Дейвид Уингроув
Средното царство (14)

Глава 10
Мъртвият заек

Мег Шепърд, дъщеря на Хал Шепърд, стоеше сред високата трева в Имението, загледана в брат си. Беше привечер и в далечния край на водата, под дървесния гъсталак, бе легнала плътна сянка. В този край ручеят се стесняваше до плитка бара, гъсто обрасла с бурени. Отляво, в триъгълника, дива, необработена земя между ливадата и обширната издигаща се белота на Стената беше мека и блатиста, прорязана от потоци и осеяна с малки езерца.

Бен стоеше приведен над водата, застинал неподвижно, взрян в нещо сред високите, гъсти тръстики вдясно. Момчето долавяше само мекото свистене на вятъра в дърветата отвъд водата и приспивното гугукане на гълъбите в гората. В миг с остър звук, пръски и пърхане на крила изхвърча птицата. Главата на Бен се вдигна, проследявайки рязкото й излитане. Дванадесетгодишните му очи бяха широко отворени.

— Виж я, Мег! Не е ли красавица?

— Да — тихо отвърна тя, но всъщност гледаше него, гледаше как очите му проследяват излитащата птица. Виждаше как улавят и последната подробност и я задържат здраво в паметта. Тялото му беше напрегнато, следеше полета на птицата, а очите му горяха. Мег потръпна. Стресна я негова трескавост. Светът сякаш се оформяше в очите му — ставаше по-ярък, по-богат и по-истински. Сякаш преди да го види, е бил бледа сянка на самия себе си, просто отпечатък, още несъздаден, преди да го види и да го измисли отново. За нея поне беше така. Тя нищо не можеше да види, преди да го види той.

Птицата беше изчезнала. Той се обърна и я погледна.

— Видя ли я?

— Да — обади се тя, но мислеше за друго. — Красота…

Той извърна глава и погледна към селото. Когато отново се взря в нея, зелените му очи бяха помръкнали и замислени.

— Тази година нещата са по-други, Мег. Не го ли усещаш? Дребните неща. Като птицата.

Тя сви рамене и тръгна през тревата към откритото пространство. Застана до него на ръба на водата и погледна отражението му до нейното, долу, в неподвижната бистра вода.

— Защо е така? Защо ТРЯБВА да се променя? — той се огледа и намръщи чело. — Искам да кажа, това място си е открай време едно и също. Винаги. Неизменно. Сменяха се само годишните времена. Но сега… — той я погледна. — Какво има, Мег? Какво става?

Тя вдигна очи от неговото отражение и срещна погледа му.

— Безпокои ли те това?

Той се замисли за миг.

— Да — каза най-накрая. — А не знам защо. И искам да разбера!

Тя му се усмихна и докосна ръката му. Беше толкова типично за него — все искаше да разбере какво мисли и защо го мисли. Никога не беше щастлив, ако не разсъждаваше над проблема, който си създаваше.

— Няма нищо — каза тя окуражително. — Това са просто дреболии, Бен. Нищо не означават. Наистина.

Но забеляза, че не успя да го убеди.

— Не — отвърна той. — Всичко има значение. Всички тези неща са знаци, не разбираш ли? Всичко ОЗНАЧАВА. А дреболиите… Точно в тях проличава всичко. Като например птицата. Да, беше красиво, но беше и… — той се загледа в далечината и тя произнесе думата вместо него — предусети я, без сама да знае как, както толкова често й се случваше:

— Плашещо.

— Да.

Проследи погледа му — забеляза как очите му изкачват Стената до върха, високо горе, и отново го погледна. Беше с повече от глава по-висок от нея, тъмнокос, костелив. Усети как в нея припламва малко, топло гордо пламъче. Толкова елегантен беше. Толкова красив. Знаеше ли колко го обича тя? Той знаеше толкова много, но знаеше ли това? Може би. Но и да го знаеше, с нищо не го издаваше.

— Това беше просто една птица, Бен. Защо да те е страх?

Той почти се усмихна.

— Не беше птицата, Мег. Или поне не външната форма — клетката от кости и плът, сухожилия и пера. Става въпрос за онова вътре в птицата — силата, която й дава такава мощ, такава жизненост — той погледна лявата си длан, обърна я нагоре и се втренчи в нея. — Точно там е красотата. Не в това, което се вижда отвън, а в силата, която придава формите. Тя… — той сякаш потръпна. — Е, тя е мистерия. Чиста мистерия. И точно тя ме плаши, Мег. Мисълта за цялата тази тъмна, неудържима сила, която просто съществува в света. Като го гледам, искам да знам откъде идва тя. Искам да знам защо изобщо съществува! Защо всичко не е проста механика и сложност на детайла? Защо е всичкото това буйно изобилие?

— Силата, която през зеленото стебло кара цветето да цъфне.

Сега се усмихна той, зарадван, че го е разбрала — тя беше цитирала стихотворението, което й бе прочел само преди два дена. Колко рядко нещо беше това — той да се усмихне. И то само на нея. На мама и на татко той никога не се усмихваше. Нито пък на другите, които толкова рядко идваха тук.

— Според мене има и още нещо — продължи той. — Същата тази сила ни докарва на този свят — от пъпката през цветето до… Е, до нещо почерняло и повехнало. И накрая — до пръстта — той потръпна. — Всичко е свързано, не е ли така? Тази сила ни използва и после ни изхвърля. Все едно сме тук само за да въплътим играта й — да й дадем форма. Това не те ли плаши, Мег?

Тя поклати глава.

— Защо? Има много време, Бен. Цял свят време, преди да се наложи да мислим за това.

Той се вгледа втренчено в нея за миг, след това леко наклони глава.

— Може би.

