Румяна Каменска-Донкова
Принцесата на татко (5)

Глава 4
Поезията — моето неприкосновено владение

Започнах да пиша стихове, още преди да осъзная какво значи това. Бях в подготвителен клас, съчиних едно стихотворение, което започваше така:

Татко ми купи шарено конче,

на мене конче, на батко — панталонче.

Тогава не можех да пиша, баба ми купи обикновено тефтерче и записа стихчето. После съчиних и други и тя ги пишеше. Като се научих да пиша, започнах да ги записвам в тетрадки. Отначало съчинявах за Снежко Белодрешко, за родината, за партизаните, защото по онова време те бяха народните герои, за партията майка мила и на темите, на които пишеше всяко социалистическо дете. С особено желание пишех за патрона на училището ни — Николай Островски. Участвах в конкурси, посветени на него, и бях истински горда, когато ме награждаваха. За 12 конгрес на партията през 1976 г. написах стихотворение, а моята съученичка Даниела написа мелодия и ние, трите момичета, изпяхме песента на концерта по случай конгреса.

Още преди да тръгна на училище, имах щастието да се запозная с големия детски поет Асен Босев, чиито произведения десетилетия радваха децата. Баща ми, който беше заварчик, правеше огради на терасите на вилата му. Тогава ме заведоха у тях на гости. Запознах се с него и жена му Росица босева. Понеже ми бяха чели нещо от него, когато ме взе на ръце, не само му пипнах лицето, но съсредоточено започнах да го тупам по главата. Татко ми се скара: „Недей така, децата мечтаят да видят Асен Босев, а ти го тупаш по главата“. Едва след години казах на Асен Босев, че съм се чудела как от тази глава излизат стихове и дали не тропа по-различно от другите глави. Всяка година се срещахме с него в центъра на банкя. Особено съм запомнила, че това ставаше на 24 май, защото всички излизаха навън за празника. Понеже съм родена на 25 май, приемах тези срещи като подарък за рождения си ден. Когато написах първите стихчета, му ги рецитирах. Той ме прегръщаше, радваше ми се от сърце и ми казваше какво в тях не е наред. След години жена му публикува мое стихотворение в сп. „Жената днес“, което беше единственото женско списание. След като издадох стихосбирката си, отидохме със съпруга ми у тях и с радост им я подарих. Винаги ме поразяваше тяхната доброта и благородство.

Но тук искам да напиша за нещо друго, което усетих доста по-късно. Когато бях в осми клас, отразяването на исторически събития и възхищението пред народните герои отстъпи място на личните чувства. Бях чела стиховете на Яворов, Дебелянов, Вапцаров и Смирненски, който и досега си остава един от любимите ми поети. Познавах и „Евгений Онегин“ на Пушкин. В късните нощи, когато всички заспиваха, образите в главата ми не ме оставяха на мира, караха ме да ги пресъздам. Тогава разбрах с учудване и възторг, че аз, малкото невзрачно сляпо момиче, страдащо от доста комплекси, често неоценено и отхвърляно в живота, съм единствена господарка в това вълшебно царство на думите и мога да направя с тях каквото поискам. Разбрах, че ми е достъпен най-здравият и устойчив материал, който нито годините, нито атмосферните условия могат да разрушат. Ако имам вдъхновение, съвсем спокойно мога да направя нещо неповторимо. Осъзнаването на това ми даде известно самочувствие, което тогава съвсем не ми беше излишно.

Пишех най-вече за любовта, защото тя вълнува най-много момичетата на моята възраст. След като завърших училище и започнах работа, занесох стихове в редакцията на в. „Банкя“. Публикуваха няколко от тях и ме запознаха с ръководителя на Литературния кабинет „Иван Вазов“, организиран към читалището в града. Няколко години членувах в този кабинет. Там намерих много приятели — стари и млади. Повечето членове на кабинета идваха у нас на гости, дори нарекоха нашата къща Щаб на кабинета. Този кабинет оказа голямо влияние върху мен. Там говорехме за литература, споделяхме написаното, учехме се един от друг, с една дума, израствахме заедно. Дори само това, че говорехме за поезия, беше заразително. Всеки пишеше нещо ново за следващата ни среща. За съжаление след около 5 години кабинетът се разпадна заради вражди в ръководството на читалището и общината. Останаха само добрите спомени.

Освен Асен Босев, за когото вече писах, има и други поети, които са ми помогнали да израсна и да се усъвършенствам. Тук ще спомена ръководителя на литературния кабинет „Иван Вазов“ Иван Коларов. От него научих да приемам спокойно и сериозно съветите на другите по отношение на писането. По принцип съм много ревнива към стиховете си. Може би с всеки автор е така. Когато ми дават съвети, дори да са добри, как да променя стихотворението си, изпитвам истинска болка. Той ми помогна да разглеждам предложените промени със здрав разум — да приемам добрите и да отхвърлям лошите. Помогна ми и Христо Ганов, който дълги години е бил референт на Любомир Левчев в Съюза на българските писатели. Не знам какво точно значи референт, но е бил втори след него. Той също четеше внимателно стиховете ми и ми даваше ценни съвети. Познавам и Дамян Дамянов и жена му Надежда Захариева. Те ми подариха стихосбирките си. Дамян Дамянов ме представи във в. „Труд“ и искаше да ми помогне да издам книга. По-късно, когато книгата ми бе издадена, му я изпратих, а заедно с нея и дълго писмо, което написах на компютъра си. Той харесал стиховете ми, но се учудил как може да вярвам в Бога толкова силно. Жена му ми беше казала, че той е атеист, защото мисли, че ако Бог съществува, нямаше да бъде в такова тежко положение (беше почти неподвижен и говорът му се разбираше трудно). Писах му да оцени нещата, които Бог му е дал — за много от тях другите мечтаят. Има добра, всеотдайна и много талантлива жена, три деца, добро материално положение, и, не на последно място, огромна слава. В редакцията на сп. „Зари“ главен редактор беше известният поет и писател Георги Братанов. Така че познанства с поети не са ми липсвали.

