П. С. Каст, Кристин Каст
Избрана (2)

Втора глава

— Ах, колко е красив! — възкликнах и погалих сгъналия шал, стъписана, че получавам страхотен подарък.

— Кашмирен е — самодоволно отбеляза Деймиън.

Извадих шала от кутията, развълнувана, че е в шикозен кремав цвят, а не нещо в червено и зелено, каквото обикновено ми подаряват и се вцепених, защото видях, че съм се зарадвала твърде рано.

— Забелязваш ли снежните човечета, избродирани в краищата — попита Деймиън. — Прелестни са, нали?

— Да — отвърнах и си помислих „Да, за Коледа са прелестни, но не и за рожден ден“

— Ние сме следващите — обади се Шоуни и ми подаде голяма кутия, неумело увита в зелен станиол на коледни елхи.

— Ние не сме се придържали към темата със снежния човек — обясни Ерин и се намръщи на Деймиън.

— Да, никой не ни каза — допълни Шоуни и също се намръщи на Деймиън.

— Няма проблем — отговорих аз прекалено бързо и въодушевено и разкъсах опаковката на подаръка на Близначките. Вътре имаше чифт черни кожени ботуши с високи токчета, които щяха да бъдат абсолютно страхотни, мегастрашни и разкошни… ако не бяха коледните елхи с червени и златисти украшения, ушити в ярки цветове отстрани на всеки ботуш. Те можеше да се носят само на Коледа и това ги правеше определено скапан подарък за рожден ден. — Благодаря — опитах се да отговоря възторжено аз. — Много са сладки.

— Търсихме цяла вечност, докато ги намерим — рече Ерин.

— Да, обикновените ботуши няма да са достойни за госпожица Родена на двайсет и четвърти декември — добави Шоуни.

— Така е. Обикновените черни кожени ботуши с високи токчета няма да са достойни — съгласих се аз, макар че ми идваше да се разплача.

Гласът на Ерик ме изтръгна от черната дупка на депресията, съпътстваща рождения ми ден.

— О, още нещо? — Надявах се, че тонът ми, който питаше: „Още едно трагично нещо, неподходящо за подарък?“, е прозвучал само в моите уши.

— Да, още нещо — отвърна той и стеснително ми подаде мъничка правоъгълна кутия. — Искрено се надявам да го харесаш.

Погледнах кутийката, преди да я взема, и едва не изписках от приятна изненада. Ерик държеше увит в сребристо и златисто подарък с етикет на бижутерския магазин „Мудис“, стилно залепен в средата. (Кълна се, че някъде наблизо чух кресчендо на хор, пеещ „Алилуя“)

— От „Мудис“ е! — задъхано възкликнах аз, въпреки че не исках.

— Дано ти хареса повтори Ерик, вдигна ръка и ми предложи сребристо златистата кутия като искрящо съкровище. Прокарах нокът по прекрасната опаковка и отдолу видях черна кадифена кутия. Кълна се, че беше от истинско кадифе. Прехапах устни да не се изкикотя, затаих дъх и я отворих.

Първото, което съзрях, беше лъскава платинена верижка. Онемях от радост и очите ми я проследиха до красивите перли, сгушени в мекото кадифе. Кадифе! Платина! Перли! Поех си дъх, за да започна с възторжените излияния от сорта: „Всемогъщи Боже! Благодаря ти, Ерик. Ти си най-добрият ми приятел“, когато осъзнах, че перлите са със странна форма. Дефектни ли бяха? Дали продавачите в приказния, известен и изумително скъп бижутерски магазин бяха измамили гаджето ми? И после проумях какво виждам. Перлите бяха подредени във формата на снежен човек.

— Харесва ли ти? — попита Ерик. — Когато го видях, колието сякаш изкрещя, че трябва да ти го купя за рождения ден.

— Да, харесва ми. Уникално е — успях да смотолевя аз.

— Ерик измисли темата със снежния човек! — щастливо извика Джак.

— Е, не беше точно тема — каза Ерик и страните му поруменяха. — Помислих си, че ще бъде нещо различно, а не като онези типични сърчица, които всеки получава.

— Да, сърчицата и други такива неща обикновено са срамота за рождения ден — вметнах аз. — На кого са му притрябвали?

— Нека ти сложа колието — предложи Ерик.

Нямаше какво друго да направя, освен да вдигна косите си и да му позволя да закопчае изящната верижка на врата ми. Усетих снежния човек, увиснал точно над цепката между гърдите ми.

— Симпатичен е — отбеляза Шоуни.

— И очевидно много скъп — добави Ерин и двете Близначки кимнаха одобрително.

