Константин Константинов
По булеварда

В тоя час сладкарницата е почти празна. Червените масички и столове са наредени под широката тента и чакат. Прислужниците, облегнати на вратите, с кърпи под мишница, оглеждат улицата. Рано е още. Площадът блести напечен. Въздухът е осезаем като топла вода.

До една масичка при стената седи двойка. Мъжът — плещест, възрастен, но още запазен, с леко оредели коси и значка на запасен офицер на петлицата. Тя — млада жена, едра, в жълторозова, златиста рокля. Косите й, изкусно коафирани, също са лъскаво-златни, нозете — стегнати в копринени чорапи, бананов цвят. Лицето е свежо, като че току-що се е изкъпала, и цялата тя прилича на голям, полуобелен банан. Само очите са тъмни и в тях личи грижливо поддържан, сериозен и едва-едва меланхолично-разочарован израз.

— Значи, ти си отдавна тук?… Че как така досега да не се видим? — чуди се мъжът. — Е, в кой театър се подвизаваме понастоящем? Де жънем лаври и тям подобни?…

Тя гребва с крайчеца на лъжичката малко сладолед, държи го така във въздуха и поклаща тъжно глава:

— Никакъв театър… То принадлежи на миналото. Свършено… Не ми спомняйте, моля ви се!…

— Ха! Има си хас! Ама защо, как така? С тия дарби и прочее?…

— Безвъзвратно… Две години водих борба със себе си. Цели две години!… Животът е ужасен! Ужасен!… — Сега вече тя се решава да глътне разтопения сладолед, като полуспуска клепачи.

— Да-а… Животът… животът… — гледа разсеяно и потраква с цигарената кутия той. — Ама не! Не може, джанъм! Ние — публиката, почитателите на изкуството — протестираме!…

— Ах, публиката… почитателите… Колко разочарования! Колко разбити илюзии!… В първите дни така ми беше черно. — Тя говори бавно, с подчертана дикция, и вместо черно — излиза „тшерно“.

Очите й плуват някъде в пространството, но от време на време се спират върху събеседника с ласкаво-примирена усмивка.

— Зная, че ме разбирате. Нали? Вие сте фин човек… И по-добре — да поставим точка… Раната още не е заздравяла…

Тя оправя, без да гледа, дрехата на рамото си, като че раната е някъде там. Неговият поглед е залепен в голямото триъгълно деколте, дето се вижда вадичката между двете гърди.

— Ще ми предложите ли една цигара? — пак прозвучава отчетливо „тсигара“. — Свършила съм моите.

— Моля, моля, моля!…

Тя запушва, пуска едно колелце дим. Неочаквано махва с ръка и извиква:

— Ах! Пепа! Ало, Пепа!… Извинете — обръща се към мъжа. — Една приятелка.

До масата се изправя изгорено от слънцето момиче, стройно, тъничко, с лице на мишле. То е рошаво и босо, в модни сандали и пъстра, прилепена рокля, под която сякаш няма нищо друго… В ръка държи миниатюрно куфарче.

— Пепа! И не поглеждаш даже!… Запознайте се — мой добър приятел, госпожицата е балерина в „Мелодрамата“. Откъде така, Пепи?

Пепа прави гримаса.

— От къпалнята. Цел ден се пе-екох… Пък сега бързам, огладнях…

— Заповядайте, седнете, ако обичате, госпожице! С какво да ви нахраним?…

Пепа сяда, взема меланж с пирожка и пасти и яде с щастливо изражение. Сетне се навежда към приятелката си и шепне нещо, но очите й дяволито се извиват към мъжа.

— Не, моето момиче, не мога — отговаря другата високо. — Нали знаеш колко са строги нашите?… Не мога да закъснявам вечер…

Слънцето е слязло вече над паметника. Масичките постепенно се запълват. Всекидневният привечерен поток по булеварда се засилва. Пристигат компании, отстрани спират автомобили. Скоро тротоарът пред заведението заприличва на жива, шумяща леха от пъстри цветя.

