Марлис Мелтън
Набелязана мишена (11)

Девета глава

Тази година Денят на вси светии беше по-различен от предишната. Може би се дължеше на мъглата, която се бе спуснала над града в ранния следобед. Тя пъплеше по тротоара и моравите, създавайки особено призрачна атмосфера, много подходяща за ежегодния шеговит ритуал, но караше Пени да се чувства неспокойна.

Както всеки път, тя бе облякла костюма си на вещица, допълнен от фалшив нос и островърха шапка, и бе замесила тестото за традиционния тиквен сладкиш. И все пак този път го нямаше веселото безгрижно очакване, с което обикновено посрещаше празника.

Тази сутрин Офелия й бе казала, че е изгубила работата си на сервитьорка. Може би именно това я бе разстроило. Ако продължаваше така, малката й сестра никога нямаше да се изнесе от дома й. Тази вечер, преоблечена като екзотична танцьорка, Лия бе излязла, за да отиде на купон, организиран от бившата й съквартирантка от колежа. Трябваше да й се признае, че изглеждаше наистина разтревожена от финансовото си състояние.

А може би Пени беше потисната, защото се бе зарекла, че следващата година ще раздава бонбони с бъдещия си съпруг. Ала ето, че отново беше сама. Нямаше дори приятел. Стивън Паркс така и не се беше обадил, въпреки че през цялата седмица се беше държал много мило с нея в болницата.

Пени пъхна тиквения сладкиш във фурната и забърза към входната врата, чийто звънец настойчиво звънеше. Пътьом оправи накривения нос и взе купата с бонбони. Хлапетата отвън трябваше да бъдат подканени от придружителите си да изрекат магическата фраза:

— Лакомства или пакост!

— Какво ще кажете за малко сладкиши, милинки? — отвърна тя с преправен глас.

После приклекна, за да е на едно ниво с розовия пудел и Тинкърбел^[1] и започна да изсипва бонбоните в пластмасовите им кошнички с форма на тикви.

Изправи се усмихната и забеляза мъглата да пълзи към стълбите на верандата като призрачен прилив.

— Доста зловещо — измърмори Пени и погледна фенерите пред къщата на Джо, които хвърляха отблясъци.

Очевидно тази вечер и той беше приготвил сладки. Звънът на телефона я накара да се прибере. Изписаният върху апарата номер й беше непознат.

— Да моля — каза, молейки се мислено да не е отново Ерик.

— Здрасти! Стивън се обажда — разля се в ухото й топъл мъжки глас, който мигом разпръсна страховете й. — Да не те хващам в неудобно време?

Беше едва седем и половина.

— Не, съвсем не. Къде си? — Шумът около него предполагаше весел купон.

— В един бар в центъра на града. Чудех се дали не искаш да дойдеш и ти. Тук повечето са младежи, но музиката си я бива.

— О! — Изкушаваше се да приеме дори само за да може после да казва, че е била на среща, но… — Вси светии е — напомни тя. — Трябва да раздавам бонбони.

— Какво, да не би някой да е опрял пистолет в главата ти? — разсмя се той.

— Не, но много се забавлявам, като гледам костюмите на хлапетата.

— А, разбирам.

— А защо ти не дойдеш у нас? — предложи Пени.

— Ъъъ… — Стивън се поколеба и надеждата й отново се възроди, но със следващите си думи той я разби на пух и прах: — Не. Имам среща с няколко приятели. Ще ми се разсърдят, ако ги вържа.

— Ясно.

— Може би по-късно тази седмица? Какво ще кажеш за петък?

— Устройва ме напълно — съгласи се тя, опитвайки се да прикрие задоволството си.

— Е, добре. Сигурно преди това ще се видим в болницата. Тогава ще си поговорим повече.

— Разбира се. Благодаря, че се обади.

През следващите четиридесетина минути всички хлапета от квартала минаха покрай вратата й, за да се порадват на вниманието, с което щедро ги обсипваше. Тя посрещна един Дракула, двама Батмани, няколко клоуни, Шрек и шестгодишен пожарникар.

