. — Изабел се изправи и прегърна Хелън. — На мен ми е приятно, когато говориш. Ти си весела, жизнена и е много хубаво, че си до мен.

Хелън засия.

— И татко винаги казва така. Като стана дума за него, той ще се прибере за обяд. Помислих си, че докато го чакаме, можем да слезем за малко в библиотеката. Искам да ти покажа нещо.

Хелън хвана Изабел под ръка и я поведе по коридора към стълбите. Докато слизаха към фоайето, една светкавица проряза черните облаци навън. През високите прозорци от двете страни на вратата се виждаше, че денят беше мрачен. Беше толкова тъмно, че един прислужник палеше свещите в поставките на стената. Изабел си представи, че усеща искри във въздуха, и приближаващата буря само увеличи безпокойството й.

Хелън я вкара в библиотеката. Стаята беше празна и във въздуха миришеше на книги в кожени подвързии.

— Снощи седях тук с татко — каза момичето — и адресирах поканите за сватбата. И тогава го забелязах.

— Кое?

— Ела тук. — С нетърпението на конспиратор Хелън дръпна Изабел към един от портретите, които бяха окачени на стената над една лавица с книги. Тя кимна към картината, на която беше изобразена една усмихната дама с перука, облечена в зелена сатенена рокля отпреди петдесет години. — Това е майката на татко, вдовстващата маркиза и моя баба. Забелязваш ли нещо в нея?

Изабел се намръщи и се вгледа в лицето на маркизата, в хладната й патрицианска усмивка и тъмните вежди над кафявите очи. В краката на дамата се виждаше малко кученце.

— Много е хубава.

— Не просто хубава — възрази Хелън. — Тя си е направо красива. И прилича на теб.

— На мен ли? — каза недоверчиво Изабел. — Тя си е сложила огромна бяла перука.

Хелън се разсмя.

— Трябва да си я представиш без перуката. Аз никога не съм я виждала, но татко казва, че е имала кафява коса с червени нишки, също като твоята. Погледни и очите й. Те имат цвета на шери и са леко повдигнати нагоре. Също като твоите. И ти като нея обичаш кучетата.

— Както и хиляди други дами. — Изабел се намръщи леко. Тя вдигна Милорд и го притисна към гърдите си, след което хвърли още един поглед на портрета. Маркизата изглеждаше много изискана, но същевременно приятна и добра. Дали Хелън виждаше Изабел по същия начин — любезна и грижовна приятелка? Горкото момиче, само да знаеше каква беше истината.

— Какво каза баща ти за откритието ти?

Хелън я погледна малко смутено.

— Само изсумтя. Но когато му посочих приликите, той прекара доста време загледан в портрета, сякаш за да се убеди в тях.

— А може би просто си е спомнил за майка си — каза Изабел. Тя можеше да си представи ужаса на Хатауей при намека, че маркизата беше роднина на незаконната дъщеря на една проститутка. — Е, всички у дома казват, че приличам на майка си, така че всяка прилика е съвсем случайна.

— Може би. — Хелън сви устни. — Но аз все пак казвам, че…

На вратата се почука леко и един прислужник в ливрея влезе в библиотеката и се поклони на двете жени.

— Моля за извинение, милейди. Лорд Керн е дошъл да ви види.

Хелън плесна с ръце.

— О, това е чудесно. Ще поискаме мнението на Джъстин по въпроса. Той винаги забелязва и най-малката подробност, така че несъмнено ще се съгласи с мен.

Изабел стоеше с разтуптяно сърце. Тя неволно стисна кученцето по-силно и Милорд се размърда на гърдите й. Керн беше тук. Тук. И беше дошъл да говори с Хелън.

Когато графът прекрачи прага на библиотеката, той се озова лице в лице с Изабел, която излизаше от помещението. Тя се спря и красивите й тъмни очи се втренчиха в него.

