Томас Стърнс Елиът
Бърнт Нортън ^[0]

του λγου δ’εογτος ξννου ζωονσιν α

πλλοι ως ξδιαν εχοτες

οδος άνω χάτω μια χαι ώυτη.^[1]

I

Настоящето й миналото време

навярно заедно минават в бъдещето време,

а бъдещето се съдържа в миналото.

Ако цялото време винаги съществува,

цялото време е непоправимо.

Което е могло да бъде, е абстракция —

постоянна възможност

само в света на разсъжденията.

Което е могло да бъде и което е

сочат към един и същи край — все в настоящето.

Стъпки отекват в паметта

през прохода, по който не поехме,

към врата, която не отворихме

към градината с розите. Моите думи отекват

така във вашето съзнание.

                                Но какъв е смисълът

да разтревожваме прахта по чаша с розови листа

не зная.

                Други екове

обитават градината. Да ги следваме ли?

Бързо, каза птицата, открий ги, стигни ги

зад ъгъла. През първата врата

към първия ни свят, да следваме ли

измамния глас на дрозда? Към първия ни свят.

Там бяха те, достойни и невидими,

стъпваха без допир върху мъртвите листа

в есенната топлина през въздуха трептящ,

и птицата извика в отговор

на нечута музика, укрита в храстите,

и невидим поглед блесна, тъй като

розите изглеждаха като разглеждани цветя.

Те бяха там — наши гости — и приети, и приемащи.

Ние отивахме, те също, с церемониална стъпка

по пустата алея към чимширения кръг

да хвърлим поглед във изпразнения шадраван.

Сух шадраван, бетонът — сух, кафяв — ръбът му.

И шадраванът се напълни със вода от слънцето,

и лотос се издигна, тихо, тихо,

повърхността блестеше от сърцето на светлината —

те бяха тук, зад нас, отразени в шадравана.

Внезапно мина облак — шадраванът се изпразни.

Върви, каза птицата, понеже бяха пълни със деца листата,

скрити възбудено, смеха си затаили.

Върви, върви, върви — каза птицата, — Родът човешки

не понася твърде много реалност.

Миналото време и бъдещето време,

което е могло да бъде и което е,

сочат към един и същи край — все в настоящето.

II

Сапфир и чесън сред калта

в търкалящата ос са впити.

Трептяща, струната в кръвта

под белега втвърден запява —

войните древни помирява.

Танца във вената, в гърдите,

на лимфата ни кръговрата

потокът звезден очертава —

в дървото лете те политат,

трептим и ние в светлините

предначертани сред листата

и слушаме в калта под нас

глиган и хрътка как със бяс

се гонят пак и в този час —

но примирени сред звездите.

 

В неподвижната точка на кръжащия свят. Нито от плът, нито без плът,

ни от, ни към; в неподвижната точка е танцът.

Но не е застой, нито движение. И не го наричайте устойчивост,

в която минало и бъдеще се сливат. Нито е движение от или към,

нито възход, нито падение. Ако не беше тази точка — неподвижната —

не би имало танц, а има само танц.

Мога само да кажа — били сме ТАМ: но не мога да кажа къде.

И не мога да кажа за колко, понеже то не е място във времето.

Вътрешна освободеност е от земните желания,

спасение от действия и от страдания, спасение

от външни или вътрешни принуди, но все пак сред обкръжение

на сетивна благодат — на бяла светлина, спокойна и вълнуваща,

Erhebung^[2] без движение, съсредоточеност

без откъсване, нов свят, а всъщност

старият — но вече обяснен, разбран,

окръглил личната радост,

размагьосал личния ужас.

И все пак веригите на минало и бъдеще,

вплетени в безсилието на променливото тяло,

пазят човечеството от Небето и от Ада,

които са непоносими за плътта.

                Времето — минало и бъдеще —

оставя малко място за съзнанието.

Да осъзнаваш значи да не бъдеш във времето,

Но само във времето мигът на градината е розите,

мигът на беседката, по която бие дъждът,

мигът на обветрената черква с падащия дим

може да бъде запомнен; замесен в миналото и бъдещето.

Само чрез времето се побеждава времето.

III

Тук е мястото на недоволството —

времето назад и времето напред

в мъждива светлина: не дневна светлина,

която надарява формите със ясна окончателност

и превръща сенките в преходна красота

с въртене бавно, предполагащо трайност,

не тъмнина, душата да пречисти,

телесното да обезсмисли чрез лишения

и да оттегли любовта от мимолетното.

Нито обилие, ни празнота. Само проблясък

по напрегнати износени от времето лица,

отвлечени от помрачение чрез развлечения,

пълни с помисли, изпразнени от съдържание

в подпухнала апатия без съсредоточеност

хора и хартии, за вихрени от ледения вятър,

който духа преди и след времето,

вятър вдишван и издишван от нездрави дробове,

времето назад и времето напред.

Оригване на боледуващи души

в повехнал въздух: мудните

са понесени от вятъра, помитащ лондонските мрачни хълмове.

Хампстед и Клъркънуел, Кампдън и Пътни,

Хайгейт, Примроуз и Лъдгейт. Не,

тук няма тъмнина, в този бърборещ свят.

 

        Но спусни се надолу, спусни се само

в света на постоянна самота,

свят не като света, а само това, което не е свят,

вътрешен мрак, лишения

и липса на всякаква собственост,

засуха в света на сетивата,

пустота в света на помислите,

неспособност в духовния свят;

този път е единият, другият

е същият, не в движение,

а във въздържане от движение; докато светът

се движи цял в копнежи по металните си пътища

от минало време и бъдеще време.

IV

Камбаната и времето деня погребват с песен,

вечерен черен облак слънцето отнесе.

Дали към нас ще погледне слънчогледът, поветът,

провесен надолу, към нас филизи поднесъл,

дали ще ни сграбчи и прегърне?

 

В хлад

пръсти на тис дали ще се вият по нас?

След като крило на синьо рибарче отвърна

със светлина на светлината и замлъкна, и е неподвижна светлината

в неподвижната точка на кръжащия свят.

V

Думите отекват и музиката се движи,

но във времето само; което само живее,

може само да умре. Думите, след изговарянето, стигат

до мълчанието. Само посредством формата, структурата,

думите и музиката могат да достигнат

покоя, както една китайска делва

постоянно се движи в своя покой.

Не става дума за покоя на цигулката, когато тонът продължава да звучи,

не само за това, но и за едновременното съществуване,

или да кажем, че краят предхожда началото

или краят и началото са съществували винаги

преди началото, а също и след края.

И всичко е винаги сега. Обтягат се думите,

пукат се, понякога се късат под товара си,

под натиска се хлъзват и изплъзват и загиват,

гният от неточностите, не стоят на място,

не стоят в покой. Пискливи гласове

гълчащи, присмехулни или просто бъбрещи

ги нападат постоянно. Словото в пустинята

най-често бива атакувано от гласове на изкушението —

разплаканата сянка в погребалния танц,

гръмките жалби на неутешимата химера.

 

Детайлът на структурата е движение

като във фигура от десет стълбища.

Самото желание е движение,

само по себе си нежелателно;

Любовта е неподвижна в себе си —

причина и край на движението,

безвременна и без желания

освен в аспекта на времето,

където има формата на граница

между несъществуване и съществуване.

Изведнъж в един сноп слънце,

в който прахта се движи,

се издига скритият смях

на деца в шубрака

бързо, хайде, тук, сега, винаги —

смешно е погубеното тъжно време,

проснато назад и напред.