Томас Стърнс Елиът
Пепелната сряда ^[0]

I

Понеже аз не се надявам да се върна тук^[1]

Понеже аз не се надявам

Понеже аз не се надявам да се върна

Поревнал дарбата на този или порива на друг

Аз повече не се стремя да се стремя и да постигам^[2]

(Защо е нужно старият орел криле да вдига?)^[3]

Защо да съжалявам

За свършеното царство на видимия свят?

 

Понеже аз не се надявам да позная пак

Несигурната слава на издигащия час

Понеже аз не мисля

Понеже зная че не ще позная

Единствената истинска преходна власт

Понеже аз не бих могъл да пия

Където клоните разцъфват и потоците текат, тъй като няма нищо пак.

 

Понеже знам че времето е време винаги

И мястото е винаги и само място

И което е реално е реално само в едно време

И на едно място

Аз се радвам че нещата са каквито са

И отхвърлям осветеното лице

И гласа отхвърлям

Понеже аз не се надявам да се върна пак

Следователно се радвам, тъй като трябва да създам

Нещо за което да се радвам

 

И се моля на Бога да има милост към нас

Аз се моля да мога да забравя

Това което твърде много съм обсъждал сам на глас

Твърде много съм обяснявал

Понеже да се върна пак не се надявам

Нека тези думи отговарят

За туй което е направено и да не бъде пак направено

Нека не бъде твърде тежка присъдата над нас

 

Понеже моите крила сега не са крила за летене

А като веялки с въздуха играят

С въздуха който е пресъхнал и смален

От волята е по-смален и по-пресъхнал е

Научи ни да се стараем и да не се стараем

Научи ни да замлъкваме

 

Моли се за нас грешните сега я в часа на нашата смърт^[4]

Моли се за нас сега и е часа на нашата смърт.

II

Три бели леопарда седнаха под хвойната, госпожо,^[5]

В прохладата на тоя ден, добре наситени

С краката ми сърцето моя дроб и туй което е било

В кухата заобленост на моя череп. И ми каза Господ

Тия кости ще оживеят ли? Тия

Кости ще оживеят ли?^[6] И туй което е било

В костите (вече изсъхнали) с цвърчене каза:

Заради добрината на тази госпожа.

Заради хубостта й, заради това

Че почита в съзерцание Светата Дева,

Ние греем ярко. И аз който тук съм разчленен

Предлагам на забравата делата си, и любовта предлагам

На пустинното потомство и кратунените плодове.

Това е то, което ще възстанови

Моите вътрешности на очите кордите и несмилаемите части

Които леопардите отказват. Госпожата се е оттеглила

В бяла туника, за съзерцание, във бяла туника.

Нека костената белота бъде изкупена в забравата.

Няма живот в тях. И както съм забравен

И ще бъда забравен, тъй и аз ще забравя

Посветен и съсредоточен в целта. И каза ми Господ

Пророкувай на вятъра, на вятъра само, защото само

Вятърът ще те слуша. И запяха костите с цвърчене

И поели бремето на щурците, казаха

 

Госпожо на мълчанията

Кротка и злочеста

Разкъсана и цялостна

Роза на паметта и

Роза на забравата^[7]

Изчерпана и раждаща

Тревожно почиваща

Единствената роза

Е сега Градината

Там свършва всяка любов

Завършва тормозът

На несподелената

И по-големият тормоз

На споделената

Край на безкрайния

Път към никакъв край

Извод от всичко което

Е неизводимо

Говор без слово и

Слово без говор

Милост на Майката

Към тая Градина

В която свършва

Всяка любов

 

Под хвойната пееха костите, разпръснати и греещи,

Доволни сме, че сме разпръснати, не бяхме добри една към други,

Под дървото в прохладата на деня, с благословията на пясъка,

Забравяйки се помежду си и забравяйки себе си, слети

С тишината на пустинята. Ето земята, която

по жребие ще разделяте. И нито делбата, нито единството

Имат значение. Ето земята. Получихме си наследството.^[8]

III

На първия завой на второто стълбище застанал^[9]

Се обърнах и видях надолу

Същия силует на парапета да се вие

Сред спарен въздух, който гние

И да се бори с Дявола на стълбището — той се крие

Под лице на отчаяние или надежда и ни мами.

 

Край втория завой на второто стълбище отминах

И ги оставих да се гърчат долу;

Нямаше лица и стълбището беше тъмно,

Влажно, грапаво, като уста на лигав старец непоправимо,

Или като паст на стара акула, зъбато’ и стръмно.

 

Край първия завой на третото стълбище преминах

Имаше прозорче там изпъкнало като смокиня

А отвъд разцъфналия глог и пасищната сцена

Широкогърба фигура във синьо и зелено^[10]

Омагьосваше с прастара флейта майската картина.