Той не можа да овладее неволното ускоряване на пулса си. Невъзможно му беше да въздържи желанието си. Видът й беше като топъл дъжд в пустинята на душата му. Тя изглеждаше бледа и крехка в роклята от виненочервена коприна. Едва забележимите тъмни кръгове под очите й бяха доказателство, че и тя не беше успяла да спи по-добре от него. Керн сви юмруци, за да не протегне ръце към нея. Дали съжаляваше, че му беше подарила девствеността си?

— Здравей, Джъстин — обади се весело Хелън откъм другия край на библиотеката. — Може би ще успееш да убедиш Изабел да остане.

Изабел го погледна с напрегнат, безизразен поглед и не отмести очи дори когато кучето облиза брадичката й.

— Трябва да заведа Милорд в кухнята — каза тя. — Извинете ме.

Тя сведе поглед, мина бързо край Керн и излезе навън, оставяйки след себе си лек женски аромат.

Той затвори вратата и отиде при Хелън. Слепоочията му пулсираха, но това не се дължеше само на прекалено голямото количество уиски, което беше изпил. Тази сутрин Керн беше прибрал мемоарите на съхранение в трезора на банката си, след това вече не бе имал никакви извинения да бави повече тази съдбоносна среща.

— О, боже — каза Хелън и сбърчи чело. — Страхувам се, че поставих братовчедка си в неудобно положение. Скромността й е достойна за възхищение, но никога не съм смятала, че може да бъде толкова срамежлива само защото съм й посочила приликата.

— Приликата?

— С баба ми — поясни Хелън и посочи към портрета. — Не си ли съгласен, че си приличат? Забелязах това миналата вечер, докато седях на бюрото и адресирах поканите за сватбата ни.

Керн дори не погледна към картината. Той мислеше само за ужасното задължение, с което беше дошъл тук. Да можеше да бъде като останалите господа, които имаха съпруги за пред обществото и тайни любовници. Но той не можеше да направи нещо толкова непочтено с Хелън… и с Изабел.

Керн усети, че се колебае, и мислено прокле страхливостта си. Най-добре щеше да бъде веднага да приключи с неприятното си задължение.

Той хвана Хелън за ръката и я отведе до един шезлонг. Тя седна, но той остана прав. Тя го погледна озадачено.

— Какво има, Джъстин?

На графа му се прииска да избяга от тази стая. Вместо това обаче каза:

— Хелън, много съжалявам, че трябва да ти кажа това. Сватба няма да има.

Устните й се разтвориха и тя премигна бързо, сякаш се опитваше да осъзнае смисъла на думите му.

— Няма да има сватба ли? Нямаш предвид… нашата? — Тя сложи бялата си ръчичка върху гърдите си.

— Точно нашата имам предвид — каза Керн нежно колкото можеше. — Задължен съм да разваля годежа.

— Но… защо?

Той изрецитира речта, която бе репетирал цяла нощ.

— Моля те да разбереш, че нямаш абсолютно никаква вина. Никой мъж не може да иска по-красива или по-почтена дама от теб. Но… — Той замълча, тъй като знаеше, че следващите думи щяха да променят живота му. — Но сърцето ми е обвързано с друга жена. Не исках да стане така, но се случи и при тези обстоятелства би било непочтено от моя страна да остана твой годеник.

Нараненото изражение на Хелън разкъсваше сърцето му.

— Друга жена? Но нали вчера обсъждахме менюто за сватбата ни. И тортата. Тогава ти не каза нищо… дори не намекна… — Тя млъкна и сините й очи се изпълниха със сълзи.

Керн бръкна в джоба си за кърпичка и коленичи пред нея. След това пъхна кърпичката в ръката й.

— Не казах нищо, защото все още не бях взел решение. — „Защото все още не бях спал с Изабел. Все още не бях осъзнал колко много означава тя за мен.“

Хелън стисна кърпичката, но не избърса сълзите си.

— Коя е тази жена? Кажи ми името й.

Керн поклати глава.

— Не мога. Най-добре ще е да я забравиш.

Хелън в никакъв случай не трябваше да научи истината, която щеше да й причини ужасна болка. Когато убиецът бъдеше открит, Изабел щеше да напусне без много шум дома на Хатауей. С това всичките й връзки с Хелън щяха да бъдат прекъснати. Тогава, едва тогава, графът щеше да осъществи плановете си по отношение на Изабел.