Без вдъхновение не може. Вдъхновението е неотделима част от писането. Сега, когато познавам доста добре законите на стихосложението, знам как се изграждат интересни образи, мога да подбера несрещани метафори, разбирам отлично, че ако сложа всичко това в едно стихотворение, написано без вдъхновение, то няма да докосне душите. Не питайте защо е така, не знам, но съм сигурна, че е така. Наистина вдъхновението е като полъх, ако не му обърна внимание и не запиша това, което ми нашепва, то може да изчезне безвъзвратно и всички чудесни мисли да не се върнат никога. Но има идеи, образи, които ме преследват, докато не ги сложа в стихотворение. Чак тогава се отървавам от тях. Някои неща съм написала на един дъх и са се получили чудесно, а други, над които съм работила много време, не са станали добри. Това не може да се обясни и срещу него не може да се направи нищо. Просто трябва да пиша и да не оставям вдъхновението да си отива.

Когато не съм писала дълго време, умът се отучва да мисли в поетични образи. Добре е да се пише, но без вдъхновение едва ли ще излезе нещо вълнуващо. Иван Коларов казваше, че всеки работещ писател или поет два часа на ден трябва да се държи за главата и да мисли какво да напише. Поне аз не бих могла да изпълня съвета му чак толкова педантично, че да прекарвам по два часа, хванала се за главата си, но приемам, че това е образно казано — не трябва да се отучваме да мислим поетично. Както и да се мъчим, съм сигурна, че читателите винаги ще познаят истинските ни чувства по време на писане. Това е поразително. Произведението, написано с много чувство, предава движенията на душата на автора през вековете и предизвиква радост или сълзи независимо колко време е минало. Но същото се отнася и за безразличието — то спокойно ни гледа от листа или екрана, зад каквито и образи и изразни средства да е скрито. Вдъхновението не може да се имитира, винаги личи много ясно дали го е имало. Дълго мислих за творческия процес, кое е това, което придава на думите такова неповторимо въздействие. Следното стихотворение, написано в младостта ми, въплъщава моята представа за тайнственото творене.

Среднощно

Когато делник тъжен отмине

и сме сами с тишината нощна,

идва при мене мисъл-царкиня

с рояк от думи — свита верни помощници.

 

Думи суетни бавно подреждам,

царска одежда от тях й правя.

Преобразена, тя ме поглежда —

смешна и мъдра, и величава.

 

Благословия шепна след нея —

на път незнаен аз я обричам.

Все едно колко тя ще живее,

само на себе си да прилича.

 

Рицарят разум с трепет я чака,

но щом ръце към нея повдигне,

литва тя, между другото някак

и все не може той да я стигне…

 

Много ли, малко ли време ще мине,

пак сме сами с тишината нощна.

Мъчи ме друга мисъл-царкиня

и същите думи — свита верни помощници.

 

Най-хубавата песен подреждам…

Благодаря ти, рицарю разум.

С бащинска нежност ти я поглеждаш:

— Най-хубавата? Не, не е тази!

Сега като християнка, знам, че Бог дава вдъхновението. Когато повярвах в Бога, исках да унищожа всичко, написано дотогава. След дълго мълчание бях написала няколко стихотворения, но те не бяха толкова добри, колкото предишните. Реших, че щом не мога да прославя Бога със стихове, по-добре да унищожа написаните преди да Го познавам. Тогава в ума ми се завъртяха десетина идеи, те ме объркаха и замаяха. Радостно мислех за всяка от тях. След това мисълта ми се избистри, сякаш тези идеи легнаха на дъното на съзнанието ми и над всичко това ме прониза настойчиво внушение: „Аз сътворих небето и земята, давам живот на всичко, Мои са необятните светове. Няма ли да ти дам по-хубави думи, за да Ме прославиш?“

След няколко месеца написах стиховете, посветени на Бога и вярата, включени в стихосбирката ми „Небесен хляб“. Нито една идея, която Бог ми показа през онзи паметен ден, не изчезна. Той ми ги припомни всичките и ми даде вдъхновение да ги изпълня. Това може да звучи странно и неестествено на онези, които не вярват в Бога, но аз го пиша с ясно съзнание и голямо желание да го споделя, точно защото за мен това е чудо. Всъщност всеки човек, дори и атеист, ако разгледа живота си с предположението, че има Бог и той се намесва, ще открие много моменти, които не могат да се обяснят по друг начин освен чрез Божията намеса.