Тръгна, внимателно проправяйки си пътека през мочурището, следвайки издигащите се вени на скалите, стърчащи от влажния торф, и най-накрая навлезе в сянката на Стената.

Там, на тридесетина крачки право пред тях, бе Печатът. Част от Стената, той също така беше голям, матовоперлен на цвят кръг — по диаметъра му Бен би могъл да се нанесе пет пъти; основата му беше на не по-малко от една ръка разстояние от повърхността на земята, външният му ръб бе дебел и изпъкнал, от пластмаса, твърда като стомана.

Постоя там един миг, взрян в него, забравил всичко друго.

Мег го погледна и разбра. Това беше вход. Затворена врата. А зад нея бе мракът на Глината. Първичната, непокварена Глина. Съседната земя зад него беше лишена от слънце пустош. Тук бе раят — там беше адът. А между двата свята — само една Стена, един Печат.

Тя се изкатери по ръба на скалата до него.

— Какво е това? — тя посочи наляво. Там имаше нещо. Нещо малко, бледо, сиво на зеления фон. Нещо, което преди не беше там.

Погледна и сви рамене.

— Не знам. Да видим, а?

Веднага се свлече надолу. Мег се поколеба и го последва. Земята беше мека като сюнгер и само след няколко крачки брезентовите й обувки подгизнаха. Бен вървеше пред нея — краката му потъваха, земята жвакаше под забързаните му стъпки. После той се наведе и заразглежда нещо.

Тя се приближи до него и погледна над рамото му. Беше заек. Мъртъв заек.

— Какво го е убило? — попита тя.

Тя вдигна трупчето от мокрия, лепкав торф и го преобърна. Заразглежда го внимателно.

— Не знам. Няма признаци за външни наранявания. Но е тук съвсем отскоро — и я погледна. — Хайде, Мег, дай ми пуловера си.

Тя смъкна пуловера си и му го подаде, после го загледа как го разстила и полага мъртвото животно върху него.

— Какво правиш?

Бен измъкна ловния си нож от ножницата и разряза заека от брадичката до задницата. За миг той се загледа в бликналата от раната кръв, която оцапа пъстрата сива кожа, после остави ножа и разтвори плътта.

Мег го гледаше, очарована и ужасена — той мушна ръката си вътре в животното; пръстите му почервеняха от кръв. След това той вдигна нещо мъничко и мокро — мъничка бледа тръбичка, прикрепена към останалото с тръбички и сухожилия. Тя блесна в ръцете му и той се наведе да я разгледа. После вдигна поглед.

— Точно както си го мислех. Погледни. Целият му черен дроб е в тъмни петна.

Тя поклати глава неразбиращо; гледаше го как връзва заека на вързоп в нейния пуловер, вдига го и го мята на рамо.

— Бил е болен — той се втренчи в Печата, след това отново се обърна към нея. — Това е част от промяната, Мег. Сега не виждаш ли? Тук, в Имението, е плъзнала болест. Смъртоносна.

* * *

Хал Шепърд стоеше на завоя, опрял леко ръце на ниския каменен зид, и гледаше редицата от къщички и залива отвън. Отдясно над него се издигаше хълм, а после отново се спускаше, за да срещне следващия завой на реката. Беше осеян със стари, иззидани от камък къщи и къщички. На върха му имаше малка църква.

Бяха изминали кажи-речи цели три месеца, откакто си беше за последен път вкъщи, но сега, застанал там, му се струваше, че никога не си е тръгвал оттук. Поне това остава неизменно, помисли си той; всеки хълм, всяко дърво, всяка къща му бяха познати още от младини. Виждам същото, което и дядо ми, и неговият дядо преди това. За триста години са се променили само дърветата — остарели са, някои са умрели и са били заменени с други, от същото древно семе. Също като нас — помисли си той. — И ние сме дървета.

Продължи напред. Пътеката тук се спускаше стръмно и коварно завиваше назад. Там, където стоеше той, някога завиваха коли — когато в света все още е имало коли, — но това място никога не е било убежище на модерните неща. Дори и тогава, когато комуникациите в света са били други, пътят до най-близкия град е бил седем мили, ала по-лекият път е минавал по реката. Още оттогава времето бе спряло. По време на Лудостта, когато старият свят се бе разпаднал, това място беше точката на покой в центъра на нещата. Сега бе безвременно.

Около него, на не повече от крачка-две, се издигаха стени. Бели стени, сега — под дебела сянка; прозорците им с ниски первази бяха тъмни, само една от къщичките светеше. Той се усмихна — представи си как Бет стои във всекидневната с ниския таван, както толкова често я беше виждал, после се приближава до задната врата и вика децата от поляната.

Дом. Означаваше толкова неща — но за него значеше само едно: той отдавна-отдавна щеше да повехне отвътре, ако нямаше къде да се завръща.

Застана пред ниската, широка врата и се заслуша; след това постави ръка върху дървото и леко го блъсна. Тук нямаше нужда от ключалки. Нямаше нужда от страх. Вратата се отвори тихо, бавно и той влезе.

Бет стоеше там, обградена от меката светлина, идваща от всекидневната отляво. Усмихна се.

— Знаех си, че идваш. Снощи те сънувах.

Той се засмя, приближи се до нея, прегърна я здраво и я целуна нежно.

— Тези твои сънища… — той се взря в очите й — обичаше тяхната красота, тяхната неизмерима дълбочина. — Те никога не те подвеждат, нали?

Тя се усмихна и го целуна по носа.

— Не. Никога.

Той трепна, протегна ръка и я погали по бузата, после проследи контура на устните й с пръст.

Цялото му тяло пламна от желание към нея.

— Къде е Бен? Ами Мег?