Една нова бежова кола бавно преминава край бордюра и се нарежда до другите. Слиза млад, скъпо и безвкусно облечен мъж, рус, пълен, с полузаспали очи. Промъква се между масичките, търсейки място.

— Хо-о! Здравей бе, младеж! — възкликва мъжът с двете дами. — Кога прехвръкна пак?…

— Сервус! — подава другият пълната си мека ръка, а очите му продължително оглеждат двете жени. — От два дни. В други ден си отивам.

— Сядай де, сядай при нас! Запознай се с госпожиците. Мой приятел — дунавски експортьор. Печели в провинцията, гуляе в Берлин, а понякога и в София… Хе-хе-хе! Нека му е зле!…

Другият чука по масата с пръстена си и отново, без стеснение, дълго оглежда жените — ту едната, ту другата. Бившата актриса, облегнала голи лакти на масичката, с вдигнато нагоре лице, пуска две-три колелца дим и бавно навежда глава. Пепа издържа погледа на мъжа и дори се усмихва.

— Ти трябва да познаваш госпожицата — казва онзи със значката, като сочи русата. — Артистка от „Идейния театър“. Той е един от меценатите и тям подобни в града — обяснява той на дамите. После се обръща към балерината: — И голям поклонник на балета, госпожице Пепи. А! Ужасен!…

Пепа прави нова, учудено насмешлива гримаса. Между леко боядисаните устни езичето й — остро, яркочервено и бързо, като потайно животинче — се плъзва веднага от единия ъгъл на устата до другия и се скрива.

Новодошлият връща прислужника, без да поръчва, и казва безцеремонно:

— Слушай, началство, какво ще дремем тука! Я да вземем момичетата, че да идем до Искъра на прясна риба! Хайде, госпожици! Колата е ей там!

— Браво, младеж! Чудесна идея, нали? — обръща се другият, засмян към жените. — Една минутка само да се обадя по телефона в къщи. Нали знаете, семейни задължения и тям подобни…

Пепа смига тайно на другарката си, която извръща към младия мъж големите си, усмихнато-разочаровани очи и свива рамене:

— Как наистина да ви откажем?! Но — с едно условие: че няма да закъсняваме, прието — нали?

Ала мъжът е станал вече, върви между масичките и не я чува. След две-три минути колата с четворицата изпухтява и изчезва по булеварда.

Към единадесет часа на другата сутрин, в една от ложичките вътре в същата сладкарница русата седи сама, с чашка кафе на масичката. Тя пуши, гледа полираните си нокти и от време на време разхожда очи из заведението.

Отвън отново минава бежовата кола и спира на ъгъла. След малко притежателят й влиза в салона, търси с поглед и се упътва към жената.

— Пепа няма ли я? — пита той и сяда.

— Пепа ви чака̀ допреди четвърт час и моли да я извините. Отиде на репетиция…

— Хм!… Репетиция!… Вятър!…

— Ах, какъв сте! Честна дума, проверете, ако искате. Пепа е дете още… Тя обича изкуството си повече от всичко. Нека поживее с илюзии…

— Вятър — репетиция!… — повтаря мъжът. — Уж тука щяхме да се срещнем… — И добавя, като че на себе си: — Хм! Малко, ама темпераментно!

— Ах, колко теглим ние, жените, от тоз темперамент!… В театъра режисьорът все това ми повтаряше: „По-умерено, сдържайте се, вие просто изгаряте с тоз темперамент!…“

Неговото коляно се е допряло до нейното, но тя е твърде увлечена в спомените си и не го отмества.

Мъжът я поглежда с мътна усмивка в очите:

— Хм!…

И изведнъж минава на ти:

— Ти сега в кой театър си?

Тя бавно клати глава с полуспуснати клепачи и отвръща горчиво усмихната:

— Никакъв театър… То принадлежи на миналото. Свършено… Ако поискате да не ми разваляте настроението, не ми спомняйте!… Да!… Две години се борих със себе си…

И така нататък, и така нататък… Почва, както вчера.