— Но как да забравя за нея? — попита Хелън с разтреперан глас. — Тя ми открадна твоята обич. Какво толкова се е случило от вчера до днес? След като си тръгна оттук сигурно си отишъл при нея.

Той не можеше да отрече това. Нито пък можеше да понесе да гледа Хелън толкова нещастна.

— Не се измъчвай, моля те. Трябва просто да осъзнаеш, че нямаш абсолютно никаква вина за случилото се. Ще се погрижа някои хора да разберат, че аз съм виновен за всичко.

Хелън поклати силно глава.

— Не, Джъстин. Не говори, сякаш е твърде късно. — Тя протегна ръце и сграбчи неговите. — Ти се чувстваш задължен, воден от честта, да прекратиш годежа ни. Но ти просто си имал един малък флирт и толкова. Много мъже правят това. Аз ти прощавам.

Керн въздъхна тежко. Тя го беше притиснала в ъгъла и сега се налагаше да разбие и последната й надежда.

— Господи! Мразя се, че ти причинявам мъка. Но това не беше просто флирт. Аз… бях интимен с нея.

За миг тя остана да го гледа, сякаш не разбираше за какво ставаше дума. След това очите й се разшириха и тя отдръпна ръцете си и ги скри в гънките на роклята. Хелън си пое дъх, треперейки, и обърна глава встрани, сякаш шокът от новината беше непоносим за нея.

— Правил си с нея… онова, което съпругът прави с жена си?

— Да.

Навън проблесна светкавица, последвана от силен гръм и барабаненето на дъжда по прозорците. По бузите на Хелън се стичаха сълзи.

— Как можа? — прошепна тя. — Как можа?

Той не можеше да й каже нищо повече, без да я нарани още по-дълбоко. Това означаваше да опише невероятното привличане между него и Изабел.

— Хелън… ти ми беше скъпа като сестра. Спомням си как те държах на ръце малко след раждането ти. И как си мислех, че ще те защитавам винаги. — Думите едва излизаха от устата му. — Мразя се за това, че те наранявам. И съжалявам. Наистина съжалявам.

Тя седеше съвсем неподвижно. Без да поглежда към него, каза:

— Махай се оттук. Върви си.

Студенината в гласа й го потресе. Той остана на колене пред нея, тъй като не му се искаше да я остави толкова разстроена. Само да можеше да я прегърне и да я утеши, да погали косата й. Но със своето предателство Керн се беше отказал от тази привилегия.

Графът се изправи бавно. Въпреки че Хелън не го гледаше, той й се поклони. Като се изключеха сълзите й, човек можеше да я вземе за статуя. Наистина ли го беше обичала толкова много?

Въпросът само засили отвращението, което Керн изпитваше от себе си. Той искаше да й пожелае щастие, но се страхуваше, че всеки опит за добронамереност щеше да прозвучи като подигравка с мъката й. Със свито сърце той се обърна и излезе от библиотеката.

Стъпките му отекваха върху мраморния под на коридора. Той се чувстваше, сякаш беше сритал котенце. В каквото мрачно настроение беше, Керн можеше само да мисли как да напусне тази къща, която му беше като втори дом. Отсега нататък той вече нямаше да бъде добре дошъл тук. Беше се отказал от това заради една жена, която не беше част от неговия свят.

Внезапно обектът на мислите му изникна пред него. Тя стоеше до позлатените перила на стълбището, притиснала кученцето към гърдите си. Когато видя Керн, тя остави кучето на пода и тръгна бързо към графа. Той си каза, че трябва да я подмине и да излезе навън, без да поглежда назад, но не го направи.

— Джъстин? — Пръстите й бяха сплетени и тя хвърли многозначителен поглед към безстрастния паж, който стоеше до входната врата.

Керн се обърна към него.

— Кажи на коняря ми да приготви каретата. Ще изляза след малко. — Той вече беше дал нарежданията си на коняря, но двамата трябваше да останат насаме за няколко минути.