Тялото й беше прилепено до неговото, ръцете й обгръщаха шията му. Очите й бяха потъмнели от копнеж, гласът й бе утихнал, по-съблазнителен.

— Навън са. Долу при потока. Няма да се върнат скоро. Не сега — тя отново го целуна — този път по-силно и по-продължително.

— Да… — той нежно отпусна ръка на кръста й за миг, след това вдигна полата й. Под нея не беше облякла нищо. Той потръпна и отново потърси устата й — целуна я още по-настоятелно. Пръстите му проследиха топлата гладкост на бедрата и корема й, после намериха горещата й влажна сърцевина. Тя тихо изстена и затвори очи — цялото й тяло трепереше от докосванията му; след това протегна ръка, разкопча панталоните му, задържа за миг набъбналия му пенис, погали го нежно с пръсти — веднъж, после втори път — почти го доведе до оргазъм, — а след това го пое в себе си.

Той изстена, после сграбчи хълбоците й и я вдигна, подпря я на стената и влезе в нея веднъж, дваж, трети път, преди оргазмът му да избухне. Усети как и тя се замята в ръцете му.

За миг мълчаха и се гледаха. После Бет отново се усмихна.

— Добре дошъл у дома, любов моя.

* * *

Кухненската маса от борова дървесина бе току-що изстъргана, ножовете — прясно наточени. Бен се огледа, вдигна вързопа със заека от бялото каменно стъпало и се зае да го развързва. Постла брезент на масата и постави отгоре голямата дъска за рязане. Подреди ножовете до дъската, а после, тъй като се стъмваше, измъкна една лампа иззад старата, облицована с плочки мивка, подряза фитила и я запали.

Мег стоеше на входа към градината — дребната й фигурка се открояваше на фона на червения сумрак на залива. Гледаше го как запретна ръкави, напълни една купа с вода и я постави до ножовете.

— Защо правиш това? — Попита тя. — Знаеш, че е болен. Защо не го изгориш? Няма ли да е по-добре?

— Не — Бен едва-едва я погледна. Обърна се, слезе по четирите стъпала, водещи към дългата тъмна трапезария с нисък таван, и миг по-късно се върна с някаква книга. Стара книга, подвързана с кожа.

— Имам подозрения — каза той, остави тежкия том от другата страна на дъската, при ножовете и водата.

Мег прекоси стаята и застана до него. Това беше книга по анатомия на животните. Една от книгите на прапрапрадядо й Еймъс. Бен прелисти страниците и накрая намери търсената диаграма.

— Ето, виж — тежките лъскави страници останаха разтворени, когато той се отдалечи да донесе заека.

Тя погледна, веднага забеляза колко много прилича на машина. Нещо, направено от помпи и лостове, клапи и ключове, контролирани от химикали и електрически пулсации. Всичко беше там, на страницата, в разрез — разрез, направен заради нея. Цялата тайна беше там, разгадаема само с един поглед.

Бен се върна. Внимателно постави мъртвия заек върху дъската, обърна се и я погледна.

— Ти няма нужда да оставаш тук, Мег. Не и ако не искаш.

Но тя остана, омагьосана от онова, което той правеше; знаеше какво значи всичко това за него. Нещо бе привлякло вниманието му. Нещо, което тя беше пропуснала, но той бе забелязал. Сега тя чакаше, а той мушкаше и разрязваше, после сравняваше онова, което вижда, с диаграмата на двойната страница.

Най-накрая, доволен, отиде до мивката, изми си ръцете, върна се и метна парче муселин върху дъската и кървавите останки върху нея.

— Е?

Тъкмо щеше да й отговори, когато в трапезарията се разнесоха стъпки. Майка им. След това се чуха и нечии други стъпки.

Мег го блъсна встрани и припряно припна по стълбите.

— Татко!

Хал Шепърд награби дъщеря си, прегърна я силно и радостно я разцелува. После се наведе под гредата и се качи по стълбите в кухнята. Бет го последва.

— Господи, Бен, ти пък какви си ги надробил тук?

Бен се обърна с лице към масата.

— Това е един мъртъв заек. Намерихме го долу, до Печата. Болен е. Но това не е всичко. Той не е оттук. Някой го е донесъл.

Хал пусна Мег на пода и се приближи.

— Сигурен ли си, Бен? — но знаеше, че Бен рядко греши, ако изобщо грешеше.

Бен дръпна марлята.

— Виж. Проверих по книгата на Еймъс. Този не е истински. Генетична възстановка. Вероятно „Джен Син“. На някой от стражите сигурно ще трябва да му търсим заместник.

Хал разгледа трупа и кимна.

— Прав си. И съм сигурен, че няма да е само този. Чудя се кой ли го е внесъл.

Бен забеляза гнева, смесен с тъга, по лицето на баща си. Имението имаше две порти, всяка охранявана от елитен отряд от дванадесет души, подбрани от самия Танг. С годините те бяха станали приятели на семейството и бяха получили привилегии — една от тях бе ограниченият достъп в самото Имение. Сега с това трябваше да се свърши. Негодникът трябваше да бъде хванат.

Мег се приближи и го дръпна за ръкава.

— Ама защо го правят, татко? Че то няма кой знае каква разлика, нали?

Хал се усмихна тъжно.

— Това е вид глупост, любимото ми, това е всичко. Нали разбираш, в Града има хора, които биха платили огромна сума пари, за да могат да се хвалят, че са яли истински заек за вечеря.

Бен се втренчи неподвижно в трупчето.

— Колко точно голяма е една „огромна сума“?

Хал погледна сина си.

— Петдесет, може би сто хиляди юана за всяко живо животно. Гледат ги, нали разбираш, после продават разфасованите трупчета.