— Подхожда идеално на моя шал — обади се Деймиън.

— И на моя глобус със снежинките! — подхвърли Джак.

— Това определено е коледна тема за рожден ден — заключи Ерик и погледна глуповато Близначките, които реагираха с прощаваща усмивка.

— Да, наистина е коледна тема за рожден ден — съгласих се и аз и докоснах перления снежен човек, а после засиях в лъчезарна, престорена усмивка. — Благодаря на всички. Оценявам колко много време и усилия ви е струвало да намерите такива необикновени подаръци. Говоря сериозно. — И наистина го мислех. Подаръците може и да не ми харесваха, но намеренията, свързани с тях, бяха нещо абсолютно различно.

Приятелите ми, които нямаха представа какви мисли се въртят в главата ми, се събраха, прегърнахме се непохватно и се засмяхме. В същия миг вратата се отвори и лампата в коридора освети буйна руса коса.

— Заповядай.

За щастие рефлексите ми на кандидат-вампир са доста добри и аз улових кутията, която тя ми подхвърли.

— Пристигна по пощата, докато ти си тук с твоите интелектуални изроди — подигравателно подхвърли тя.

— Махай се, вещице… — рече Шоуни.

— … преди да те залеем с вода и да се разтопиш — добави Ерин.

— Все едно — отвърна Афродита и започна да се обръща, но спря и ми се усмихна широко и невинно. — Хубаво колие със снежен човек.

Погледите ни се срещнаха и се заклевам, че тя ми намигна, а после тръсна коси и избяга. Смехът й се понесе след нея като мъгла.

— Абсолютна кучка — заяви Деймиън.

— Човек би си помислил, че си е научила урока, когато й отне „Дъщерите на мрака“ и Неферет обяви, че богинята е отнела дарбата от Афродита — добави Ерик, — но това момиче никога няма да се промени.

Изгледах го изпитателно. „Виж ти, какви ги говори Ерик Найт, бившето й гадже.“ Не беше необходимо да произнасям на глас думите. Ерик бързо отмести очи от мен и аз разбрах, че е прочел мислите ми.

— Не й позволявай да помрачи рождения ти ден, Зоуи — рече Шоуни.

— Не обръщай внимание на омразната вещица — добави Ерин.

Ерин имаше право. Егоизмът на Афродита беше станал причина публично да я изритат от водачеството на „Дъщерите на мрака“ — най-престижната ученическа организация в училището. Позицията Лидерка на „Дъщерите на мрака“ и обучаваща се за Висша жрица бяха дадени на мен и тя загуби положението си на най-популярния и властен новак. Нашата Висша жрица Неферет, която е и мой наставник, даде ясно да се разбере, че богинята ни Никс е оттеглила благосклонността си от Афродита. Афродита сега бе обречена на самота, докато преди това бе на пиедестала на всеобщата обич уважавана и почитана.

За жалост аз знаех, че това не е цялата история, в която всички вярваха. Афродита бе използвала виденията си, които очевидно не й бяха отнети, и спаси баба ми и Хийт, човешкото ми гадже. Разбира се, тя се държа егоистично и гадно по време на спасяването, но какво от това? Хийт и баба бяха живи и до голяма степен заслугата е нейна.

Пък и наскоро открих, че Неферет, нашата Висша жрица, наставникът ми и най-уважаваният вампир в училището, също не е такава, каквато изглежда. Всъщност започнах да мисля, че Неферет е толкова зла, колкото и властна. „Тъмнината невинаги означава зло, както светлината невинаги носи добро.“ В съзнанието ми пробягнаха думите, които Никс ми каза в деня, когато бях белязана. Те обобщаваха проблема с Неферет. Тя не беше такава, каквато изглеждаше. Не можех обаче да кажа на никого — или поне на никой жив човек. (Оставаше ми само Стиви Рей, моята най-добра приятелка, с която не бях смогнала да говоря от цял месец.) За щастие не бях говорила и с Неферет от един месец. Тя бе заминала на зимна почивка в Европа и щеше да се върне по Нова година. Реших да измисля план как да се справя с нея, когато си дойде. Засега планът ми се състоеше в следното: да измисля план. А това, естествено, не беше никакъв план.

— Хей, какво има в пакета? — попита Джак и ме изтръгна от мисловния ми кошмар, връщайки ме в кошмара на рождения ми ден. Всички погледнахме увития в кафява хартия пакет, който държах.

— Не знам — отвърнах аз.

— Бас ловя, че е подарък за рожден ден! — викна Джак. Отвори го!