Към осем часа по-малките деца се прибраха. Следваше неизменното време за сън. Пени погледна тиквения сладкиш и реши, че му трябват още двайсетина минути. Звънецът отново иззвъня и тя отиде да отвори.

Усмивката замръзна върху лицето й. Вместо отстрани на верандата, където го беше оставила, сламеното й плашило беше изместено точно пред вратата. Стоеше така, сякаш се взираше в нея.

— Е, добре — каза на глас и като остави купата с бонбони, излезе навън. Помисли си, че някои по-буйни младежи са решили да си направят лоша шега, и огледа най-близките храсти, но мъглата бе идеално прикритие.

Тя отмести люлеещия се стол и върна плашилото на предишното му място. С периферното си зрение улови движение и подскочи стреснато. Мъж с черно наметало и маска на дявол скочи на верандата. Сърцето й се качи в гърлото. Той я улови за ръката, завлече я вътре и затръшва вратата.

Не можеше да повярва, че това се случва. В първия момент си помисли, че някой й е скроил шеговит номер, а в следващия вече се бореше с непознатия, чийто дъх излизаше със свистене през отвора на маската.

* * *

Джо тъкмо се надяваше, че безкрайният поток от деца вече е приключил, когато на вратата му отново се позвъни. С въздишка на досада отиде да отвори. Гърбът отново бе започнал да го боли. Сеансът при Пени във вторник бе по-кратък от обикновено.

— Господи — говореше едно момче на приятеля си, — уплаши ме до смърт.

— Мислиш ли, че е приятел на мис Пени?

— Едва ли. Струва ми се, че искаше да я уплаши.

— За какво става въпрос? — настойчиво попита Джо, като се появи на прага с пълна с бонбони купа.

— Един мъж с дяволска маска се спотайваше в храстите — обясни хлапак, облечен в рокля. — Изкара ни акъла.

— Къде? В съседната къща? — продължи да го разпитва притеснено Джо.

— Аха — посочи с ръка другото дете. — Точно там.

— Вземете това.

Пъхна сладкишите в ръцете им и се втурна покрай тях. Тичайки през мъглата, приближи дома на Пени. Тревогата му можеше да се окаже и напразна — вероятно някой съсед бе решил да се позабавлява, като я уплаши. Но докато Ерик беше на свобода, не му се искаше да рискува.

Лампата на верандата светеше. Вратата беше затворена. Никакъв мъж с маска не се виждаше наоколо.

Но когато изкачи стълбите и надникна през матираното стъкло, забеляза, че Пени си има компания. Някаква висока слаба фигура я блъскаше.

Джо почука силно.

Грозното зеленикаво гумено лице се извърна към него. Непознатият отскочи и побягна към вътрешността на къщата.

Това беше достатъчно на Джо, за да хукне след него. Той блъсна отключената врата и мина покрай вцепенената от ужас Пени.

Ала другият вече бе успял да се измъкне през задния вход. Същият френски прозорец, който беше проверявал предишната вечер, беше оставен отворен. Джо се озова във вътрешния двор. Шум отдалечаващи се бягащи стъпки го накара да завие зад къщата.

Само мъглата се извиваше на фунии пред очите му и той разбра, че е изгубил нападателя. Без да обръща внимание на жестоките болки в гърба, изскочи на улицата и се затича по тротоара. Пред него не се виждаше нищо, освен плътна сивкава пелена.

Тропотът от стъпки заглъхна. Джо спря и се ослуша, затаил дъх, но не се чуваше нищо, освен приглушена детска глъчка. От време на време в тъмното небе проблясваха единични фойерверки.

Внезапно се разнесе рев на автомобилен двигател. Той бързо се отправи нататък. Светлината на стоповете се мярна на около двайсетина метра от него и бързо се стопи в мъглата. С бясна скорост и угасени фарове, колата напусна квартала.

— По дяволите! — изруга Джо, безпомощно загледан след нея.

Болката в гърба го караше да стене. Той се върна у Пени и я намери точно там, където я беше оставил — вцепенена от ужас.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак, а не мъж с маска на дявол — подразни я, за да прогони страха й. После внимателно затвори френския прозорец. — Добре ли си?