Бен се замисли. За баща му подобна сума беше нищо, знаеше го, но за други си беше цяло състояние. Веднага разбра как подобна възможност би изкушила някой от стражите.

— Разбирам — каза той. — Но има и друга, по-належаща тревога. Ако останалите са като този, те могат да заразят всичко в Имението. Ще трябва да прегледаме всичките и да ги проверяваме. И да поставяме под карантина болните.

Хал кимна — разбираше, че синът му е прав.

— Мамка му! Такава глупост! Ще го намеря този негодник! — той постави ръка на рамото на сина си. — Но ти си прав, Бен, по-добре веднага да направим нещо. Това не може да чака до утре.

Обърна се към Бет — гневът по лицето му се смени с извинително изражение.

— Боя се, че това усложнява нещата. Исках по-рано да ти кажа, любов моя. Ще имаме гост утре вечерта. Важен гост. Ще остане при нас няколко дни. Повече не мога да кажа. Надявах се да половуваме, но тази работа обърка нещата.

Тя се намръщи и мълчаливо кимна към Мег.

Шепърд погледна дъщеря си, после отново — жена си и кимна леко.

— Съжалявам. Да… Лошо се изразявам. Когато съм бил далеч оттук, все забравям. Но това… — той ядно изфуча — търпението му се беше изчерпало. Отново се обърна към сина си. — Ела, Бен, имаме много работа.

* * *

На реката беше спокойно. Бен без усилие натискаше веслата, лодката се носеше бързо по водата. Мег седеше с лице срещу него и гледаше източния бряг. Зад нея на кърмата седеше Пен Ю-Вей — висок, възрастен, с изправена стойка. Държеше своята тояжка пред себе си и тя стърчеше като мачта без флаг. Приливът се оттегляше и течението на потока им помагаше. Бен държеше лодката по средата на потока, наслаждаваше се на топлината на обедното слънце по голите си рамене; мекият морски бриз леко рошеше косата му. Караше го на сън, за един миг дори задряма, ала викът на Мег го накара да се сепне.

— Виж, Бен!

Мег сочеше към по-далечния бряг. Бен отпусна веслата и се извърна натам, където разтегнала се от брега до Стената, се бе проточила плътна редица от войници. Бавно, методично те се придвижваха между дърветата по грубата, неравна, покрита с трева земя — нищо не можеше да се промъкне помежду им. За трети път прочистваха Имението — и за последен. Онова, което и този път не хванеха, щеше да бъде отровено с газ.

Пен Ю-Вей прочисти гърло, протегнал леко глава напред в жест на уважение към двамата си възпитаници.

— Какво има, учителю Пен? — попита студено Бен и се извърна с лице към него. Уроците бяха свършили преди час. Сега това беше тяхно време и Пен, макар и да ги придружаваше, нямаше никаква власт над господаря и господарката вън от класната стая.

— Простете, млади господарю, бих желал само да отбележа нещо.

Мег се обърна, като внимаваше да не наклони или разклати лодката, погледна Пен Ю-Вей, а после отново и Бен. Знаеше колко мрази Бен учителят да им се натрапва. Той обичаше да прави собствени открития, да следва собствената си посока, но баща им беше настоял за по-строг подход. Какво ще прави Бен в свободното си време, си беше негова работа, но сутрин, по време на уроците, той трябваше да прави каквото му нареди Пен Ю-Вей; да учи онова, което Пен Ю-Вей иска от него да научи. Бен се бе съгласил с известна неохота и само с уговорката, че извън класната стая учителят не бива да говори, без той да му разреши.

— Не разбираш ли какво всъщност представлява учителят Пен? — каза той веднъж на Мег насаме. — Той е техният начин да ме държат под око. Да контролират какво знам и какво научавам. Той е сбруя и юзда, букаи и камък, въже, с което ме връзват като всяко друго животно!

Огорчението му я изненада.

— Не, разбира се — отвърна тя. — Татко не би искал подобно нещо, нали?

Но той не отговори, само отмести поглед, а горчивината си остана изписана на лицето му.

Сега същата горчивина отново се изписа върху него, щом погледна учителя Пен.

— Отбележи го тогава. Кратко ли ще е?

Пен Ю-Вей се поклони, извърна глава и погледна войниците, които сега бяха точно на равнището на погледа му. Едната му крехка, тънка ръка се издигна нагоре и дръпна проскубаната сива козя брадица, другата леко стисна тояжката и я наклони към далечната редица.

— Цялата тази работа изглежда много неудобно, не сте ли съгласен, господарю Бен?

Очите на Бен бяха приковани в лицето на учителя.

— Не. Не е неудобна. „Неефикасна“ е по-добрата дума.

Учителят Пен го погледна и леко се поклони.

— Точно затова според мене тя може да се улесни.

Мег забеляза раздразнението и нетърпението по лицето на Бен и сведе поглед. Знаеше, че от това няма да излезе нищо добро.

— По-добре ми кажи веднага как, учителю Пен — нотката на сарказъм в гласа на Бен сега граничеше с открита грубост. Но Пен Ю-Вей сякаш не забелязваше. Той просто се поклони и продължи.

— Хрумна ми, че преди отново да се пуснат животните по земята, във всяко животно може да се постави сигнализатор. После, ако отново се случи нещо подобно, ще е съвсем просто да се проследи всяко животно. Ще е много по-лесно да се контролират и кражбите, и болестите.

Пен Ю-Вей вдигна поглед към дванадесетгодишния си възпитаник в очакване, но Бен мълчеше.

— Е, господарю? — попита той след миг. — Какво мислите за моята идея?

Бен отмести поглед. Хвана греблата и пак започна да ги натиска, като тежко ги пляскаше във водата отдясно — отново връщаше лодката в правилния курс. После погледна учителя.