Нежна коса се развява, кестенява коса над устата се развява,

Люляк и кестенява коса сред небето;

Лудост, музика на флейта, стъпала и сепвания на ума

по стълбището трето,

Глъхнат, глъхнат; сила, която отвъд надежда и отчаяние достига

 

По третото стълбище ни издига.

 

Господи, аз не съм достоен

Господи, аз не съм достоен

                но кажи само дума.^[11]

IV

Която преминаваше сред теменуги^[12]

Която преминаваше

Сред разни родове зеленина в моравата

В бяло и синьо, в цветовете на Мария,

С думи най-делнични, невинни

В невежество и в знание за злата орисия,^[13]

Която идваше сред другите докато те вървяха,

Засилва извори, потоци освежава

 

Студена прави сухата скала и заздравява пясъка

Със синя ралица, със синия цвят на Мария,

Sovegna Vos^[14]

 

Ето годините които крачат помежду, отнасящи

Цигулки и флейти, пресъздаващи

Онази която се движи във времето между съня и пробуждането, носеща

 

Бяла светлина загъната, надиплена край нея, загъната.

Крачат новите години, пресъздаващи

През светъл облак от сълзи, години, пресъздаващи

С нов стих старинната рима. Спасете

Времето.^[15] Спасете

На висшия сън видението неразчетено

Докато бисерните еднорози теглят позлатена катафалка.

 

Тихата сестра забулена в бяло и синьо

Сред тисовете,^[16] зад градинския бог,

С бездиханна флейта, наведе тя глава, направи само знак без думи

Но извори избликнаха и птиците запяха

Спасете времето, съня спасете

Символ на словото нечуто и непромълвено

Докато вятърът от тиса хиляда шепота отбрули

И след това наше изгнание^[17]

V

Ако изгубеното слово е погубено, ако изреченото слово е обречено

Ако нечуваното и непромълвимото

Слово е непромълвено и нечуто;

Стихнало е словото непромълвено, Словото нечувано,

Словото без слова, Словото във

Света и за света;

И светлината засия в тъмнината и

Срещу Словото нестихващият свят се развихряше

Около центъра на мълчаливото Слово.

 

                Народе мой, какво ти сторих.^[18]

 

Словото къде да се намери? Къде ще проехти,

Ще потрепери? Не тук, понеже не достига тишината

Нито на островите, нито на земята, нито

На континента или сред морето, в пустинята или под дъждовете,

За тях, които бродят в тъмнина, които те избраха и презряха,

Които са разсечени от този меч между сезон и сезон,

                                                между време и време, между

Час и час, дума и дума, сила и сила, за тях, които чакат

В тъмнина? Забулената ни сестра ще се помоли ли

За децата пред вратата

Които не си тръгват, а не знаят да се каят.

Ще се помоли ли за тях, които те избраха и презряха

 

                Народе мой, какво ти сторих.

 

Забулената ни сестра под тънки стволове

На тисове за тях които я раниха ще се моли ли

За ужасените но пак непримирените

Които утвърждават пред света а се отричат между скалите

В последната пустиня под последните сини скали

Пустинята в градината градината в пустинята

От жажда, плюейки повехналото ябълково семе.

 

                        Народе мой.

VI

Макар че аз не се надявам да се върна тук

Макар че аз не се надявам

Макар че аз не се надявам да се върна

 

Разколебан между провала и изгодата

В краткия преход в който сънищата бродят

В здрача от сънища кръстосван между раждането и смъртта

(Благослови ме отче)^[19] въпреки че аз не се стремя да се стремя и да постигам

От широкия прозорец към каменния бряг

Белите платна летят навътре, сред морето се издигат

Непреломени крила

 

И изгубено сърцето се радва и смразява

От изгубения люляк и изгубената ясна морска врява

И слабият дух бърза да въстане

Тъй като наведеният златен жезъл и изгубеното

                                                        морско ухание

Бързат да ни донесат обратно

Вика на пъдпъдъка и на дъждосвиреца във вятъра

И сляпото око изнамери

Празни форми между костените бели двери

И ухание възобновява вкуса солен на песъчливата земя

 

Това е времето на напрежение между смъртта и раждането

Мястото на самота където трите съня се кръстосват

Между сини тъжни скали

Но когато гласовете отбрулени от тиса отлетят

Нека другият тис бъде разтърсен и да отговори.

Благословена сестро, свята майко, дух на извора,

                                                        дух на градината,

Не ни оставяй да се мъчим като се надсмиваме

                                                        над себе си с измами

Научи ни да се стараем и да не се стараем

Научи ни да мълчим

Дори сред тези скали,

Нашият мир е Неговата воля

И дори сред тези скали

Сестро, майко

Дух на реката, дух на морето,

Не ме оставяй да се мъча разчленен

 

И нека моите вопли да дойдат при Теб.^[20]