— Да, струва ми се — прошепна тя и смъкна фалшивия нос, който висеше под брадичката й.

— Доколкото разбирам, бил е Ерик.

Жената кимна.

— Никога през живота си не съм била толкова уплашена.

Джо пристъпи към нея и започна да разтрива ръцете й.

— Всичко свърши — увери я той. — Неприятно ми е да го призная, но го изпуснах.

— Как изобщо разбра, че е тук?

— Чух някакви хлапета да споменават за мъж с маска. Дойдох просто да проверя.

С дълбока въздишка, тя се отпусна върху гърдите му. По тялото й преминаваха тръпки и за да я успокои, той я притисна силно към себе си. Остана поразен от откритието колко нежна и женствена е, както и от внезапния импулс да я залюлее в прегръдките си. Тя ухаеше на есенни подправки или… може би в къщата миришеше така?

— Какво ти каза? — попита той.

Пени се отдръпна леко и смръщи вежди от усилието да си спомни.

— Нищо смислено. Първо заяви, че не е убил баща ми. Спомена нещо за жена си, която се била разболяла. Имал нужда от пари за лечението й. После изведнъж се разяри, започна да ме блъска и да крещи, че съм глупачка. Каза още, че всички ще умрем. — При последните думи в гласа й се прокрадна паника.

Ледена вълна се разля из тялото му. По дяволите, нищо чудно, че бе уплашена до смърт.

— Никой няма да умре — каза й уверено. — Но веднага трябва да се обадим в полицията.

С решително движение я поведе към кухнята.

— По-добре да позвъня на Хана — предложи тя и се измъкна от ръцете му.

Обзет от неочаквано желание да я прегърне отново, Джо я наблюдаваше как набира номера на специалния агент. Пръстите й трепереха.

От проведения разговор разбра с облекчение, че и агентът, и щатската полиция са вече на път към тях.

— Сигурно ще са им нужни и моите показания — сети се той, когато тя постави обратно слушалката. — На какво ухае тук?

Въпреки обстоятелствата, ароматът бе станал прекалено натрапчив, за да не му обърне внимание.

— Тиквеният ми сладкиш! — втурна се към фурната Пени. — О, дано да не е прегорял.

Изобщо не изглеждаше прегорял. Устата му се напълни със слюнка, когато тя извади тавата от печката.

— Искаш ли да го опиташ?

Струваше му се странно да ядат в такъв момент, но едно толкова обикновено занимание като сервирането на сладкиш би могло да я отвлече от тревогите.

— Ами… защо не!

Пени отряза и за двамата по едно парче.

— Заповядай, седни — покани го и наля на всеки по чаша мляко.

Джо се настани до малката маса, поставена в обособения като трапезария кът, отчупи парченце от края на сладкиша и го сложи в устата си.

— О, Боже — изстена той, — невероятен е.

На лицето й се мярна слаба усмивка, но веднага след това раменете й се отпуснаха.

— Знаеш ли, майка ми често ми правеше такива неща — продължи гостът, твърдо решен да отклони мислите й от заплахите на Ерик.

— Тя къде живее?

— Точно сега в Уинбегоу, в Ню Мексико. Родителите ми се наслаждават на пенсионерския си живот.

— Много хубаво — завистливо въздъхна тя. — А откъде са иначе?

— От Невада. И аз съм израснал там.

— Нима ще изминат целия този път само да дойдат да те видят?

— Не знам — всъщност изобщо не ги беше канил.

Пени го изгледа изпитателно.

— Близки ли сте?

— Аха. Естествено. Аз съм единственото им дете. А и те са невероятни родители. — Очароваше го фактът, че двамата все още бяха влюбени един в друг. Но от друга страна, винаги неохотно се срещаше с тях, защото му бяха омръзнали постоянните им натяквания, че все още не е женен. Като че ли можеше да хване първата срещната жена и да очаква да има същия идеален брак като техния. — Не са свикнали да ме виждат целия в драскотини и белези. — Това бе опит да си намери извинение. — Надявам се да кача някой друг килограм, преди да се срещнем за Деня на благодарността.