— Противна идея, Пен Ю-Вей. Малоумна идея без грам въображение. Просто още един начин да се държи всичко под око. Виждам го. Ще направиш голяма електронна диаграма на Имението, а? И всяко животно ще ти святка на нея?

Обтегнатата маслинена кожа по лицето на Пен Ю-Вей се беше отпуснала, тъмните му очи, с подчертана клепачна гънка, бяха безизразни.

— Това би било голямо подобрение, съгласен съм, но…

Бен пусна греблата и се наведе напред. Пен Ю-Вей инстинктивно се дръпна назад. Мег загледа ужасено как Бен се промъкна покрай нея — лодката силно се разклати, — сграбчи учителя за реверите на неговото пау и го разкъса.

— Моля ви, млади господарю. Знаете, че това не е позволено.

Пен Ю-Вей все още държеше тояжката, но с другата ръка се опитваше да придърпа двата съдрани копринени края. За миг обаче белият кръг на контролното табло, вградено в гърдите му, се видя ясно. За секунда-две Бен стоя, заплашително надвесен над него; цялото му тяло бе напрегнато, сякаш всеки миг се готвеше да се нахвърли отгоре му.

— Ще мълчиш, ясно ли е?! И нищо няма да споменаваш за това. Нищо! Или ще те изключа и ще те пусна във водата. Разбра ли ме, учителю Пен?

За миг андроидът остана абсолютно неподвижен, после кимна леко.

— Добре — Бен отстъпи и отново се залови за веслата. — Продължаваме.

* * *

Щом Бен върна лодката в малкото, прилично на кутийка пристанище, двамата седящи на стълбите моряци вдигнаха очи от мрежите, които поправяха, и се усмихнаха. И двамата бяха старци — гонеха седемдесетте години — с широки, здрави, осолени и обгорели лица. Бен им махна за поздрав и се съсредоточи в маневрирането между привързаните към кея рибарски лодки. Сега от устието на реката духаше силен вятър и металическият звън на въжетата, плющящи край мачтите, изпълваше въздуха и се мъчеше да заглуши писъците на чайките в небето. Бен сръчно обърна лодката и я остави да се плъзне между една голяма рибарска гемия с висок борд и стената на пристанището — използваше едното от веслата, за да се оттласква първо от едната, после и от другата страна. Мег, на кърмата, държеше въжето в ръце, готова да скочи на брега и да привърже лодката.

След това Бен скочи на брега и погледна вързаната лодка. Пен Ю-Вей се бе изправил, готов да слезе на брега.

— Оставаш тук! — със заповеднически тон нареди Бен.

За миг Пен Ю-Вей се поколеба — дългът му да наглежда децата беше влязъл в конфликт с недвусмислената заповед на младия господар. Водата шумно се плискаше между борда на лодката и стъпалата. Само на няколко крачки от тях старите моряци бяха спрели да работят и ги гледаха.

Бавно, с голямо достойнство учителят седна и опря тояжката пред себе си.

— Ще направя каквото казвате, млади господарю — погледна той момчето на кея, — но съм задължен да съобщя за това на баща ви.

Бен се обърна и хвана Мег заръка.

— Прави каквото трябва, тенеке такова — измърмори той под носа си.

Кеят беше отрупан с намотани въжета, гърнета за раци, мрежи и купчини празни дървени тарги — стари, крехки на вид, чакащи товарите с риба, които никога не идваха. Пристанището бе претъпкано с рибарски лодки, но никой никога не излизаше на риболов. Градчето беше пълно с хора, наглед заети, но всъщност там не живееше никой. Всичко това беше фалшиво: част от голямата илюзия, която прапрапрадядо му бе създал тук.

Някога това бил процъфтяващ град, благоденстващ поради риболова, туризма и морския колеж. Сега той беше мъртъв. Черупка на предишното му „аз“, населена с репликанти.

Мег се огледа — тази гледка винаги й доставяше удоволствие. Двойки се разхождаха под следобедното слънце — дамите — с кринолини, мъжете — с корави костюми с жилетки. Красиви момиченца с руси къдрици, вързани с розови панделки, търчаха насам-натам, а момченцата в моряшки костюмчета, наведени към земята, играеха на топчета.

— Тук е толкова ИСТИНСКО! — възкликна Мег въодушевено. — Толкова живо!

Бен я погледна и се усмихна.

— Да — кимна той. — Така е, нали?

Бе виждал снимки на Града. Изглеждаше толкова грозен и противен в сравнение с това. Стени, килии, коридори — безкраен огромен затвор. Обърна лице срещу вятъра, вдъхна дълбоко соления, свеж въздух, после отново погледна Мег.

— Какво ще правим?

Тя огледа летовниците, разхождащи се по брега край сергиите във весели цветове, след това погледна хълма и Стената, извисяваща се над него.

— Не знам… — тя стисна ръката му. — Нека просто си вървим накъдето ни се прииска, Бен. Да разглеждаме каквото ни хареса, а?

— Добре. Тогава започваме ей оттам, при Чандлър.

През следващите няколко часа те се разхождаха из магазините по главната улица — претърсиха рафтовете на „Играчки и дрънкулки — при Джоузеф Томс“ за нещо ново, после огледаха шкафовете на Чарлз Уийвър, аптекар, и опитаха какъв е вкусът на сладките безвредни прахчета, като смесваха в колби яркоцветните течности. Но Бен скоро се измори и просто гледаше как Мег обикаля магазин след магазин, без изобщо да обръща внимание на продавачите андроиди. Обядваха в кафенето на Неш — храната беше истинска, но някак си безвкусна, също като рециклираната.

— Тук има цял един свят, Мег. Запазен. Замразен във времето. Понякога го гледам и си мисля: какво прахосване. Трябва да бъде използван по някакъв начин!