— Да, милорд. — Слугата взе един чадър, отвори вратата и изчезна в дъжда.

Керн хвана Изабел за ръката и я дръпна в дневната. Палецът му погали китката й и той заговори с дрезгав шепот.

— Не трябва да ни виждат заедно. Не сега.

— Казал си й?

— Да, но се погрижих да не научи името ти.

— Горкичката. Сигурно е съсипана.

Изабел се облегна на рамката на вратата и въздъхна, при което гърдите й се повдигнаха. Нуждата, която графът бе успял да потисне с толкова много усилия, отново го обзе. Прииска му се да се потопи в меката й, уханна женственост, да забрави греховете си в сладкото потвърждение за любовта й.

Керн знаеше, че щеше да мине цяла вечност, преди Изабел отново да бъде негова, а копнежът му по нея беше твърде силен, за да успее да го овладее. Не можеше да я остави, без да я целуне за сбогуване. Той се наведе, устните му докоснаха нейните и графът ги остави те да предадат всички бурни чувства, които разтърсваха душата му. Тя също усети призива на отчаянието, защото се надигна на пръсти, за да отговори на целувката му.

Някакъв тих шум се прибави към трополенето на дъжда по прозорците. Керн отскочи стреснат назад.

Хелън стоеше във фоайето.

Кученцето беше застанало до нея и махаше с опашка. Тя обаче не му обръщаше никакво внимание. Ръката й беше хванала гърлото й и тя се беше втренчила в Керн и Изабел. Той усети как гърлото му пресъхва. Забеляза по погледа й как тя осъзна какво означаваше гледката, на която бе станала неволен свидетел.

— Ти? — прошепна Хелън и втренчи възмутения си поглед в Изабел. — Ти?

Изабел извика тихо, но не се помръдна, нито каза нещо. Тримата стояха застинали на местата си, като участници в трагедия в театъра.

Керн си мислеше, че едва ли можеше да се случи нещо по-лошо, но в този момент входната врата се отвори и Хатауей влезе, придружен от прислужника, който му държеше чадъра.

Маркизът свали мокрото си палто.

— Дяволски мокро време — каза весело той. — Ако бурята продължи, улиците ще бъдат наводнени. — Прислужникът отнесе палтото му и Хатауей погледна дъщеря си и се намръщи, когато забеляза изражението й. — Хелън? Плакала си. Какво се е случило?

Тя изтича при него.

— Татко! О, татко!

Той я прегърна.

— Скъпа, какво има?

— Джъстин развали годежа ни. Няма да има сватба.

Хатауей погледна озадачено Керн.

— Вярно ли е това?

— Да.

— Кажи на татко останалото. — Хелън избърса сълзите си и продължи с глас, изпълнен с мъка и гняв: — Кажи му ужасната тайна, която се опита да прикриеш. Кажи му как, когато бях болна и ви изпращах да излизате заедно, си я прелъстявал. Кажи му как си вкарал братовчедка ми Изабел в леглото си.

Непочтената му постъпка изглеждаше много по-ужасна, когато беше описана от едно непорочно момиче. Лицето на маркиза помръкна. Той се вгледа в Керн, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ти си я прелъстил?

— Да — призна Керн.

— Не — намеси се внезапно Изабел. — Това не е вярно. Той не ме е насилвал. Господ да ми е на помощ, но аз го обичам.

Керн чу само част от думите й. Независимо какво щеше да каже Изабел, вината беше само негова. Той беше оставил страстта си да замъгли разума му. Беше отнел целомъдрието на една жена и беше разбил мечтите на друга.

Лицето на Хатауей се изкриви от отвращение. Керн се приготви да понесе укорите на маркиза, но не очакваше онова, което се случи.

— Развратник! — Хатауей се хвърли светкавично през фоайето и юмрукът му се стовари с всичка сила в лицето на графа.

Керн политна назад от силата на удара. Пред очите му притъмня за миг, той се спъна в някакъв стол и падна на пода. Кученцето се разлая.