— Те ли ще дойдат? — попита тя, доволна заради него.

— Не. Смятам да отскоча до вкъщи.

— Вземи си още — насърчи го като добра домакиня и вдигна чинията, за да я напълни отново.

Не му оставаше нищо друго, освен да й се усмихне.

— Благодаря.

— И аз бих искала да имам двама родители — изтърси съвсем неочаквано Пени.

Баща й беше убит.

— А какво е станало с майка ти?

Беше му интересно.

— О, изостави ни, когато бях шестгодишна — сви рамене Пени. — Никога повече не я видяхме.

Подобно нещо не бе очаквал. Не му оставаше нищо друго, освен да се взира в нея и да се възхищава, че се бе оказала толкова добра. От предателството на майка й до смъртта на баща й бе понесла много тежки удари, но ето че сега седеше пред него спокойна и мила. Духът й светеше с неугасим пламък.

Внезапно осъзна, че никога не бе срещал жена като нея. Любовниците му в по-голямата си част бяха разглезени момичета. Радваха се на много облаги и мислеха преди всичко за себе си.

Звънецът иззвъня и Пени подскочи, сякаш я беше ударил ток.

— Това трябва да е Хана — каза тя и отиде да отвори.

Джо я последва до вратата и застана до нея точно когато изумителна червенокоса жена влезе в антрето. Докато домакинята ги представяше, специалният агент оглеждаше посетителя с откритите си зелени очи.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя.

— На мен също.

— Той е морски тюлен — обясни Пени. — Появи се точно навреме, за да проследи Ерик през задния двор към улицата.

— И въпреки това го изпуснах — призна с гримаса Джо. — Избяга с колата си.

— Сержант Маколи ще пристигне всеки момент — уведоми ги Хана, докато събличаше палтото си. Метна го на парапета на стълбището и отново погледна Джо. — Моят съпруг също е морски тюлен — каза, изненадвайки всички. — Може би го познавате, казва се Лутър Линдстром.

— Ама разбира се. Бившият футболист. Срещали сме се преди няколко години.

Тя преднамерено се загледа в обгорялата кожа на лицето му.

— Истинска бойна рана.

Той не се хвана на уловката.

— Да отидем в кухнята, Хана — обади се Пени и я поведе към вътрешността на къщата. — Ще те почерпя с тиквен сладкиш, докато чакаме полицията.

Джо ги последва неохотно. Нямаше представа какви слухове се носят сред колегите му за провала в Афганистан. Най-вероятно всички морски тюлени вече знаеха, че единственият оцелял е командващият офицер. Това обясняваше многозначителните погледи, които му отправяше специален агент Хана Линдстром. Не му се искаше да седи в компанията й, в случай че се окаже достатъчно нетактична да го изрече на глас.

За щастие тя задаваше съвсем различни въпроси, както и сержант Маколи, който пристигна бързо и поиска да му разкаже подробности около преследването на Ерик. Те огледаха с фенерчета цялата морава за пресни следи. Обърнаха внимание на всеки предмет, докосван от заподозрения, с надеждата да открият материал за ДНК експертиза. Джо седеше в антрето и наблюдаваше как полицаят записва нещо в бележника си. Чуваше гласовете на Пени и Хана откъм кухнята.

— Знаеш ли как е пострадало лицето на съседа ти? — измърмори приглушено Хана. — Питам просто от любопитство.

— Не точно — опита да се измъкне Пени.

Той застина и в душата му се надигна недоверие. Щеше ли все пак да го предаде?

— Но мисля, че е било при автомобилна катастрофа — продължи тя и съмненията му мигом се изпариха. — Според слуховете другите не са имали неговия късмет.

— Това е ужасно — отбеляза Хана след напрегнато кратко мълчание.

Джо се почеса по главата. Дали Пени беше измислила тази история, за да заблуди Хана и да приспи подозрителността й? И откри, че се е отправил към кухнята.