Мег отпи от леденото си питие и го погледна.

— Искаш да кажеш, да пускаме и други хора да идват тук, в Имението?

Той се поколеба, после поклати глава.

— Не. Не това. Но…

Мег го гледаше с любопитство. Не беше много обичайно да видиш Бен толкова нерешителен.

— Имаш някаква идея — обади се тя.

— Не. Не е идея. Не точно.

Отново тази несигурност, това леко потрепване на раменете. Тя видя как той отмести поглед — очите му проследиха редицата от табели над витрините: „Дейвид Уишарт“, тютюни; „Артър Редмейн“, шивач; „Томас Липтън“, винар; „Джак Делкроа“, зъболечение и кръвопускане; „Стаг и Мантъл“, железария; ресторантът на „Вери“; „Джаксън и Греъм“, шкафчета и тезгяси; „Братя Лам“, ленени драперии; а там, на ъгъла, срещу пансиона на Гуд, беше „Траурният дом на Пъф“.

Тази табела му напомни предишния път, когато дойдоха тук. Беше преди месеци и Бен бе настоял да влязат при Пъф, макар винаги преди това да го бяха отбягвали. Тя го бе наблюдавала как се разхожда между ковчезите, как повдига един капак и наднича вътре. Трупът изглеждаше достатъчно реалистично, но Бен се бе обърнал към нея и се бе засмял.

— Умрял е много преди да умре… — това някак си го бе накарало да се разприказва. Защо са такива, що за човек е бил прапрапрадядо им, че да създаде място като това. Не бе пропуснал нищо. Човек можеше да пребърка чекмеджетата, да погледне зад вратите и там, също като в истинския живот, да намери дребни неочаквани неща. Копчета, карфици, снимки. Поставка за шапки със закачени на нея вехт, оръфан цилиндър и шал, сякаш някой ги е оставил там само преди час. Оттогава тя все търсеше, търсеше с неутолимо любопитство, опитваше се да го хване в нещо — да открие някаква малка частица от този свят, създаден от него, която да не е довършил. Да намери някое празно, недоправено място под подробностите на повърхността.

Щеше ли да се сети за това, ако не беше Бен? Щеше ли така пламенно да търси това парченце черна, издайническа пустота? Не. Всъщност тя никога не би се сетила. Но сега той й го бе показал — най-реалното място, което тя познаваше, погледнато от друг ъгъл, беше съвсем кухо. Бе просто една чудесна пяна. Безвкусна имитация без никаква фантазия.

— Щом е фалшиво, защо е толкова прекрасно? — попита тя, а той поклати учудено глава.

— Защо ли? Защото е пълна имитация! Погледни само, Мег! Толкова е измамно! Такава абсолютна мимикрия! Такава безсрамна изкуственост!

Сега, докато го гледаше, тя разбра, че крои някакъв план. Как да използва всичко това.

— Няма значение — обади се тя. — Да вървим. Ще ми се да пробвам някоя от шапките на Лойд.

Бен й се усмихна.

— Става. Но после си тръгваме.

* * *

Бяха на горния етаж в „Едгар Лойд, шапкар“, когато Бен чу гласове отдолу. Мег беше заета — пробваше шапки в дъното на стаята; продавачът андроид стоеше зад гърба й пред огледалото с куп шарени раирани кутии в ръце.

Бен се приближи до прозореца и погледна надолу. По уличката крачеха войници. Истински войници. И не какви да е. Веднага ги позна.

Мег се обърна към него — беше нахлупила някакво широкополо творение от кремава дантела върху тъмните си къдрици.

— Какво ще кажеш, Бен? Според тебе…

Той настоятелно й направи знак да млъкне.

— Какво има? — промълви тя.

— Войници — прошепна й той.

Тя остави шапката и се доближи до него.

— Наведи се надолу — прошепна й той. — Това са нашите стражи, а те нямат какво да правят тук. Предполага се, че трябва да си стоят в казармата.

Тя го погледна с разширени очи, после коленичи — главата й беше под равнището на перваза.

— Кажи ми какво става — тихо помоли тя.

Той гледаше. Там, долу, имаше десетина души, които говореха нервно, развълнувано. За миг Бен не можеше да разбере какво става; след това един от тях се обърна и той видя, че това е капитанът, човек на име Ростен.

Ростен посочи към уличката, към площадчето пред странноприемницата и измърмори нещо, което Бен не чу много добре.

— Какво правят?

Бен погледна Мег и забеляза страха в очите й.

— Нищо. Тихо, Мег. Всичко ще е наред.

Обгърна раменете й и отново погледна навън. Онова, което видя този път, го изненада. Двама от мъжете бяха вързани, другите ги държаха. Китките и глезените им бяха оковани. Единият започна да се мята, после се развика. Мег се опита да се надигне, но той леко я натисна надолу.

Разнесе се звук от плесница; последва тишина. Миг по-късно Ростен излая:

— Вън! Мърдай!

Бен се придвижи към другия край на прозореца — опитваше се да ги следи, но за миг ги изгуби от погледа си.

— Стой тук, Мег. Ще сляза долу.

— Но, Бен…

Той поклати глава.

— Прави каквото ти казвам. Всичко ще бъде наред. Няма да ме видят.

Трябваше да слиза по стълбите бавно и внимателно, защото за един кратък миг беше изложен целият на показ — през голямото плоско стъкло на прозореца, гледащ към тесния кей. Щом слезе, се шмугна бързо между рафтовете и масите и най-накрая се свря между два манекена и надникна иззад полите им към площада пред странноприемницата.