— О, Боже… — промълвих аз, но когато приятелите ми ме погледнаха озадачено, се залових да разопаковам кутията. Под обикновената кафява опаковка имаше друга кутия, увита в красива лилава хартия.

— Наистина е подарък за рожден ден! — изписка Джак.

— Чудя се от кого ли е? — обади се Деймиън.

И аз се питах същото. Хартията ми напомни за баба, която живееше в страхотна ферма за лавандула. Но защо ще ми изпраща подарък по пощата, когато по-късно тази вечер щях да се срещна с нея?

Разопаковах гладката бяла кутия и я отворих. Вътре имаше друга, много по-малка кутия, сложена в купчина дребни късчета лилава хартия. Любопитството направо ме убиваше. Извадих кутийката от лилавото й гнездо. Няколко ивички хартия полепнаха от статичното електричество по дъното на кутията и аз ги махнах, преди да я отворя. Докато те летяха към масата, аз надникнах в кутията и затаих дъх. Върху ложе от бял памук лежеше най-красивата сребърна гривна, която бях виждала. Взех я и ахнах от блещукащите амулети. Имаше морска звезда, мидички и морски кончета, а помежду им — прелестни сребърни сърчица.

— Великолепна е! — възкликнах аз и я сложих на китката си. — Кой ли ми я е изпратил? — Засмях се и завъртях китката си насам-натам. Светлината на газените лампи, която не увреждаше чувствителните ни очи, се отрази в лъскавото сребро, което заблестя като шлифован диамант. — Трябва да е от баба, но това е странно, защото ще се срещаме след… — Изведнъж осъзнах, че всички са притихнали и в стаята цари неловко мълчание. Погледнах приятелите си. Израженията им варираха от шок (Деймиън) до тревога (Близначките) и гняв (Ерик). — Какво?

— Вземи — рече Ерик и ми подаде картичка, която сигурно бе паднала от кутията заедно с полепналите за нея късчета хартия.

— О! — възкликнах аз.

Мигновено познах разкривения почерк. „По дяволите!“ Подаръкът беше от Хийт, повече известен като гадже номер две. Докато четях краткото писмо, почувствах, че лицето ми се сгорещява, и знаех, че е придобило абсолютно непривлекателния оттенък на яркочервеното.

„Зи, ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! Знам колко много мразиш скапаните подаръци, които смесват рождения ти ден с Коледа, затова ти изпратих нещо, което сигурно ще харесаш. Подаръкът няма нищо общо с Коледа. Пфу! Ненавиждам тъпите Кайманови острови и скучната ваканция с родителите ми, затова броя дните, когато ще бъда отново с теб. Ще се видим на двайсет и шести! Обичам те с цялото си сърце. Хийт.“

— О! — повторих аз като пълна идиотка. — От Хийт е. — Искаше ми се да потъна вдън земя.

— Чакай малко. Защо не си ни казала, че не харесваш подаръци за рождения си ден, които имат нещо общо с Коледа? — попита Шоуни по типичния за нея сериозен начин.

— Да, трябваше да споменеш нещо добави Ерин.

— Ами… — неясно измънках аз.

— Решихме, че снежният човек е чудесна идея, но явно не е така, след като мразиш коледните неща — отбеляза Деймиън.

— Не мразя коледните неща — неубедително възразих аз.

— Харесвам глобусите със сняг — промълви Джак, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Щастлив съм, когато гледам танцуващите снежинки.

— Хийт, изглежда, знае по-добре от нас какво ти харесва. — Гласът на Ерик беше монотонен и безизразен, но очите му бяха помръкнали от обида и стомахът ми се сви.

— Не, Ерик, не е така — побързах да отрека и направих крачка към него.

Той се дръпна назад, сякаш бях болна от някаква ужасна болест, с която можеше да се зарази, и изведнъж това ме ядоса. Не бях виновна, че Хийт ме познава, откакто бях в трети клас, и преди години се беше досетил за проблема със смесените подаръци. Да, той знаеше за мен неща, които другите не знаеха, но в това нямаше нищо странно. Той беше част от живота ми от седем години, а Ерик, Деймиън, Близначките и Джак — само от два месеца. Защо аз да съм виновна?

Нарочно погледнах часовника си.

— След петнайсет минути имам среща с баба в „Старбъкс“ По-добре да не закъснявам. — Тръгнах към вратата, но преди да изляза от стаята, спрях. Обърнах се и погледнах приятелите си. — Не исках да обидя никого. Съжалявам, ако писмото на Хийт ви е накарало да се почувствате засегнати, но вината не е моя. А и казах на някого, че не ми харесва, когато хората смесват рождения ми ден с Коледа. На Стиви Рей.