Хатауей застана заплашително над графа. Керн лежеше неподвижно. Пръстите му инстинктивно се бяха свили в юмруци, но той не можеше да отвърне на удара. Не можеше да се бие с мъжа, когото обичаше като баща. Особено след като наказанието му си беше напълно заслужено.

Изабел застана пред маркиза.

— Не! Не го докосвайте повече.

Хатауей я изгледа свирепо. Погледът му беше унищожителен, но Изабел не отстъпи. След няколко секунди маркизът се обърна и се отдалечи.

Изабел коленичи до графа.

— Джъстин! Добре ли си?

Вместо да й отговори, той се надигна и се изправи.

Хелън все още стоеше на вратата с разширени очи, притиснала ръце към устните си. Баща й беше застанал до нея и гледаше Керн с неприкрито отвращение.

— Махай се! — изръмжа маркизът.

За втори път му казваха да си върви и този път графът се подчини. Той бе имал намерението да си тръгне още когато Хелън го беше изгонила, но се беше спрял да целуне Изабел. Но може би разкриването на греховете му беше за добро. Сега поне на двамата с Изабел щеше да им бъде спестено бремето да живеят в лъжа.

Тази мисъл обаче не можеше да му даде утеха.

Изабел все още беше на колене на пода. Кученцето сякаш усети, че господарката му е нещастна, и подуши ръцете й. Тя го вдигна и притисна телцето му към себе си. След това погледна Керн с такава обич и загриженост, че той изпита желание да я вдигне на ръце, да я метне в каретата си и да я отведе в Гретна Грийн, където можеше да я обвърже завинаги със себе си чрез нерушимата връзка на брака.

Лудост.

Керн никога нямаше да може да се ожени за Изабел. Но той не можеше и да я остави тук, изложена на презрението на Хатауей. Тя вече беше изтърпяла достатъчно.

Керн й подаде ръка и й помогна да стане. Докато двамата минаваха покрай Хелън, графът срещна ледения поглед на маркиза. Извинението на Керн прозвуча като клише.

— Дълбоко съжалявам за неприятностите, които създадох на вас и на Хелън. — „Но не и за това, че обичам Изабел. Никога няма да съжалявам за това.“

Хатауей не каза нищо. Той обви ръка около кръста на дъщеря си и присви очи към Изабел. Мрачната сила на погледа му потресе Керн. Той усети, че Хатауей изпитваше някакви мрачни, бурни чувства. Една мисъл изникна в съзнанието му и му подейства по-силно от удар с юмрук. Колко добре всъщност познаваше маркиза?

Дали Хатауей не беше човекът, който беше тършувал из стаята на Аврора с надеждата да намери мемоарите? Дали беше толкова отчаян, че на всяка цена искаше да предпази лорд Реймънд от обвинение в убийство?

Още една причина да отведе Изабел оттук. Керн я хвана за ръката и я поведе към входната врата, но тя успя да се отскубне, изтича към Хелън и внимателно сложи кученцето в ръцете й.

— Моля те — каза тихо Изабел, — ще се грижиш ли за Милорд? Той е единственото, което мога да ти дам.

Хелън я погледна намръщено, след това враждебността напусна погледа й и тя погледна тъжно към кучето. Наведе бавно глава и потърка буза в меката му козина.

— Разбира се, че ще се грижа за него.

Изабел протегна ръка, сякаш искаше да погали Милорд за последен път, но сви пръсти, прибра ръката си и се обърна към графа. Вдигнала гордо глава, тръгна към него с просълзени очи.

За да успокои момичето, което смяташе за своя приятелка, Изабел се беше отказала от най-ценното, което притежаваше. Керн беше удивен от постъпката й и внезапният прилив на чувства, който изпита, беше равен по сила на вилнеещата навън буря. През целия си живот беше действал разумно и отговорно, но от онзи съдбоносен ден, в който се беше промъкнал в бордея, за да се изправи срещу изнудвачката, Изабел беше обърнала живота му с главата надолу.

С отчаянието на обречен, Керн осъзна, че повече не можеше да отрича истината. За добро или за лошо, той обичаше Венера Изабел Дарлинг.