Двама мъже държаха двамата пленници. Останалите трима се бяха изправили отстрани в редица в стойка „мирно“. Ростен, застанал между прозореца и пленниците, беше с гръб към Бен. С рязък жест — сякаш се готвеше да се метне напред — той изкомандва нещо. Веднага насила принудиха и двамата пленници да коленичат и да сведат глави.

Едва когато Ростен се извърна леко, Бен видя, че той държи в ръцете си дълга, тънка сабя.

За миг не можа да откъсне очи от нея — омагьоса го начинът, по който слънчевата светлина се стичаше подобно на течност по леко извитото острие и проблясваше ярко по острия като бръснач ръб и на върха. Беше чел, че мечовете могат да изглеждат живи — могат да имат самоличност, дори име, — но не бе и предполагал, че някога ще го види с очите си.

Отмести поглед. Макар и насила да държаха главите им наведени, двамата мъже непрестанно гледаха Ростен и гадаеха какво ли им готви. Бен познаваше добре и двамата. Гос, отляво, беше полу-ХАН — широките му славянски черти, смесени с наследството от дядото ХАН, му придаваха вид на монголец. Уолф, отдясно, беше южняк, тъмните му красиви черти бяха почти изискани — почти, но не съвсем класически. Почти. Защото когато се усмихнеше или засмееше, очите и устата му изведнъж ставаха някак грозни. Някак груби и болнави.

Сега Ростен бе застанал разкрачен между двамата, протегнал напред десница, в която държеше сабята — върхът й почти докосваше калдъръма на един човешки бой разстояние от капитана.

— Вие! Разбирате ли защо сте тук? Чухте ли обвиненията?

— Лъжи… — започна Уолф, но мъжът зад него запуши устата му.

Ростен поклати глава. Дългият меч потрепна в ръцете му.

— Не са лъжи, Уолф. Ти беше разследван на съвещание на офицерите и бе признат за виновен. Ти и Гос. Вие сте крали и сте мамили. Предали сте доверието на нашия господар и сте опетнили честта на знамето.

Погледът на Уолф се оцъкли. Кръвта се бе отекла от лицето му. Зад него Гос бе свел поглед, сякаш вече виждаше накъде води всичко това.

— Няма никакво извинение за простъпката ви. И няма друго решение, освен да заличим срама.

Главата на Уолф увисна рязко. Блъснаха го грубо към земята.

— Не! — изкрещя той и отново се замята. — Не можете да направите това! Не…

Ударът, нанесен от единия от двамата, които го държаха, го събори на калдъръма.

— Домъкнете го тук!

Двамата стражи сграбчиха отново Уолф и го повлякоха на колене, после го блъснаха в краката на Ростен.

Гласът на Ростен звучеше почти истерично. Той ту крещеше, ту пищеше, подчертавайки със сабята всяка дума.

— Ти си боклук, Уолф! Ти нямаш лице! Заради тебе колегите ти офицери попаднаха под подозрение! Заради тебе честта на всички беше опетнена! — Ростен яростно потрепери и плю върху главата на коленичилия. — Ти посрами своето знаме! Ти посрами името на рода си! Ти опозори предците си!

Ростен отстъпи назад и вдигна меча.

— Дръжте го!

Бен притаи дъх. Видя как мускулите на краката на Уолф се отпуснаха безсилно, когато се опита да се изправи; сега се гърчеше в ръцете на двамата мъже и се опитваше да се измъкне. Към двамата се присъедини и трети и се нахвърли върху Уолф с юмруци и псувни. После единият сграбчи Уолф за кокчето и с дивашки напън почти го изправи на крака — изпъна шията му, готова да посрещне меча.

Уолф пищеше дрезгаво, останал без дъх.

— Не! Не! Куан Йин, богиньо на милостта, помогни ми! Нищо не съм направил. Нищо! — лицето и устата му бяха изкривени от ужас, очите му се въртяха като пощурели в орбитите и молеха за милост.

Бен забеляза как тялото на Ростен се напряга като пружина. След това дъхът му изсвистя и той рязко замахна с меча.

Писъците на Уолф замряха на мига. Бен видя как главата пада и се търкулва, а тялото се свлича напред като чувал зърно; ръцете немощно се отпуснаха.

Бен погледна Гос.

Гос стоеше притихнал, стиснал зъби, мускулите по врата му бяха напрегнати. Сега с очевидно потръпване той сведе поглед и се втренчи в калдъръма.

Ростен се наведе и избърса меча о гърба на Уолф, после се изправи с лице срещу Гос.

— Имаш ли да кажеш нещо, Гос?

Гос помълча за миг, след това вдигна очи към Ростен. Погледът му, който мигове по-рано беше изпълнен със страх и ужас, сега беше ясен, почти спокоен. Ръцете му трепереха, но той бе свил юмруци, за да не личи толкова. Пое си дълбоко въздух, после още веднъж — като гмурец, който се готви да се хвърли в дълбините — и кимна.

— Тогава говори. Нямаш, много време.

Гос прегърби рамене и сведе леко глава в почит към Ростен, но продължаваше да го гледа.

— Само това: което казвате, е истина. Аз съм виновен. Уолф измисли плана, но аз му бях съучастник и за действията ми няма извинение. Приемам присъдата на моите колеги офицери и преди да умра, моля за тяхната прошка, задето съм ги посрамил пред Танга.

Ростен продължаваше да стои в очакване, но Гос сведе глава. След миг размисъл Ростен кимна леко и заговори.

— Не мога да говоря от името на всички тук, но от свое име ще кажа следното: ти си добър войник, Гос. И посрещаш смъртта храбро, честно, както подобава на войник. Сега не мога да предотвратя смъртта ти, разбираш, но поне мога да променя начина на екзекуция.