Жените го погледнаха гузно.

— Ще ви трябвам ли още? — обърна се едновременно към двете той.

— Не — ведро отвърна Хана. — Благодаря ви. Бяхте ни много полезен. За голямо съжаление ФБР все още няма основание да се намеси, така че разследването на случая ще продължи да се води от полицията. — Мобилният й телефон иззвъня и тя се отправи към антрето, за да отговори. — Извинете ме за секунда.

Джо и Пени си размениха продължителни погледи.

— И защо ФБР да не може да се намеси? — осведоми се той.

— Защото не разполагат с неопровержими доказателства, че точно Ерик е откраднал рицина и е изтласкал татко от пътя. Разглеждат го просто като психически тормоз и нахлуване с взлом — обясни тя примирено.

Едва се въздържа да не я грабне в прегръдките си отново.

— Съжалявам — каза и пъхна ръце в джобовете си. — Ще се оправиш ли тази вечер?

— Да — отвърна му с пресилена усмивка. — Лия се обади, че се прибира.

— Чух какво обяснение даде на Хана за раната на лицето ми — неочаквано и за себе си призна той.

Пени се изчерви.

— Нямаше да се чувствам толкова зле, че съм я излъгала, ако разбирах защо не искаш никой да знае. Няма нищо позорно в това да служиш на родината си, нали?

Джо погледна надолу, после настрани.

— Може би някой ден ще ти обясня всичко.

Тя му отправи изпитателен поглед.

— За теб ще е добре да поговориш с някого за това.

Може и да беше права, но той все още трябваше да бъде предпазлив. Понякога жените злоупотребяваха с поверените им тайни.

— Вземи си малко от сладкиша за вкъщи — предложи Пени и се обърна към печката. — Нали трябва да напълнееш. Денят на благодарността наближава.

Нямаше как да й откаже. Когато пое топлия пакет, увит във фолио, пръстите им се докоснаха и из тялото му се разля вълна от удоволствие. Може би защото от нея лъхаше такова спокойствие.

Извърна се и си представи мъжа, който би бил подходящ за Пени. Вероятно някой уравновесен и внимателен, каквато беше и тя. Внезапно изпита завист към потенциалния й любим. Не можеше да претендира за сърцето й, защото тя беше само негов физиотерапевт и в известна степен довереник. Но знаеше, че иска само най-доброто за нея, независимо кой щеше да бъде щастливецът.

 

 

— Хмм — измърмори Хана, като отклони поглед от телевизора, опитвайки се да си спомни нещо.

— Какво има? — попита Лутър от другия край на дивана, където се бе излегнал и четеше роман на Том Кланси.

— Заместник-началникът на военния щаб е бил открит убит в дома си — отвърна тя, осмисляйки току-що съобщената новина.

— Познаваш ли го?

— Не, не съм чувала за него — каза Хана и започна нервно да потропва с пръсти по облегалката на дивана, — но това е четвъртият случай в продължение на пет години, при който високопоставен военен умира внезапно.

— Пет години са доста голям период, миличка. Случва се хората да умират.

— Да, но тук има нещо зловещо — настоя тя. — Искам да кажа, да не открият никаква сериозна причина за кончината на четирима различни мъже, всеки от които служи или е служил в най-високите етажи на армията… Това буди известни подозрения.

— Е, тогава се обади на ФБР — подразни я той.

Ала тя прие думите му насериозно.

— Май ще направя точно това. — Стана от мястото си, отиде в кухнята да вземе безжичния телефон, набра номера на специален агент Рафаел Валентино и отново се отпусна на дивана.

Лутър я наблюдаваше с интерес, докато поздравяваше човека, на когото дължеше работата си в бюрото.

— Здравейте, сър, Хана се обажда. Да не ви хващам в неудобен момент?

— Съвсем не — увери я с характерния си груб тембър легендарният член на мироопазващите сили, който бе натикал в затвора известния бандитски бос Тарантело с доживотна присъда. — Изчакай една минута да намаля музиката.

Звуците на известна опера секнаха внезапно.