Хората и от двете страни поеха шумно дъх. Ростен пристъпи напред, извади от пояса си къс меч, преряза въжетата на китките на Гос и му го подаде.

Гос веднага разбра. Срещна погледа на Ростен със светнали от благодарност очи, след това погледна и късия меч. Разкъса с лява ръка униформената си туника, вдигна бельото и разголи плътта. После сграбчи с две ръце дръжката на меча и обърна острието към себе си. Върхът на меча сочеше към корема му. Двамата стражи го пуснаха и се отдръпнаха назад. Ростен се взря в него за миг и също се отдръпна — точно зад Гос. Държеше дългия меч полуиздигнат.

Бен се приведе напред и притисна лице о стъклото. Гос забави дишането си и съсредоточи цялото си същество върху острието само на педя от корема си. Ръцете на Гос вече не трепереха, очите му блестяха. Времето сякаш забави ход. След това — съвсем рязко — всичко се промени. Лицето на Гос изведнъж се изкриви в яростна гримаса — състояние между екстаза и върха на агонията — и ръцете му забиха меча дълбоко в корема. Сякаш със свръхчовешка сила и самообладание той дръпна дръжката наляво, после надясно и червата му се изсипаха на калдъръма. За миг лицето му запази израза си на екстатична агония, после се сгърчи, очите му се оцъклиха надолу, ужасени от стореното.

Ростен рязко замахна с меча.

Гос остана още миг на колене. След това обезглавеното му тяло се строполи и застина неподвижно до това на Уолф.

Бен чу, че някой зад него изстена, и се обърна. Мег бе приклекнала на горното стъпало, вкопчила се в подпорите на парапета, с разширени, изпълнени с уплаха очи.

— Качвай се горе! — изсъска й той. Надяваше се да не го чуят войниците, ужасен от това, че тя е била свидетелка на смъртта на Гос. Видя как тя се обърна и го погледна — в първия миг нито го позна, нито разбра какво й казва. О, БОГОВЕ — помисли си той. — КОЛКО ТОЧНО Е ВИДЯЛА?

— Качвай се горе! — изсъска той отново. — В името на всички богове, качвай се горе!

* * *

Край реката беше тъмно — луната бе засенчена от северозападния ръб на Стената. Бен скочи на брега и върза лодката за малкия дървен вълнолом, после се обърна и протегна ръка на Пен Ю-Вей, застанал прав, обгърнал с ръка спящата Мег.

Остави учителя да тръгне пръв — не му се влизаше вътре, щеше му се да задържи още за миг около себе си одеялото от мрак и тишина.

До вълнолома имаше малък правоъгълник земя, заобиколен от трите страни от стръмни глинени стени. От едната страна бяха врязани стари дървени стъпала. Бен бавно ги изкачи, уморен от дългото гребане по обратния път. След това влезе в градината — обширният откос прилежно подстригана трева се изкачваше полегато към къщичката със сламения покрив на около стотина ярда оттам.

— Бен!

Майка му беше застанала на ниската задна врата — светлината я обграждаше; бе метнала престилка върху дългата си рокля. Махна й. Пред него Пен Ю-Вей вървеше право напред по пътеката — дългите му крака не издаваха никакъв признак на човешка крехкост.

Чувстваше се странно откъснат от всичко. Сякаш беше захвърлил веслата и кормилото и сега се носеше по тъмния поток на събитията. По време на дългия обратен път той отново и отново бе проследявал логиката на случилото се. Знаеше, че той е причинил смъртта им. След неговото откритие нещата бяха поели неотклонно по пътя си — също като стегнатата спирала на водата в гърлото на водовъртежа. Бяха умрели заради него.

Не. Не заради него. Заради откритието му. Той нямаше вина за смъртта им. Те сами я бяха причинили. Алчността им ги беше убила. Тя, а и тяхната глупост.

Той не беше виновен; и все пак смъртта им му се отрази доста тежко. Само да не бе казал нищо! Ако просто бе изгорил заека, както бе предложила Мег…

Това нищо нямаше да разреши. Болестта щеше да се разпространява; откритието пак щеше да бъде направено. Случайно. И двамата войници пак щяха да умрат.

Не беше виновен той. Не ТОЙ.

Майка му ги посрещна на задния вход. Коленичи и го хвана за ръцете.

— Добре ли си, Бен? Изглеждаш ми разтревожен. Случило ли се е нещо?

Той поклати глава.

— Не. Аз…

Вдясно вратата на широкия коридор с нисък таван се отвори, оттам излезе баща му и затвори вратата след себе си. Усмихна се на Бен и се приближи.

— Гостът ни пристигна, Бен. Всъщност вече цял следобед е тук — той се поколеба и погледна жена си. — По-рано бях казал, че тази вечер ще вечеряш сам, Бен, но… Гостът много искал да те види. Та мисля, че в края на краищата можеш да вечеряш и с нас.

Бен бе свикнал с гостите на баща си и никога нямаше нищо против да вечеря в собствената си стая, но това сега беше доста необичайно. Никога преди не го бяха канили да седне на масата заедно с гостенин.

— Кой е? — попита той. Баща му се усмихна загадъчно.

— Измий си ръцете и ела. Ще те представя. Но, Бен… Моля те, дръж се възможно най-възпитано.

Бен се поклони леко и отиде право в малката баня. Изми ръцете и лицето си, почисти ноктите си и си оправи косата пред огледалото. Излезе. Майка му го чакаше. Пое ръцете му, огледа ги внимателно, оправи туниката му и се наведе да го целуне по бузата.

— Изглеждаш прекрасно, Бен. Влизай вътре.

— Кой е? — попита той отново. — Кажи ми кой е!

Но тя само се усмихна и го обърна към вратата.

— Влизай. Идвам след малко.