— На какво дължа това удоволствие? — мекият, кадифен някога глас сега звучеше като стържене по метал. Куршум беше разкъсал гласните му струни миналата година.

— Ами, току-що по телевизията съобщиха нещо много интересно. Чудех се дали следователите не биха могли да открият някаква връзка.

— За какво става въпрос?

— За заместник-началника на военния щаб, който е починал внезапно.

— А, генерал Фрип — отвърна мъжът. — По една случайност в момента работя точно по този случай.

— Така ли? Тогава вероятно сте забелязали, че смъртта му по странен начин прилича на още няколко.

Последва продължителна пауза.

— Не се изненадвам, че си открила сходствата, Хана, но все още нямаме доказателства, че убийствата са свързани.

— Но си имате своите подозрения — подхвърли тя и стрелна с поглед съпруга си.

— Трудно е да се каже, докато не установим мотива или не открием смъртоносното оръжие.

— Какво сте изключили до момента? — осведоми се Хана.

— Ами, никой от тях не е починал от естествена смърт. Направените аутопсии не дават възможност да се определят причините. Някои от жертвите са свършили мигновено, други са били тровени бавно, но не разполагаме с конкретни данни.

— А допускали ли сте отравяне с рицин? — попита тя и потръпна от вълнение.

— Рицин? — замислено повтори Валентино.

— Не вярвам при рутинна аутопсия да се вземат такива проби.

— Не, естествено — съгласи се той.

— А тази отрова може да бъде погълната, да се инжектира или дори да се втрие в кожата.

Отново продължително мълчание.

— Или пък просто се хващам като удавник за сламка — със съмнение прибави Хана.

— Не, ще проверя това. Може би вече имаш някои подозрения относно мотивите? — попита агентът развеселен.

— Не, сър, още не.

— Добре. Има ли нещо ново при вас в Норфолк? — Той прехвърли разговора към по-общи теми.

— Не, все същото.

С Лутър се опитваме да си направим дете, искаше й се да му каже, но се ужаси от последствията, които би могло да има подобно признание върху кариерата й. Освен това си представи как такава новина би могла да впечатли Валентино, след като трите му деца и съпругата му бяха убити от банда, която търсеше отмъщение.

— Смятам да си почина малко от работата — подметна мъжът.

— Какво означава това? Да не сте решили да се пенсионирате?

— О, не, само кратък отпуск. Да събера сили за нови подвизи, когато се върна към предишната си работа — засмя се той.

— Би било страхотно — каза Хана, като се зачуди защо изобщо навремето беше заменил професията си със скуката зад бюрото. — Позвънете ми веднага, щом вземете окончателно решение.

— Непременно — обеща Валентино. — Благодаря ти, че ми се обади.

— Няма за какво.

Тя затвори телефона и се упрекна, че не му се обажда по-често. Макар никога да не се бе оплаквал, самотата, която се прокрадваше в гласа му, понякога караше сърцето й да се свива болезнено.

— Това наистина би било нещо — обърна се Хана към съпруга си, който я гледаше с онзи топъл поглед, винаги издаващ намеренията му.

— Кое? — попита той и я притегли в силната си прегръдка.

— Може би терористите са откраднали рицина от военната лаборатория именно с цел да изтровят висшите ни военни.

— Не мога да се сетя за по-удачен начин от отровата, за да се прочистят върховете на армията — подразни я Лутър.

— Прав си — съгласи се тя.

Но докато той целуваше шията й и пъхаше ръце под пуловера й, не можеше да разсъждава върху евентуалния мотив.

— Нали знаеш какво искам да намеря в чорапа си тази Коледа? — погали втвърдените й зърна той.

Изобщо не бе мислила за празниците, освен с надеждата, че Лутър ще се върне навреме за тях от предстоящата мисия в Югоизточна Азия.

— Какво?

— Положителен тест за бременност.

— Мислиш много едностранчиво — смъмри го тя и плъзна ръка по бедрата му.

— Да, но в правилната посока.

— Дано да е така.

Всичките й съмнения бяха заглушени от една дълбока, всепоглъщаща целувка.